Джейкъб Грей
Роякът се спуска (9)

Девета глава

Тя няма да идва с нас! — заяви Лидия, когато всички се озоваха обратно на земята. — Полудя ли? Ще ни издаде при първа възможност.

— Не, няма — рече госпожа Стрикъм и изгледа Селина гневно. — Защото ако го извърши, лисиците ми ще я накарат да си плати. Ясно ли е?

Селина кимна с пребледняло лице.

— Не ми казвай, че си съгласен с всичко това — обърна се Лидия към Коу.

Той не знаеше какво да отвърне.

— Може да успея да поговоря с мама — предложи Селина. — Да се опитам да я вразумя.

— Няма да обелваш и думичка — поклати глава госпожа Стрикъм. — Ще те държа под око. Ще решим какво да те правим, когато всичко това приключи.

Качиха се в колата. Лидия не поглеждаше Коу. Очевидно все още му беше ядосана. Подкараха по тъмните блекстоунски улици.

— Съжалявам — промълви той. — Трябваше да ти кажа за камъка.

Тя обаче не му обърна внимание.

На няколко пресечки от затвора госпожа Стрикъм паркира в една уличка и изгаси фаровете. От стената наблизо изплува сянка. Господин Стрикъм, облечен в дънки и черен пуловер. Кожата му беше бледа.

— Останете вътре за малко — нареди лисегласата.

Тя отвори вратата, измъкна се навън и мълчаливо пое към мъжа си. Двамата спряха на един-два метра един от друг, без да се приближават повече. С крайчеца на окото си Коу забеляза, че Лидия се приведе напред.

Не разбра кой беше проговорил първи, но видя, че господин Стрикъм поклати глава, след което размаха гневно ръце. Майката на Лидия не отстъпваше. Тялото й не издаваше нищо, но устните й мърдаха. Изглеждаше напълно спокойна. В един момент той посочи колата, сетне тръгна към нея и отвори рязко вратата.

— Лидия, навън! — нареди той.

Момичето се подчини.

— Татко, моля те… — понечи тя.

— Не! — отговори баща й. — Това е нелепо. Не знам каква игричка играете двете, но вече прекалихте.

— Не е игричка, господине — обади се Трохата и провеси крайници през вратата. Коу излезе от другата страна. Селина остана вътре.

— Да видим — измери ги господин Стрикъм с очи. — Значи, всички сте „дивогласи“, така ли? И можете да „общувате“… — направи знак за кавички — … с животните?

Трохата щракна с пръсти и ято от дванайсет гълъба се спусна и се приземи на покрива на колата. Мрън и Кряк кацнаха на раменете на Коу, без дори да ги кара.

По лицето на господин Стрикъм се редуваха различни емоции. След секунда той погледна първо Лидия, а после жена си. Около краката й тихомълком се бяха събрали няколко лисици.

— Просто се радвам, че дойде, Тони — каза тя.

Бащата на Лидия изпусна продължителна въздишка, понечи да заговори, но замълча.

— Не… не може да е вярно.

— Вярно е — обади се Лидия и улови баща си за ръка. — Не бихме те излъгали, татко.

— Но го сторихте — рече той натъжено.

После прегърна Лидия и се взря в жена си над главата й.

— Лъгала си ме с години.

Възцари се мълчание.

Накрая Трохата наруши тишината.

— Е, можете ли да ни вкарате, или не?

Господин Стрикъм се скова.

— Татко? — поде Лидия и се отдръпна от него.

Той я погледна.

— Това не ми харесва — каза той. — Каните се да престъпите закона. Какво ви прави по-добри от престъпниците? Ако не бяхте моето семейство, щях да се изкуша дали да не се свържа с федералните власти. Още не е късно да размислите, нали?

Жена му поклати глава категорично.

— Нуждаем се от теб, Тони. С нас ли си, или не?

— Май нямам особен избор — отвърна той. — Но не мога да ви вкарам през главния вход. Трябва да минем от другаде.

 

 

Коу слушаше, докато бащата на Лидия излагаше плана си. Макар че вече не работеше официално в затвора, пазачите все още го познаваха. Щеше да влезе открито през главния вход. Надяваше се да приемат обяснението, че е дошъл да вземе и последните принадлежности от кабинета си.

В същото време Коу и останалите щяха да се промъкнат през тунелите на канализацията — по същия път, по който бяха избягали последователите на Предана няколко седмици по-рано. Господин Стрикъм беше убеден, че все още не се бяха заели да оправят тунела, през който се бяха измъкнали.

— От Градския съвет все ни обещаваха средствата, както обичайно — обясни той.

— Успех! — пожела госпожа Стрикъм.

Тя посегна да докосне съпруга си, но той се отдръпна. Лидия го стисна здраво в прегръдките си.

— Внимавай, татко! При най-малкото съмнение за проблеми, бягай.

— Същото се отнася и за вас — кимна той.

После се стопи в нощта. Коу знаеше, че предупреждението му ще остане неспазено. Тази вечер никой нямаше намерение да отстъпва.

Няколко лисици вече се бяха появили от околните улици и поеха тихо към тях, а по покривите наблизо накацаха гълъби.

— Готови ли сте? — попита Трохата, стиснал Селина за лакътя.

Госпожа Стрикъм извади кози крак и фенер от багажника на колата и отиде до капака на канала в уличката. Беше разхлабен и тя го отвори за няколко секунди. Лисиците й се спуснаха първи — изчезнаха в тъмната дупка. После слезе Лидия, следвана от Селина.

Щом и Трохата пое надолу, Коу взе решение и призова враните си. Блеска, Кряк и Мрън кацнаха до него.

Коу извади камъка от джоба си и го сложи между тях, като прибра кърпичката.

— Отнесете това до старата естрада в парка — прошепна той. — Заровете го под пейките.

Защо?, учуди се Мрън.

— Не искам да рискувам да попадне в ръцете на Майката на мухите — отговори той. — А и ако не изляза жив…

Не говори така, прекъсна го Блеска.

— … го занесете някъде далеч — довърши той.

Трохата подаде глава и Коу измести тяло, за да прикрие камъка.

— Какво чакаш? — попита гълъбогласият.

— Нищо — отвърна той.

Трохата отново се спусна надолу. Коу го последва.

До скоро!, изкряска Кряк, скочи върху камъка и го сграбчи с нокти. Успех!

Той им помаха, слезе надолу по стълбата и придърпа капака над себе си, който хлопна звучно.

Лъч светлина осветяваше тесния тунел. Коу различи канал с гъста, воняща, лепкава течност, дълбока около три сантиметра. Лисиците на госпожа Стрикъм избягваха да стъпват в нея, затова той също я обкрачи. Налагаше се да се движи леко приклекнал.

Лидия държеше грубата карта, начертана от баща й.

Тръгнаха напред, като спираха по разклоненията, за да проверят посоката. Тук, долу, нямаше живот и се чуваха единствено дишането и стъпките им. Коу се почувства натясно и в ума му се надигна съмнение. Ами ако Стрикъм беше объркал маршрута? Дали изобщо щяха да успеят да се върнат?

Очите на лисиците грееха като жълтици на лъча на фенера.

— Ето тук трябва да е — посочи Лидия и спря отстрани на тунела.

На височината на гърдите им имаше тръба, която се отклоняваше от основния тунел. Широчината й едва позволяваше човек да пропълзи вътре. Металната обшивка беше покрита с оранжеви и зелени ивици.

— Аз ще мина пръв — рече Коу.

Той посегна нагоре, но Лидия го улови за ръка.

— Онова, което каза в колата — каза тя. — За камъка. Просто искам да знаеш, че… ами, разбирам защо си го запазил в тайна.

Той се изпълни с такава благодарност, че не знаеше какво да отвърне. Усмихна се в мрака, после се набра, спусна се в шахтата и пое напред на четири крака, стиснал фенера в треперещата си ръка.

Тръбата вървеше под наклон няколко метра, след което привидно стигаше до задънен край. Когато се вгледа отблизо обаче, Коу установи, че продължаваше отвесно нагоре. Той се промуши през чупката и се зачуди как беше успял да мине оттук човек с размерите на Хрущяла. Кучегласият беше висок доста над метър и осемдесет, с едро, мускулесто тяло. Зад металната решетка отгоре светеше. Той се пресегна. Тя се размърда лесно и той я отмести внимателно встрани. Въпреки това му се стори, че металът простърга оглушително.

Затаи дъх в очакване на свирките или виковете на пазачите.

Нищо.

— Хайде де — обади се Трохата отдолу. — Едва издържам на тази воня.

Той протегна ръце и се опря на студения под.

Нечии пръсти се стегнаха около китката му и той изписка.

— Тихо! — надвеси се над отвора господин Стрикъм.

Сърцебиенето на Коу се успокои и той остави бащата на Лидия да го издърпа горе. Озова се в баня с мърляви плочки.

— Извинявай, май те стреснах — рече господин Стрикъм.

Двамата помогнаха и на останалите да излязат от канала. Лидия приглади дрехите си и изсумтя:

— Това беше отвратително!

— Влязох по-лесно от очакваното — сподели господин Стрикъм.

— Все пак трябва да бъдем бдителни — каза жена му. — Синтия Девънпорт ще има очи навсякъде.

Самата тя като че не беше усетила прехода през клаустрофобичните, отблъскващи канали. По черното й палто сякаш нямаше и едно петънце, докато Трохата беше покрит в какви ли не нечистотии и лекета.

— Имаме друг проблем — заяви господин Стрикъм. — Вече проверих системата. Затворниците не са въведени. Тоест не знам в кои килии са ги затворили.

— Къде е строго охраняваният сектор? — поинтересува се Коу.

— Има няколко такива — отвърна бащата на Лидия. — На различни места из затвора. По този начин е по-лесно да се овладяват кризисните ситуации.

Нещо се разшава по плочките и Лидия подскочи. Една от лисиците на госпожа Стрикъм скокна и се приземи отгоре му.

— Пусни — нареди лисегласата и животното отмести предните си лапи.

Хлебарка.

— Полагахме много старание, за да поддържаме чистотата — обясни господин Стрикъм, — но така и не успяхме да се отървем от тези гадини.

Беше заковал поглед върху лисицата, която жена му беше изкомандвала без никакво усилие, все едно беше едно цяло с нея.

Коу се спогледа с Лидия. Хлебарката навяваше спомени за нещо от миналото, лице, което се надяваше да не види никога вече. Той се приведе.

— Заведи ни при господаря си — прошепна той.

Господин Стрикъм го изгледа ядно.

— Какво, сега ще се окаже, че и насекомите разбират хората? — попита той.

— Това тук може би да — отговори Лидия.

Хлебарката забърза нанякъде. Коу и другите тръгнаха след нея. Движеше се бързо, сякаш не се колебаеше за посоката, и се наложи да подтичват, за да не я изпуснат. Изкачваха метални стълби, минаваха по коридори с потискащи, еднакви врати на килии. Навсякъде миришеше на дезинфектант, но под него се криеха и други миризми — на застояла пот и отчаяние. Скоро по стените се появиха надписи — КРИЛО Б.‍ Хлебарката се мушна под решетката на една врата.

— Това е един от строго охраняваните сектори — обяви господин Стрикъм.

Той прокара пропуска си през четеца и вратата се отключи с изщракване.

— Но съм почти сигурен, че килиите са празни.

Хлебарката изчезна под вратата с надпис „Килия Б-23“.

Вратата беше от плътна стомана, с решетка с размерите на отвор на пощенска кутия на височината на главата. Коу се досещаше какво ще види вътре още преди да надникне.

— Привет, вранегласи! — долетя глас от мрака на килията.

Коу натисна ключа до вратата и зад нея се разля светлина. Отвътре го гледаше подпухнало лице с набола брада и дълбоко хлътнали очи. Сърцето на Коу прескочи, но той не извърна поглед. Вече не беше уплашеното момче от миналото, което би побягнало.

— Здравей, Шмугъл — каза той.