Франческа Хейг
Огненото слово (23)

Глава 23

Преди вратата да се отключи, по стълбите се чуха стъпки и разговорът на Пайпър с пазача.

— Тръгнаха — съобщи той. — Първите лодки. Най-малките деца и най-увредените. Плюс една шепа възрастни, които да им помагат на сушата.

— И сега?

— Чакаме.

Никога преди не се бях заслушвала толкова внимателно във вятъра, колкото през тази нощ, която последва. През всички часове на чакане, с всеки повей на вятъра си представях събраната от какви ли не съдове странна флотилия, която плава на пълна скорост към континента. Там някъде беше и флотът на Съвета, със своя смъртоносен товар. Страхувах се да заспя, но същевременно се боях и от обратното, в случай че сънят ми разкриеше нещо полезно. В крайна сметка се оказа, че няма значение — видението дойде, докато си лежах унесена в прегръдката на Кип. Флотилия от кораби, която пореше морето през хоризонта. Бяха по-големи от всички други, които бях виждала — многократно по-големи и от най-големия кораб на острова. Палубите им бяха осеяни с по-малки лодки, обърнати наопаки, като неизлюпени яйца. Но не размерът беше това, което предизвикваше ужас. А съдържанието на първата лодка.

Извиках на стража да доведе Пайпър. Макар да имаше още много време до изгрева, той се яви след минути.

— Корабите им — твърде големи са, за да преминат през рифа. Но имат по-малки лодки на борда, за спускане.

— Десантни лодки. — Пайпър кимна. — Това ще ги забави, поне за последните няколко мили. А самият риф — как ще разберат откъде да минат?

— Мислех си, че може би имат карта — че са успели да подкупят някого или са го измъчвали. Но всъщност не им трябва. — Затворих очи, припомняйки си присъствието, което бях доловила. — Тя е там — Изповедничката. На един от корабите, води ги.

— Може да ни намери без карта, като теб, така ли? — попита Кип.

Кимнах, макар да ми беше странно да сравнявам нашето поверено на абсолютната случайност пътуване с лодка с решителното напредване на онази флотилия. Ужасяваше ме не просто фактът, че тя ще направлява корабите към острова, а самото осъзнаване, че тя ще присъства лично. Мразех самата мисъл, че ще стъпи на това място. Веднъж Пайпър ми беше казал, че пристигането ни е променило острова. Но тяхното пристигане със сигурност щеше да сложи края му.

Гласът ми звучеше пискливо:

— Колко остава, докато се върнат нашите кораби?

— Не и преди обяд — отвърна той, — което се отнася за най-бързите, и то ако нямат проблем. Не е само да стигнат до континента и да се върнат — трябва да намерят безопасно място, което да не се вижда, и да свалят хората. Говорим за стотици деца и повечето в най-тежко положение и най-бавните сред нас.

— А двата кораба на запад, които търсят Другаде? Каза, че са най-бързите.

— Ако можех да ги повикам обратно, мислиш ли, че нямаше да го направя? — Сведе очи. За миг го видях такъв, какъвто може би беше, когато оставаше сам в малката си импровизирана стаичка, далеч от очакващи погледи — посърнал, уморен. Потри чело с длан и заговори тихо: — Няма ги от месец. Дори не знаем дали още са там.

Затворих очи, сканирайки морето за завръщащите се на острова или за онези, които бяха потеглили на запад. Нищо. Само осъзнавах, че флотилията на Съвета се приближава все повече. Самата представа за това беше достатъчно потискаща, а присъствието на Изповедничката правеше нещата неизмеримо по-лоши. Ако пристигнеше, преди нашите да са се върнали, островът щеше да се превърне в капан и нищо повече. Останалите деца, всички онези, които не можеха да се бият, просто нямаше да имат шанс. Чудех се дали вече са приготвили достатъчно контейнери за всички тях.

По обяд вятърът ми довя едно видение, но корабите, които ми се явиха, бяха някак далечни, необичайни. Опитите ми да ги видя бяха като да примижаваш срещу слънцето — различавах само силуети и ослепително сияние. Да, това бяха кораби, но чии кораби? Минаха час-два, докато подробностите се изяснят. Рибарска мрежа лежеше оплетена на дъното на лодката. Корпусът беше нашарен с жълти и сини ивици. Платното беше кърпено на толкова места, че приличаше на юрган.

— Това е нашата флотилия — казах на Кип. — Наближават.

Извикахме на пазача да съобщи на Пайпър.

— Сваляйте хората на пристанището — започнах аз още преди да е затворил вратата зад гърба си. — Корабите ни се връщат. Вече са свалили първите евакуирани. Почти са стигнали.

Той поклати глава.

— Имам съгледвачи, които ми пращат съобщения на всеки половин час. Още нищо.

— Може още да не се виждат — обади се Кип, — но щом тя ги усеща, значи се задават.

— Има време — рекох. — Ако действаш сега, ще можеш да отпратиш следващия превоз. Сваляй ги долу и ги подготви за качване на борда веднага щом пристигнат корабите.

Той отново поклати глава.

— Ако все пак флотилията на Съвета пристигне първа, най-уязвимите ще са напълно безпомощни и незащитени в пристанището. Там няма укритие — направо можем да им вържем една панделка и да ги подарим на войниците на брат ти. Помисли само за кого става дума. Някои от тях не могат да ходят, камо ли да се връщат на бегом през тунелите. Никога няма да успят да се върнат дори в кратера, да не говорим за форта.

— Именно затова трябва да ги свалиш и да ги подготвиш за качване още сега. Ще отнеме време. Ако чакаш корабите ни да се появят на хоризонта, вече ще е твърде късно. Няма да успеят да се измъкнат.

— Поне ще разполагат с укритие във форта.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че фортът е капан. Целият остров е капан, пристигне ли Съветът.

— Можем да го защитаваме, поне за кратко — възрази той. — Докато не се уверя, че корабите ни са тук преди техните, няма да поема такъв риск.

— Тя знае със сигурност — рече Кип, но Пайпър вече беше преполовил разстоянието до вратата.

— Чакай — извиках аз след него. — Има ли един кораб на сини и жълти ивици?

Той се закова при вратата.

— Жулиета — рече. Осмели се да се усмихне. — Видяла си го? Толкова ли беше конкретно видението?

Кимнах.

— Сваляй останалите на пристанището.

Не каза нищо, но само минути след като бе заключил вратата, видяхме как хората започват да излизат от форта. Бяха по-големите деца и тези, които нямаше да могат да се бият. Движеха се по-колебливо от първите евакуирани. Децата се държаха за ръце, а възрастните бяха навели глави. На пристанището не ги чакаха кораби, а само надеждата за едните и страхът от другите. Гледах ги как крачат и се чудех дали не ги пращам на заколение.

Час по-късно камбаните забиха отново. За миг сърцето ми силно забумтя в гърдите, като самите камбани. Но този път звукът, долитащ от кулата, беше различен — не какофонията, която чухме предния ден, а три единични удара — високи и ясни. Откъм двора чувахме подвикванията на войниците. От наблюдателните постове се предаваха викове: Приближават рифа. Всички, с пълна скорост. Ние с Кип не се присъединихме към радостта, но аз опрях лице в рамото му и така въздъхнах, че цялото ми тяло се разтресе.

Пайпър се върна час или два по-късно.

— Местя ви — заяви направо. — Тази стая е твърде близо до външния периметър.

— Втората група тръгна ли? — попитах аз.

— Съвсем скоро и последните трябва да се измъкнат от рифа. — В гласа му се усещаше облекчение, но очите му бяха замислени. Сега вече бяхме сами — нямаше шанс за трети тур. Пълната луна вече се издигаше в небето на настъпващата вечер, сияейки над флага на Омега при ръба на кратера.

— Останаха ли някакви лодки?

— Нищо достатъчно голямо, за да издържи такъв преход — отвърна той. — Покрили сме ги в пещерите на изток от пристанището, но са само салове и леки лодки, и няколко от най-малките гумени лодки. Тези, в които децата се учат да плават.

Сега на острова нямаше деца. Дали в скрития град отново щяха да звучат някога детски гласове?

— Събирайте си нещата — продължи той. — Ако проникнат във форта, трябва да съм ви подсигурил. — Даде ни само минутка да опаковаме каквото имахме в раница, а после ни хвърли по една наметка с качулка, като онези, които носеха стражите. — Облечете ги. След онова, което стана с Луис, е по-безопасно да не ви виждат.

После ни съпроводи лично, като спря само да размени няколко думи шепнешком с пазача на вратата. С качулката на главата, едва можех да хвърлям по някой бърз поглед наоколо. Ковач с цял куп брадви на рамо, преминаващ с дрънчене покрай нас. Стражи щуращи се по коридорите. Когато един младок се спря, за да отдаде чест, Пайпър изръмжа:

— Няма време за глупости, отивай на пост.

По ниските нива на форта беше тъмно, тъй като прозорците бяха заковани. Само тесните отвори за стрелба допускаха ивици светлина. При един от тях подминахме стрелец без крака, който седеше върху една обърната щайга и точеше стрелите си.

Стаята, в която ни въведе Пайпър най-сетне, беше като килер — намираше се по средата на пътя към кулата, с едно тясно прозорче горе в сводестата каменна стена.

Пайпър забеляза, че хвърлям погледи към дебелата врата.

— Дори не си го помисляй — рече той. — Виждаш ли ги? — Посочи към варелите, подредени покрай едната стена. — Това са порционите с вино за стражите. Най-здравата ключалка в целия форт е тук.

С мисълта за Луис, не знаех дали би трябвало да се чувствам в безопасност или в капан.

— Ако фортът падне, ще дойда за вас. Ако някой друг се опита да влезе, дори да е член на Събранието, сигнализирайте през прозореца. Развейте една от наметките.

— Там долу ли ще си? — Погледнах към двора. — Не в Заседателната зала?

— Да стоя горе и да раздавам заповеди, докато дори няма да виждам какво точно се случва? Не. Ще съм на портата заедно с другите войници.

Изправих се на пръсти, за да надникна през прозореца, който гледаше към двора и към главната порта, както и към улиците отвъд нея. Стражите вече бяха на пост. Някои бяха приклекнали върху парапета, опасващ двора, като се полюшваха напред-назад. Други се разхождаха при подсилената порта. Една жена си подмяташе меча от едната в другата ръка.

— Можем да се бием — рече Кип. — Пусни ни и ще помогнем.

Пайпър наклони глава.

— Войниците ми са обучени. Опитни. Мислиш, че просто ще вдигнеш меч за пръв път в живота си и ще станеш герой? Това не е някаква история, разказвана от бард — само би бил слабото звено в редиците. А така или иначе, не мога да рискувам Кас. Не само войниците на Съвета биха ви атакували.

Отново си представих Луис. Кръвта, която се стичаше по дръжката на ножа на Пайпър, докато пулсираше с всеки удар на сърцето.

Кип понечи да каже нещо, но в този момент камбаните отново забиха, оглушителната предупредителна аларма като преди два дни. От тази височина на кулата самите камъни като че трепереха от пулсациите на звука. Зъбите ми сякаш вибрираха в унисон с камбаните, готови да изпопадат.

— Тук са — обяви Пайпър. След секунди вече беше захлопнал вратата, прибавяйки още мощ към шумотевицата. Когато заключи вратата, тясната стаичка ми се стори претъпкана с вещи и пренаситена с миризмата на вино и с воя на камбаните.

Довлякохме една от бъчвите под прозореца, коленичихме върху нея и с плътно притиснати една към друга глави двамата вперихме очи навън към спускащата се нощ.

Бяхме чакали пристигането на Съвета два дни, но няколкото часа между камбанния звън и стъпването на първия техен войник върху кратера сякаш бяха безкрайни. Докато тръпнехме в очакване, се опитвах да си представя какво се случва извън стените на вулкана — приближаващата се флотилия, спускането на лодките и преминаването им през рифа. Първите сблъсъци с охраняващите острова, долу при пристанището. Но през двойните препятствия — мракът на нощта и разстоянието, не ми идваха по-ясни видения, а само фрагменти. Свиването на черно платно. Гребла, пронизващи водата. Факел на носа на лодката и пламъкът му, отразен във водата.

Първите новини от схватката на пристанището получихме, когато ранените стражи започнаха да изникват от тунела в другия край на града. Горящите факли ги осветиха — окървавени и куцащи, имащи нужда от помощ, за да могат да се върнат във форта. Скоро след това настъпи и масовото изтегляне от пристанището, а от тунела се изляха няколкостотин стражи и поеха постовете си в самия град. Тогава, около дванайсет часа след като камбаните бяха предсказали съдбата на острова, Кип и аз видяхме първите войници на Съвета. Беше рано сутринта. Вниманието ни привлече някакво движение при южния хребет на кратера — неколцина от нашите се опитваха да удържат фалангата на войниците в червени униформи. Първият тунел, изглежда, вече беше паднал, защото войниците на Съвета бяха проникнали и в самия кратер.

Пайпър беше казал, че случващото се не е някаква история, разказвана от бард, а това, което се разигра на острова през този ден, го доказа напълно. Когато бардовете пеят за битки, всичко изглежда като някакъв танц. Сякаш можеше да има красота в една битка, музикално кръстосване на мечовете, докато войниците пристъпват напред-назад, проявяващи бойни умения и смелост. Но онова, което видях, нямаше нищо общо с подобни неща. Беше твърде сбито, твърде бързо. Удари с лакти и колене. Дръжки на мечове, разбиващи скули. Зъби, разпиляващи се като зарчета по камъните. Никакви бойни викове или лозунги — само стенания, ругатни и викове на болка. Дръжки на ножове, лепкави от кръв. А стрелите бяха най-лошото. Те не бяха леки и въздушни. Те бяха дебели и летяха толкова бързо, че видях един от войниците на Съвета закован през рамото за дървена врата. Всяка стрела издаваше свистящ вой, докато прелиташе над стената на двора, сякаш разпаряше самото небе. Може би бяхме на около четирийсет крачки над всичко това, но миризмата на кръв достигаше до прозореца и се просмукваше във въздуха, и без това натежал от мириса на вино. Чудех се дали някога ще мога вече да надигна чаша вино до устата си, без да усетя вкуса на кръв.

Нашите стражи се биеха, за да убиват. Видях как един от тях заби брадвата си толкова дълбоко във врата на войник на Съвета, че трябваше да подпре крак върху свляклото се тяло и да дръпне три пъти, за да освободи острието. Един пазач джудже замахна и разпори стомаха на войник, а вътрешностите се изсипаха в ръцете му, докато се опитваше да ги събере. Стрелите се забиваха в гърди, стомаси, очи. За мен всяка видяна смърт се умножаваше по две. С всеки убит Алфа войник усещах, а понякога дори виждах по един Омега, който падаше, макар и далеч на сушата. Един войник долу падна разсечен от меч, лицето му изглеждаше като разбита паница. Затворих очи и видях русокоса жена, която пада, както върви по чакълена пътека, и изпуска кофа вода. Жена, войник на Съвета, която се катереше по външната стена на форта, получи стрела в гърдите, но щом затворих очи, подскачайки, видях мъж във вана, който безмълвно се свлече под водата. Всяка смърт имаше свое ехо, а аз виждах всичко. Само ръката на Кип, вкопчила се в моята, ме удържаше да не крещя.

Въпреки желанието на нашите стражи да убиват, войниците на Съвета имаха числено превъзходство, както и физическата сила на здравите си тела. Нашите едноръки пазачи можеха да се справят или с меч, или с щит, но не и с двете едновременно; тези, които нямаха крака или имаха по един, в ролята си на стрелци можеха да убиват без проблем от разстояние, но когато Съветът се добра до външната стена и ги нападна, не успяха да избягат навреме. Притиснати в ръкопашен бой, войниците също убиваха, но бързо стана ясно, че по възможност се опитват да вземат пленници. Десетима или повече от стражите ни бяха завлечени ранени към задните редици на Съвета. Там, където бяха влачили един от тях за краката, бе останала кървава следа. Високо на хребета на кратера виждахме очертанията на големи лъкове, но стрелците на Съвета се сдържаха, избягвайки поголовна сеч. Всички стрели идваха откъм форта.

— Не мога да гледам — рече Кип и се дръпна от прозореца. Завиждах му за това. Знаех, че дори да се извърна, образите пак ще са там, някои вече познати ми от по-ранни видения.

— Можеш ли да я видиш? — попита той.

— Изповедничката ли? Няма да рискуват да я доведат насред битката — твърде им е ценна. Но е там някъде, може би все още на кораба. Чувствам я. — Усещането за нея беше плътно като въздуха, пропит с миризмата на кръв и вино. Но тя се удържаше — злокобното й присъствие беше като буря, която щеше всеки момент да се разрази върху острова. — Изчаква. — Най-ужасното беше спокойствието в нейното очакване. Не усещах никаква припряност — само смъртно търпение. Вероятно беше видяла изхода от всичко това, както и аз. Така че просто изчакваше островът да падне, наблюдавайки го с цялото равнодушие на някого, който слуша нещо вече познато.

В хаоса на битката в покрайнините на града не можех да различа Пайпър, но от време на време го виждах как напуска полесражението и се връща в двора, където се съвещаваше със старшите стражи и членовете на Събранието, които се бяха събрали там. Гласът му се извисяваше над шумотевицата от битката и раздаваше заповеди. Още стрелци по южната дъга, да се покрие входът на тунела. Вода за западната порта — веднага. Часовете минаваха, а една фраза звучеше повече от коя да е друга: Изтеглете се. Чувах я отново и отново, а гласът на Пайпър ставаше все по-дрезгав с всяка хапка, с която часовете на битката поглъщаха деня. Изтеглете се от западния тунел. Изтеглете се от пазарния площад. Изтеглете се при третата стена.

Стръмният кратер ускоряваше залеза на слънцето в града. Най-напред хоризонтът над западния хребет порозовя, сякаш кръвта от улиците зацапваше и небето. После, много бързо, се стъмни, а битката бе осветена само на места от огньове, които се разпространяваха от града нагоре към форта. Фронтовата линия вече приближаваше крепостта. Фигурите в червено бяха превзели източната половина на града, а повечето от нашите войници бяха избутани извън форта, макар по улиците отвъд все още да продължаваха спорадично да се водят боеве.

В нарастващия мрак силуетите отвън изтъняха до очертания на фона на пламъци. Нямах никакъв шанс да различа Пайпър, а от известно време не бях чувала гласа му. Вече почти бях убедена, че е паднал в боя, когато той отключи вратата и бързо я захлопна след себе си.

Не изглеждаше да е ранен, макар лицето му да беше в кръв — фини пръски по едната буза, които ми напомняха за луничките, които имаше Зак като малък.

— Трябва да ви предам на Събранието — рече.

— Вече приемаш заповеди от тях? — попита Кип. — Не си ли ти главнокомандващият?

— Нещата не стоят така. — С Пайпър заговорихме в синхрон. Той ме погледна за миг, а после се обърна отново към Кип: — Може да съм водачът, но работя за тях. Дори да исках, не бих могъл да се противопоставя на решенията им.

Кип застана между мен и Пайпър.

— Но вече е твърде късно. Дори Събранието да я убие и да се отърве от Зак, това няма да спре Съвета. Няма да спре случващото се тук.

— Събранието не иска да ви убива.

За някой друг това щяха да са успокоителни думи. Но за мен и Кип, които бяхме видели контейнерите и килиите, думите на Пайпър само изсмукаха въздуха от стаята.

— Кип обаче е прав — рекох. — Дори да ни предадеш, те няма да пощадят острова. Знаеш, че ви търсят от години — много преди ние да пристигнем.

— Не можеш да я предадеш на Събранието след всичко, което направи. — Кип вече крещеше. — Без нея нямаше кой да ви предупреди. Нямаше да имате никакъв шанс да изведете когото и да било предварително, да не говорим за два курса народ.

Не можех да слушам тези думи, без да си мисля и какво друго лежеше на съвестта ми. Дали аз бях привлякла Изповедничката тук? Дали аз донесох всичко това на острова? Никой не го изрече, но мисълта трептеше в стаята, настойчиво като камбанния сигнал за тревога.

— Би ли го направил? — попитах Пайпър. — Ако можеше да избираш, би ли ни предал?

Градът под нас гореше и той беше дошъл директно от боя, но именно в този момент за пръв път го виждах нервен.

— Вече поисках твърде много от тези хора. Стояха настрана, когато отпращах децата, възрастните и болните. Те са свидетели на края на всичко, което бяхме построили тук за последните десетилетия. Може да сте единственият ни коз за преговори. Как бих могъл да откажа да ви предам?

— Този остров е място, където Омега могат да се скрият, да намерят убежище — тихо продумах аз. — Това включва и мен, и Кип. Ако ни предадеш днес, няма да бъде просто краят на острова. Ще бъде краят на онова, което е символизирал и зад което е стоял.

— Погледни през прозореца, Кас — отвърна Пайпър. — Можеш ли да ме убедиш да стоя зад принципите, докато хората ми кървят?

Не се стреснах от виковете, а от хората ми. Беше като в онази нощ, когато с Кип наблюдавахме танцуващите през стената на хамбара. Ето ни отново от грешната страна на стената. Преследвани от Алфа, отхвърляни от Омега.

Пайпър бавно издърпа дълъг нож от колана си — три пъти по-голям от малките ножове за мятане, които винаги носеше. Острието му блесна злокобно на светлината на факела и изтръпнах, виждайки засъхналата по него кръв.

— Събранието сигурно знае, че ни беше поставил охрана, за да ни предпазиш от тях. Защо, ако сега ни заведеш при тях, биха ти се доверили?

Все още претегляше ножа в ръката си.

— Не са се доверили. Изпратиха шестима мъже да ви вземат. — Усмивката не подхождаше на обляното му в кръв лице. — Само че не съм им казал, че съм ви преместил. Изпратиха стражите в предишната ви стая.

С едно движение на ръката Пайпър завъртя ножа така, че дръжката се оказа обърната към мен.

— Това ни осигурява поне още няколко минути. Но не мога да се лиша от още хора, които да ви придружат. А дори и да можех, няма човек, на когото в този момент бих могъл да се доверя. Ще успеете ли да стигнете до брега, без да ви видят?

Кимнах.

— Мисля, че да.

— Може — потвърди Кип.

— Съветът е превзел двата най-големи тунела, а отрядът на Саймън само ги задържа при входа на северния. Това е лоша новина за града, но добра за вас — изсипват се през тунелите, вместо да обикалят навън. Ако минете горе през хребета, докато е тъмно — това е най-добрата ви възможност.

— А после?

— Детските лодки, в пещерата на изток от пристанището. Никога не сме изминавали разстоянието до брега в нещо толкова малко, но не са много по-зле от коритото, с което пристигнахте. Ако времето остане прилично, имате шанс.

Безмълвно поех ножа и канията, която откачи от колана си. Докато пъхах кървавото острие в ножницата, казах:

— Щом разберат, че си ме пуснал, никога повече няма да управляваш този остров.

Пайпър тъжно се засмя.

— Какъв остров?

Подадох ножа на Кип. Той го мушна в раницата, заедно с малкото ни имущество — манерка с вода, някакви остатъци от храна и одеяло.

Обърнах се с лице към Пайпър, който стоеше до вратата. Дори докато издърпвах пуловера през главата си, не спрях да говоря:

— Северният тунел ще падне малко след полунощ. Не разчитай на него. И внимавай за огъня — ще се разпространи бързо. — Той се пресегна към мен, изпъна нагънатия ми ръкав, и задържа ръката си там. Аз продължих: — Техните стрелци много скоро ще използват пламтящи стрели по самия форт. Така рано или късно ще се доберат до главната порта.

Той стисна рамото ми.

— Ще изведа останалите хора от острова.

Поклатих глава.

— Няма нужда да ме лъжеш — тихо отвърнах. — Вече съм го видяла.

Той срещна погледа ми и кимна.

— Щом преминете рифа, не плавайте на югоизток, откъдето сте дошли. Тръгнете на североизток, за да акостирате там, където река Милър се влива в морето. После тръгнете на изток, директно навътре в сушата, към планините Спайн. Няма да ги видите от брега, но ще ги усетиш, нали? Това е най-голямата река в района и единствената, която стига до морето в тази част на крайбрежието. — Кимнах. — Имаме хора в този район — продължи той. — Те ще те намерят. Ако успеем да се измъкнем от острова и ако все още има съпротива, ще имам нужда от теб.

Махнах ръката му от рамото си, но я задържах за миг, преди да се обърна.

Отново бяхме нахлупили качулките, но измъкването от форта беше безпроблемно. По-високите нива бяха почти празни, с изключение на стрелците при тесните процепи, които дори не се обърнаха, когато притичахме покрай тях. Приближавайки двора, минахме през коридори, препълнени с ранени и с хора, които се грижеха за тях, но никой не обръщаше внимание на поредните две сини наметала, проправящи си път през тълпата. След като се озовахме навън, видяхме пламтящите стрели на Съвета, които рисуваха огнени пътеки в нощта, и трябваше да се промъкваме плътно до стената. Боевете почти бяха стигнала до портите на двора — стените все още бяха защитавани, но стрелите вече бяха свършили работата си и лумналите пожари осветяваха града. Успяхме да се измъкнем тъкмо навреме, заедно с група подкрепления, която излизаше през страничната порта. Едва когато стигнахме до последния изход, един от стражите, които охраняваха портата, ни подвикна.

— Към северния тунел? — поинтересува се той, навеждайки се над нас с вдигнат високо факел. Ние не вдигнахме глави.

— Да — отвърна Кип. — Подкрепление за отряда на Саймън.

Пазачът изсумтя.

— Само двамата? Ще им трябват доста повече. Говори се, че е на път да падне. — Той се изплю на земята, слюнката му беше почерняла от саждите, след което вдигна бариерата и ни махна да вървим.

Отвъд форта шумът на битката ехтеше от дясната ни страна, където боят беше съсредоточен на входа на северния тунел. Поехме нагоре по хълма, заобикаляйки форта, като се придържахме към тесните улички. Веднъж, когато пътят ни беше пресечен от пламъци, се наложи да се върнем обратно; друг път се мушнахме в един вход, милостиво оставен отключен, и се наложи да чакахме цяла една бездиханна минута, докато тропотът отпред премине — двама оттеглящи се пазачи, погнати от трима войници на Съвета. Скрити зад вратата на някакъв непознат, чувахме сблъсъка на мечовете, всеки удар, следван от неволно стенание. Уличката беше толкова тясна, че ударите от оръжията кънтяха в дървените стени на къщите от двете й страни. Глъчката приключи след мигове, а виковете се отдалечиха надолу по хълма. Отворихме скърцащата врата и на лунната светлина забелязахме току-що направените дълбоки нарези по дървото, както и кървав отпечатък от ръка върху бялата каса на вратата.

Навярно минаваше полунощ, когато стигнахме ръба на кратера, а очертаното нощно небе се сля с безкрайния хоризонт на морето. На изток пълната луна почти не се виждаше, замъглена от вдигащия се от града дим. До нас все още достигаха спорадични викове, а аз мислех дали гласът на Пайпър не е сред тях. Долу, сгушено в западния край на острова, пристанището бе пренаселено от излъсканите десантни лодки на Съвета — толкова нагъсто подредени на малкия пристан, че изглеждаше напълно възможно да се прескача от една лодка на друга. На изток, след миля-две, нашарени от рифа, виждахме огромните спуснати платна на закотвената флотилия.

Суетнята долу при брега нямаше да е възможна без лунната светлина. От града към брега криволичеха няколко пътеки, но островитяните разчитаха повече на прокопани тунели, отколкото на тесните, обиколни пътища, нарочно обрасли, за да не се забелязват от морето. От страх да не срещнем войници от коя да е от двете страни, ние също решихме да не вървим по тях и затова рискувахме по стръмната, назъбена скала. На места беше толкова остра, че за да се задържиш на нея, беше като да си се уловил за остриета, а на места птичите курешки я правеха толкова хлъзгава, че нямаше никакъв шанс дори да се хванеш. При цялата ми концентрация не можех да навигирам съвсем целенасочено и да избягвам всички цепнатини и пукнатини, отворени в хлъзгавия камък. По-малко вървяхме и повече лазехме, бяхме толкова плътно притиснати към скалата, че ожулих бузата си, а презрамките на раницата непрекъснато се закачаха за стърчащите камъни. Дори когато можехме да вървим, пътят беше толкова отвесен, че два пъти падах, задържайки се точно в последния момент, преди да полетя към безмилостните камъни долу. Щеше да е почти комично да успеем да избягаме от битката и да умрем от нещо толкова банално като падане отвисоко. Но възможността беше толкова реална, за да е забавна, така че просто продължихме да лазим надолу по скалистата повърхност на острова.

Когато най-сетне стигнахме до морето, се надигна лек ветрец, а от изток слънцето вече прогонваше мрака. Нямах никакъв проблем с намирането на пещерите, на половин миля на изток от пристанището, макар да не бяха лесни за достигане. Не точно пещери, а поредица от плитки ниши в скалата, видими с просто око отгоре, но прикрити откъм морето заради потрошените скални плочи, щръкнали изотдолу. Бяха само на двайсетина ярда над водата, толкова близо до пръските на морето, че камъните бяха още по-хлъзгави, а и с изгряващото слънце се чувствахме все по-уязвими и видими, докато се придвижвахме едва-едва. С всеки изминал, момент светлината ставаше все по-ярка, а ние все по-малко се тревожехме за телата си — движехме се толкова бързо, като че се надпреварвахме със самата светлина. От това място пристанището, натъпкано с лодки на Съвета, вече не се виждаше, но неясните контури на големите кораби в далечния край на рифа още бяха пред очите ни, а това, че знаехме колко близо се намира Изповедничката, допълнително усилваше усещането, че сме изложени на показ.

Лодките, оценени като не достатъчно надеждни за прехода ни до сушата, бяха набързо струпани далеч от чужди очи — някои бяха нахвърляни една върху друга, други — набутани странично в тесни процепи. Имаше дребни, разнебитени лодчици, но най-вече детски салове и ладии, или канута, използвани за риболов в границите на рифа. Заложихме на най-малката лодка с платно, която успяхме да намерим — черупка с тесен корпус, люпеща се сива боя и платно с кален цвят.

Една от защитите на острова бе трудното достигане до брега от всяко друго място освен от пристанището, но ние бързо установихме, че и отплаването от друго място не беше по-лесно. Нямахме никаква възможност да носим лодката двайсет ярда надолу по почти вертикалната скала. Опитахме да я спуснем с помощта на въже, омотано за носа, но тъй като беше твърде тежка, след известно жулене по камъка се плъзна по хлъзгавата скала толкова бързо, че въжето буквално изгори ръцете ни. Кип все пак успя да го стисне в самия край и черупката кацна с правилната страна нагоре. Острите скали, които стърчаха изпод вълните, не успяха да я потрошат. Завързахме въжето около кръста на Кип и също тръгнахме надолу, задържайки се със сетни сили за гладката като стъкло скала. След първите няколко ярда се натъкнахме на колония молюски^[1]. Острите им черупки нарязаха пръстите ни, но поне ни дадоха опора. Въжето не беше достатъчно хлабаво и дори при най-малкото разлюляване на лодката от вълните Кип политаше надолу към очакващите го зъбери. Все пак успя да се справи и най-сетне стигна достатъчно близо, за да скочи в лодката. Аз обаче на финала се подхлъзнах и завърших прехода в неспокойните води.

Преди плисъкът да утихне, раницата на гърба ми вече ме повличаше надолу с тежината на подгизналото одеяло и манерката с вода, а когато започнах да ритам, за да изплувам на повърхността, скалите показаха острите си зъби. Кафявите водорасли се увиха около кървящите ми крака, а всичко, за което можех да мисля в този момент, бяха разпитите на Изповедничката, пипалата на нейното съзнание, увиващи се по същия начин около мислите ми и влачещи ме надолу. Тези мисли плюс водата, която се затваряше над мен, ме хвърлиха в паника.

Ръката на Кип ме намери, изтегли ме нагоре за една от презрамките на раницата и ме задържа, докато не се успокоих дотолкова, че да сваля чантата и да му я подам. Лодката беше толкова мъничка, че се наложи да се подпре в другия край, за да балансира тежестта на тялото и мокрите ми дрехи, докато аз се премятах отстрани, за да се кача на борда.

Кип плъзна греблата в ключовете и напъха раницата под седалката. За минута се изправих, балансирайки, докато солената вода разреждаше течащата кръв от раните до розово, и погледнах към острова. Оттук изглеждаше огромен и празен. Но димът все още се издигаше над кратера, а шепите на острова преливаха от кръв и огън.

Кип се пресегна и ме подхвана, когато пристъпих назад, за да седна до него на средната седалка.

Потеглихме бързо в обратната посока на огромната флотилия пред нас, към зъбестата прегръдка на рифа.