Джейкъб Грей
Роякът се спуска (3)

Трета глава

Коу бързаше към гробището, следван от враните си.

Трохата и Семчо го чакаха до портите. Някой непознат би ги взел за двама много различни братя — единият близо два метра на височина, другият — едва метър и трийсет.

Постарали са се, вижте!, подметна Мрън.

Трохата беше сресал косата си и се беше обръснал. Беше сложил най-хубавите си обувки — или просто беше залепил наново старите си чепици. Семчо беше с измачкан черен костюм. Сакото беше увиснало на раменете му. Изнамерил бе отнякъде дори папийонка. Коу внезапно се засрами от собственото си раздърпано палто и прокъсани ботуши.

— Значи, най-сетне благоволи да се явиш — изсумтя гълъбогласият. — Къде се мотаеш цял ден?

— Извинете! — отвърна момчето. — Загубих представа за времето.

— Хмм — рече Трохата. — Хайде, службата ще започне всеки момент.

Коу тръгна по пътеката след него и Семчо, а враните му плеснаха с криле и кацнаха над вратата на параклиса. Глезенът още го болеше леко, но вече почти не куцаше. Подобно на порутената църква „Свети Франциск“, това място също беше изоставено от години, а гробището пустееше. Чувстваше се необичайно, че отново е там, където бяха погребани собствените му родители. Трохата ги преведе от другата страна на църквата, където около прясно изкопан гроб се беше събрала малка групичка хора. До гроба имаше купчина пръст, която не след дълго щеше да запълни дупката в земята.

Освен Трохата, Коу и Семчо присъстваха още около десетина души. Коу разпозна няколко от останалите дивогласи. Например Али, облечен в опънат черен костюм, стиснал в ръка неизменното куфарче, от което долиташе глухото жужене на рояка пчели вътре. И Раклън до него, якият вълкоглас. Коу с разочарование установи, че Маделин — момичето с гарвановочерна коса в инвалидната количка — я няма, но забеляза две от катериците й, свити в клоните на дърветата по края на гробището.

Огледа лицата на останалите, като се постара да не става невъзпитан. Бяха на най-различна възраст. Момиченце на четири или пет години стоеше до седналия мирно до нея огромен доберман. Старец се облягаше на пръчката си, макар че не личеше да е придружаван от някакво създание. Две еднакви на вид момчета стояха от двете страни на едър, клепоух заек, който помръдваше с муцуна. В дъното се бе настанила относително млада двойка с количка с бебе. На ръба на количката беше кацнал ястреб, а до него неуместно се мъдреше енот. Нима и двамата родители бяха дивогласи?

Коу трудно би могъл да сбърка силуета, застанал пред самия гроб. Госпожа Стрикъм беше облечена в дълго, черно палто със светли, лъскави копчета. Изглеждаше по-строга, отколкото я беше запомнил два месеца по-рано; чертите на лицето й бяха изопнати. При вида на Коу тя му кимна леко и се поусмихна, при което изражението й омекна. В ръце държеше бяла роза.

— Моля ви, да се съберем по-близо — призова тя.

Коу се присъедини към останалите и оформиха кръг около празния гроб.

Няколко секунди никой не продума. Той никога не беше ходил на погребение, камо ли на погребение на дивоглас. Не беше сигурен какво се очаква да се случи. Постепенно осъзна, че един по един присъстващите се извръщаха към църквата. Проследи погледите им нагоре по пътеката и очите му се спряха на изключително странна гледка.

Не беше самият ковчег — той представляваше прост сандък от плътно сплетена ракита… Чудното беше, че се движеше — носеше се по неравната земя, сякаш беше на въздушна възглавница. Коу внезапно осъзна какво се случваше. Под ковчега имаше стоножки, хиляди стоножки, които бързаха напред с крачка.

— Носят я! — промълви той.

— Последният им дълг — обясни Трохата.

Щом стигнаха до ръба на гроба, стоножките слязоха по наклона под нивото на земята, без да изпускат ковчега, положиха го на дъното, а госпожа Стрикъм се покашля.

— Благодаря на всички ви, че дойдохте — рече тя над гроба. — Емили щеше да се трогне, че сте тук.

Няколко глави закимаха с разбиране. За пореден път Коу се почувства чужд в компанията на дивогласите и на историята, която ги свързваше.

— Запознах се с Емили преди петнайсет години — продължи Велма Стрикъм. — Някои от вас са твърде млади, за да си спомнят времето преди Мрачното лято, когато повечето се познавахме помежду си. — При тези думи по устните на госпожа Стрикъм пробяга усмивка. — Емили ръководеше група дивогласи под претекст, че е кръжок по ръкоделие; мнозина, които не можеха да овладеят способностите си, се възползваха от нейната отзивчивост и от съветите й. Освен това беше и любяща майка на три момиченца. Мога да ви уверя от личен опит, че за един дивоглас родител е изключително трудно да прецени кога да разкаже за себе си на своите деца. — Тя замълча. — Кога да ги натовари с бремето на съдбата им…

Коу преглътна, а сърцето му потръпна в нов пристъп на тъга. Бяха отнели майка му, преди тя да намери удобен случай да поговори с него.

Ръката му отново погали камъка в джоба и той внезапно се почувства кух. Майка му беше премълчала толкова много. Огледа лицата на околните. Все някой от тях трябваше да знае нещо за камъка, нали? Можеше ли обаче да им се довери? Думите на Квакер отекнаха в ума му.

Не казвай на никого, че е у теб. Нито на Трохата, нито на Лидия и на Велма… На никого!

Трохата сложи ръка на рамото му, сякаш беше доловил тревогата му. Коу отдръпна пръсти от камъка.

— Емили се готвеше да каже на децата си за своите способности, когато ни връхлетя Мрачното лято — рече госпожа Стрикъм. — В последвалите месеци пострадахме всички. Загубихме мнозина. Малко от нас обаче понесоха онова, на което бе подложена Емили.

Въздухът като че поохладня и се надигна лек повей, който разклати короните на дърветата и подгони листата из гробището. Коу забеляза, че в клоните са се събрали и други птици — дроздове, кълвачи и една сова. Всички наблюдаваха внимателно. Старецът с тоягата се поразмърда и изпод крачола му надникна едно порче.

— Мамба беше изпратила змиите си по петите на самата Емили, но вместо това влечугите се натъкнаха на дъщерите й — продължи госпожа Стрикъм с разтреперан глас. — Загинаха бързо… ако това може да бъде утеха. След това Емили намери отнякъде сили да продължи битката. Без нея никога нямаше да успеем да надвием врага през Мрачното лято. Но схватката й коства всичко и тя се промени коренно. Няма да казвам, че последните й години са били щастливи, защото не е нужно да ръсим със захар преживелиците си, а и самата тя би се възмутила от подобна лъжа. И въпреки това не мисля, че си отиде нещастна. Всъщност само преди седмица ми довери, че възнамерява отново да започне кръжока по ръкоделие. Това може да означава единствено, че беше открила някакъв душевен мир.

Госпожа Стрикъм замлъкна. Коу огледа лицата на останалите опечалени. Няколко бяха облени в сълзи.

— С Емили родът на стоногогласите приключи — продължи госпожа Стрикъм. — Това е двойна смърт и нашият свят обеднява от кончината й. Нека почива в мир.

— Почивай в мир — пророни множеството, сред тях и Коу.

Госпожа Стрикъм хвърли розата върху ковчега. Раклън пристъпи напред и започна да насипва с лопатата пръст в гроба. Коу забеляза, че стоножките останаха вътре с господарката си.

— Ходил си при Квакер, нали?

Въпросът го стресна. Той стрелна Семчо с очи, после ги върна върху госпожа Стрикъм и прошепна:

— Проследил си ме!

— Може и да си се измъкнал на гълъбите, но мишките знаят как да се шмугнат в каналите — отвърна Семчо. — Изгубихме те чак когато се изкачи по една стълба.

Коу въздъхна с тихо облекчение. Последното, което му беше нужно, беше Трохата да научи за случката с полицейската кола. Това определено нямаше да му допадне.

Опечалените взеха да се отдалечават от гроба, а Трохата прегърна дивогласия с порчето и се заговори с него. Мишките на Семчо се закачаха с енота — катереха се по козината му, а той се опитваше да ги отърси. Пчелите на Али летяха мудно около полските цветя край гробището, а господарят им говореше с момичето с добермана.

— За какво си ходил при него? — настоя Семчо. — Не се тревожи, не съм казвал на Трохата.

— Прави каквото щеш — рече му Коу. — Просто исках да науча нещо повече за родителите си.

Мишегласият повдигна вежди, но преди да продължи с въпросите, Трохата им направи знак да се приближат.

— Ей, двамата, елате да поздравите господин Дъдъл!

Семчо се подчини на мига, но Коу се поколеба. Какво даваше право на Трохата да го командори непрекъснато? Престори се, че не е чул, и вместо това отиде до вълкогласия, който все още ринеше пръст с лъснало от пот чело.

Щом се приближи, огромният мъжага спря, заби лопатата в земята и изрече равно:

— Вранегласи…

Коу не беше сигурен какво да каже. Вълкогласият явно нямаше намерение да продължи да копае, но и не продума нищо повече. На Коу му се прищя да беше отишъл със Семчо.

— Исках само да ви попитам — подхвана той неуверено — за момичето, което говори с катериците. Добре ли е?

Помнеше, че именно Раклън буташе инвалидната количка на Маделин в деня, когато се бяха запознали.

— Защо питаш мен? — изгъргори вълкогласият.

Коу отстъпи плахо.

— Аз… Реших, че може би сте приятели — пророни.

Нещо се отърка в крака му. Той сведе очи и забеляза лисица до себе си. Велма Стрикъм се беше спряла на няколко крачки зад нея и го гледаше сурово.

— Би ли дошъл за момент, моля? — попита тя. — Някой иска да поговори с теб.

Без да чака, тя се обърна и тръгна надолу по пътеката през гробището.

— Явно трябва да вървя — измрънка Коу на Раклън. — Извинете.

Погледът на вълкогласия омекна и той поклати глава.

— Не, вранегласи — рече му тихичко. — Аз те моля за извинение. С Емили бяхме приятели и в този момент не ми е леко. Маделин има час в болницата днес, но иначе е добре.

Коу кимна.

— О, и между другото — добави Раклън, — всички дивогласи ти дължат благодарности. Стореното от теб в Земята на мъртвите… много смела постъпка.

Мъжът протегна огромната си, изцапана с пръст ръка, приличаща на лапа. Коу я пое, изчерви се, а после се спусна по хълма след госпожа Стрикъм. Тя вече беше стигнала до колата си и беше отворила вратата.

Отвътре слезе Лидия. Беше разпуснала гъстата си червена коса по раменете, а бретонът й достигаше досами очите, от което нежното й лице изглеждаше съвсем миниатюрно. Носеше дънки и суитшърт с дълъг ръкав с рисунка на тюлен върху айсберг. Коу се съсредоточи върху буквите: „Леден кеф“. После вдигна очи към огряната от усмивка физиономия на приятелката си и се спусна към нея, ухилен до уши. След миг обаче спря, несигурен какво да направи. Лидия разтвори обятия и той осъзна, че се кани да го прегърне. Пристъпи напред, позволи й да го стори и смутено обви собствените си ръце около тялото й. Тя го стисна здраво и рече развълнувано:

— Не съм те виждала цяла вечност!

Коу стрелна госпожа Стрикъм с поглед. Тя се взираше в двора на църквата, но той усети, че е наострила уши да чуе какво ще отвърне той.

— Да — каза. — Аз… хм… бях зает.

— Още ли живееш в църквата?

Той кимна.

— Ас теб какво става?

Лидия изду бузи.

— Доста работи, като се замисля…

Тя се заоглежда с надеждата майка й да влезе в колата и да затвори вратата. После снижи глас:

— Коу, ужасно е! Мама почти не ме пуска да излизам от къщи. Май се тревожи да не си навлека неприятности. А татко го уволниха.

— О, не! Защо? — удиви се той.

Лидия повдигна рамене и продължи:

— Уж заради избягалите затворници, но според него причините са политически. Свързано било с новия полицейски комисар, който искал да смени директора на затвора. Може да се наложи да се изнесем от къщата. Все едно… — Тя го тупна по рамото. — А ти си толкова зает, че не можеш да дойдеш да ме видиш, а?

Коу долови, че е обидена.

— Трябва да тръгваме — обади се майка й нетърпеливо се облегна на покрива на колата.

— Трохата ме обучава много усилено — оправда се Коу.

Начаса осъзна колко нелепо звучеше подобно извинение. Нави ръкава си и й показа синините, които му бяха причинили гълъбите на Трохата, когато го бяха бутнали през една пейка в парка преди два дни. Имаше и няколко следи от сблъсъка с полицейската кола — охлузвания и тъмнолилаво петно на китката.

— Ох! — рече тя. — Да не си го ядосал?

— И не е само това — каза той гузно. — Учи ме и да чета. Все още не разпознавам много думи, но се старая.

— Страхотно! — усмихна се Лидия, но по лицето й мина сянка. — А как са Кряк и Мрън?

— Все така — отвърна той. — Тоест, не съвсем. Имам нова врана, казва се Блеска. Готина е. Кряк си пада по нея.

Тя се изхили.

— Значи е хлътнал?

Не е вярно!, долетя крясък отгоре. Кряк се беше настанил в клоните на един бряст. Просто се възхищавам на летателните й умения.

Двигателят на колата избръмча. Госпожа Стрикъм се беше качила и беше затворила вратата.

— Вчера отидохме до някогашния ми дом — допълни Коу. — И познай какво! Открихме едно момиче — живее там!

— Ами? — сбърчи вежди Лидия. — В смисъл, нанесла се е на своя воля?

— Явно, че да — кимна той. — Казва се Селина. Бездомна е, както бях аз. Ще я уча как да си намира храна.

— Това… Това е чудесно, Коу — рече Лидия. — Може и аз да дойда?

Това прозвуча малко неочаквано.

— Защо ти е да си търсиш храна? Ти разполагаш с истинска такава, нали… в чиния.

— Защото ще бъде забавно — отговори Лидия. — Кога ще ходите?

— Ъ-ъ… Не знам — отвърна Коу. — Слушай, Лидия, май е по-добре да не идваш. Може да стане опасно.

Тя повдигна вежди.

— Знам как да се пазя.

— Последния път, когато се поведе по моя акъл, едва не те убиха заради мен — каза той.

Камъкът тежеше в джоба му. Някои опасности действително бяха останали в миналото, но беше сигурен, че го дебнат нови. Не можеше да поеме риска отново да допусне Лидия до себе си, преди да разбере какъв беше камъкът и защо беше уплашил Квакер толкова.

Прозорецът на колата се отвори и отвътре се подаде лицето на госпожа Стрикъм.

— Трябва да тръгваме, Лидия. Баща ти ще се усъмни какво пазаруваме толкова дълго.

— Съжалявам — довърши той. — Просто не искам да ти навлека неприятности.

— Хайде, милинка — подкани я майка й.

Лидия прехапа долната си устна и рече:

— Коу, мислех, че си ми приятел.

Той премигна смутено при внезапния яд в тона й. Определено бяха преминали през доста неща заедно, но никога не беше имал приятели… с изключение на враните.

— Ами… да, приятел съм ти — смотолеви.

Тя се обърна, отвори вратата и се качи в колата. После закопча колана си и поклати тъжно глава.

— Защо тогава не се държиш като такъв?

Вратата се затръшна, преди той да успее да отговори. Колата се отдалечи и го остави стърчащ сам в края на гробището.