Джейкъб Грей
Роякът се спуска (13)

Тринайсета глава

Тялото на Коу се мяташе и въртеше, а светът препускаше във вихър от стъкло, размазани улични лампи и обсипано със звезди небе. Страх скова вътрешностите му. Осъзнаваше, че Лидия и Селина също падат, но ръцете им вече не бяха в неговите.

„Мъртви сме. Аз ги убих…“

След което тялото му се разтърси от ударите. Беше заобиколен от пера и лъскави клюнове. И очи, зорки и безстрашни очи.

Собственото му падане забави ход, но не достатъчно. Падаше с корема надолу. Враните го държаха за задната част на краката, а тези по гърба му опънаха якето по тялото му. Той се носеше неудържимо към земята; опита се да прикрие лице, но не можеше да размърда ръце, тъй като враните бяха захванали и тях. Вятърът бъркаше гневно в очите му, опитваше да разкъса бузите му, а той продължаваше да пада, разперен като разпънат на кръст.

Усети, че птиците започват да се издигат заедно с него.

Отчаянието му вдъхваше сили в крилете им. Той затвори очи.

Последната му мисъл погълна всичко останало: „Дърпайте!“.

Светът отново се завъртя и стремителният полет надолу на Коу внезапно се изви в дъга в опит да надвие гравитацията. Той отвори очи и съзря бясно задаващия се под него цимент. Най-сетне бяха започнали да се издигат.

Погледна нагоре — Лидия и Селина също бяха увиснали в ноктите на враните. По лицата им беше изписана смесица от ужас и триумф.

Понесоха се заедно в уверен възход. Коу се обърна към апартамента. При вида на затворниците, наредени зад счупения прозорец, стиснали ядно оръжия в ръце, на устните му заигра усмивка.

Той нареди мислено на враните си да полетят на североизток. Банкерският квартал остана зад гърбовете им и те се заиздигаха сред облаците. Светлините на града ту се появяваха, ту изчезваха под тях.

— Къде отиваме? — Селина надвика вятъра.

Бузите й бяха почервенели, а очите й блестяха.

— В парка — отговори Коу.

Надяваше се да не са закъснели.

 

 

Щом се отдалечиха от центъра на града, светлините оредяха. Предградията на Блекстоун бяха потънали в сън.

Враните летяха неуморно, порейки въздуха с криле в съвършен синхрон. Лидия висеше мълчаливо в ноктите им, но отнесеното й изражение издаваше, че умът й работи трескаво — беше потънала в мисли за родителите си. На Коу му се искаше да я утеши и да я увери, че те няма да пострадат, но осъзнаваше, че думите му няма да прозвучат убедително. Проблемът беше, че самият той не вярваше в тях.

Щом наближиха парка, той забеляза, че порталът е отворен. Лош знак. Нареди на враните да стоят настрана от естрадата. Ятото ги понесе по периферията на парка и той различи под себе си дърветата и малките езерца. На няколко десетки метра от сцената забеляза, че тя вече е окъпана в ярки светлини, заобиколена от няколко полицейски коли. Сърцето му се сви.

— Изпреварила ни е — отбеляза Лидия.

— Трябва да се приближим — отвърна Коу. — Дръжте се.

Враните се подчиниха на мислите му и пикираха рязко. Селина едва не извика — птиците се понесоха над земята, като се извиваха между дърветата, толкова ниско, че краката на Коу почти докосваха тревата. Той имаше вяра във враните, но Лидия вдигна крака и долепи колене до гърдите си.

Птиците наклониха криле, завиха и се издигнаха към клоните на едно от най-високите дървета в парка… което Коу познаваше отлично. Пред очите му изплува старото изоставено гнездо. Дъските се бяха изметнали, а разкъсаното платнище беше провиснало отстрани. Враните застинаха за миг на половин метър над гнездото, след което пуснаха момичетата вътре. Лидия залитна и се подпря в стената на дървесния дом. Селина се приземи по-ловко, присвивайки колене. Враните спуснаха внимателно и Коу, след което накацаха по клоните. Той се съсредоточи върху една от тях — дребен мъжкар с изящен клюн — и го призова.

Аз ли, шефе?, попита птицата.

— Искам да разучиш какво става около естрадата — рече Коу. — Постарай се да не те забележат.

Няма проблеми, каза вранът, наежи гърди и отскочи нагоре.

Коу проследи махащия тъмен силует, докато не се стопи в нощния мрак.

— Какво е това място? — попита Селина, оглеждайки се.

— Тук израснах — отговори Коу и се изпълни с гордост.

— Нали няма да се мотаем наоколо? — обади се Лидия. — Нашите са в беда.

— Тя няма да ги убие — рече другото момиче и посегна към ръката й.

Лидия я перна и я засече:

— Откъде знаеш? Кога ще се опомниш?

— Какво искаш да кажеш? — попита Селина.

— Искам да кажа — натърти Лидия, — че майка ти е психопат. Откъде да знаем, че и ти не си като нея?

— Сега не е моментът — намеси се Коу.

— А кога? — попита Лидия и вирна пръст срещу Селина. — Трябваше да те зарежем там. Заклевам се, ако направи нещо на мама и на татко, ще…

— Какво? — прекъсна я Селина и се надигна.

Лидия млъкна и я изгледа гневно. Бузите й бяха почервенели.

Вранът долетя обратно и кацна на ръба на гнездото.

Пръстта около пейките е разкопана, докладва той. Полицията се кани да тръгва.

На Коу му идваше да се свие на кълбо и да завие от отчаяние. Това обаче щеше ли да помогне? Щом полицаите се канеха да потеглят, значи, Майката на мухите беше открила Среднощния камък.

— Намерила го е, нали? — попита Селина.

Той кимна.

Какво сте се умърлушили?, чу се гласът на друга врана.

Мрън се приземи в гнездото.

— Мрън! — оживи се Коу. — Къде бяхте?

Кряк също се появи и кацна до Лидия.

Тук-там, подметна той. Кой е този?, попита и посочи с клюн врана, който беше огледал естрадата.

Просто помагам на шефа, обясни онзи.

— Къде е Блеска? — намеси се Коу.

Малко ще се забави, отвърна Мрън. Не идва с празни крака.

— Какво имаш предвид? — наостри уши Коу.

Кряк заподскача възбудено, а Мрън доби самодоволно изражение.

— Какво казват? — попита Лидия.

— Хайде де! — подкани ги той. — Изплюйте камъчето!

Когато видяхме на релсите колко държеше мухогласата да научи къде е Среднощният камък…, започна Мрън.

… ни хрумна една идея, довърши Кряк.

… че не е зле да преместим камъка, рече Мрън.

— Сериозно ли? — Коу едва сдържа усмивката си.

Блеска се спусна над главите им с тежки махове на крилете. В ноктите й проблясваше нещо.

Защо все аз трябва да мъкна тежките неща?, изкряка тя. Хайде, дръж!

Пусна Среднощния камък, той изтрополи по пода на гнездото и застина на дъските.

Блеска се приземи до него и разпери криле.

Пфу, излезе ми душата!

Коу извади кърпичката от джоба си и го вдигна. С това простичко действие го заля вълна на облекчение. Не се беше провалил. Обаче изпитваше и още нещо. Камъкът го караше да се чувства някак… цял.

— Иде ми да ви напрегръщам! — рече той.

Блеска го измисли, додаде Кряк и посочи с крило.

Натегач, промърмори Мрън.

— И сега какво? — попита Лидия. — Ще й предложим размяна?

Коу стисна камъка в юмрука си и рече:

— Не можем.

— Защо не? — продължи тя. — Нали само това иска… този тъп камък.

Той изгледа приятелката си, а после проговори:

— Именно. Не забравяй думите на майка ти. Иска единствено него. Нашият живот е без значение.

— Коу е прав — обади се Селина.

Лидия я стрелна ядно с очи.

— Никой не те е питал за мнението ти!

— Лидия, не можем да поемем този риск — обясни Коу.

Лицето й потръпна и той усети колебанието й.

— Замисли се. Има ли някаква промяна? — попита той. — Тя има нещо, което искаме ние. Ние — нещо, което иска тя.

— Патово положение — рече Селина.

Лидия отлепи очи от нея и ги върна върху Коу.

— Може и да си прав. Но не можем просто да висим на дървото, без да предприемаме нищо.

Коу вдигна камъка пред лицето си и отново потърси някакви насоки по повърхността му. Не откри нищо.

— Май е време да разберем какво е това тук — обяви той. — В действителност. Край с тайните.

— Майка ми не знаеше нищо за него — подхвърли Лидия.

— Явно моята е единственият човек, който знае — добави Селина.

— Не е само тя — рече Коу. — И Феликс Квакер.

Лидия го изгледа недоверчиво.

— Ти сериозно ли смяташ, че той може да ни помогне?

Ха!, изграчи Кряк. Как само светкавично се омете при последната ни среща!

— Трябва да опитаме — каза Коу. — Само че няма да го открием у тях. Беше ужасен. Търсеха го от полицията.

— Типично в негов стил — поклати глава Лидия. — За човек, който уж имал девет живота, притежава удивително умение да страни от неприятностите, нали?

Ами книгите му?, подхвърли Мрън. Все в някоя трябва да пише нещо.

— Добра идея — кимна Коу. — Да вървим.

Той прекрачи до ръба на гнездото и даде знак на Селина и Лидия да го последват. Тялото го болеше, но огънят отвътре все още не беше изгаснал. Той протегна ръце и отново призова враните си.