Джейкъб Грей
Роякът се спуска (5)

Пета глава

Той отстъпи пред настъпващите гризачи. Ритна една от струпаните наоколо щайги, тя се разби в пода и се претърколи на пътя на плъховете. Вълната от шаващи телца обаче я погълна непоколебимо.

Пресегна се и сграбчи един прът с метална кука на върха. Замахна през палубата, опитвайки се да разхвърля колкото може повече плъхове. Гадинките обаче почти веднага плъзнаха и по пръта и се втурнаха нагоре. Коу го хвърли. Скочи на един варел, а от него — отгоре на кабината, и приклекна. Очите на жената се бяха извъртели навътре и разкриваха кръвясалото си бяло, което трепкаше, докато тя направляваше гризачите. Плъховете се спуснаха на талази към всички страни на кабината, катериха се едни върху други, драскайки покрай стените, след което падаха обратно назад, неспособни да се закрепят с тракащите си нокътчета.

— Имаш ли изобщо представа — обади се мъжът в белия костюм — колко бързо ще те погълнат тези същества? Плъховете не спират да ядат, дори когато вече не могат да се движат. При това не са претенциозни: мускули, кости, хрущяли… всичко им е по вкуса.

Коу се огледа за път за бягство, но гризачите бяха навсякъде. Оставаше само водата, а той не можеше да плува. И Селина… Дали вече се беше измъкнала през другата вратичка?

— Просто кажете какво искате — рече той.

Господин Коприн разпери ръце. Тъканта на костюма му изглеждаше странно, осъзна вранегласият, но не можеше да разбере защо.

— Не си играй с мен, момче — каза онзи. — Искаме камъка.

Коу преглътна. После пророни:

— Не знам за какво говорите.

— Хайде, хайде — продължи с усмивка господин Коприн, — да не си губим времето взаимно. Пинкертън?

Жената помръдна с ръка и плъховете пощуряха, взеха да се трупат един връз друг, докато не направиха рампи от двете страни на кабината. Един успя да се покатери върху крака на Коу. Момчето го изрита и призова наум враните си. Черните им силуети се събраха в съзнанието му и той ги изпрати срещу Пинкертън.

Кряк, Мрън и Блеска се стрелнаха във въздуха. В същия миг сакото на господин Коприн като че изригна. Стотици същества запърхаха в тъканта му и полетяха, за да пресрещнат враните.

Молци!

Не виждам!, изкряка Мрън, преди облакът крилати създания да го погълне.

Кряк и Блеска също се замятаха диво, забулени от насекомите.

— Да опитаме пак, какво ще кажеш? — рече господин Коприн. — Дай ми Среднощния камък!

— Х-х-хайде! — изкряка Пинкертън. — Тя го иска. Иска го.

„Тя? — зачуди се Коу. — Коя тя?“

Усети остра болка в глезена и извика. Един плъх беше увиснал на зъбите си. Друг се покатери по стъпалото му и тръгна по крачола с противно църкане. Останалите го последваха и плъпнаха по краката му. После до един впиха зъби в плътта му. Той изкрещя и замята тяло. Бяха се накачулили и по гърба му. Безкраен поток, който не му оставяше избор. Надигна се с мъка под тежестта на шаващите твари, покрили цялото му тяло, и скочи от покрива на лодката в ледената вода.

Тя го погълна и за миг виждаше само мехурчетата в плътната чернилка около себе си. Дрехите тежаха около крайниците му, но накрая главата му изскочи на повърхността и той си пое шумно въздух.

Сърцето му се сви в пристъп на паника. Главата му отново потъна и водата го задави. Коу запляска, излезе на повърхността и се закашля. В реката също имаше плъхове — телцата им трепкаха отвсякъде. Брегът беше едва на няколко метра, но не можеше да го достигне. Отново потъна.

Този път стъпалата му докоснаха чакълестото дъно на реката. Той се отблъсна с пръстите на краката си, стрелна се нагоре и успя да докопа едно от въжетата, с които беше привързана лодката. Задъхан, издърпа подгизналото си тяло от водата.

Господин Коприн вече стоеше на алеята покрай реката. Пърхащите наоколо молци внезапно накацаха по него и се сляха до съвършенство със сакото му. Коу хвърли един поглед към лодката — задната врата на кабината беше отворена. Поне Селина се беше измъкнала.

— Не можеш да ни избягаш — заговори господин Коприн с равен глас. — Тя иска камъка и ще го получи.

Коу се поколеба. Дори не знаеше какво представляваше камъкът, но му го беше завещала майка му. Единственото, което му беше оставила. Изключено беше да го предаде без бой.

— Не знам за какво говорите — заяви той твърдо.

От враните му нямаше и следа. Огледа се за Селина, но и тя не се виждаше. В същия миг усети нещо да тежи на гърба му. Разбира се! Имаше и друго оръжие.

Свали подгизналото си яке и извади Врания клюн от ножницата.

Господин Коприн измери меча равнодушно с очи, после подаде кавалерски ръка на Пинкертън, за да слезе от лодката. Вълната плъхове я последва.

— Стига, моля те — рече той. — Не е нужно да прибягваме до варварство.

— Оставете го — долетя нов глас.

Коу се завъртя и забеляза дребен силует, който се приближаваше по алеята. Осъзна, че беше Семчо, следван по петите от огромно множество мишки, и сърцето му подскочи.

— Изчезвай оттук! — тросна му се той.

Семчо обаче поклати глава, изпъна ръка напред и изпрати мишките си в нападение — покрай Коу, към новите дивогласи.

Плъхове и мишки се смесиха и подхванаха свирепа битка. Телцата им се мятаха едно през друго с ужасяващи звуци и писъци, докато гризачите се хапеха. Господин Коприн изчезна някъде. Коу се възползва, скочи над дращещите мишки и плъхове и се хвърли към Пинкертън. Тя заотстъпва, като размахваше ръце, а накрая се спъна и се просна на земята. Той опря върха на Врания клюн в гърлото й.

— М-м-моля те! — заекна тя. — Не ме убивай!

— Отзови плъховете! — нареди Коу.

Тракането на зъбите и църкането заглъхна и се възцари тишина.

— Семчо? — викна Коу и погледна зад себе си.

Господин Коприн беше хванал момчето отзад и го държеше над земята. На гърлото му проблясваше тънко сребристо острие. Как изобщо беше успял молцогласият да се промъкне покрай Коу? Алеята не беше широка…

Плъховете се стопиха в сенките, а мишките се събраха около Семчо, но без да се приближават прекалено.

— Пусни го! — изръмжа Коу.

Господин Коприн се ухили.

— Или какво? Ще я убиеш? Струва ми се, че теб те е грижа за това момче далеч повече, отколкото мен за бедната Пинкертън. Намушкай я, все ми е едно.

— К-какво… Н-но… — отрони Пинкертън и взе да върти диво очи.

— И така, давай го, преди да му пусна кръв — нареди онзи.

— Не му давай нищо! — викна Семчо.

— Търпението не е сред качествата ми — каза молцогласият и притисна острието плътно до бялото гърло на момчето.

Коу насочи ума си към враните си и ги призова колкото се може по-бързо. Усети как вранските им духове потръпнаха в отговор. Блеска се стрелна първа във въздуха и одраска с нокти господин Коприн по ръката. Той извика от болка, изпусна ножа, а после Мрън го блъсна в рамото. Дивогласият се стовари на земята и около него се надигна облак молци.

Враните нямаше да удържат господин Коприн на земята за дълго. Коу сграбчи Семчо и двамата побягнаха по алеята, завиха зад един ъгъл и се шмугнаха в уличката между две от пристанищните здания.

Не спряха да тичат, докато дробовете на Коу не пламнаха — трябваше да се отдалечат на максимално разстояние от реката. Глезенът го болеше силно. Достигнаха един мост през пътя, когато внезапно над тях се разнесе гласът на Селина.

— Насам!

Тя надничаше от тясно стълбище, изкачващо се отстрани на моста. Коу и Семчо се втурнаха към нея и тримата се изкатериха на пустия път. Враните накацаха невредими по ръба на моста в облак от черни пера.

Видяхте ли Блеска?, рече Кряк. Уцели го право между очите!

Няколко мишки пробягаха по края на платното. Селина се опули невярващо.

— Коя е тя? — Семчо измери Селина с очи.

Коу се обърна към него и го стисна за раменете, нареждайки ядосано:

— Това няма значение! Защо ме следиш? Едва не те убиха!

Долната устна на Семчо потрепери.

— Просто исках да ти помогна.

— Нямам нужда от помощта ти! — тросна се Коу. — Престани да ме преследваш.

Той се огледа подозрително в търсене и на някой гълъб.

— И шпионите на Трохата ли са тук?

— Какви шпиони? Какви ги приказваш? — обади се Селина и тръсна глава объркано. — Кои бяха онези хора? И защо плъховете ти се нахвърлиха така? А молците? Нищо не разбирам.

— Трудно е за обяснение — рече Коу.

— Е, по-добре опитай — каза Селина. — Едва не се простихме с живота си. Познаваш ли онези хора? Какво искаха?

Коу едва смогваше да не изостава от бързо развиващите се събития. Думите на Феликс Квакер обаче все още ехтяха в съзнанието му. Нито Селина, нито Семчо бяха чули господин Коприн, когато заговори за камъка. Тайната беше опазена.

— Не знам — отвърна той. — Слушай, най-добре се прибирай в нашата къща.

Селина повдигна вежди.

— Чакай малко… Какво искаш да кажеш? А ти къде ще идеш?

Обратно в църквата, обади се Мрън. Стига толкова приключения за една вечер.

— И какви са тези врани? — намръщи се Селина. — Следят ни, откакто тръгнахме от вас, заклевам се.

— Защо просто не й кажеш? — подметна Семчо.

Като по сигнал, мишките се покатериха отстрани по крачола му и се шмугнаха в дрехите му.

Коу му хвърли убийствен поглед.

— Какво да ми кажеш? — попита Селина. — Вие двамата да не сте от цирка?

— Нищо — рече Коу. — Моля те, по-добре е да се разделим, това е всичко.

Той се отдалечи. Имаше нужда да помисли.

— Забрави! — отсече Селина и тръгна след него. — Не може просто да ме оставиш тук. Казвай, какво става?

Искаш ли да отвлечем вниманието и?, предложи Кряк и се спусна толкова близо до темето на Селина, че се наложи тя да приклекне.

Момичето гневно вдигна очи, но продължи след Коу, след което се закова намясто и се вторачи с раздразнение в Семчо.

— Тогава ти ще ми кажеш, мишок такъв — рече му тя.

Коу пое дълбоко въздух и се обърна.

— Е, добре. Ще ти обясня. Но не тук.

Ако по петите им бяха тръгнали вражески настроени дивогласи, Коу се сещаше за един-единствен човек, който можеше да им помогне. Той се насочи на север, отдалечавайки се от реката. Беше време да посетят най-могъщия дивоглас в Блекстоун.

— Къде отиваме? — попита Семчо, подтичвайки, за да не изостане.

— При Велма Стрикъм — отвърна Коу.

 

 

По пътя вранегласият се зае да обясни на Селина всичко за тайния свят на дивогласите. Семчо непрекъснато го допълваше. Отначало й беше трудно да осмисли чутото, но Кряк и Блеска на драго сърце приеха да покажат, че той наистина може да общува с тях, като кацнаха на двете му рамене по команда. Мрън отказа.

Аз да не съм някоя маймуна в цирка, изсумтя той.

Семчо също се включи и накара мишките си да застанат в низ от върха на пръстите на едната му ръка до върха на пръстите на другата, а после — да се наредят в кръг на земята.

— Невероятно — ококори се Селина. — Не си спомням Мрачното лято. По онова време живеехме на крайбрежието, а и, така или иначе, аз съм била само на шест-седем години.

В последните два месеца Коу се беше връщал в парка само веднъж — за да събере скромното си имущество от старото гнездо. Щом наближиха, той се замисли колко се беше променил животът му за този доста кратък период от време. Докато живееше в къщичката на дървото, светът на дивогласите за него беше същата мистерия, каквато се струваше сега на Селина. И почти не беше разговарял с друго човешко същество.

Лидия Стрикъм и семейството й бяха променили това.

Пристигнаха пред дома на семейство Стрикъм. Вътре светеше. Коу си припомни думите на Лидия, че са уволнили баща й и че вероятно щеше да се наложи да се преместят. Застанаха пред входната врата и по кожата му пробягаха тръпки. Първия път, когато беше дошъл тук на вечеря, почти беше онемял от притеснение. Мислите му препуснаха в бъдещето — дали трябваше да каже на госпожа Стрикъм за камъка, или не. За „Среднощния камък“, както го бе нарекъл господин Коприн. Квакер го беше посъветвал да не го прави. „И майка ти щеше да ти даде същия съвет“ беше казал той. Дали говореше истината. Коу не беше сигурен.

Той вдигна ръка, за да почука, но Блеска прелетя над къщата.

Не е сама. Мъжът е с нея.

Коу се поколеба.

— Господин Стрикъм.

— Защо просто не идем при Трохата? — предложи Семчо. — Той ще измисли какво да…

— Не — отсече Коу.

Можеше да си представи изражението на гълъбогласия, ако научеше в какво се бяха забъркали със Селина. Така или иначе, беше убеден, че преди около километър и половина беше забелязал поне два гълъба, които ги следяха. Трохата щеше да почака.

Семчо намусено започна да рови с крака.

— Какъв е проблемът с господин Стрикъм? — попита Селина.

— Не знае, че жена му е дивогласа — рече Коу и се замисли. — Ще трябва да почакаме.

— Ужасно студено е — каза Селина.

Думите й го накараха също да почувства хладината. Дрехите му все още бяха пропити с вода след скока в реката и мразът се просмукваше през плата.

— Да заобиколим — предложи той.

Покатериха се по стената зад къщата и скочиха в градината. Стаята на Лидия се намираше на втория етаж. Пердетата й бяха спуснати, но вътре светеше.

— Кряк, би ли почукал?

Вранът потропа по стъклото с клюн и след миг завесите се дръпнаха. При вида на Коу и приятелите му в градината, Лидия доби ядосано изражение. И отново пусна завесите.

— Тя ти е приятелка, така ли? — попита Селина.

— Надявам се — отвърна Коу.

Лидия явно все още се цупеше поради разговора им на погребението.

— Сега вече наистина се налага да се върнем в църквата — обади се Семчо.

Коу бе на път да се съгласи, когато задната врата се открехна и Лидия надникна навън.

— Влезте, но тихичко — рече тя.

Коу и останалите се промъкнаха на пръсти, качиха се по стълбите и влязоха в стаята на Лидия. Стените бяха покрити с плакати на животни. Тя затвори вратата и огледа мокрите му дрехи.

— Май си плувал — рече равно. — За това момиче ли говореше?

— Здравей, аз съм Селина — каза спътницата му и протегна ръка. — Имаш страхотна стая, между другото. Много е… сладка.

— Лидия — кимна тя, но не пое ръката й. — Като гледам, търсенето на храна не е минало по план?

Коу разтвори якето си и извади пакет напоени с вода бисквити.

Лидия обели очи.

— Дано поне си е струвало.

На прозореца отново се почука. Трите врани се бяха строили на перваза.

— Искат да влязат — отбеляза Коу.

Лидия отвори прозореца и враните влетяха в стаята.

Ама че тапети, възмути се Кряк и зяпна украсата по стените. И няма и една врана.

— Какво казва? — попита Лидия.

— Че плакатите са много хубави — отвърна Коу.

После й разказа за случилото се край реката, без да споменава нищо за камъка. Лицето на Лидия поомекна.

— Трябваше да ме вземеш с вас — отбеляза тя, а сетне кимна към Селина. — И тя ли е дивогласа?

— Не — рече й Коу. — Лидия, налага се да говорим с майка ти.

Очите й се плъзнаха към краката му и тя се сепна.

— Коу, от теб капе кръв по килима!

Той проследи погледа й — от глезена му се беше проточила струйка кръв.

— Ох, извинявай!

Лидия му подхвърли някаква кърпичка от нощната си масичка. Той нави крачола си внимателно. Прасецът и глезенът му бяха покрити с ухапвания.

— Сигурно доста боли — разнесе се глас и всички подскочиха.

Госпожа Стрикъм стоеше на прага, облечена в домашен халат.

— Мамо! Защо не почука! — рече Лидия.

— Мога да попитам същото нашите гости — отвърна госпожа Стрикъм. — Коя е тази госпожица? — В гласа й се прокрадваше неодобрение.

— Името ми е Селина — отвърна момичето плахо.

Коу се опита да запази самообладание.

— Съжалявам, че я доведох — каза той. — Не знаехме къде другаде да идем. Аз… Ние… Наложи се да й кажем какви сме.

Госпожа Стрикъм го стрелна гневно с очи.

— Разказали сте й за дивогласите?

Коу отвори уста, но я затвори безмълвно. Бузите му пламнаха.

— Хмм — рече госпожа Стрикъм.

Тя огледа подозрително Селина, а после се наведе към крака на Коу.

— Ухапвания от плъхове? Това значи ли, че си се запознал с обаятелната госпожица Пинкертън?

Коу кимна и обясни:

— На пристанището. Нападна ни заедно с един дивоглас с молци.

— Господин Коприн? — досети се госпожа Стрикъм. — Не знаехме дали все още се навърта тук. И какво искаха?

Коу се поколеба — не беше забравил предупреждението на Квакер. Думите му, че камъкът е бремето на вранегласия. Тя щеше ли да му го отнеме? Без да се двоуми повече, взе решение. Не можеше да каже на госпожа Стрикъм сега — не и пред Лидия и Семчо. И пред Селина. Стараейки се да не отмества поглед, излъга:

— Не знам.

— Знаеш, разбира се! — обади се Семчо. — Не е ли очевидно?

Лицето на Коу пребледня. Нима Семчо някак беше разбрал какво криеше в джоба си?

— Враният клюн! — продължи малкият. — Молцогласият ти нареди да му го дадеш, нали?

— О… Да, да — кимна Коу.

— Но нали Предача вече го няма? — учуди се Лидия. — Дори да успеят да отворят портал към Земята на мъртвите, няма как да го върнат. За какво тогава им е Враният клюн?

— Уместен въпрос — рече майка й. — Каквото и да са намислили, не бива да допускаме да се сдобият с него.

— Май е време да тръг… — започна Коу, но госпожа Стрикъм вдигна пръст срещу него.

— Категорично не. Ако Пинкертън и Коприн са по петите ви, нямам избор. Настоявам да останете тук. И ти, и момичето. — Тя отново измери Селина с леден поглед. — Но се постарайте да не вдигате шум. Предпочитам да не се налага да обяснявам на бащата на Лидия за кой дявол даваме подслон на бродяги и бездомници. Утре сутринта ще измислим какво да правим.

— Може да свикаме съвета на дивогласите — подметна Семчо.

Госпожа Стрикъм го скастри ядно:

— Ако имам нужда от твоите съвети, ще те уведомя. Сега лягайте да спите.

След като тя затвори вратата след себе си, Селина въздъхна:

— А аз мислех, че моята майка е строга.

— Просто се тревожи — обясни Коу.

— И двамата престанете да говорите за мама — тросна им се Лидия, а после посочи дивана в другия край на стаята. — Един може да легне там. Другите ще трябва да се задоволят с пода. В гардероба има одеяла.

Ами ние?, изкряка Блеска.

Гласът й накара Лидия да се обърне.

— Ако се досещам правилно какво каза враната току-що, отвън има чудесни клони за целта.

Това е жестокост към животните, обади се Мрън.

Коу обаче отиде до прозореца и го отвори.

— Хайде, вие тримата. Нали ще ме пазите?

Враните излетяха в нощта. Докато затваряше, Коу мерна силуета на лисица в градината долу.

„Трябваше да се досетя, че е невъзможно да останем незабелязани от Велма Стрикъм“, каза си той наум с усмивка.

Може и да беше строга, но беше най-силният съюзник, с когото разполагаха.

Селина легна на дивана, а Коу на килима до Семчо. Трохата щеше да се чуди какво става, но поне тук бяха на сигурно място.

Не след дълго дишането на мишегласото момче се успокои, това на Лидия също. Коу не беше сигурен дали и Селина беше заспала. Обърна се, за да провери, и камъкът го бодна отстрани.

Дали да не се измъкнеше сега, за да потърси госпожа Стрикъм? На нея можеше да се довери, нали? Облегна се на лакти, готов да стане, но нещо го възпря.

Каквото и да представляваше камъкът, за каквото и да служеше, явно беше опасен. Той не се съмняваше в това. Молцогласият беше споменал някаква жена, нали така? Беше казал, че тя го иска. Надали беше съвпадение, че Квакер също беше заговорил за „нея“.

„Тя ни наблюдава, дори сега.“ Коя беше непознатата противничка? Беше дивогласа, със сигурност.

Господин Коприн го беше нарекъл „Среднощния камък“ Това просто име ли беше? Или загатваше за способностите му?

Коу потрепери. Винаги беше смятал нощта за свой съюзник, но някак усещаше, че камъкът криеше нещо страшно. Тогава обаче защо беше попаднал у майка му и каква беше ролята му за него самия?

Той обви ръка около студеното скално парче. Обзеха го мрачни, объркани мисли. Стомахът го присви дотам, че го болеше да диша. Нещо не беше наред. По принцип присъствието на враните го успокояваше. Дори и да не се обаждаха, можеше да ги усети в периферията на съзнанието си. Сега обаче умът му се натъкваше единствено на празнота, колкото и да търсеше. Облада го недвусмислен ужас, че са го изоставили.

Внезапно в ума му проблесна спомен. Беше на пет години, не повече, скоро след като враните го бяха поели под своя опека. По онова време не можеше да се грижи за себе си и разчиташе изцяло на птиците за червеи, ларви и всичко друго, което му донесяха. Беше в една буреносна зимна нощ. Враните бяха излезли да търсят храна, но не се бяха прибрали. Гладен, сам и премръзнал, той беше изпитал неописуем ужас. Спомняше си ясно собствения си нечовешки вой, който кънтеше из гнездото, както и горещите сълзи на отчаяние, които се сипеха неконтролируемо от очите му…

Едва способен да диша, Коу се изправи и залитна към прозореца. Дръпна завесите, убеден, че няма да завари враните.

Те обаче бяха на мястото си. И трите се бяха сгушили една до друга на оградата на градината. Той леко открехна прозореца и пое дълбока глътка от хладния въздух. Мрън наклони глава и го измери с очи въпросително.

Всичко наред ли е?, изромони той тихо.

Коу изчака няколко секунди, за да се окопити, после вдигна палец към враната. Усещането го отпусна и сърцето му успокои ударите си.

Той спусна завесите, пропълзя по пода и се мушна под завивките. Докато оправяше дрехите си, отново напипа камъка, но този път не изпита желание да го докосне. Предметът беше способен на огромно зло, на зло, което все още не можеше да проумее. Едно обаче беше сигурно. Докато не научеше истината, трябваше да се изправи срещу това зло сам.