Франческа Хейг
Огненото слово (6)

Глава 6

До момента, в който Зак дойде в килията ми, бях преброила сто и осемнайсет дни. Двеста трийсет и шест подноса с храна. Осем посещения от Изповедничката.

Не можех да сбъркам звука от стъпките му, както не можех да сбъркам гласа му или онзи характерен ритъм на дишането му, когато спеше. В миговете, преди да отключи, се чувствах сякаш всичките тези години без него не съществуват. Подскочих, когато чух стъпките му, но в момента, в който отвори вратата, вече си бях наложила да седна отново на леглото.

Постоя за кратко на прага. Когато го погледнах, видях двама души — мъжа пред мен и момчето, което помнех. Беше станал висок и бе пуснал тъмната си коса малко по-дълга, зализана зад ушите. Лицето му се беше закръглило, омекотявайки острите скули и брадичка. Помнех, че през лятото му се появяваха лунички — цял куп, пръснати по носа му, като шепа пръст, хвърлена върху ковчег. Сега нямаше и следа от тях, а цветът на кожата му беше само няколко нюанса по-малко блед от собствения ми килиен тен.

Влезе вътре, заключи вратата зад себе си и пусна ключовете в джоба си.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита.

Не посмях да продумам, боейки се, че гласът ми ще издаде колко го мразя или колко много ми липсва.

Зак продължи:

— Не искаш ли да ти обясня защо се наложи да го направя?

— Знам защо си го направил.

Полусмях.

— Почти бях забравил колко трудно може да бъде да се разговаря с теб.

— Не ми е работа да те улеснявам.

Започна да крачи напред-назад. Гласът му остана спокоен, думите излизаха със същия отмерен ритъм като стъпките му.

— Не можеш да ми дадеш нищо, нали? Дори и обяснение. Знам какво исках да ти кажа. Репетирах. Но ето те тук, каквато винаги си била, с претенциите, че всичко ти е ясно.

— Не мога да ти дам нищо? — повторих аз. — Имаш всичко. Получи оставането. Получи мама. — Гласът ми се пречупи, когато изрекох думата.

— Беше твърде късно — отвърна той и застина на място. — Алис вече беше убила татко. А ти вече бе отровила всичко. Ти ме беше заразила — след всичките години на неразделеност. Другите така и не ме приеха. Не както трябва. А трябваше да е животът, който винаги бях желал. — Протегна празните си ръце с разперени пръсти. — Вече беше развалила всичко.

— Аз нямах нищо — отвърнах. — Имаше дни, когато в селището всички гладувахме. Но ти не ми позволи да имам дори това. Трябваше да ме заключиш тук и все още да си мислиш, че ти се е паднал тежкият дял?

— Нямам избор, Кас.

— Защо се опитваш да ме убеждаваш? Искаш да ти дам опрощение? Да ти кажа, че разбирам?

— Каза, че разбираш.

— Казах, че знам защо си го направил. Знам какви са мотивите ти. Имаш врагове, сега, когато си такъв голям играч в Съвета. Мислиш, че могат да ме използват, за да се разправят с теб. Това не оправдава заключването ми тук.

— А ти какво би направила?

— Откога те интересува какво бих искала аз или какво мисля?

Сега вече се ядоса.

— Винаги всичко е зависело от теб. Целият ми живот беше на пауза, не можеше да започне, докато ти беше там.

— Беше започнал. Имахме живот. — Замислих се отново, както толкова много пъти дотогава, за всички години, прекарани заедно, само ние двамата, съществуващи в рамките на селото. — Ти просто искаше друг.

— Не. Исках си моя живот. Моя. Ти го направи невъзможен. А сега съм на път да постигна нещо голямо. Не мога да ти позволя да застанеш на пътя ми.

— Значи съсипваш моя живот, за да предпазиш собствения си.

— Има само един живот, който си делим — ето това не осъзнаваш. Винаги си действала така, сякаш двамата можем да имаме онова, което си пожелаем. Светът не работи по този начин.

— Ами промени го тогава. Каза, че искаш да бъдеш голяма, важна личност и да промениш света. Не ти ли е хрумвало досега, че ние променяхме света през всеки от онези дни, в които не бяхме разделени.

Той замълча. След няколко минути се приближи и седна до мен, въздъхвайки леко, докато се облягаше назад. Когато придърпа коленете си пред гърдите си, неговите бяха по-високи от моите. Космите по ръцете му бяха по-гъсти и по-тъмни, отколкото си ги спомнях, не изсветлели от слънцето, както някога. Телата ни се бяха променили толкова много, откакто се видяхме за последно, но тези нови тела автоматично заставаха във все същата стара симетрия — седнали рамо до рамо в леглото, с гърбове към стената, както седяхме на леглото ми на село.

Зашепнах му, както винаги правехме тогава, докато нашите се караха на долния етаж.

— Няма нужда да ставаш такъв човек, Зак.

Той се изправи, изваждайки връзката с ключове от джоба си.

— Нямаше да има нужда, ако те нямаше теб. Ако не беше направила всичко така трудно още от самото начало.

През месеците, в които чаках да дойде в килията ми, бях обмисляла внимателно какво ще кажа и си бях обещала да бъда спокойна. Но когато тръгна към вратата, намеренията ми се изпариха. Перспективата да остана отново сама в килията лумна пред очите ми и почувствах как кръвта ми кипва, докато цялото ми тяло не се превърна в пулс, силно учестен пулс. Втурнах се към него, посегнала към ключовете в ръката му.

Беше половин глава по-висок от мен, а и по-силен след шестте ми усилни години в селището и месеците на бездействие в килията. Само с едната си протегната напред ръка и пръсти около шията ми успя да ме задържи надалеч почти без никакво усилие. Дори докато се мятах и ритах към него, знаех, че е безсмислено. И да успеех да го надвия или да му счупя ръката, щях самата да се озова в съвсем същата ситуация. Ала всъщност аз не се борех с него, борех се със стените на килията, с бетонния под и безразличието на часовете, които идваха и си отиваха, докато линеех в тясното пространство. Хвърлях се отгоре му с цялата си тежест, а кокалчетата на китката му опираха в челюстта ми, докато продължаваше да ме отблъсква. Той все пак не се огъна, дори когато почувствах как плътта на ръката му се разкъсва под ноктите ми.

Наклони се напред, така че да чуя шепота му през собственото си учестено дишане.

— Почти трябва да съм ти благодарен. Другите от Съвета може и да говорят за риска, който идва от Омега. За заплахата от заразяване. Но не са го преживели, не и като мен. Не знаят колко опасни можете да бъдете. — Цялата треперех и едва когато отпусна ръката си, забелязах, че и той трепери. Стояхме така дълго време. Разстоянието помежду ни се тресеше от забързаното ни дишане, шумно както в нощ преди лятна буря, когато въздухът вибрира от жегата, цикадите пищят, а целият свят трепти в очакване.

— Моля те. Не го прави, Зак. — Молех го и си припомнях как той ме умоляваше да се разкрия като Омега през онази нощ в спалнята, когато бяхме малки. Така ли се беше чувствал тогава?

Не каза нищо, просто се извърна. Докато излизаше и заключваше вратата след себе си, погледнах към все още треперещите си юмруци и забелязах кръвта му, която капеше изпод ноктите на дясната ми ръка.

* * *

Изповедничката беше започнала да носи със себе си карта. Без всякакви предисловия, заключваше вратата зад себе си, опъваше картата на леглото ми, след което ме поглеждаше.

— Покажи ми къде е островът. — Понякога ограждаше с пръсти определени места. — Знаем, че е някъде на запад или югозапад. Вече сме близо, ще ги открием.

— И за какво съм ви аз тогава?

— Защото брат ти не е известен с търпението си.

Опитах да се засмея.

— И какво ще направите? Ще ме изтезавате ли? Ще ме заплашвате със смърт? Всяка сериозна болка означава изтезание и за Зак.

Изповедничката се наведе.

— Мислиш, че няма по-лошо от това, което вече сме ти причинили, така ли? Изобщо нямаш представа каква късметлийка си. А това ще продължи само ако си ни от полза. — Отново ми напъха картата. Силата на погледа й създаваше почти физическо усещане. Беше изгарящ, също като желязото за жигосване върху челото ми преди толкова години.

— Така, както ти си им от полза, като работиш за тях ли? Услужливото изродче на Алфа господарите?

Наведе се напред много бавно, докато лицето й не се приближи до моето толкова близо, че да мога да виждам малките косъмчета по бузите й, фини и бледи като царевична коса. Ноздрите й леко се издуха, докато поемаше бавно и дълбоко глътка въздух, а след това и още една.

— Толкова ли си сигурна, че съм под тяхна опека? — прошепна.

Заопипва още по-надълбоко в съзнанието ми. Когато бяхме деца, веднъж със Зак бяхме повдигнали един голям плосък камък. Отдолу се разкриха всички червейчета и личинки, захвърлени внезапно от мрака в светлината, гърчещи се, бели, месести и безпомощни. Сега, под взора на Изповедничката, не бях повече от онези личинки. Нямаше нищо, което тя да не може да види, да не може да вземе.

Бях се научила, след първоначалния шок, да затварям съзнанието си като око. Като юмрук. Да я блокирам, борейки се да запазя поне нещо от себе си. Знаех, че трябва да крия острова от нея. Но, съвсем егоистично, осъзнах, че се тревожа не по-малко дали ще успея да предпазя онези няколко лични спомена, които кътах.

Есенния следобед, през който със Зак се упражнявахме да пишем в задния двор. Докато кокошките обикаляха и кълвяха около нас, ние клечахме с пръчки в ръце и дращехме разкривени букви в прахоляка. Той написа моето име, аз — неговото.

Дългите дни край реката, когато останалите деца бяха на училище, а Зак и аз си разменяхме съкровищата, на които попадахме в безцелните си разходки. Той ми беше показал камъчето с отпечатък на охлюв върху него. Аз му бях донесла отворена черупка от речна стрида, с вътрешност — мътна като сляпото бяло око на онзи Омега просяк, който бях виждала на пътя за Хейвън.

И спомена за всички онези нощи, когато си разказвахме истории и си шепнехме от двете легла, точно както разменяхме крайречните съкровища денем. Легнал в тъмното, заслушан в приглушеното потропване на дъжда върху покрива, Зак ми беше разказал как биковете в съседната нива го подгонили, докато минавал напряко оттам на път за кладенеца, и как се качил на едно дърво, за да не го намушкат. Аз му бях разказала как съм видяла другите деца, които бяха вързали нова люлка на дъба в двора на училището, и как бях надничала над оградата, която никога не ни бе позволено да прекрачим.

— Ние си имаме наша люлка — беше ми отвърнал тогава.

Самата истина, макар и люлката да не беше съвсем люлка — просто едно местенце, което бяхме намерили нагоре по течението, където една върба се скланяше толкова ниско над водата, че можеше да се хванеш за най-долните клони и да се залюлееш над реката. През по-горещите дни се надпреварвахме кой ще се залюлее най-надалеч и ще скочи триумфално във водата долу.

Имаше и някои по-скорошни спомени, от селището. Вечерите, когато седях пред малкото огнище вкъщи и четях книгите с рецепти на Алис или пък сборника й с песни и си я представях — как седи на същото място, няколко години по-рано, и ги пише.

И по-късно, топлината от мамината ръка върху монетата, когато ми я подаде при опита си да ме предупреди за Зак. Беше дребно съкровище, не дори и докосване, само отразената топлина на монетата, която бе държала в ръка. Но това бе единственото, останало ми от нея след последните няколко години, и то си беше мое.

Всички тези неща сега лежаха открити пред студения взор на Изповедничката. За нея те не бяха нищо повече от хаоса в чекмедже, което преравя в търсене на нещо потребно. При всяко придвижване по-навътре ме оставяше вкопчена в парчетата, в опит да подредя бъркотията в съзнанието си.

Когато се изправи и си тръгна, заедно с картата, знаех, че би трябвало да съм доволна, задето бях успяла да опазя острова от лапите й. Но съсредоточаването в това да скрия тези видения ме принуждаваше да оставям толкова много други неща на показ. Тези спомени, тези остатъци от живота ми преди килията — тя просто ги вдигаше, обръщаше и захвърляше. И макар да нямаха никакво значение за нея, нищо, което докосваше, не оставаше неопетнено. След всяко посещение чувствах, че имам все по-малко спомени, които да не е опипала.

* * *

На следващия ден дойде Зак. Неговите посещения бяха доста по-редки в последно време, а когато идваше, обикновено избягваше погледа ми и си играеше нервно с ключовете. Почти не говореше, отговаряше само с вдигане на рамене на повечето от въпросите ми. Но на всеки няколко седмици чувах ключа в ключалката, скърцането на врата по пода, след което той влизаше — моят близнак, моят тъмничар, и сядаше в другия край на леглото ми. Не знаех защо идва, а още по-малко разбирах защо бях толкова доволна винаги когато чуех стъпките му в коридора.

— Трябва да говориш с нея — рече. — Просто й кажи какво виждаш. Или я пусни навътре.

— Имаш предвид съзнанието ми?

Вдигна рамене.

— Не се прави на толкова ужасена. И ти си като нея в крайна сметка.

Поклатих глава.

— Не правя онова, което прави тя. Не се меся в главите на хората. А тя може да върви по дяволите и да не се пъха в съзнанието ми — то е едничкото, което ми е останало. — Не знаех как да изразя пред него какво чувствах, когато Изповедничката се опитваше да навлезе в съзнанието ми. Как след това оставах с усещането, че съм омърсена и незащитена в собствената си глава.

Той въздъхна, а въздишката премина в смях.

— Щях да съм впечатлен, че успяваш да я удържиш толкова дълго време, само че си знам от преди колко си вироглава.

— Тогава трябва да си наясно, че това няма да се промени. Няма да ти помогна.

— Трябва, Кас. — Наведе се ниско над мен. За миг си помислих, че може да ме хване за ръката, както направи преди толкова години, докато татко умираше и той ме умоляваше да направя нещо. Зениците му се разширяваха и свиваха със свой неравномерен ритъм. Когато бе толкова близо до мен, можех да видя кървавите следи по долната му устна. Помнех как си гризеше устните, докато мама и татко се караха долу или когато децата в селото ни закачаха.

— От какво се боиш? — прошепнах аз. — От Изповедничката ли?

Той се изправи.

— Знаеш ли, има по-лоши неща от тази килия, които можем да ти сторим. — Замахна и удари стената. Дланта му остави отпечатък в прашния бетон. — На някои Омега, които държим тук, се случват по-ужасни неща. Живееш така само защото си ясновидка. — Опъна шия назад, прокара ръце по лицето си и си пое няколко пъти дъх със затворени очи. — Казах й, че ще си ни от полза.

— Искаш да съм ти благодарна? За това? — Обхванах с поглед килията, чиито стени бяха стиснали живота ми като в менгеме. Всичко бе смачкано от тези няколко квадратни метра сивота. А съзнанието ми, него също бях започнала да чувствам като килия — заключено и сумрачно. По-лошо от всичко беше суровото безразличие на времето, което си минаваше, докато аз бях хваната тук в капана на подноси с храна и безмилостна светлина.

— Нямаш представа какви грижи полагам за теб. Всичко, което ядеш — посочи той към подноса на пода, — първо го опитва човек, когото съм наел за това. Всяка чаша вода. Всичко.

— Трогната съм от загрижеността ти — отвърнах. — Но доколкото си спомням, докато живеех собствения си живот в селото, не ми се налагаше да се тревожа дали някой не иска да ме отрови.

— Твоя собствен живот? Не беше толкова ентусиазирана за „твоя собствен живот“ през всичките години, когато се опитваше да превземеш моя.

— Не съм се опитвала да превзема нищо. Просто не исках да ме изгонят, също като теб. — Мълчание. — Ако може поне да ме пускаш до стената от време на време, както в началото. Или да поговоря с някой от другите затворници. Само да мога да говоря с някой друг.

Той поклати глава.

— Знаеш, че не мога. Видя какво се случи при стената тогава. Онзи луд можеше да нападне теб. — Погледна ме по начин, който бих могла да оприлича като нежност. — Целият смисъл на престоя ти тук е собствената ти безопасност.

— Ако ни позволявахте да говорим помежду си, онова нямаше да се случи. Нямаше да полудее. Защо другите Омега тук биха пожелали да ми направят нещо? Нали са в същата ситуация като мен. Защо не ни позволявате да общуваме?

— Заради това кои са близнаците им.

— Близнаците им са твои приятели, дружките ти от Съвета.

— Толкова си наивна, Кас. Те са просто хора, с които работя или за които работя — не са ми приятели. Мислиш ли, че някои от тях не биха принудили близнаците си да ти видят сметката, за да се разправят с мен?

— И къде свършва това? По твоята логика, би трябвало да прекарваме живота си в изолатора, както Алфа, така и Омега.

— Не става дума само за мен — отвърна той. — Винаги се е случвало — да използват онези, които са най-близки, за да манипулират хората. Дори и в Преди. Ако е трябвало да контролират някого, отвличали съпрузи, деца, любовници. Единствената разлика със След е, че сега е по-директно. Някога в Преди е трябвало да си пазиш гърба. Сега на всички ни се налага да пазим по два гърба. И толкоз.

— Толкоз е, защото принизяваш братството до задължение. Ти си параноик.

— А ти си упорито наивна.

— И затова ли идваш тук долу? — попитах го аз, докато той се изправяше и отключваше вратата. — Защото не можеш да имаш доверие на никого другиго там горе, в Съвета?

— Това би означавало, че имам доверие на теб — отвърна той и затръшна вратата зад себе си. Чух завъртането на ключа.

* * *

Пресметнах, че трябва да е минала поне година, откак за последно бях видяла слънцето. В изкуствено осветения свят на Хранилището се промениха дори сънищата ми, както и дневните видения. Когато отначало започнах да виждам острова, се чудех дали не е просто фантазия, с която да се спасявам от ужаса на затворничеството си. А сега, когато бяха започнали да нахлуват тези нови, по-мрачни видения, дълго време смятах, че може да са просто кошмарни представи, че ужасът на продължителната ми изолация се е просмукал в сънищата ми. С напредването на дните ми в Хранилището започнах да се съмнявам в собственото си съзнание. Но онова, което виждах, бе твърде непознато и твърде настоятелно, за да повярвам, че съм си го измислила сама. А и подробностите, те бяха толкова ярки, затова бях убедена, че не бих могла да ги създам — стъклени контейнери, истински от върха чак до прахоляка, натрупан върху гумените уплътнения в основата. Жиците и панелите над контейнерите, всеки панел отрупан с малки светлинки в червено и зелено. Тръбите — гумени, с телесен цвят, стърчащи от върха на всеки контейнер.

Как бих могла да създам такава гледка, след като дори не можех да я дешифрирам? Единственото, което знаех със сигурност, беше, че това е нещо забранено, като стъклената топка светлина в килията ми. Тръбите и жиците, които виждах да обграждат контейнерите, пасваха на историите за Преди и цялата му Електрическа алхимия. Светлините — те също имаха онзи неестествен блясък като топката в килията ми. Всяка от тях, неугасваща, бе точица чист цвят, без топлина. Това беше машина, но машина за какво? Беше едновременно по-объркана и по-невероятна, отколкото бях вярвала от слуховете за Преди. Плетеницата от жици и тръби изглеждаше хаотична, импровизирана. Но цялата пулсираща маса от връзки, светлини и контейнери бе толкова огромна, че нямаше как да не впечатлява, независимо от тръпките на ужас, които предизвикваше в мен.

Първоначално виденията ми показваха само контейнерите. А след това видях и телата, плаващи в тях, носещи се в безсъзнание сред гъста течност, която сякаш забавяше всичко и дори косите им помръдваха едва-едва. От всяка зинала уста — тръба. Но очите бяха най-лошото. Повечето от тях — затворени, но и изражението на хората с отворени очи бе изцяло лишено от съдържание. Това бяха само останки от хора. Мислех си за думите на Зак, когато му се оплаках от килията: Знаеш ли, има по-лоши неща от тази килия, които можем да ти сторим.

Усещах го най-отчетливо, когато той идваше, макар и все по-рядко. Залата с контейнерите беше като миризма, полепнала по него. Още с щракването на ключалката долавях лицата, които изникваха неканени. След като си тръгнеше, ме гнетяха часове наред със затворените си очи и отворени усти. Всички бяха Омега, заточени в безвремието на онези стъклени бъчви. Месеците минаваха и въпреки редките посещения на Зак, усещането ми за това място се беше превърнало в постоянно присъствие. Далеч от абстрактното, усещането бе не просто за реалност, а за истинска близост. Това физическо присъствие стана толкова натрапчиво, че го усещах като категоричен зов на залата, вероятно само на няколкостотин фута оттук, превърнала се като компас за мен. Също както някога реката бе отправната точка на мислената ми карта на долината, в която израснах, сега картата на крепостта в съзнанието ми имаше две опорни точки — килията и залата с контейнерите. И под всичко това — реката, все още присъстваща някъде там. Усещах движението й дълбоко под стъпалата си, а безспирният й ход сякаш се присмиваше на моя застой.

* * *

Един ден Изповедничката отключи вратата, но не влезе в килията.

— Ставай — нареди ми и задържа вратата отворена.

Не бях излизала от килията повече от година. Чудех се дали не е някаква зловеща шега. През последните месеци имаше моменти, в които започвах да се страхувам, че полудявам. Докато гледах през отворената врата, не вярвах дори на ивицата от коридора, която можех да различа. За зажаднелите ми за пространство очи бетонният коридор бе толкова далечен, като планинска гледка, огряна от слънце.

— Побързай. Ще ти покажа нещо. Нямаме много време.

Дори и в присъствието на тримата въоръжени стражи и под нетърпеливия поглед на Изповедничката, не успях да прикрия вълнението си, когато прекрачих прага.

Отказа да ми каже къде ме води, нито отговори на някой от въпросите ми. Вървеше забързано на няколко крачки пред мен, а пазачите ни следваха по петите.

Както се оказа, не отивахме много далеч — точно в края на коридора, през друга заключена врата, после един ред стълби до нова редица от килии.

— Няма ли да излезем навън? — попитах, застанала срещу вратите, подобни на собствената ми — сива стомана, тесен процеп за подносите с храна близо до пода, прозорчето за наблюдение на нивото на очите, което се отваряше откъм коридора, но не и отвътре.

— Това да не ти е пикник — сопна се тя. — Има нещо, което трябва да видиш.

Отиде до третата врата и избута отвора. Както и в моята килия, личеше, че не бе отварян много често — плъзна се трудно, със скърцане, остъргвайки ръждата.

Изповедничката отстъпи назад.

— Хайде — рече и посочи прозорчето.

Пристъпих към вратата и се надвесих ниско над отвора. В килията беше по-тъмно, самотната Електрическа светлина не можеше да се мери с дългата поредица в коридора. Но дори докато очите ми се нагаждаха с тъмнината, можех да видя, че килията е точно като моята. Същото тясно легло, същите сиви стени.

— Погледни внимателно — нареди Изповедничката, а аз усетих топлия й дъх зад ухото си.

Тогава забелязах мъжа. Стоеше срещу стената, в най-тъмния ъгъл на килията, и гледаше подозрително към вратата.

— Коя си ти? — попита и пристъпи напред, присвивайки очи, за да ме види по-добре. Гласът му беше ръждясал, също като прозорчето за наблюдение, закърнял от бездействие.

— Не говори с него — заповяда Изповедничката. — Само наблюдавай.

— Коя си ти? — повтори той, този път по-високо. Беше може би с десетина години по-възрастен от мен. Не го бях виждала преди, по време на онези отдавнашни разходки до стената, но дългата му брада и бледата кожа сочеха, че не е скорошно попълнение в Хранилището.

— Аз съм Кас — отговорих.

— Няма смисъл да говориш с него — повтори Изповедничката. Звучеше почти отегчена. — Само гледай. Скоро ще се случи. Усещам го от дни.

Мъжът пак пристъпи напред, вече само на крачки от вратата, толкова близо, че можех да се протегна и да го докосна през малкия отвор. Нямаше една ръка, а през сплъстената му коса се забелязваше печатът.

— Има ли някой друг с теб? — попита. — Не съм виждал никого от месеци. Не и откакто ме доведоха тук. — Пристъпи по-близо, с вдигната ръка.

После се свлече. Беше толкова неочаквано, краката му просто поддадоха, сякаш бе застанал на песъчлив бряг в силен дъжд. Притисна с ръце стомаха си, а тялото му потреперя. Не издаде и звук, само от устата му изригна кръв, която изглеждаше черна на слабата светлина. Повече не помръдна.

Нямах никаква възможност да кажа нещо или някак да реагирам, освен да отскоча от прозорчето. Преди да успея да погледна отново, Изповедничката ме сграбчи за ръката и ме обърна към себе си.

— Виждаш ли? Мислиш, че тук си в безопасност? — Изблъска ме обратно към вратата, усетих студената стомана върху голите си ръце. — Сестрата на този мислеше, че е в безопасност само защото го е заключила тук долу. Но тя си създаде достатъчно много врагове в Съвета, така че дори Хранилището не успя да я спаси. Не можаха да се доберат до него, затова се справиха директно с нея. Все пак успяха.

Вече знаех. Ужасът от смъртта на мъжа беше двоен за мен. Видях го в момента, в който той падна — жена, легнала по корем на леглото, със спретната плитка и нож, забит в гърба.

— Зак ли го направи?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не и този път. А и това не е важно — онова, което трябва да осъзнаеш, е, че дори той не може да те предпази, не непременно. В момента е в благоприятна позиция, разбира се, но плановете му са амбициозни. Ако Съветът се обърне срещу него, ще намерят начин да се доберат до единия от двама ви.

Лицето й бе толкова близо до моето, че можех да различа отделните мигли и вената, която пулсираше на челото, точно от лявата страна на печата. Затворих очи, но мракът се изпълни само със спомените за човека на пода зад мен, кръвта от устата му, проточила се като език. Не можех да дишам.

Тя заговори много бавно:

— Трябва да започнеш да помагаш на Зак и на мен. Ако той се провали, ако другите Съветници се обърнат срещу него, ще стигнат до един от двама ви.

— Няма да ви помогна — отвърнах аз. Мислех за залата с контейнерите и онова, което Зак беше направил с нещастниците там. Ала онези ужаси изглеждаха далечни в сравнение с кървящото тяло на пода зад мен и непроницаемото лице на Изповедничката близо до моето.

— Не мога — рекох. — Нямам нищо за казване.

Чудех се колко още ще мога да се сдържа и да не се разплача пред нея, но тя внезапно се извърна.

— Върнете я обратно в килията — нареди през рамо на пазачите, докато се отдалечаваше.

* * *

Светът ми беше сведен до рамките на килията — стените, тавана, пода. Безмилостната врата. Опитвах се да си представя външния свят — утринното слънце, което хвърля остри сенки над стърнищата от прясно окосената пшеница; безкрайното нощно небе, разпростряло се над реката. Но тези представи се бяха превърнали в идеи, не бяха реалност. Загубени за мен като уханието на дъжда, усещането на речния пясък под краката, птичите песни, огласящи изгрева. Всички тези неща изглеждаха все по-малко истински в сравнение с виденията от залата с контейнерите и онези тела — подпухнали и безмълвни, носещи се сред плетеници от тръби. Виденията от острова също се бяха разредили. Проблясъците от открито море вече не успяваха да проникнат в килията. Дните ми в Хранилището се множаха, докато не почувствах, че цялата ми килия е натъпкана догоре с тях. Сякаш помещението бавно се изпълваше с вода. Едва дишах под товара на загубените седмици, месеци, а вече и години. Така ли започва, се чудех аз, така ли започва лудостта, която толкова често спохожда ясновидците? Ако имаше да се случва, значи годините плен можеха само да ускорят процеса. Бях чувала как татко бе описал един ясновидец на пазара в Хейвън като изгубил ума си. Сега този израз започваше да добива буквално значение. Набезите на Изповедничката и виденията от контейнерите бяха толкова всепоглъщащи, че всичко друго се губеше, най-вече аз самата.

Зак вече идваше да ме вижда съвсем рядко — понякога между посещенията му минаваха месеци. А когато дойдеше, почти не говорехме. Но все пак забелязвах колко се е променило лицето му за годините, прекарани в Хранилището. Беше отслабнал толкова, че единствената част на лицето му, която притежаваше някаква мекота, бяха устните му. Чудех се дали и аз съм се променила и дали той щеше да забележи, ако е така.

— Знаеш, че това не може да продължава — каза.

Кимнах, но се чувствах като под вода — думите му бяха заглушени и далечни. Тесните стени на килията ми и ниският таван в странно единство създаваха ехо, заради което гласовете ни винаги звучаха някак неустойчиви. Сега ехото вече ми се струваше като част от някакво генерално размиване — всичко излизаше извън фокус.

— Ако зависеше от мен — продължи той, — щях да те държа тук. Но вече съм започнал нещо и трябва да го довърша. Мислех си, че може би ще успея да те задържа далеч от него, ако сътрудничиш. Но ти не й даваш нищичко.

Не се налагаше да уточнява за кого говори.

— Тя няма да търпи това още дълго. — Говореше толкова тихо, че едва го чувах, сякаш той самият трудно понасяше собственото си признание, че се страхува. Наведе се напред, така че лицата ни почти да се докоснаха. — Ако зависеше от мен, щях да те държа тук — каза, този път по-високо. Не знаех защо му беше толкова важно да ме убеди в това. Извърнах глава към стената.

* * *

Първоначално не знаех защо сънищата за празния контейнер ме ужасяваха толкова много. Бях получавала видения за контейнерите вече три години. Винаги ме караха да се чувствам зле, но вече ми бяха познати — тялото ми не подскачаше от изненада, когато ги виждах насън. Бях свикнала с тях, както бях свикнала и с печата на лицето си. Защо тогава, когато сънувах онзи празен контейнер, се събуждах оплетена в чаршафите, подгизнали от внезапно избила студена пот? Контейнерът беше празен, би трябвало да всява по-малко ужас от заетите, които по правило изпълваха нощите ми. Просто си стоеше в очакване някой да запълни стъкления му търбух.

Четвърта нощ подред сънувах все същия контейнер. Стоеше във все същата приглушена светлина; жиците и тръбите стърчаха оплетени отгоре, както винаги. Извивката на стъклото си беше същата, но нещо никак не беше наред. Този път стъклото се извиваше не извън мен, а около мен. Усещах тръба в собствената си уста, гумената й натрапчивост в трахеята ми и болката в крайчеца на устата ми, откъдето същата тази тръба се подаваше и бе разранила кожата. Не можех да затворя уста, нито да се предпазя от течността, която сега изпълваше контейнера, отвратително сладникава. Очите ми също не можеха да се затворят. Гнусната субстанция замъгляваше погледа ми, всичко играеше и се размекваше, сякаш го виждах през маранята, която трептеше над полята на село в горещ летен ден.

Когато се събудих, крещях, докато не ме заболя гърлото и гласът ми не започна да се лута между тоновете. Крещях името на Зак, докато тази единствена сричка не започна да приема странни форми и стана неразпознаваема. През първите седмици в Хранилището се бях научила, че с крещене не се постига нищо, никой не идваше до вратата на килията, но въпреки това крещях.

Още шест нощи усещах контейнера около себе си, неспособна да помръдна, докато течността превземаше плътта ми и се заключваше над главата ми, около тръбите, които бяха напъхани в мен — през гърлото и през китките. Всяка нощ, докато не се събудех, крещейки, висях от тръбата в гърлото ми като риба на кукичка.

Не можех да ям. Всеки опит да преглътна ми напомняше за тръбата в гърлото и аз се давех и повръщах. Правех всичко възможно, за да избягвам съня, когато виденията ме навестяваха най-лесно. Нощем сновях из килията, броейки крачките си, докато числата не се объркваха. Започнах да се пощипвам по ръцете и да скубя косми от главата си — един по един, опитвайки се да използвам болката не само за да остана будна, но и да се откривам в истинското си тяло и да задържам на разстояние затвореното ми в контейнера „аз“ от сънищата. Нищо не помагаше. Всичко се разпадаше — тялото ми, съзнанието ми. Самото време вече беше непостоянно и накъсано. Понякога прелетяваше през часовете като някой, яхнал шейна по надолнище, извън контрол. Друг път можех да се закълна, че времето е спряло, а едно дихание траеше година. Мислех за лудия ясновидец от пазара в Хейвън и за лудия Омега от стената. Ето как става, мислех си аз. Ето как собственото ми съзнание ме напуска.

Накрая надрасках бележка в подноса за храна с крайчеца на изтъпената ми лъжица.

Зак, спешно — важно видение. Ще ти кажа (само на теб) в замяна на десет минути навън, на стената.

Изпрати Изповедничката, както си знаех, че ще направи.

Тя седна на обичайното си място, с гръб към вратата. Последните дни, според мен, ме бяха изтощили и изглеждах зле, но тя не направи никакъв коментар. Чудех се дали изобщо бе забелязала, или вътрешната й проницателност беше достатъчна и нямаше нужда от външен оглед.

— Обикновено нямаш желание да споделяш виденията си. Тъкмо обратното. И затова сме любопитни, нали разбираш.

— Ако на Зак му е толкова любопитно, прати него. На теб няма да кажа.

Знаех, че това ще е най-трудната част. Чувствах как Изповедничката рови из съзнанието ми, както мама отваряше със сила черупките на речните миди — обхващаше ръба, пробваше с ножа къде има слабо място, където да натисне и да отвори.

— Няма да ме спреш, като си затваряш очите, да знаеш.

Дори не бях забелязала, че съм ги затворила, докато Изповедничката не проговори. Осъзнах и че здраво съм стиснала зъби. Насилих се да погледна право в нея.

— Няма да получиш нищо.

— Вероятно. Може би ставаш все по-добра. Или може би няма нищо — никакво специално видение, никаква полезна информация.

— О, значи е капан? И какво ще направя? Ще се спусна по стената с въже от чаршафи? Стига бе. — Млъкнах. Беше ми трудно да говоря и да пазя главата си от нахлуването на Изповедничката едновременно. — Просто искам да видя небето. Ако ще ви казвам каквото знам, защо да не разменя информацията за това?

— Не е размяна, ако нямаш какво да ни предложиш.

— Става дума за острова — избълвах аз. Бях решила да не се издавам толкова бързо, но ужасът от контейнерите ме караше да действам безразсъдно.

— Разбирам. Островът, за който през последните четири години настояваше, че не съществува.

Кимнах безмълвно. Макар изражението й да не се промени, почувствах съзнанието й, сега вече нетърпеливо, като ръцете на натрапчив ухажор. Концентрирах се повече от обикновено, като се опитвах да отворя съзнанието си, без да й позволявам пълен достъп. Концентрирах се върху това да пусна само надзърване, само малка частичка, достатъчна да потвърди стойността на виденията ми, без да разкрива нещо, което да има катастрофални последици за острова или за собствените ми планове. Съсредоточих съзнанието си върху едно-единствено изображение — както самотният лъч светлина падаше между завесите в кухнята ми в селището, осветявайки само част от стената отсреща. Само града на острова, само една от шумните стръмни улички. Близък план, без насочващи знаци към околния пейзаж. Само града, пазарния площад, къщиците, отрупали издигащия се склон. Само града.

Чух как Изповедничката си поема дъх.

— Достатъчно — отсякох. — Кажи на Зак какво трябва да направи и ще му дам всичко.

Но не беше достатъчно. Опипването продължи, вече почти бясно. Веднъж в селището се бях събудила от един гарван, промушил се през пролука в покрива и озовал се в капана на малката ми спалня — мяташе се от стена в стена във вихър от пера, докато най-сетне не откри прозореца. Присъствието на Изповедничката в главата ми създаваше същото усещане — същата смесица от отчаяние и агресия.

Не проговорих. Вместо това за пръв път се опитах да меря сили с нея в собственото й умение. Представих си ръцете на мама върху мидата. Опитах се да превърна съзнанието си в нож. Винаги се бях въздържала да правя това — виденията ми носеха само страдания и никаква полза. Затова се изненадах колко бързо ми се получи — като да дръпнеш завеса. А онова, което видях, бяха само фрагменти, също като моите сънища, но и това беше достатъчно. Видях място, което не бях виждала преди. Огромна кръгла зала. Този път обаче нямаше контейнери. Само жици, като онези от виденията ми, но многократно умножени. Те пълзяха по извити стени с наредени по тях метални кутии.

Почувствах как Изповедничката се сгърчи. Изправи се толкова бързо от стола, че той се катурна назад, а тя се наведе над мен.

— Не ми излизай със собствените ми номера.

Опитах се да скрия треперещите си ръце, докато срещах погледа й.

— Изпрати брат ми.

* * *

Когато на другия ден най-сетне дойде, изглеждаше смаян от вида ми.

— Болна ли си? Някой направил ли ти е нещо? — Изтича към мен, сграбчи ме за лакътя и ме поведе към стола. — Как го направиха? Никой не влиза тук освен Изповедничката.

— Никой не ми е направил нищо. От самото място е. — Посочих килията. — Не може да очакваш да цъфтя от здраве и щастие. Както и да е — продължих, — и ти самият не изглеждаш особено добре. — Още не бях свикнала с този нов Зак, с изпъкналите скули, с тъмните кръгове, разпрострели се като петна под очите му.

— Вероятно защото цяла нощ будувах и се опитвах да разбера какво кроиш.

— Защо трябва да е толкова сложно? Имам нужда да изляза навън, Зак. Само за малко. Полудявам тук. — Това не беше лъжа, макар и да не можех да допусна да разбере истинския източник на ужаса ми. Бях буквално на границата на издръжливостта си, което личеше и от разстроения ми вид.

— Твърде опасно е. Знаеш го. Знаеш, че не те държа тук за забавление.

Поклатих глава.

— Само си помисли колко ще е опасно за теб, ако полудея. Мога да направя какво ли не.

Той само се засмя.

— Не си в позиция да ме заплашваш, повярвай ми.

— Не те заплашвам. Предлагам ти нещо — нещо, което наистина ще ти е от помощ.

— И откога този интерес да ми помагаш?

— Откакто започнах да откачам тук. Имам нужда от това. Само десет минутки на светло. Да видя небето. Не е кой знае каква молба, предвид онова, което мога да ти кажа.

Той поклати глава.

— Щях да ти повярвам, ако ни беше дала нещо полезно досега. Изповедничката казва, че седиш като восъчна кукла през повечето време на разговорите ви. Така и не призна, че островът съществува, а сега твърдиш, че знаеш нещо, което ще ни е от полза. Защо трябва да ти повярваме?

Въздъхнах.

— Хубаво. Излъгах я за острова. — Той се изправи и тръгна забързано към вратата. Заговорих му в гръб. — Знаех, че само това ще те накара да дойдеш тук. Но не лъжа, че имам полезна информация за теб. На нея не можех да кажа.

— Защо? Нейна работа е да събира информацията.

— Защото се отнася за нея.

Той замръзна с една ръка върху вратата, а в другата — тежката връзка ключове, която винаги разнасяше със себе си.

— Затова трябваше да го кажа на теб. За нея и за онова, което ти готви.

— Нямам намерение да вярвам на тези глупости — изсъска. — Тя е единственият човек, на когото мога да вярвам. Повече, отколкото на теб.

Вдигнах рамене.

— Няма нужда да ми вярваш. Само ще ти кажа какво знам и ще прецениш дали да ми вярваш, или не.

Втренчи се в мен за няколко мига. Наблюдавах как се обръща, вкарва ключа в ключалката и отваря вратата. Все така мълчешком. Сетне пристъпи навън, оставяйки вратата след себе си отворена.

— Десет минути — подвикна, докато вървеше надолу по коридора. — След това се връщаме тук и ми разказваш всичко.