Джейкъб Грей
Роякът се спуска (4)

Четвърта глава

Стана добре, че беше накарал враните си да го изчакат в края на улицата — когато стигна до къщата, завари Селина отпред. Определено не искаше да я подплаши, водейки разговори с птиците си.

Тази вечер тя му се стори по-висока — може би дори от него самия, — но после се усети, че се дължеше на дебелите подметки на кожените кубинки с връзки до глезените, които беше нахлузила. И те, и дрехите й бяха черни — пола до коленете над тъмен клин и тясно черно яке, закопчано до брадичката. Зачуди се как ли би я приела Лидия. Беше със слушалки в ушите, но ги извади, щом той се приближи.

— Закъсня — обяви тя.

Коу посегна към часовника си и провери. Беше десет и десет.

— Извинявай — рече. — Тази вечер наоколо обикаляха цял тон полицейски патрули. Трябваше да мина по заобиколния път.

— Този часовник е за китка, нали знаеш? — посочи тя. — Все тая, какво толкова й е на полицията? Да не си загазил?

Той поруменя.

— Не, не е това. Просто…

Не знаеше как да довърши.

— Няма проблем — побърза да вметне Селина. — Всъщност се съмнявах, че изобщо ще се появиш.

Тя духна в шепите си, скрити в ръкавици без пръсти.

— Нали казах, че ще дойда. Готова ли си?

— Да — отвърна тя. — Къде водите момичетата на вечеря тук?

Той се ужаси, че съвсем ще се изчерви. Горещината, която усети по бузите си, го увери, че опасенията му са се сбъднали с пълна сила. Тя нали не очакваше да я заведе на ресторант?

— Ами, ние всъщност ще потърсим храна… — пророни.

— Пошегувах се — рече му Селина. — Знаеш ли какво… Ти ще ми покажеш къде да си търся храна, а аз ще поработя над чувството ти за хумор.

Коу се ухили. Долавяше, че се занася с него, но нямаше нищо против.

— Гладна ли си?

— Винаги — отвърна тя.

— Знаем едно читаво китайско ресторантче. Имат едно чудесно сепаре отзад при кофите.

Селина повдигна вежди.

— И аз се пошегувах — довърши той.

Тя плесна с ръце.

— Аха, да! Вече се учиш. Звучи прекрасно!

Тръгнаха по улицата. Той по навик се придържаше към сенките, доколкото можеше, но Селина явно не се притесняваше. Движеше се с дръзка походка, като понякога излизаше по средата на пустите улици и подритваше празните кутийки от напитки по пътя. Коу се озърташе при всеки градски звук — далечен лай на куче, рев на мотор, — докато тя като че дори не ги забелязваше.

Не след дълго се озоваха сред множество строителни машини и кранове. Откакто Коу се помнеше, строителната площадка пустееше, вероятно изоставена след Мрачното лято. Той свали якето си и го метна върху бодливата тел на оградата.

— Оттук е най-бързият път до центъра на града — обясни.

Набра се нагоре, възседна оградата и протегна ръка на Селина. Което се оказа излишно.

— Няма нужда, благодаря — рече тя.

Изкатери се, без да поема ръката му, прехвърли тялото си от другата страна и се приземи с приклякване.

— Къде каза, че живееш? — попита тя.

Коу също се спусна на земята.

— Ъ-ъ… Не съм казвал къде — рече той. — Обикалям наоколо.

Не искаше да има тайни от нея, но все още не беше готов да й разкаже за църквата. Изпълни се с благодарност, че тя не настоя. Спомни си, че при първата им среща с Лидия тя го беше засипала с въпроси.

— Преди живеех в къщичка в дърветата — добави.

— Вярно? Къде?

— В стария парк, северно от тук — отвърна той.

— Там е страшно зловещо! — рече Селина.

— На мен ми харесваше.

Сега споменът за гнездото го изпълваше с носталгия, но през зимата понякога ставаше толкова студено, че сутрин се събуждаше със скреж по одеялото.

— Как ти понасят височините? — попита. — Най-безопасният път от тук нататък е по покривите.

Селина смачка някакво насекомо на рамото си, огледа постройките пред тях и подметка:

— Да опитаме.

Коу тръгна пръв — закрепи крака и ръце в напуканата мазилка и се изкатери до един счупен прозорец на първия етаж. Едно време тук се намирали военните казарми, беше му разказал Трохата. Селина се изкачи с лекота. Коу си каза, че е доволен, че не беше поканил Лидия — щеше да ги забави. Прекосиха дълго помещение, осеяно със стари документи, изкачиха се по две стълбища и стигнаха до аварийния изход към покрива. Излязоха и градът се ширна пред очите им.

— Еха-а-а! — възхити се Селина.

При вида на удивеното й лице той се изпълни с гордост. Тази гледка беше любима и на него. Затича се леко, а тя го последва.

— След малко ще трябва да скочим — предупреди я. — Не е дълъг скок, но прави като мен.

Той стигна до ръба на сградата и се метна през двуметровия процеп. После се обърна да види Селина, но тя вече беше скочила и се приземяваше ловко до него.

— Идва ти отвътре — впечатли се той.

— Ходя… ходех на лека атлетика в училище — обясни тя, — преди да избягам. Тук е много яко! Все едно съм птица, всичко е под мен.

Той инстинктивно погледна към небето. Сепна се, че до този момент изобщо не се беше сетил за враните си. Блеска и Кряк бяха кацнали на една антена на около двайсет метра вляво. Мрън също беше някъде наблизо. Но се държаха настрана.

Двамата продължиха по покривите. Селина беше безпогрешна. Постепенно наближиха сърцето на града.

— И какво, училището липсва ли ти? — попита Коу.

— Ами… да — отвърна тя. — Така де, липсват ми приятелите ми.

— Преди колко време избяга?

Огледа лицето й за признаци, че проявява прекалено любопитство, но, изглежда, не досаждаше.

— Един-два месеца — отговори тя. — Не мислех, че ще се задържа толкова време, честно казано. Отначало исках просто да остана насаме за малко, но после… ами… оказа се, че доста ми допада.

Той се спря до ръба на сградата и се надвеси над улицата отдолу. Беше избрал този маршрут, защото повечето магазини бяха изоставени, а уличните лампи никога не светеха, но долу все още минаваше по някоя кола, имаше и пешеходци.

— И как се оправяш? — продължи разпита. — С храната и с другите работи?

— Понякога не е лесно — отвърна му Селина. — Известно време просих в града, върших и някои нередности.

— В какъв смисъл? — смути се той.

— Е, нищо прекалено ужасно — отговори момичето. — Просто се учех как да оцелявам.

Той с удоволствие смени темата и посочи:

— Тук трябва да се спуснем надолу. Плетеницата от улички води до реката. Ресторантът е там. — И кимна към един улук. — Ще можеш ли оттук?

Селина кимна, а после го хвана за лакътя.

— Чакай, Коу… Искам да те питам нещо.

— Да?

Тя замълча.

— Дано не ставам досадна, но… Каза, че онази къща е твоят дом. Къде са вашите?

— Умряха — отвърна той. — Преди доста време.

— О! — рече тя. — Съжалявам.

Отново предпочете да не задълбава в темата.

— Няма проблем — повдигна рамене Коу. — А вашите? Защо избяга?

Селина изкриви устни и заговори:

— Баща ми ни е напуснал, преди да се родя. Двете с мама никога не сме се разбирали. За нея работата е много важна. И работи до полудяване. Сигурно дори не е забелязала, че ме няма.

Усмихна се. „Неубедително“, отбеляза наум Коу.

— Мислиш ли, че един ден ще се прибереш? — попита.

Селина стисна улука с две ръце, спусна се от ръба на покрива и отговори:

— Не знам.

Плъзна се бързо надолу, а той я последва.

Май изоставаш, а?, обади се Блеска и изтрака с нокти по парапета на сградата.

— Малко — промърмори Коу и слезе на земята до Селина.

— Ти винаги ли си говориш сам? — попита момичето.

Той се ухили широко.

— Само понякога. Извинявай.

Не след дълго се озоваха до реката, където се мержелееха мрачните силуети на дългите кейове. Коу никога не бе харесвал Блекуотър. Навярно защото не можеше да плува, но в непроницаемия мрак на водата имаше и нещо друго — беше като непрогледна бездна. Трохата го беше предупредил, че реката е толкова мръсна, че ако отпиеш и една глътка, ще умреш до ден. Казал му бе, че във вестника „Блекстоун Хералд“ имало статии за хора, които паднали вътре и не се появили повече. Коу не се съмняваше в истинността им.

Спомни си една книга, която му беше дала госпожица Уолъс навремето — за създание с тяло на жена и рибя опашка, което живеело в реката. Водата в книгата обаче изглеждаше синя, а не черна и пълна с мръсотия. Докато крачеха по пустата алея по протежението на реката, той се зачуди дали има дивогласи, които разговаряха с рибите.

— Добре ли си? — попита Селина.

Той кимна. Тя беше до него и го наблюдаваше с любопитство.

На кейовете бяха закотвени лодки с различни размери — повечето изглеждаха напълно изоставени, като плаващи трупове, поклащащи се до пристана. Някои имаха имена — „Светлата девица“, „Водната роза“, — които звучаха съвсем не на място на фона на олющената боя и от години обраслите с бурени очукани корпуси.

Една лодка беше в по-добро състояние от останалите и нямаше име. Ниската кабина беше разположена в средата на съда и през един от илюминаторите се виждаха купища щайги и сандъци.

— Може да намерим нещо там — посочи Селина.

Коу се огледа тревожно нагоре-надолу по брега. Не забеляза никого — най-близкият мост, осветяван от фаровете на движещите се по него коли, беше далеч.

— Не знам — рече. — Това не е ли кражба?

Тя повдигна рамене.

— Вероятно си прав. Сериозно, досега никога ли не си крал?

Той се изчерви и отвърна:

— Крал съм.

Когато беше по-малък и по-безпомощен. Дрехи от нечий простор, хляб от отворен камион. Това тук обаче беше различно. Той не оцеляваше по този начин.

Селина бръкна в джоба си и извади нещо лъскаво, закачено на ремък от кожа. Коу опули очи и несъзнателно пъхна ръка в джоба си.

— Часовникът ми! Как така…?

Тя се ухили самодоволно.

— На покрива, когато те хванах за лакътя.

Коу беше впечатлен, но и малко подразнен.

— Дори не те усетих — рече.

— Именно това имах предвид, когато казах, че съм се научила да оцелявам — продължи тя. — Никога не съм взимала от хора, които ще го почувстват.

Върна му часовника и той го прибра дълбоко в джоба на палтото си.

— Хайде — подкани го Селина. — Никой няма да забележи. Няма да заграбваме много. Освен това така ще си спестим разкарването до града.

„Права е… в известна степен“, каза си наум. И все пак не му беше приятно. Огледа се отново и забеляза трите врани, кацнали на покрива на една от близките лодки. Беше му ясно, че биха подкрепили Селина. Враните нямаха време да се занимават с тънкостите на човешкия морал. Той обаче се замисли какво ли щеше да каже Лидия.

— Няма никого — рече Селина, очевидно взела изражението му за уплаха. — Няма страшно.

Тя скочи на лодката, а Коу я последва. Съдът се заклати леко от тежестта му. Тя застана до заключената врата на кабината, извади нещо от джоба си и се зае с катинара, изплезила език съсредоточено.

— Какво е това?

— Швейцарско ножче — отвърна тя. — Никога не излизай без него.

Чу се щракване и катинарът се отвори. Селина се ухили и се зае да сваля веригата, омотана около дръжката на вратата. Дрънченето проехтя над притихналата река.

— Как иначе според теб щях да вляза през задния вход у вас?

— По-добре да не… — поде Коу.

— Спокойно — прекъсна го тя и се шмугна вътре.

Той се огледа наоколо за всеки случай, след което се промъкна след нея. Тя вече беше приклекнала до един от сандъците и се опитваше да отвори капака с помощта на друг инструмент от ножчето. Напъна се за кратко и той се повдигна. Вътре бяха подредени консерви.

— Уф! Гъбена супа — рече Селина, премести се пред следващия сандък и заяви доволно: — Това по̀ бива! Бисквити!

Изправи се и подхвърли два пакета на Коу. Той ги улови непохватно и ги пъхна във вътрешния си джоб. Поне враните щяха да са доволни.

— Ей, гледай какво открих! — рече тя.

Беше коленичила до една щайга с някакви обли плодове. Метна един към него.

Той го улови и впи зъби в месестата му част. В устата му бликна сок.

— Еха! — удиви се Коу. — Какво е това?

Селина изсумтя през нос.

— Не си ял праскови?

Той поклати глава и отхапа отново.

— Това е най-вкусното нещо, което…

Във въздуха навън проехтя крясък на врана. Момичето подскочи, а Коу чу гласа на Блеска.

Опасност!, крякаше тя.

Той захвърли остатъка от прасковата, стисна Селина за ръката и просъска:

— Някой идва.

— Откъде знаеш? — прошепна тя.

Той понечи да изпълзи обратно към входа на кабината, но усети, че лодката под краката му отново се разклаща. Още някой се беше качил на борда. Коу направи знак към дъното на кабината и рече:

— Скрий се!

Тя изглеждаше ужасена, но се подчини на думите му и се промъкна зад няколко щайги.

Коу забеляза една по-малка врата в задната част на кабината и я посочи с пръст. Селина кимна. Той надникна през един процеп в предната врата — на носа бяха застанали два силуета. Не бяха полицаи — личеше си от пръв поглед. Единият принадлежеше на жена — не можеше да отгатне на каква възраст, — облечена в размъкнати, разнородни по стил и материя дрехи. Рошавата й коса стърчеше във всички посоки, а горните й зъби се издаваха над устните. Другият новодошъл нямаше нищо общо с нея. Носеше безупречен бял костюм, толкова ярък, че сякаш блестеше. Вероятно беше около петдесетгодишен; леко квадратното му, изсечено лице би изглеждало благонамерено, ако не бяха малките, ледени сини очички. На главата си имаше бяла каубойска шапка.

Жената потръпна.

— З-зн-знаем, че си вътре! — заекна тя с писклив глас. — Из-из-излез, момченце.

Коу беше задържал дъха си и сега се опита да го изпусне бавно. Беше му ясно, че с помощта на враните навярно щеше да се измъкне, но какво щеше да прави със Селина? Жената беше казала само „момченце“ — може би дори не бяха наясно, че тя е с него. Трябваше да отвлече вниманието им, за да й даде възможност да избяга.

Той бутна бавно вратата и пристъпи навън.

— Кои сте вие? — рече, опитвайки се да звучи уверено.

— Не-ека се представим — провлачи мъжът в белия костюм.

Той свали шапката си: косата под нея също беше бяла и прилежно сресана.

— Името ми е господин Коприн, а изисканата дама до мен е известна като Пинкертън.

— Какво искате? — попита Коу и се огледа за враните си, готов да им даде знак.

— Няколко пилета няма да те отърват, момче — каза мъжът.

Коу застина. Знаеха, че той е вранегласият, което можеше да значи само едно.

— Вие сте дивогласи — рече им.

Жената с рошавата коса се закиска, а палубата оживя и сякаш започна да се движи. Стотици очи заблестяха в мрака и към Коу се насочи цяла орда плъхове.