Джейкъб Грей
Роякът се спуска (15)

Петнайсета глава

По нощното небе се стелеха широки ивици сиви облаци, които закриваха звездите. Вятърът свиреше покрай телата им; птиците ги носеха към края на града.

Ще има ли червеи?, попита Кряк.

— Надявам се — отговори Коу. — Но трябва да се сдържаш. Ако намерим Шнура, надали ще му е приятно да ядеш неговите създания.

Няма да забележи, че един-два са изчезнали, увери го Блеска.

Ако изобщо е там, където мислиш, добави Мрън. Предположението ми се струва доста смело.

— Не е така — каза Коу.

Думите на червегласия все още звучаха в паметта му. „Така де, в момента съм по-близък с нея от всякога.“

Изречението му беше прозвучало странно, когато го чу, но тогава беше толкова шокиран, че не му беше обърнал внимание. Сега обаче виждаше смисъла.

Майка му беше мъртва. Тялото й беше погребано в същия църковен двор извън града, в който беше и Емили, стоногогласата. Именно там беше видял името „Уайд“.

Къде можеше човек да бъде по-близо до майка му, освен в гробното място до нейното собствено?

Спуснаха се в гробището от другата страна на църквата спрямо гроба на Емили. Ятото врани изчакаха Коу да докосне леко земята с крака, след което го пуснаха. Момичетата кацнаха до него.

— Ще вземе да ми хареса — рече Лидия с широка усмивка.

Враните се завъртяха над покрива на църквата, а сетне се снижиха в синхрон и накацаха по надгробните камъни. Повей на вятъра разклати клоните на дърветата в гробището.

— Сигурен ли си? — опули се Селина. — Така де, говоря сериозно, що за луд човек би се заселил в гробище?

— Не мисля, че е редно точно ти да приказваш за луди — намеси се Лидия. — „Кабинетът“ на майка ти всъщност е кланица.

По лицето на Селина мина сянка на страдание.

— Навярно си го заслужих — рече тя тихо.

Коу се смръщи на Лидия, но тя повдигна рамене невинно. Той й се намръщи по-настоятелно. Тя въздъхна и каза:

— Съжалявам. Гадна реплика.

— Няма проблем — отвърна Селина. — Хайде, да потърсим гроба.

Коу закрачи между камъните и подмина гроба на родителите си. През два гроба, близо до ниския зид, който обикаляше църковния имот, имаше положен на земята надгробен камък, покрит нагъсто с лишеи и потъмнял от времето. Отгоре беше гравирано името Хенри Уайд.

— Ето го! — възкликна Коу. — Знаех си, че съм прав.

Останалото беше трудно за разчитане, затова той внимателно изстърга част от мъха под името. 1642 — 1734.

— Уха! Стар е! — удиви се Селина. — Дори не знаех, че Блекстоун съществува от толкова отдавна.

Отдолу също имаше текст, но въпреки че различаваше буквите, Коу не успя да разбере думите.

— Какво пише? — посочи той.

— Ти какво, не можеш ли да четеш? — попита Селина.

Той пламна.

— Уча се.

— И какво, ако не може? — сопна се Лидия. — Техните не са го научили. Проблем?

— О… ясно — рече Селина. — Извинявай. — Тя присви очи и зачете: — Пише: „Позлатените кивоти червеи съдържат“^[1].

— „Червеи“! — въодушеви се Коу. Това трябва да е мястото! Но… какво значи?

— Мисля, че значи — започна Лидия, — че дори и гробът ти да е хубав, в крайна сметка не се различаваш от останалите. След като ни погребат, всички ставаме храна за червеите.

— Може би, с изключение на червегласия все пак — предположи той.

Това е тристагодишен гроб, не е къща, обади се Кряк. Аз ли не схващам нещо?

Както обикновено, изкиска се Мрън.

Коу се вгледа по-внимателно и установи, че по повърхността на камъка бяха изваяни фигури на червеи. По ръбовете също. Той клекна на колене и заопипва ръба с ръце.

Трябваше да има нещо. Някакъв знак.

— Това дали е редно? — попита Селина и се огледа тревожно. — Така де, и аз като всяко нормално момиче си падам по гробищата, но…

— Просто го остави да работи — рече Лидия.

Щрак-щрак.

Един от каменните червеи помръдна под пръстите на Коу и хлътна в камъка, а той се помръдна леко. Коу дръпна ръце.

— Какво казваше, Кряк? — попита.

— Врата! — ококори се Селина.

Той кимна, изправи се и пъхна пръсти в тесния процеп между камъка и земята. Дръпна нагоре и капакът се вдигна на нещо като панта. Буците пръст и трева се изтъркаляха в тъмната дупка отдолу.

Ох, пак ли под земята…, промърмори Мрън и изпърха до ръба.

Коу остави камъка изправен. Отстрани имаше дръжка, така че човек можеше да отвори вратата и отвътре. В земята се спускаха стръмни каменни стъпала.

— По-добре е вие двете да останете тук — рече той на момичетата.

— Изключено! — отсякоха те в един глас, след което се смръщиха една на друга.

— Е, добре — кимна той. — Но внимавайте и стойте зад мен.

Блеска надникна през ръба и потръпна.

— И ти няма нужда да идваш — каза й Коу.

Блеска тръсна клюн и изцърка безгрижно:

Не бих го изпуснала за нищо на света.

Не се тревожи, намеси се Кряк и се намърда до нея. Аз ще те пазя.

Какъв кавалер!, чу се Мрън отгоре.

Коу пристъпи в отворения гроб. Наложи се да се приведе, за да влезе. Стените бяха от добре отъпкана земя.

— Надявам се да си тук, Шнур — промърмори той на себе си.

След седемнайсет стъпала достигна началото на коридор. Селина вървеше втора, а Лидия и враните бяха най-накрая. Въздухът беше застоял и студен, а светлината, нахлуваща през отвора над тях, едва разсейваше мрака. Лидия бръкна в джоба си и извади мобилен телефон.

— Съмнявам се, че ще има сигнал — рече Селина.

Лидия я изгледа снизходително и натисна едно копче. На гърба на телефона светна лампичка. Тя го завъртя към продължението на тунела. Лъскавите очи на враните проблеснаха в мрака.

Коу онемя. На височина тунелът беше около метър и петдесет и се спускаше плавно надолу. Стените и таванът бяха укрепени с дървени греди. Той се зачуди дали коридорът съществува от самата поява на надгробния камък отгоре.

— След мен — рече и го поведе още по-дълбоко.

Светлината от телефона стигаше само на около шест метра, така че той напрегна очи, за да види какво има по-напред. Мина му през ум да извади Врания клюн, но ако откриеха Шнура, беше най-добре да не са въоръжени. От време на време от стените се показваше по някоя малка розова главичка, а после се шмугваше обратно. Слава богу, враните успяха да потиснат инстинктите си.

„Шнура има шпиони навсякъде“, отбеляза той наум.

Скоро светлината падна върху врата на пътя им. Коу спря на прага. Дървената й повърхност беше неравна, а дъските бяха скрепени с железен обков. И без да е специалист, осъзнаваше, че вратата беше поне на няколко столетия.

Отвори я и се сепна рязко от гледката пред себе си.

Напред се простираше огромна пещера — с неравен каменен таван и с езеро в средата, толкова спокойно, че напомняше гладко стъкло. Във всяка от стотиците ниши, издълбани в стените, беше поставена запалена свещ. Пламъците се отразяваха като оранжеви звезди в повърхността на водата.

Лидия се бутна в Коу и прибра телефона в джоба си.

— Удивително място! — каза тя.

Селина въртеше глава наоколо със зяпнала уста.

Дайте да видя! Дайте да видя!, изскимтя Кряк и се промуши между краката им.

Коу пристъпи бавно напред. Целият под около езерото беше покрит с надгробни камъни — някои бяха величествени саркофази, други — простички плочи. Второ гробище като отражение на това над тях. Без дъжда и вятъра на Блекстоун обаче повърхността на тези камъни беше непокътната — мраморът блестеше на светлината на свещите. Вместо със статуи на херувими и ангели или гравюри на цветя, тези тук бяха украсени с животни. Кацнал отгоре сокол, толкова истински, че сякаш всеки момент щеше да разпери криле; лъв, застанал гордо над ковчега; глиган с остри глиги.

Нещо се размърда до крака на Коу. Той сведе поглед и забеляза, че около глезена му се беше увил червей с размерите на дребна змия. По розовото му тяло бяха полепнали бучици пръст. Момчето се препъна с вик. В същия миг о земята се появи втори червей. И трети. Гадинките се гънеха и извиваха слепешката.

Нещо помръдна вляво и Селина изпищя. Коу се обърна. До стената беше приклекнал тъмен силует.

— Какво искаш? — просъска червегласият.

Пак беше в черно, както в нощта на първата им среща. Коу усети, че враните разтварят криле, но ги успокои наум. Още не.

— Трябваше да ви видя… — заобяснява той.

Говорещият с червеите премигна. Вече не беше с очилата, които беше сложил при срещата им пред старата къща. Коу осъзна, че очите му са белезникави сфери без ирис и зеница.

Явно беше напълно сляп.

— Аз съм… синът на Елизабет Кармайкъл — каза той.

Дивогласият разгъна бавно крайници и взе да души въздуха.

— Знам кой си ти — кимна той, — но те кои са? — и врътна глава към Лидия и Селина. — Врагове, дошли да ме издърпат от дупката ми, така ли?

— Мои приятели са — обясни Коу.

— Тя обаче не е моя приятелка — добави Лидия.

— Не представляват заплаха — каза момчето и се смръщи на Лидия. „Сега не е времето за това!“

Червегласият се приближи още малко, опрял ръце в стената. Коу забеляза, че ноктите му са заострени и набити с пръст. Червеите в краката му се шмугнаха в земята и изчезнаха.

— Не ме е страх — каза старецът. — От какво да ме е страх? Вие сте тези, които трябва да треперят, смъртни деца.

— Господин Уайд… — започна Коу. — Или да ви наричам „Шнура“?

— Наричай ме както пожелаеш, вранегласи — отвърна говорещият с червеи. — Известен съм с повече имена, отколкото мога да запомня.

— Това са гробове на дивогласи, нали? — попита Коу.

Шнура кимна.

— Отговарям за това място от основаването на града. Кой би бил по-подходящ да надзирава мъртвите от оногова, който не познава благословията на смъртта?

— Чакайте… Значи, не можете да умрете? — попита Селина.

— Не — отговори Шнура. — А съм опитвал, повярвай. Няма вода, която да ме удави, нито височина, която да ме смаже. Няма отрова или оръжие, които да ми донесат толкова жадувания мрак.

Нищо няма да постигнем, обади се Кряк. Уайд е откачен.

— Интересувам се от Среднощния камък — каза Коу.

— И защо смяташ, че знам нещо за него, вранегласи?

Искреният му тон го стъписа.

— Защото вие ми го дадохте — отвърна той.

— Аз просто го съхранявах — рече Шнура. — Всъщност ти го даде майка ти.

— Явно нямате представа от свойствата му? — попита Селина.

— Може и да съм знаел нещо навремето — отговори Шнура. — Но съм избрал да забравя. Всеки ум има предели на усещането си за болка. Толкова много покойници, чиято смърт е неизбежна, всеки път… като залеза. Единствено червеите помнят всичко.

— Значи, червеите имат спомени? — попита Лидия.

Шнура се обърна към нея. Тя отстъпи назад и се бутна в Селина, която пък я блъсна настрани. Червегласият мушна с нокът въздуха по посока и на двете.

— Червеите са спомени, глупаво дете — рече той.

На някой друг да му се струва, че дърдори несвързано?, попита Блеска.

На мен, обади се Кряк.

— Ами би ли могло, хм… може ли да поговоря с тях? — по пита Коу. — С червеите, искам да кажа.

Не мога да повярвам какво изрече току-що, измърмори Мрън.

Шнура изръмжа.

— За какво да говорят с теб? Враните не са любимци на червеите, да знаеш.

Само си губим времето, Коу, изграчи Кряк. Червеите стават само за едно — за вечеря.

Коу обаче нямаше да позволи да го отпратят.

— Дойдох тук, защото вие сте единствената ми надежда — обясни той. — Майка ми е имала причина да ви се довери. Майката на мухите е по петите на Среднощния камък. Трябва да разбера защо.

— Говорещата с мухи, значи? — изсумтя Шнура. — Тревожиш се ненужно, убеден съм. Мухогласият род са мършояди, най-низки сред низките.

— Не е точно така — намеси се Лидия. — Опитва се да превземе града.

— Как се менят времената! — отрони Шнура. — Е, аз поне съм на сигурно място тук, долу.

Коу се постара да прикрие нетърпението си.

— Моля ви — каза той. — Нищо ли не можете да ни кажете?

— Не си спомням — отговори Шнура. — Подбудите ти вероятно се струват важни на теб, но за мен са незначителни.

— Ох, много сте досаден! — ядоса се Лидия. — Ама че себичен дядка!

— Когато поживеете, колкото съм живял аз — рече Шнура, — себе си е единственото, с което разполагате.

От безсилие Коу беше на път да изригне. Все трябваше да има начин да го убеди. Внезапно осъзна как щеше да го направи. Пресегна се през рамо и извади Врания клюн.

— Коу, недей — стресна се Селина.

— Меч? — рече червегласият ръмжащо. — Остриетата не ме плашат, момче. Видял съм доста през живота си.

— Този меч не служи, за да наранява хората — отвърна Коу. — Може да отвори портал към забвението. Към Земята на мъртвите.

Той вдигна меча. Земята затрепери и от нея изскочиха хиляди червеи. Бяха толкова много, че въздухът се изпълни с шумоленето на телата им. Шнура се изправи, приковал очи в острието като омагьосан.

— Наистина ли би го сторил за мен? — попита той. — Би сложил край на терзанията ми? Би ми помогнал да прекрача в другия свят?

Вранегласият кимна.

— Ще ви помогна да умрете. Първо обаче трябва вие да помогнете на мен.

Червеите загърчиха тела и се изправиха като пипала във въздуха.

Шнура посочи камъка, върху който се бе настанил.

— Отлично, вранегласи. Седни и се приготви за пътешествие в света на спомените.

Коу се приближи, приседна на студения камък и облегна Врания клюн до себе си. Лидия и Селина имаха разтревожен вид. Шнура коленичи и внимателно събра няколко тънки червейчета от земята. Вдигна ги в длан до устата си и зашепна нещо.

— Те ще ти кажат — рече той.

После вдигна един червей между палеца и показалеца си и го размаха до главата на Коу. Момчето се отдръпна.

— Какво правите?

Шнура се ухили и разкри подобните си на ками зъби.

— Червеите говорят тихо, момче. За да ги чуеш, трябва да си готов да слушаш. Сега не мърдай. Може да се почувстваш малко странно.

Дори враните замлъкнаха както никога досега. Червеят погъделичка Коу по ухото, после се шмугна в ушния му канал. Мигом го засърбя, но той успя да остане неподвижен. Върху лицето на Лидия се изписа откровена погнуса.

Коу се застави да пренебрегне усещането, че червеят дълбаеше мозъка му. Шнура пусна втори в ухото му. Той преглътна. Главата му се изпълни от шум, подобен на прибоя на чакълест плаж. Долавяше всяко потрепване, докато червеите плъзгаха тела в ушния му канал.

— Добре ли си? — долетя отнякъде далеч гласът на Лидия. — Изведнъж пребледня.

Пещерата се размаза и силуетите на Лидия, Селина и Шнура се удвоиха, а после утроиха.

— Какво става с мен? — пророни Коу.

Разнесе се дрезгавият, ехтящ смях на Шнура.

— Остави ги да ти покажат, вранегласи. Не се съпротивлявай.

Образите им се завъртяха в едно и формите и цветовете им се сляха. Коу усети, че пада назад. Нечии меки като възглавници ръце го подхванаха.

Той затвори очи и се предаде на червеите.