Джейкъб Грей
Роякът се спуска (14)

Четиринайсета глава

Птиците летяха ниско и стремително. Домът на Квакер не беше близо, но Коу си спомняше, че беше претъпкано с артефакти и книги като в музей. Мрън беше прав — беше изключено там да няма някакви следи.

Щом наближиха Горт хаус, надеждите му се изпариха. Порталът зееше отворен и през него беше опъната полицейска лента.

Враните ги пуснаха на алеята. Коу предпазливо се промуши под лентата и се запромъква към къщата, следван от момичетата. Никъде не светеше.

Изглежда изоставена, подметна Кряк и кацна с подскоци на чакъла.

Вранът беше прав. И да се бяха връщали, полицаите явно си бяха тръгнали преди доста време.

— Да влезем, но внимателно — предложи Коу.

Враните се спуснаха тихо към подрязаните храсти в градината.

— Чакайте тук и си отваряйте очите за мухи — предупреди ги той.

Забрави, аз влизам с теб, изграчи Блеска и заподскача напред.

Чакай, къде без мен, обади се Кряк и закуцука след нея.

Е, поне аз ще изпълня указанията ти, рече Мрън и се настани върху един храст.

Лента имаше и пред входната врата, която висеше на една панта, след като полицаите я бяха разбили. Коу си спомни колко груби бяха при ареста на Квакер. Тогава си беше казал, че просто стилът им е такъв, но сега си даде сметка, че е било лично — по заповед отгоре.

— Този някакъв престъпник ли е? — попита Селина.

— По-скоро учен — отговори Коу. — Квакер колекционира артефакти, свързани с дивогласите. Майка ти явно е решила, че ще й помогне да открие камъка. Или поне мен. — Той разкъса лентата и извика: — Феликс?

Гласът му проехтя в студеното антре, но остана без отговор. Както можеше да се очаква.

Влязоха. Дъсченият под заскърца тихо под краката им. Махагоновото стълбище тръгваше нагоре и правеше завой, преди да стигне до първия етаж. Някога чистият килим беше изкалян от стъпки. Вляво се падаше кабинетът на Квакер — чекмеджетата зееха отворени, а подът беше покрит с измачкани документи. По черджето пред огнището бяха пръснати сажди и овъглени парчета дърво, а една от лампите лежеше строшена на пода. Полицаите бяха откачили дори картините от стените.

Коу поведе останалите по тясното стълбище към кухнята. Докато слизаше, го обзе странно чувство за загуба. Именно тук Квакер му беше разказал за родителите му и беше назовал истинското му име — Джак Кармайкъл. Тук за пръв път беше усетил чувство за принадлежност и свързаност с града, който го заобикаляше.

Беше длъжник на възрастния човек, поне за това.

Кухнята също беше празна, с изключение на чиния нарязани ябълки и нахапаните останки от сирене и хляб, покрити с кожица от мъхната плесен. Чайникът беше катурнат.

— Явно изобщо не се е връщал — отбеляза Лидия.

Коу се огледа бързо.

— Очевидно здравата се е уплашил. Да проверим и другите стаи.

— Кабинетът изглеждаше обещаващо — каза Лидия.

— Добре — кимна той. — Ще започнем от него.

— Аз ще се кача горе — предложи Селина.

Лидия изви вежди.

— Стига де — каза й Селина. — Наистина ли мислиш, че ще опитам да избягам?

— Извикай ни, ако се натъкнеш на нещо — рече Коу и тя пое по стълбите.

Двамата с Лидия влязоха в кабинета. Полицаите със сигурност бяха претърсили всичко щателно, но все пак имаше шанс да са пропуснали нещо. Започнаха да ровят в хаоса. Повечето документи бяха писани на ръка бележки, невъзможни за разчитане дори и за Лидия.

— Безнадеждно е — каза тя и захвърли поредния лист.

— Продължавай да търсиш — отвърна той и се насочи към чекмеджетата.

С всяка изминала минута обаче отчаянието им растеше. Имаха ли изобщо някакъв шанс да открият нещо?

— Качвам се горе — подхвърли Коу.

Лидия изду бузи.

— Добре — след което се втренчи в листа. — Дори не знам това на английски ли е!

Коу затрополи по широкото стълбище. Блеска летеше напред. И тук картините бяха свалени, платната — разпорени, а рамките — счупени. На мястото на витрините, пълни с любопитни предмети, сега имаше само натрошени стъкла, които хрущяха под краката му. Цялата колекция беше изчезнала — години труд. Ако Квакер видеше какво бяха сторили, щеше да бъде неутешим.

Откри Селина в стаята, която явно беше спалня на Феликс. И тук цареше не по-малък хаос, отколкото в останалата част на къщата. Момичето седеше на рамката на леглото и разглеждаше купчината листове на нощната масичка. Имаше един изтърбушен скрин, а по пода се въргаляха дрехи. Гардеробът беше килнат на една страна, а дюшекът беше разпран. От тавана висеше гола крушка, а килимът на места беше обърнат и разкриваше влажните дъски отдолу.

— Намери ли нещо? — попита Коу.

Тя поклати глава. Той забеляза с почуда, че едва сдържа сълзите си.

— Селина? — рече въпросително.

Какво я е натъжило толкова?, обади се Блеска.

Той посочи към стълбите и пророни:

— Остави ни насаме, моля те.

Блеска отлетя, а той влезе в стаята и седна до нея на ръба на леглото. Хартиите бяха просто стари сметки.

— Имам чувството, че винаги съм знаела — рече тя тихо. — Не че е дивогласа. Но че… не е добра.

— Майка ти?

— Ха! — изграчи Селина. — „Майка“! Обича мухите си повече, отколкото мен.

Коу я прегърна през рамото. Искаше му се да я утеши, но не знаеше как.

— Заблуди доста хора — рече той.

Селина подсмръкна.

— Никога не сме били близки — поде тя. — На пет години ме изпратиха в пансион, но дори и през ваканциите тя все беше на работа. Обикновено ги прекарвах с лелите и чичовците ми. Или си играех сама. Когато каза, че има важна задача за мен, приех начаса. Навярно ми се е искало да ми обърне внимание.

Той стърчеше неловко, все още преметнал ръка през рамото й.

— Чувството ми е познато — каза й. — Аз самият на практика не познавам родителите си. Цял живот ги мислех за едни, а те се оказаха съвсем други.

— Вашите са били добри хора — рече Селина. — А майка ми е зла.

— Ти обаче не си.

Коу посегна да я хване за ръка, но се въздържа. Тя вдигна очи към него.

— Сериозно ли говориш? — попита. — След всичко случило се?

Той си представи какво би казала Велма Стрикъм. „Тя е дъщеря на Майката на мухите. Не може да ти бъде приятелка.“

Той обаче не беше лисегласата.

— Да — кимна.

Лидия се покашля в коридора и двамата се дръпнаха един от друг.

— Извинете, че прекъсвам уютното ви… каквото и да е това — рече тя.

— Няма проблем — повдигна рамене той. — Някакви добри новини?

Тя поклати глава и махна през рамо.

— Библиотеката обаче е натам. Все ще си струва да надникнем.

Тръгнаха след нея по площадката и влязоха в библиотеката. Полиците бяха съборени и лежаха върху купчините кожени томове.

— Това ще отнеме време — подхвърли Лидия.

Коу тъкмо посегна към една книга, когато едно тихо „мяу“ ги накара да подскочат. На прага зад тях беше изникнала самотна сива котка.

— Здрасти, коте — рече Селина.

Животното ги измери със сините си умни очи, после пое тихо към тях. Блеска плесна с криле и се вдигна над земята.

Без да обръща внимание на враните, котката се усука около краката на Селина. Момичето я погали по главата и попита:

— Дали е бездомна, как мислите?

— Не — отвърна Коу и повдигна вежди, беше я разпознал.

Беше същата, която полицаят беше изхвърлил от капака на колата.

— Котарак е. И е на Феликс Квакер. Казва се Фреди.

Селина приклекна и огледа каишката му.

— Тук пише друго — тя присви очи, а котката замърка. — На медальона е изписано, че името й е Уайд.

— Сигурна ли си? — попита Лидия.

Селина я стрелна косо с поглед.

— Да, мога да чета.

Котката скокна върху един от съборените шкафове, насочи се към Коу и закова пронизващите си сини очи върху него.

— Как мислиш, Кряк? — рече момчето. — Същият е отпреди, нали?

На мен така ми изглежда, отвърна Кряк, без да се приближава.

— Чудя се защо е останал тук — каза Лидия. — Мислех, че Квакер е взел всичките си котки със себе си.

— Фреди? — обърна се Коу към котарака. Той се отърка в него и изви гръб. — Дали пък по този начин Квакер не се опитва да ни предложи помощта си?

Страшна помощ, един проскубан котак, обади се Кряк.

— Не — поклати глава Коу. — Имах предвид… да ни праща съобщение. Ако се страхува твърде много да ни помогне лично.

Какъв оптимист, обади се Мрън.

Коу погледна медальона с името. Някой беше изчегъртал написаното от едната му страна, а от другата действително имаше грубо издълбани букви: името „Уайд“.

— Изглежда така, сякаш е направено набързо — отбеляза той и се вторачи в думата, убеден, че я беше срещал и преди… Къде обаче?

Досега не съм чувал за Уайд, каза Кряк.

Котката изфуча и сложи лапа на ръкава на Коу.

Сигурно просто е гладен, подметна Кряк. Знаеш ги котките — верни са на всеки, който им сипе храна. Не са като враните…

Коу напъна ум и се съсредоточи върху името. Прерови паметта си за него, представи си и Квакер, който го подканяше: „Хайде, момче. Раздвижи си мозъка! Под носа ти е…“.

Усмивката погъделичка устните му. Беше си спомнил къде се беше натъкнал на думата „Уайд“. Беше я видял — буквите бяха изписани със завъртян почерк. Съвършен замисъл.

Какво си се ухилил като някой откачен?, гракна Кряк.

„Умно, умно, Квакер!“

— Май се сещам къде ще научим повече за камъка — обяви Коу.