Джейкъб Грей
Роякът се спуска (7)

Седма глава

Сълзите се търкаляха неудържимо по бузите на Трохата, а раменете му се тресяха.

— Изоставих го — проплака той.

Досега Коу не беше виждал по-възрастен дивоглас толкова съсипан. Той постави неловко ръка на широките рамене на младия мъж и го утеши:

— Ако бяха заловили и теб, за него нямаше да има никакъв шанс.

Колата поднесе на поредния завой.

— Така поне ще можем…

— Да бяха взели мен! — тросна се Трохата и ядно блъсна ръката му.

Отвън двете врани се бяха подчинили на молбата на Коу и ги следяха от въздуха. Наведена напред, стиснала волана с две ръце, госпожа Стрикъм караше бързо, като проверяваше огледалата през няколко секунди. Избра малко по-заобиколен маршрут на две пресечки, преди да прекосят реката. От време на време чуваха сирени, но никога твърде близо.

На Коу му призля. Всичко беше по негова вина. Селина го беше заблудила напълно. Замисли се за предишните им срещи в търсене на някакви издайнически знаци. Взе да му се гади още по-силно — нещата се връзваха. Това, че я беше заварил в къщата на родителите си, въпросите й къде живееше сега… от самото начало работеше за майка си като полицейски шпионин.

Как не го беше проумял. Как беше допуснал да го заблуди! Отговорът му беше ясен: беше твърде улисан в мисли за камъка и значението му. Мащабите на собствената му глупост го разкъсваха отвътре.

В града отвъд прозорците на автомобила цареше обичайното всекидневие — хора в костюми отиваха на работа или пък носеха чаши с кафе през улицата. Именно обичайността на всичко го накара да се почувства така, сякаш се намира в някакъв кошмар. Госпожа Стрикъм спря до порутената църква и всички слязоха. Мрън и Блеска кацнаха до тях.

Не ни проследиха, обяви Блеска.

— Благодаря — кимна той вдървено.

Очите на Мрън зееха празни. Коу знаеше, че въпреки непрекъснатите им свади вранът обичаше Кряк като син.

Вратът му настръхна и той вдигна очи. Останалите се бяха вторачили в него. Трохата се беше привел напред, опрял ръце на покрива на колата, а в очите му проблясваше гняв. Госпожа Стрикъм пък го гледаше над главата на Лидия, която беше взела в прегръдките си.

— Много съжалявам — каза Коу.

На мига се разкая, че го изрече — думите паднаха като олово от устните му, съвсем не на място.

Трохата удари с ръка по покрива.

— Предупредих те, Коу. Предупредих те. Не вярвай на хората. Те не са като нас.

— Ей! — намеси се Лидия и се откъсна от майка си. — Откъде би могъл да знае, а?

Духът на Коу се поободри плахо — приятелката му го подкрепяше. При все това му беше ясно, че Трохата е прав.

— Точно тук е проблемът! — нахвърли се Трохата срещу нея. — Именно затова се държим настрана. Защото е по-добре да останеш в безопасност, спотаявайки се.

— Успокойте се — рече госпожа Стрикъм. Явно се беше поокопитила. — Полицията залови приятелите ни, но в какво могат да ги обвинят всъщност? Сега никой от тях не би показал способностите си. Не всичко е загубено. Защо не влезем?

Няколко лисици вече се бяха събрали около входа.

— Не се самообвинявай — рече Лидия, щом се вмъкнаха в църквата. — Не ти си глупавият. Селина заблуди всички ни.

Коу беше като вцепенен.

— Не е нужно да го казваш — рече й той.

— Само да я спипам… — вметна Лидия.

— Е, за момента няма как — прекъсна я госпожа Стрикъм.

Трохата забърза към стълбището.

— Къде отиваш? — попита госпожа Стрикъм. — Трябва да измислим…

— Искам да остана сам за малко — рече Трохата. — Оставете ме!

Госпожа Стрикъм поклати глава в безсилието си.

— Не разбирам — каза Лидия. — Защо държеше да арестува Коу? Той не е престъпник.

— Хората винаги са подозрителни към онова, което не разбират — отвърна майка й. — Може би е свързано със сблъсъка ни с последователите на Предача — Мамба и Шмугъл. Тогава арестуваха и Коу с тях, не си ли спомняш? В шивашката фабрика. И щяха да го вкарат в затвора, ако не беше избягал.

Коу поклати глава объркано. Това ли в действителност беше причината за касапницата в зоопарка?

От мисълта само му стана още по-зле. Онзи път се беше изплъзнал от полицейските белезници с помощта на Семчо, а сега момчето беше в беда заради него.

Ами Кряк?, попита Блеска от облегалката на една пейка. Може би просто са го ранили. Сигурно ще го оставят там. Нали? Дали да не се върнем?

Споменът за полетелия към земята вран се стовари върху Коу като юмрук в стомаха. Той последва останалите към олтара. Кряк беше най-смелата и безразсъдна врана, която беше срещал в живота си. Беше излагал живота си на риск безброй пъти и при все това се хвърляше всеотдайно в опасностите.

Не може просто да го зарежем, обади се Мрън. Ще се върна да огледам.

И аз!, включи се Блеска.

— Прекалено опасно е — каза им Коу.

Не те караме да идваш, гракна Блеска. Ще се справим сами.

— Нямах предвид това — поклати глава той. — Нужни сте ми тук. Ако и с вас се случи нещо…

Трябва да разбера, прекъсна го Мрън, дали е…

Коу зърна собственото си отражение в копринено черната повърхност на окото на Мрън. Изглеждаше изпит и изтощен.

Обаче му хрумна нещо. Той се обърна към госпожа Стрикъм, която беше положила ръка върху главата на една от лисиците.

— Трябва да ми помогнете.

— С какво? — погледна го тя.

— Казахте, че можеше да проникнете в ума на лисиците си — заобяснява Коу. — Покажете ми как. Ако успея да вляза в съзнанието на Кряк, ще разбера дали е още жив.

Лисегласата повдигна вежди с очевидно съмнение.

— Мамо, опитай — подкани я Лидия.

— Е, добре — кимна госпожа Стрикъм.

Тя разкопча палтото си и седна с кръстосани крака на пода. Лисиците й налягаха по корем на няколко метра от нея.

— Седни, Коу. Останалите, моля, мълчете. За това е нужна огромна концентрация.

Коу се настани срещу майката на Лидия. Чувстваше се доста неуверен.

— Затвори очи и се опитай да се отпуснеш — рече му тя. — Изпразни ума си.

Оказа се трудно. Щом затвореше очи, зад клепачите му неизменно се завъртаха гледките от схватката в зоопарка. Спецчастите, проблясващите дула на оръжията им, уплашените, свити дивогласи. И лицето на Селина, застанала до майка си.

— Усещам гнева ти — обади се госпожа Стрикъм. — Коу, няма да се получи, ако не се отпуснеш.

Той пропъди мислите, но на тяхно място мигом изникнаха други. Първата му среща със Селина в някогашната му стая, начинът, по който я беше разсмял. Приятното чувство при думите й, че трябва да се видят пак. Беше се хванал, без да мисли, а тя през цялото време се беше смял не на нелепите му шегички, а на глупака, в когото го беше превърнала.

Коу, успокой се, каза Мрън. Моля те, заради Кряк.

Момчето си пое отново дълбока глътка въздух и прогони Селина от ума си. Помъчи се да си представи черно кълбо празнота в мозъка си, непроницаемо, държащо всичко настрана.

— Добре! Сега се съсредоточи върху враната — каза госпожа Стрикъм. — Произнеси името й в главата си, представи си тялото й и нищо друго.

Коу изпълни указанията.

Кряк… Кряк… Кряк…

Представи си своя вран в по-щастливите му мигове, кацнал на ръба на гнездото.

— Духът му е някъде там — продължи госпожа Стрикъм. — Открий го.

Кряк…

Представи си го как се спуска, за да пийне вода от някоя локва.

Кряк…

Спомни си как гълташе пържените картофи цели, без дори да ги накъса на парчета.

Кряк…

Случи се напълно неочаквано. Черният образ в ума на Коу взе да се разпада и се раздели на петънца ярка светлина. Съзнанието му сякаш се раздели надве, след което бавно се завъртя, за да отвори нова плоскост на мисълта, древна и непозната. Вранът изчезна и на негово място се оформи ново изображение. То изглеждаше изкривено, неестествено огънато, но светлината избледня и Коу различи физиономията на полицейската комисарка Синтия Девънпорт. Държеше пудриера и си слагаше червило. Коу си даде сметка, че се намира на задната седалка на автомобил. От Кряк нямаше и следа.

Внезапно Синтия Девънпорт застина, извърна глава и погледна право в него. Студените й очи се присвиха с любопитство.

— Чудех се кога ще се появиш — рече тя.

Объркан, Коу се пробва да проговори, но издаде единствено дрезгав врански крясък. Огледа се отляво и отдясно и с изненада забеляза две огромни черни крила, опънати и… май бяха завързани за облегалката за глава на предната седалка. По едното имаше коричка от засъхнала кръв и счупени пера. Внезапно се почувства в капан и се опита да помръдне. Раздвижи раменните си стави, но щом ги повдигна, се прокле: при напъна на крилете тялото му се разтърси от болка. Най-сетне проумя какво виждаше. Всъщност се намираше в тялото на врана.

Беше вътре в Кряк.

— Недей да се съпротивляваш — рече Девънпорт тихо.

Коу усети бързите удари на сърцето си. Какво ставаше? Защо полицейската комисарка беше прибрала Кряк в колата си? Знаеше ли нещо за дивогласите?

Тя се наведе по-близо до него. Отблизо приликата между нейното лице и това на Селина се забелязваше на мига. Същите широки ноздри, същата порцеланова кожа и широко чело. Очите обаче бяха напълно различни — в тези на майката нямаше и помен от благост или състрадание. От клюна му се отрони болезнен крясък.

— Сигурно се чудиш какво е всичко това — подметна тя.

Двете задни врати на колата се отвориха и Коу потръпна: от едната страна се качи господин Коприн, а от другата — Пинкертън. Плъхогласата дращеше шия с мръсните си закривени нокти. Познаваха се с госпожа Девънпорт? Но…

Господин Коприн се настани на мястото си, повдигна шапка към майката на Селина и рече:

— Госпожо!

Светлината погълна обърканите мисли на вранегласия, докато той се стараеше да осмисли видяното. Тлеещата уплаха се изостри и прерасна в ужас. Познаваха я. Работеха за нея. Което значеше…

— Не опитвай да говориш — посъветва го Синтия Девънпорт. — Просто слушай внимателно. Не преговарям, нито отправям кухи закани. Залових всички от вида ви и ги вкарах в затвора, където им е мястото. Донеси ми камъка до полунощ, или ще ги избия до един. Намесиш ли приятелите си, те също ще се простят с живота. Изборът ти е съвсем очевиден, вранегласи.

Тя се усмихна. Иззад ухото й изпъпли малко, черно насекомо и потрепери с крилца. Пред ужасения поглед на Коу то пропълзя по съвършено гладката кожа на бузата й и се шмугна в едната й ноздра. Жената дори не трепна.

Всичко стана ясно. Нямаше друго обяснение. Синтия Девънпорт, майката на Селина, беше Майката на мухите.

— А сега — рече тя — тази твар вече ми е непотребна. Плъховете ти гладни ли са, Пинкертън?

— В-в-винаги — отговори Пинкертън и опули кръвясалите си очи. — Гладни като смъртта.

Коу долови, че ръцете й освободиха крилете му, след което тя и другарчетата й слязоха от колата. После светът се извъртя настрани — тя го хвърли във въздуха. Той се блъсна в земята и се сви в агония. Вторачи се в асфалта и опита да раздвижи раненото си крило, но болезнените спазми парализираха тялото му.

Синтия Девънпорт го изгледа студено, сетне тънките й токчета се отдалечиха по земята с потракване.

Коу изпадна в паника. Четири космати тела го обградиха със ситни крачки. Плъховете оголиха зъби.

„Ставай“, подкани Коу.

Помъчи се да отблъсне плъховете с нокти. Явно някой от гризачите го беше заобиколил отзад, защото внезапно нещо рязко го дръпна за крилото. В гърба му се впиха зъби. Той запляска с криле, разкряска се, но плъховете забиваха зъби по цялото му тяло.

„Разкъсват ме на парчета!“

Изпита пронизваща болка, започнаха да изскубват перата от кожата му. С всяко ухапване връзката му с Кряк отслабваше все повече. Той съсредоточи съзнанието си върху агонията. Не биваше да се отказва. Не можеше да изостави приятеля си.

Те обаче го бяха наобиколили отвсякъде. И го убиваха. Вонята на плъхове плъзна навред — гадините пръскаха слюнка по лицето и перата му, зейнали стръвно.

Внезапно в полезрението му изскочи бял силует, следван от втори. Връхлетя армия от мишки. Бяха по-дребни от плъховете, но не им отстъпваха по ожесточение. Зъбите и ноктите го пуснаха. Той се претърколи по гръб и заразмахва нокти безпомощно. През кръвта и болката успя да различи, че плъховете се опитваха да се отърсят от мишките.

Даде си сметка, че това най-вероятно беше единственият му шанс, и застави с волята си врана да се изправи. „Единият му крак е счупен“, помисли си и заскача със залитане по земята. Все пак впрегна цялата си сила в болящите криле и ги развя. С първите три или четири маха успя само да провлачи тяло по асфалта, но накрая все пак се вдигна във въздуха и замаха трескаво.

Земята се отдалечи и той забеляза мишките да се пръсват под него, оставяйки проснатите тела на четири омаломощени плъха. Заиздига се все по-нависоко, вятърът разхлади крилете му, а в полезрението му изникна Блекстоунският затвор. Няколко бронирани микробуса бяха паркирани в оградения двор и полицаите разтоварваха закопчаните с белезници затворници — дивогласите. Коу се спусна покрай тях. Едно лице гледаше право в него. Семчо, стиснат в безмилостната хватка на един полицай.

— Бягай, Кряк! — викна той. — Кажи на Коу, че той е единственото ни спасение.

Полицаят го върна в редицата.

С крайчеца на окото си Коу забеляза движение във въздуха вляво от себе си. Едва се бе обърнал, за да разучи, когато стотици пърхащи телца връхлетяха отгоре му като одеяло и засенчиха взора му. Молци! Размаха криле през облака, но с всеки удар усещаше как все повече от гадините кацат по крилете му и изпиват силите му. Постепенно започнаха да го смъкват надолу.

Трябва да се махна!

Той сви криле и остави тялото си на гравитацията. Спусна се под облака молци, после взе да маха, потискайки болката, разпръсна молците от перата си и започна да набира скорост. Насекомите го последваха, но той беше по-бърз. Скоро се понесе на юг към реката. Със спадането на адреналина, в крилете му остана само тъпата болка. Градът се носеше под него, а възходящите въздушни струи напомняха топлия дъх на живо същество. Врановото му око изкривяваше перспективата и увеличаваше значително периферното му зрение, така че то включваше целия хоризонт.

Полусрутената камбанария на „Свети Франциск“ изплува в далечината, Коу изпъна криле и взе да се спуска. После ги извъртя, за да забави, и се мушна през една пролука между гредите. Около него се разлетяха гълъби, а той размаха криле в продълговатото помещение на храма над госпожа Стрикъм и Лидия.

Кряк!, чу вика на Мрън.

После съзря момче, седнало с кръстосани крака на пода… Осъзна, че беше самият той, втренчил празни очи в нищото. Беше се прибрал… нямаше повече сили за полет…

Коу се опомни точно когато Кряк се приземи неумело и се просна на плочите на пода на църквата. Лидия се спусна към падналия вран, а Мрън и Блеска кацнаха край него.

Кряк?, рече Блеска.

Коу опита да се изправи, но не беше на себе си; залитна и се подпря тежко на една стара пейка. Нужни бяха няколко секунди, за да изчезнат игличките от краката му и да върне усещането в собствените си крайници.

— Успя! — възкликна госпожа Стрикъм и го сграбчи за раменете, за да не падне.

Събуди се, Кряк, повтаряше Мрън.

Коу се помъчи да проговори и изкряка:

— Тя е… Госпожа Девънпорт. Тя е Майката на мухите.

— Какво? — смръщи се госпожа Стрикъм.

Коу кимна.

— Синтия Девънпорт. Видях я. Тя е мухогласата.

Госпожа Стрикъм го стисна с ръце.

— Откъде знаеш?

— На лицето й имаше муха. Пинкертън и господин Коприн бяха с нея в някаква кола. Отведе дивогласите в затвора.

Кряк се размърда немощно.

— Добре ли си? — попита го Коу.

Малко съм смачкан, отвърна вранът.

— Какво става? — Трохата изникна на върха на стълбището и ококори очи. — Това Кряк ли е?

Лидия беше приклекнала до врана и внимателно разпъваше крилото му.

— Майката на мухите се е завърнала в Блекстоун — обяви госпожа Стрикъм. — Държи приятелите ни в затвора.

Кожата на Трохата доби пепеляв оттенък.

— Сериозно ли говориш?

— Синтия Девънпорт е — каза Коу.

— Но как може…? — изуми се гълъбогласият. — Сигурен ли си?

Момчето кимна.

— Всичко пасва. Ето как Пинкертън и господин Коприн са ни проследили със Селина до лодката. Не бих могъл да забележа следяща ме муха.

— Не разбираш ли? — възмути се Лидия. — Била е Селина! Тя те е отвела право в капана!

На Коу му прилоша. Разбира се, че беше тя.

Госпожа Стрикъм взе да крачи наоколо, а той запрехвърля в ума си случилото се. И започна да прозира логиката. Синтия Девънпорт някак беше разбрала, че Коу се е сдобил с камъка. Затова беше пратила Селина в дома му. Полицаите при Квакер явно също бяха под нейно командване и се бяха опитали да изтръгнат от коткогласия местонахождението му.

— Майката на мухите — промърмори Трохата и потръпна. — За какво й е на тази вещица да се връща в Блекстоун?

Кожата на Коу почервеня, а устата му пресъхна. Нямаше друг избор — трябваше да им каже. Нима майка му пак щеше да го накара да замълчи, ако беше до него сега? Нямаше как да разбере. Налагаше се да вземе решението сам, а знаеше едно със сигурност — тайна или не, залогът вече не беше само неговият собствен живот.

— Явно планира да нападне града — отбеляза госпожа Стрикъм. — Защо иначе ще затваря всички дивогласи в затвора?

— Не е това — пророни Коу тихо.

Тя закова очите си в него.

— Моля?

Той преглътна. Едва си поемаше дъх, а лицето му гореше. Часът беше ударил, а не знаеше какво да каже.

— Аз… Аз щях да…

— Изплюй камъчето! — рече Трохата. — Ако знаеш нещо, кажи го. Семчо е в опасност, Коу!

И така, без да отлепя очи от пода, той им разказа всичко, което беше премълчал преди това в зоопарка. Думите се изляха като поток — от първата среща с непознатия пред къщата му, през посещението при Квакер и цялата история за случилото се на лодката до ултиматума на Майката на мухите. Единственото, което премълча, беше сънят му — той надали би имал някакво значение за тях.

Очакваше гняв, но щом най-сетне се осмели да вдигне очи, Трохата и госпожа Стрикъм бяха просто объркани.

— Мъжът пред дома ти… — поде госпожа Стрикъм. — Без коса, казваш… Никаква, така ли?

— Поне аз не видях да има — отвърна Коу.

Майката на Лидия вирна вежди.

— Звучи като червегласия. Много стар ли беше?

Коу сви рамене.

— Трудно беше да преценя. Но действително изглеждаше стар и бледен.

Недоумението на госпожа Стрикъм нарасна.

— Когато бях малка, му казвахме Шнура. Но още тогава изглеждаше доста стар. Ако все още е жив, вече трябва да е същинска антика.

Коу си спомни, че точно преди да влязат в къщата, Блеска беше уловила един червей на земята.

— Имаше червей! Може да е просто съвпадение, но…

Госпожа Стрикъм отново закова мрачния си поглед върху него.

— Трябваше да ни разкажеш всичко по-рано.

Бузите му пак пламнаха.

— Съжалявам. Квакер ме предупреди, че е необходимо сам да пазя камъка, както и че майка ми не би искала да казвам на никого за него.

— Старият глупак — измърмори Трохата.

— Е, къде е този камък? — попита Лидия вдървено.

На мига си пролича, че тя му беше ядосана. Можеше ли да я вини обаче? Не й беше казал за камъка. Беше се държала толкова мило с него, а той го беше запазил в тайна.

Бръкна в джоба си и го извади бавно. Изглеждаше по-обикновен отпреди. Абсолютно безжизнен, матовочерен. Останалите се скупчиха около него.

— Може ли? — рече госпожа Стрикъм и протегна ръка.

Той го постави в шепата й.

Внезапно се разнесе квичене и съскане. Коу се завъртя — лисиците на госпожа Стрикъм бяха скочили на крака и бяха наежили козината на гърбовете си. Госпожа Стрикъм мигновено хвърли камъка.

— Какво, за бога…? — отрони тя и впери очи в ръцете си.

— Мамо? — обади се Лидия и вдигна очи, както беше клекнала до Кряк.

Лисиците се успокоиха и се приближиха до господарката си. Издаваха тихи мяукащи звуци и странни, плахи джавкания. Госпожа Стрикъм изви вежди и очите й заиграха между тях и камъка.

— Да — рече им тя. — Нищо ми няма.

Една по една те се отъркаха в тялото й. Коу недоумяваше какво се беше случило току-що. Приклекна, за да вземе камъка.

— Недей! — спря го лисегласата.

Коу застина, а тя извади кърпичка от джоба си, наведе се и постави камъка в нея — този път по-внимателно, след което преценяващо огледа повърхността му.

— Какво има? — попита Трохата.

— Нямам никаква представа — рече госпожа Стрикъм. — Знам само, че когато го докоснах, усетих нещо нередно.

— В какъв смисъл „нередно“? — обърна се към нея Лидия.

Госпожа Стрикъм погледна Коу.

— И ти си го забелязал. Влияе ли ти?

Той понечи да поклати глава, но Блеска го прекъсна.

Всъщност се държиш малко странно, откакто се сдоби с него.

— Как точно? — попита той.

Ами… някак откъснат, обясни тя.

— Наистина?

Решихме да не го коментираме, включи се Мрън. Понякога като че не ни чуваше. Казахме си, че имаш да мислиш за доста неща, но може би е свързано с камъка.

Не ми харесва как изглежда, добави и Кряк.

— Квакер каза, че е опасен — рече Коу. — Май знаеше, че Майката на мухите го иска за себе си.

— Въпросът е защо — отрони госпожа Стрикъм, вперила поглед в камъка. — Коу, помисли! Не се ли сещаш за още нещо?

— Враните току-що ми казаха, че не съм на себе си, откакто го получих — добави той. — А също така…

Внезапно си спомни за миналата нощ, за пода в стаята на Лидия — внезапния пристъп на отчаяние, който го беше завладял, щом хвана камъка, — усещането, че враните му може би са го изоставили. Дали и това не беше дело на камъка?

— Също така какво? — попита госпожа Стрикъм.

— Ами, просто… — не знаеше как да го обясни. — Имам чувството, че по някакъв начин отнема връзката ни с животните. Опитах се да се превърна във врана при посещението си при Квакер, но не се получи. А напоследък се случва и да не чуя какво ми казват враните. Само когато го докосвам.

— Е, на мен ми изглежда просто като парче скала — намеси се Трохата. — Предлагам да го дадем на проклетата мухогласа и да приключваме с това.

— Не може! — каза Коу.

Без дори да го осъзнава, той се пресегна и грабна камъка, както си беше увит в кърпичката.

— Охо, така значи? — озъби се Трохата. — Семчо й е пленник, Коу. Това нищо ли не значи за теб?

— Значи, но…

Трохата се обърна и изпръхтя с досада.

— Не причини ли достатъчно неприятности?

— Съгласна съм с Коу — вметна госпожа Стрикъм.

Гълъбогласият се извърна и към двама им.

— Моля? Семчо е едва на седем!

— Не бива да намесваме емоции в случая — отсече майката на Лидия.

Трохата се наежи и посочи Лидия.

— А ако бяха пипнали нея? Какво щеше да кажеш тогава?

Госпожа Стрикъм си пое дълбоко въздух, без да сваля очи от дъщеря си.

— Тогава щеше да ми бъде изключително трудно. Обаче ме изслушай, Троха. Мисля, че в думите на Коу се крие нещо. Майката на мухите държи в плен добрите дивогласи. Ако Коу е прав за действието на камъка, тя може да си послужи с него, за да им отнеме способностите. След което няма да има кой да й попречи да превземе града.

— Звучи ми така, сякаш просто гадаеш — рече Трохата.

— Ами тогава го докосни — пресече го бързо Лидия. — Хайде… Нали си убеден, че няма да ти навреди?

— Хубаво — сопна се Трохата и тръгна уверено към Коу с протегната ръка.

Когато пръстите му бяха на няколко сантиметра обаче, той спря. Гълъбите над него пляскаха диво с криле, а един-два от тях пикираха точно над главата му. Той отдръпна ръка и облиза устни смутено.

— Помисли! — продължи госпожа Стрикъм. — Каквото и да представлява този камък — каквото и да прави, — явно е по-ценен за Майката на мухите от живота на всичките й врагове накуп. И я е накарал да се върне в Блекстоун. Не може да допуснем да се добере до него.

Коу замълча. Лисегласата и говорещият с гълъби се измериха със святкащи очи. Накрая Трохата отклони поглед.

— Е, добре. И какъв е планът?

— Не знам — отвърна госпожа Стрикъм. — Обаче май ми хрумна нещо.

Тя извади телефона от джоба си и се вторачи в него, все едно търсеше отговор.

Лидия докосна внимателно Кряк по крилото.

— Раната май не е замърсена, но ще ти остане белег.

Кряк заклати клюн с гордост.

Като истински смелчага, биха казали някои, а, Блеска?

Виждам, че краткият ти романс със смъртта не е накърнил самохвалството ти, рече Мрън.

А аз просто се радвам, че си жив, каза Блеска.

— И кракът ти е счупен — продължи Лидия.

Коу забеляза, че тънкият му крайник стоеше накриво.

— Мисля, че мога да направя шина — предложи тя. — Троха, да имаш някакви клечки и канап?

— Горе — отвърна гълъбогласият. — Ще ги донеса. Запазвайки гневното си изражение, той се отдалечи. Докато чакаха, Мрън кацна на рамото на Коу.

Постъпи правилно, да знаеш. За това, че им каза.

Момчето кимна. Вече разкрил тайната, се удиви за кой дявол я беше пазил толкова ревностно. В крайна сметка това бяха приятелите му. Майка му надали би искала да държи нещо в тайна от тях. Той погледна увития в кърпичката камък. Дали наистина можеше да изсмуква дарбата на дивогласите? Загърна го още по-плътно и го пусна в джоба си, като внимаваше да не го докосва.

След малко Трохата се върна с малко вързопче в ръка.

— Това трябва да свърши работа — рече и го подаде на Лидия.

Тя се захвана за работа, а госпожа Стрикъм стисна решително зъби, вдигна телефона си с две ръце и продума:

— Май е време да изляза на светло.

— Какво имаш предвид? — повдигна вежди Лидия.

— И двете се сещаме за човека, който може да ни помогне да проникнем в Блекстоунския затвор.

— Татко! — ококори се Лидия.

Майка й кимна бавно и продължи:

— Затворът е като крепост. А няма друг, който да го познава по-добре.

— Можем ли да му се доверим? — обади се Трохата.

Госпожа Стрикъм му хвърли смразяващ поглед, но Коу разбираше опасенията му.

— Така де, все пак не е един от нас — добави гълъбогласият.

— И аз не съм! — опълчи се Лидия и се изправи на мястото си до Кряк. — Мисля, че се получи добре.

Кряк скокна на крака.

Като чисто нов, рече той.

Един гълъб се спусна отгоре, кацна на ръката на Трохата и му изгука. Устните на гълъбогласия се изкривиха в мрачна усмивка и той пророни:

— Благодаря ти, Белоперко.

— Няма ли да споделиш? — поинтересува се госпожа Стрикъм.

— Ами, май разполагам с нещо, което работи в наша полза. Не се качих горе само за да се цупя, да знаете.

— Мисля, че всички бихме се зарадвали на някоя добра новина — кимна майката на Лидия.

Трохата вдигна очи към небето.

— Ето я и нея.

В дупката на покрива се появи някаква гърчеща се фигура, носена от десетки гълъби.

Птиците се снижиха и пуснаха на пода човешко тяло, което се сви на кълбо. Беше Селина Девънпорт.