Джейкъб Грей
Роякът се спуска (10)

Десета глава

Хлебаркогласият беше седнал със свито тяло на дебел дюшек, облечен в оранжев затворнически гащеризон — съвсем същия като онзи, с който беше при първата си среща с Коу след бягството му от затвора преди няколко седмици. Лицето му беше покрито със синини, а над веждата му зееше рана.

— Дошъл си да ми се надсмиваш, а? — рече Шмугъл.

— Разбира се, че не — обади се женски глас от отсрещната килия.

Селина подскочи при вида на пронизващите черни очи на Мамба зад решетката.

— Да отгатна ли, вранегласи? Интересуваш се от Майката на мухите? Охо, и малката госпожичка Лидия Стрикъм. Кажи, взе ли си ново кученце?

Лидия се втурна към вратата и заблъска с юмруци.

— Дано изгниеш тук!

Госпожа Стрикъм я дръпна назад и застана пред килията на Мамба, а лисиците задращиха по вратата.

— Какво знаеш за нея, змиегласа?

— Нищо — изсъска Мамба и се отдръпна от вратата. — Не им казвай нищо, Шмугъл.

Коу отново обърна очи към говорещия с хлебарки. Само един човек би дръзнал да пребие дивогласия, който управляваше хлебарките.

— Това е нейно дело, нали? — рече той. — Синтия Девънпорт.

— Моля? — опули се Селина. — Какво е нейно дело?

Тя избута Коу и надникна в килията. Сепна се и устата й зейна.

Шмугъл вдигна ръце към посиненото си лице, сякаш си припомняше ударите.

— Не вярвам… — прошепна Селина.

— Никога не е харесвала Предача — каза онзи. — Изкара си го на мен.

— Шмугъл, млъквай! — тросна се Мамба от своята килия.

Звучеше ядосана, но и уплашена.

— Отвори — обади се госпожа Стрикъм. — Мога да го накарам да проговори.

Господин Стрикъм пъхна отключващата карта в сензора вдясно от бравата. Резетата се плъзнаха навътре и вратата се открехна от само себе си.

Шмугъл се свря съвсем в ъгъла на килията си. Коу и останалите пристъпиха през прага. Няколко хлебарки пробягаха по пода и се мушнаха в дрехите му.

— Не можеш да ме нараниш повече от нея — измрънка присвитият дивоглас.

— Сигурен ли си? — попита госпожа Стрикъм и запристъпва напред с лисиците си.

Една от хлебарките беше изостанала и сега панически тичаше в кръг. Трохата я затисна с крак и насекомото зацърка.

— Престани! — викна Шмугъл. — Боли го!

Гълъбогласият се ухили и натисна още по-силно телцето.

— Казват, че хлебарките са единствените създания, които биха оцелели при ядрена война. Дали тази тук ще оцелее под подметката ми?

— Добре! Добре! — рече Шмугъл. — Ще ви кажа всичко, което знам, макар че не е много. Майката на мухите е намислила нещо, свързано със затвора.

Мамба разтресе вратата на килията си.

— Не им издавай, глупако. Тя ще разбере!

— Продължавай — подкани го Трохата.

— Мести затворниците — каза Шмугъл. — Най-опасните. Прехвърли ги някъде. В момента Крило Д е абсолютно празно.

„За да може да затвори там дивогласите“, помисли си Коу.

Той погледна госпожа Стрикъм и тя му кимна. Несъмнено смяташе същото.

— И той е забъркан! — отсече Шмугъл и вирна кривия си пръст срещу Коу.

Момчето потръпна.

— Аз?

— Затова ме подреди така — рече Шмугъл. — Искаше да разбере всичко за него. Къде живее. Къде се навърта.

— А ти какво й каза? — попита Коу.

Хлебаркогласият повдигна рамене.

— Каквото знаем, което не е много. Казахме й къде живееха вашите.

Коу стрелна Селина с очи.

— Значи, така сте разбрали къде да ме намерите?

— Тя просто ми даде адреса — рече Селина умолително. — Не знаех как се е сдобила с него.

Мамба се ухили и зъбите й проблеснаха.

— Не можете да я победите, нали сте наясно?

— Никой не те е питал — обади се Лидия.

Мамба сякаш не я чу и продължи:

Майката на мухите не е като Предача. Родът й може да е прокълнат, но самата тя е жестока, могъща и коварна. През Мрачното лято не се присъедини към нас, винаги кроеше по-големи планове.

Коу се зачуди дали враните бяха успели да скрият камъка. Не се съмняваше, че ще бъдат предпазливи, но ако някоя муха ги наблюдаваше?

— Приключихме тук — рече госпожа Стрикъм. — Да вървим.

Шмугъл подскочи и взе да кърши ръце.

— Чакайте! Моля ви! Не мога да остана тук! Може да ви помогна някак. Може да ви стана шпионин?

Трохата вдигна подметката си и пусна хлебарката да избяга при господаря си. После затръшна вратата на килията.

— Тук си точно на мястото си!

— Ти също — изсъска Лидия на Мамба.

— Предпочитам да съм затворена в килия пред това, което ще ви стори Майката на мухите — отвърна змиегласата, след което тъмните й, блестящи очи се отдръпнаха от решетката.

Госпожа Стрикъм даде знак на Коу и на останалите да я последват и поеха обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Не ме оставяйте! — изкрещя Шмугъл. — Умолявам ви!

Въпреки всичко Коу почувства капка жал към хлебаркогласия. След няколко завоя обаче гласът му вече не се чуваше.

— Къде е Крило Д? — попита Трохата. — Явно е закарала дивогласите там.

— След мен — каза бащата на Лидия.

Продължиха напред през пустите коридори, покрай празните килии и голите стени с олющена боя. По петите им бродеха лисици. Коу беше загубил представа къде са, но господин Стрикъм явно не се съмняваше за посоката.

— Вероятно ще постави пазачи, нали? — обади се Трохата.

— Да, но козът все още е в нас — отвърна госпожа Стрикъм.

Тя се обърна към Селина и я измери със суров, убийствен поглед, какъвто Коу не беше виждал дотогава.

„Като лисица, която е зърнала плячка“, помисли си той.

— Време е да проверим колко Майката на мухите всъщност обича дъщеря си.

— Какво? — рече Селина и се доближи до Коу. — Какво ще ми сторите?

— Не мисля… — започна Трохата.

— Тихо! — нареди госпожа Стрикъм. — Животът на един срещу този на много дивогласи.

Внезапно Селина се спусна да бяга. Няколко лисици на мига се втурнаха по петите й. Една от тях подскочи и впи зъби в якето й. Момичето изпищя. На ъгъла се блъсна в стената, след което лисиците я обградиха. Във въздуха се разнесе оглушителният вой на сирена.

Коу осъзна какво беше направила и сърцето му се сви.

— Включи алармената система — извика господин Стрикъм. — Ще ни погнат след по-малко от минута.

— Накъде? — попита Трохата.

Бившият директор поклати глава в паника.

— Н-не… не знам.

Трохата го стисна за раменете.

— Откъде ще дойдат пазачите?

Господин Стрикъм вдигна разтреперано пръст и посочи покрай Селина.

— Оттам. Не, чакайте… — той се завъртя на пети и присви очи замислено. — Да се насочим към сервизния вход. През двора за разходки. По това време на нощта има само един пазач.

Госпожа Стрикъм стисна Селина за ръка и я повлече с тях. Спуснаха се на бегом.

Коу изгледа дъщерята на Синтия Девънпорт шокирано. Тъкмо беше започнал да й вярва. Но вината беше и на госпожа Стрикъм. Беше отправила заплаха за живота й все пак…

Господин Стрикъм отваряше вратите по пътя им с пропуска си. Сърцето на Коу блъскаше в гърдите му и той очакваше иззад всеки ъгъл да изскочат пазачи. В края на един от коридорите бащата на Лидия прокара картата си и ги преведе през вратата към гол бетонен двор, заобиколен от три страни с високи стени без прозорци. На четвъртата имаше двойна ограда с бодлива тел отгоре, с висока, заключена порта в средата. Над портата се издигаха две охранителни кули.

— Насам — рече господин Стрикъм. — След мен.

Лисиците влязоха първи. По средата на двора Коу долови жуженето на муха до ухото си. Тъкмо щеше да извика, но беше заслепен от ярка светлина. Закова се на място и закри очи. Щом привикнаха, установи, че в четирите ъгъла на двора бяха грейнали прожектори. По стените и по кулите се открояваха силуетите на пазачи, насочили пушки към Коу и компанията му. По земята наоколо и по телата им заиграха червени лазерни точици.

Бяха заобиколени отвсякъде. Коу се замисли за Врания клюн на гърба си, ала му беше ясно, че ще бъде мъртъв, преди да е извадил острието и на сантиметър от ножницата.

Задвижваната с електричество порта зажужа, отвори се и пропусна Синтия Девънпорт — с нехайна походка, все още облечена в черния си костюм, в компанията на господин Коприн и Пинкертън. И двамата бяха облечени в полицейски униформи. Портата се хлопна зад тях.

— Много мило, че се присъединихте към нас, господин Кармайкъл — рече тя с излизащ на пара дъх. — Както виждам, довели сте и своите приятели?

— Мамо! — обади се Селина. — Аз включих алармата! Мамо, говорят разни работи за теб. Не разбирам. Щяха да ме наранят.

Синтия Девънпорт не обърна внимание на дъщеря си. Очите й останаха приковани върху Коу.

— Носиш ли камъка?

Момчето стисна зъби и поклати глава.

— Никога няма да го получите.

— Ех, какъв глупак си, моето момче — рече Майката на мухите. — Защо се опитваш да ме затрудниш?

Госпожа Стрикъм се спусна пъргаво вляво от него. Сграбчи Селина, извъртя тялото й и хвана брадичката й с ръка.

— Свалете оръжието или ще й прекърша врата! — закани сетя.

Нищо не помръдна: нито червените точици, нито изражението на Синтия Девънпорт. Тя надзърна към дъщеря си така, сякаш беше непотребен боклук, и каза:

— Искам единствено Среднощния камък.

— Мамо? — обади се Селина. — Но… Тя е луда… Тя ще…

— Ще го сторя, заклевам се! — прекъсна я госпожа Стрикъм.

Изглеждаше отчаяна и объркана, като животно, хванато на тясно.

— Ако смяташ, че можеш да преговаряш с мен, си в заблуда — каза Майката на мухите.

Селина се опули невярващо срещу майка си.

— Как може да кажеш подобно нещо? — пророни тя. — Мамо, моля те…

Хватката на госпожа Стрикъм не се разхлабваше.

— Не ме предизвиквай, мухогласа — предупреди тя.

Коу с ужас забеляза решителността, изписана на лицето й. Не блъфираше. Както и Майката на мухите.

— Арестувайте ги всички — нареди Синтия Девънпорт. — За предпочитане живи. Или мъртви, ако се наложи.

Коу се метна напред, за да дръпне госпожа Стрикъм в мига, в който две лисици се спуснаха срещу Синтия Девънпорт. Отгоре проехтяха няколко изстрела от карабина и лисиците подвиха опашки. Селина се освободи.

Вранегласият не разбра какво стана след това. Засвистяха още куршуми, един полицай падна отгоре с вик и се удари в земята с тъп звук. Бледите силуети на гълъби се спуснаха от небето и връхлетяха върху останалите. Господин Стрикъм скочи пред Лидия, за да я предпази с тяло.

— Коу, спасявай се! — изпищя тя. — Призови враните си!

Гълъбите горе се разписукаха. Той вдигна очи — всички се мятаха във въздуха, а перата им бяха покрити с плътен черен воал от мухи. Не би извикал и враните си в същия капан.

Полицаите бяха изникнали и на портата. Обградиха Трохата и господин Стрикъм.

— Не мога да повярвам — пророни бащата на Лидия с мъртвешки пребледняло лице.

— На земята! — нареди един от тях и насочи оръжие към Коу.

Момчето отстъпи и се огледа за някакъв изход. По гърдите му продължаваха да играят червени точици.

Оградата беше твърде висока, а портата беше запречена. Изход нямаше.

Всъщност… не точно.

— Лягай, момче! — викна и друг от полицаите.

Коу затвори очи.

„Хайде! — крещеше умът му. — Преобрази се!“

Спомни си първия път, когато се беше случило — как беше успял да загуби себе си, да освободи тялото си от човешкия му облик. Това обаче беше, преди да докосне Среднощния камък. Ами ако беше увредил способностите му завинаги?

— Последен шанс. Лягай, или ще стрелям!

Коу потисна разтърсващите пристъпи на страх и падна на колене. Усети, че тялото му олеква, а виковете в двора на затвора зазвучаха отдалеч.

„Получава се…“

Крайниците му като че се втечниха, костите му се разместиха ужасяващо, а сухожилията се опънаха до краен предел. Той извика от болка и отвори очи. Полицаите наоколо се втрещиха и отпуснаха бавно оръжията си с ужас. Само един стреля, но Коу долови, че куршумът изсвистя покрай рамото му.

Той залитна напред и понечи да се подпре, но ръцете му ги нямаше. Вместо това краката му се устремиха във въздуха. Махна и се издигна още по-нагоре. Видя крилете до тялото си и замаха по-мощно, докато най-сетне не се издигна над главите на полицаите. Понесе се все по-високо, удивен от силата на собственото си вранско тяло.

Един облак молци се спусна срещу него с цвъртене, но той се плъзна под тях с лека чупка на крилете. Усети ги да кацат по гърба му с меки, напористи тупвания. Замята се, затрака с клюн, но не можа да ги прогони. Дори не виждаше сред виелицата от крилца.

Наложи си да озапти паниката, за да оцелее. Отправи призив със силата на ума си и ги видя. Дванайсет врани. Стрелнаха се покрай него и започнаха да ловят молците с клюнове и нокти, мачкаха телцата им и ги пускаха към земята. Тежестта върху гърба му изчезна, той се окопити и пое нагоре. Молците го последваха в пърхащ сив рояк, но враните се прегрупираха, нападнаха отново и пръснаха колоната им на парчета.

Той увисна над двора на затвора и отправи взор към случващото се долу. Полицаите вдигнаха господин Стрикъм и Лидия на крака и ги разделиха един от друг. Госпожа Стрикъм продължаваше да се съпротивлява, наобиколена от полицаи. Селина беше зяпнала, притиснала отпаднало тяло към стената, със закопчани зад гърба ръце. Не изглеждаше изплашена или нападателна, а просто… изгубена.

Синтия Девънпорт беше изчезнала. Коу завъртя глава и огледа наоколо с вранските си очи.

Не, ето я! Някак беше успяла само за няколко секунди да достигне до върха на една от кулите. Сега се беше изправила горе и го наблюдаваше.

В гърдите му се надигна гняв и перата му потръпнаха.

Атака!, рече наум.

Враните се завъртяха зад него и се спуснаха в едно към нея.

Тя наблюдаваше настъплението му със самодоволна усмивка, сякаш не се страхуваше.

Коу събра цялата си сила и насочи нокти към кожата й. Нямаше да му избяга. Внезапно тя сякаш се разпадна пред него и се пръсна на вихрушка от черни точици само частица от секундата, преди да се вреже в нея.

Мухи!

Коу изви криле, за да не се блъсне в стената на кулата, и смени посоката. Другите врани последваха примера му. На мястото на Синтия Девънпорт сега имаше рояк мухи, толкова плътен, че на места беше като едно цяло. Насекомите се спуснаха срещу него и покриха крилете му, а жуженето им прониза тъпанчетата му. Прииска му се да затвори плътно очи. Опита се да ги отърси и да отлети, но и да успееше да ги очисти от тялото си, те връхлитаха отново с противно жужене. Реши да призове и другите си врани, но беше неспособен да се съсредоточи. Почувства стотици ухапвания по тялото, всяко просмукано с омразата й. Запляска диво с криле и все пак съумя да се отскубне.

Понесе се над покривите в опит да се измъкне. Мухите го заобикаляха отвсякъде, понякога го изпреварваха, друг път изоставаха.

„Играят си с мен! Сякаш това е игра.“

Стигна над железопътната линия, но беше започнал да изнемощява. Мухите обаче бяха безпощадни. Той пикира и се стрелна под един мост с надеждата да им се изплъзне, но те го очакваха от другата страна, увиснали във въздуха. Врязаха се на кълбо в крилото му и го преобърнаха. Коу загуби равновесие и не успя да се овладее. Тялото му се понесе към релсите.

Ударът в земята изкара въздуха му и за миг съзнанието му се изпълни единствено с болка. Подскочи и се хлъзна, а когато се надигна край линията, забеляза, че кракът му кървеше под разкъсания панталон. Отново беше в човешки облик.

Претърколи се — окървавените му ръце бяха ожулени и едва чувстваше рамото си. Опита се да го размърда, но костите застъргаха една в друга и пред очите му причерня. От агонизиращия спазъм в гърлото му бликна жлъчка.

Мухите се спуснаха в черен облак и се събраха във формата на Синтия Девънпорт на педя от земята. Краката й пристъпиха леко. Тя извади телефона си, продума нещо в него, запъти се към Коу и му рече:

— На твое място не бих се гордяла с подобно приземяване.

После се наведе, сграбчи го за крака и го повлече по траверсите между двете релси. Коу нямаше сили да й се възпротиви, а раменете го боляха неистово.

Тя го пусна, опря подобното си на кама токче в средата на гърдите му и го притисна към земята.

— Ти може и да умееш да се превръщаш в едно животно — каза, — но аз мога да се превърна в хиляда. Е, къде е Среднощният камък?

Коу опита да се размърда, но беше твърде изтощен.

Майката на мухите го натисна още по-силно. Върхът на токчето й беше точно над сърцето му.

— Къде е? — повтори.

Земята под тях затрепери. Коу изви врат — по релсите се задаваха две големи светлини.

— Къде е камъкът, вранегласи! — изкрещя тя.

За пръв път я чуваше да повишава тон. Той заизвива тяло. Напразно. Не можеше да избяга, но не можеше и да й каже. Не би предал майка си. Над рамото й забеляза трите си врани да се въртят в небето. Наум им нареди да се държат настрана.

— Никога няма да го получите! — изрече той.

Ярките светлини окъпаха лицето на Синтия Девънпорт, а във въздуха проехтя свирката на влака.

— Така да бъде — кимна тя.

Разнесе се пронизително свистене на спирачки, но беше твърде късно за бягство. Коу затвори очи, готов да се прости с живота.