Джейкъб Грей
Роякът се спуска (16)

Шестнайсета глава

Когато отвори очи отново, Лидия, Селина и враните бяха изчезнали. Беше сам в пещерата, заобиколен от гробовете на дивогласите. По опакото на ръката му шаваше червей.

Впрочем… това не беше неговата ръка. Кожата беше бледа, кокалчетата — възлести, ставите подути, ноктите чернееха от пръстта. Ръката на Шнура. Коу опита да я раздвижи, но не успя. Беше в плен в чуждо тяло.

„В спомена“, осъзна той.

По коридора се чуха стъпки. Тялото му се сви и го отнесе в сенките, където приклекна и се взря във входа. Почувства страх.

Вратата се отвори и разкри нечие лице. Сърцето на Коу подскочи почти болезнено.

„Мамо?“

Тя изглеждаше ужасена. Косата й беше рошава, а на бузата си имаше синина.

Коу изпита порив да се втурне към нея, но краката му — тези на Шнура — останаха като вкопани в земята.

— Господин Уайд? — рече майка му. — Тук ли сте?

— Какво искате?

Думите дойдоха хем отвътре, хем отвън. Коу долови как устните му се раздвижват, но гласът не беше неговият.

Майка му се вторачи в полумрака. На рамото й имаше огромна черна врана. Няколко пера на шията й липсваха. Птицата изграчи, но Коу не разбра какво казва.

— Господин Уайд… Нуждая се от помощта ви — продължи майка му. — Може ли да вляза?

— Щом трябва, вранегласа.

Елизабет Кармайкъл беше облечена в дебело палто с обрамчена с кожа качулка, кожени ботуши и дълги, фини ръкавици. Пристъпи предпазливо и рече:

— Господин Уайд, нямам много време.

После бръкна в джоба си и извади малка кесийка. По формата й Коу се досети какво имаше вътре. Среднощният камък.

— Знаете какво е това и какви свойства има.

Коу усети, че Шнура потръпна и се присви. Чувстваше, че говорещият с червеи действително знае, въпреки че споменът беше неясен и подобен на съновидение.

— Защо сте го донесли тук?

— Моля ви да го пазите вместо мен — отговори майката на Коу.

Тя вдигна кесийката с отчаяние в очите.

Шнура не посегна да я вземе.

— Среднощният камък принадлежи на врания род — рече той.

— Знам — кимна майката на Коу, — но паякогласият е научил за съществуването му.

— Как? — попита старецът. — Камъкът е тайна, известна единствено на враните и на червеите.

— Не е важно — рече майка му и стрелна вратата с очи. — Предача няма да се спре пред нищо, за да се сдобие с него. Моля ви, наложително е.

Шнура стори крачка напред и придърпа ръкава около пръстите си.

— Чудесно — каза и пое кесийката. — А ако не се върнете? Чух за войната, която върлува в Блекстоун… Мнозина се простиха с живота си.

— Имам син. Джак — отговори майка му. — Отнесете го на него, когато в града отново стане безопасно.

Тя сви скритите в ръкава пръсти на Шнура около кесията и ги притисна.

— Трябва да му съобщите на какво е способен камъкът. Не трябва да казва на никого за него. И да не вярва на никого. Той е само негово бреме.

— Ще му предам — рече Шнура.

— Благодаря.

Майка му се обърна и тръгна. Коу изгаряше от желание да се втурне след нея, да извика името й.

На прага тя застина и се обърна. За миг той се зачуди дали не е усетила присъствието му в червегласия. Ним; беше възможно? Това беше само спомен.

— Сбогом, господин Уайд — рече тя.

— Сбогом, Елизабет Кармайкъл — отвърна й той. — И не се страхувайте от смъртта. Помнете, всички сме храна за червеите.

— Лесно ви е да го кажете — отговори тя и прилив на тъга заля лицето й. — Не забравяйте, името му е Джак.

— Ще запомним — рече Шнура.

Вратата се затвори след нея и видението избледня. Коу усети как съзнанието му полита и се понася по морето на времето…

Взираше се в разгорял се в огнището огън. Топлината сгряваше лицето му. Чуваше се тиктакането на голям, висок стенен часовник. Стрелките сочеха почти дванайсет часа.

Тялото му се обърна и той видя прозорец с малки стъкла, споени с олово, зад които чернееше нощ. Намираше се в кабинет с облицовани в дърво стени и картини с маслени бои в позлатени рамки. Помещението беше изпълнено с множество хора — мъже и жени на различна възраст, — които разговаряха помежду си с шепот.

Присъстващите явно бяха от всякакви жизнени поприща. Един дребен мъж бе облечен в грубоват кафяв жакет и покрита с мръсотия риза, жената до него беше във величествена, издута рокля, с шапчица със закрепен воал. Имаше жакети с различна кройка, от платове и от кожа, очукани ботуши, обувки с лъснати токи. Един старец държеше бастун с масивен златен връх. Коу не разбираше много от исторически одеяния, но предположи, че сцената пред очите му е поне на няколко века. Единствената светлина идваше от свещите по стените и от огъня в огнището.

Един от мъжете прочисти гърло. Множеството притихна и всички се обърнаха към него.

— Благодаря ви, че дойдохте тази вечер — рече той.

Коу съзря говорещия между останалите. Беше широкоплещест мъж, облечен изцяло в черно, с прилепнал кадифен жакет, панталони и ботуши. Дългата му, чуплива коса също беше черна, сресана назад, а лицето му беше покрито с гъста брада. От средата на челото през лявото му око до скулата минаваше отвесен белег. На хълбока му висеше ножница… Коу на мига разпозна меча в нея — Врания клюн.

Мъжът вранеглас ли беше? Със сигурност.

Дивогласите в помещението се взираха в него, а той изпъкваше, сякаш беше по-действителен от всички тях, с по-силно присъствие. Различаваше се не само по плътно черното си облекло или по свирепото излъчване — от него сякаш струеше някаква скрита сила.

— Зимното слънцестоене дойде — рече мъжът. — Това е свещен миг за нашия вид, но никога досега не сме били под по-сериозна заплаха.

Останалите задуднаха помежду си и закимаха.

Жената с изящната шапчица се обади:

— Избиват ни, Корвус! Изгарят ни на кладата като вещици! Гонят ни от домовете ни!

Корвус Черния! Квакер беше разказвал на Коу за него: че е най-великият от рода на враните. Той се взря в мрачното, твърдо като стомана лице на своя предтеча и затърси някаква прилика със своето.

Мърморенето нарасна, докато Корвус Черния не вдигна ръце, за да въдвори тишина. Присъстващите се подчиниха незабавно.

— Хората се страхуват от онова, което не разбират — обясни той. — Именно затова ви събрах тук.

Той се обърна към масата и отвори невзрачна дървена кутия. Вътре на парче бял сатен беше положен черен камък. Изглеждаше същият като попадналия у Коу.

Той усети, че Шнура проточи врат в опит да се приближи, и попита:

— Правилно ли се досещам какво е това?

Ноздрите на Корвус Черния се разшириха и той кимна.

— Обдурит.

Всички присъстващи мигновено се отдръпнаха, а няколко дори се прекръстиха.

— Черният диамант! — възкликна гневно един от множеството. — Какво целиш с това?

— Отне ми месеци да го открия дълбоко в земните недра — рече Корвус Черния. — Това е спасението ни.

— Как дръзваш да кажеш подобно нещо? — обади се старецът с позлатения бастун. — Обдуритът извлича силата на всеки дивоглас, който се докосне до него, Корвус. Изсмуква способностите ни и разрушава връзката ни с животните.

— Именно — отвърна Корвус Черния. — Затова и го донесох. Чуйте ме, приятели, вече загубихме прекалено много родове. Затова тази вечер ви моля, всеки от вас — пожертвайте част от великата си сила, поверете дарбата си на камъка, така че, ако умрете без наследник, родът ви да не изчезне.

— Така ще отслабнем — рече опърпаният мъж.

— Но и ще добием сила — отвърна вранегласият. — Ще се подсигурим срещу собствената си гибел.

Множеството дивогласи замълчаха.

— Аз ще бъда пръв — рече Корвус Черния.

Всички очи в помещението се заковаха върху вранегласия. Той протегна трепереща ръка. Върховете на пръстите му докоснаха камъка и той затвори очи. Бледи нишки светлина проникнаха в камъка, за миг той засия, след което отново стана черен. Корвус Черния отстъпи и заяви:

— Готово. Моля всички ви да последвате примера ми. Само така можем да обезпечим оцеляването си.

Един по един дивогласите се приближиха и повториха церемонията. Коу дойде последен в тялото на Шнура, но Корвус Черния затвори кутията, преди той да докосне камъка.

— Твоите способности не са нужни, Хенри — рече той. — Твоят род никога няма да изчезне, защото ти не можеш да загинеш.

— Благодаря за напомнянето — каза Шнура и дори в този далечен спомен Коу усети отзвука на самота и болка.

Часовникът отбеляза часа с дванайсет звучни удара.

— Ще го наречем „Среднощния камък“ — обяви Корвус Черния на присъстващите. — Ако някой от вас загине, без да остави наследник, дарбата ви ще се запази в камъка. За създаването на нов дивоглас ще бъде нужно новият наследник и животното му да се съберат в присъствието на камъка.

В ума на Коу се загнездиха страх и тревога. Значи, това беше истинската сила на камъка… Не само да отнема способностите на дивогласите, но и да ги дарява. Силата да създава нови дивогласи. Ето за какво бяха всички усилия, отвличания и убийства на Майката на мухите.

— И кой ще го пази? — поде мъжът с позлатения бастун. — Ако се озове в грешните ръце…

— С вашата благословия — рече Корвус Черния и огледа околните — това задължение ще се падне на мен. Никога няма да го докосна, никога няма да му дам повече от моята сила, никога няма да позволя нечия друга да бъде взета от него.

Няколко души промърмориха, но единствено една жена с тънко, изсечено лице и светла права коса, разделена на път точно по средата, извиси глас:

— А след теб, Корвус?

— Среднощният камък ще се предава в рода на вранегласите — отвърна говорещият с врани. — Никой от тук присъстващите не бива да го споменава повече. — Той извади един свитък. — Това е клетва, с която ще съхраните случилото се днес като тайна в сърцата си. Със смъртта ви ще умре и тайната. Единствено моите наследници ще я пазят. И ще я браним до сетния си дъх. До момента, в който камъкът ще трябва да бъде използван.

— Благородни слова, Корвус — рече жената. — Но няма ли да бъде по-добре да остане у него? — Тя посочи Коу. — Все пак червегласият винаги ще знае тайната.

Коу усети паниката на Шнура.

— Аз не съм воин, госпожице — рече той. — Няма по-добър пазител на камъка от Корвус.

Корвус Черния му кимна признателно.

Един по един всички присъстващи се изредиха пред пергамента и го подписаха. Коу беше последен, в тялото на Шнура. Той топна перото в мастилницата и видението избледня.

 

 

Коу се беше задъхал. Постепенно осветената от свещи гробница на дивогласите отново изплува пред очите му. Той бръкна в ухото си и издърпа гърчещия се червей за края на опашката. Пусна го на земята до другия.

Опита се да се изправи, но краката му бяха омекнали. Страхът, почувстван по време на видението, отново пламна в сърцето му. Затворниците в апартамента, животните в клетките…

— Знам… Разбрах какво иска тя — пророни той. — Знам какво е намислила Майката на мухите.

— Внимавай! — предупреди го Шнура. — Умът ти все още е в миналото.

— Какво видя? — попита Лидия.

— Среднощният камък не само отнема способностите на дивогласите — заобяснява той. — Това е само част от силата му. Освен това може и да създава родове дивогласи. Всеки род, изчезнал през годините… Камъкът може да прехвърли способностите върху нов човек. Именно затова Майката на мухите е събрала затворниците и животните. Разгневена е от отношението на останалите дивогласи към нея и към предците й и това е отмъщението й. — Той си пое дълбоко въздух. — Ще създаде своя собствена армия от дивогласи.

Мрън кацна до Коу.

Мрачното лято ще започне отново,

Дори по-зле рече Кряк и плесна с криле тревожно. С всяка нова смърт тя ще може да създаде нов дивоглас, който да застане на нейна страна,

С камъка ще стане неудържима, добави Блеска.

— Да, но няма да успее — обади се Селина. — Камъкът е у нас. Трябва просто да направим всичко възможно да не го открие.

Коу кимна и обърна очи към Шнура.

— Трябва да го скрием тук.

— Моля? — рече мъжът. — Не, не, не. Приех да го пазя заради майка ти, но…

— Именно — прекъсна го Коу. — Доверила ви се е и вие сте оправдали доверието й. Обзалагам се, че Майката на мухите дори не знае за вас. А и да научи, никога няма да се натъкне на това място.

— О, не съм толкова сигурен — разнесе се познат глас.

Всички се обърнаха към стената на пещерата. Скалата като че се пръсна на ситни парченца — хиляди молци размърдаха крилца. Щом се успокоиха, се очерта силуетът на господин Коприн, маскиран на фона на скалата. До хълбока си държеше оръжие, насочено към Коу.

Враните скочиха във въздуха в кълбо от махащи криле, а червеите потънаха в земята.

Внезапно през вратата нахлу цвъртяща орда плъхове, следвана от Пинкертън.

Коу се огледа отчаяно с пресъхнала уста в търсене на друг изход. Ала нямаше къде да избяга.