Франческа Хейг
Огненото слово (20)

Глава 20

На следващия ден Пайпър пожела да види и двама ни.

— Време беше — изръмжа Кип, но си личеше, че се радва, задето този ден не остана сам. Беше ранен следобед, а Заседателната зала бе препълнена — стражите идваха и си отиваха, понякога докладваха пред членове на Събранието, събрани около долната част на подиума с празния стол. Както обикновено, Пайпър стоеше леко встрани от основната група. Беше потънал в дълбок разговор със Саймън, един от членовете на Събранието. Беше два пъти по-възрастен от Пайпър и косата по слепоочията му вече посивяваше. Трета ръка се подаваше изпод дясната, нещо, което допринасяше за славата му на страховит боец. Притежаваше същата жизненост като Пайпър. Доста често, когато ме викаха, ги заварвах насред разговор, а по-възрастният мъж не се колебаеше да спори ожесточено с него. Предполагах, че именно за това Пайпър предпочита компанията му пред тази на останалите членове на Събранието. Веднъж или дваж улових двамата в разгорещена размяна на реплики, жестикулираха и се прекъсваха, докато стояха наведени над някакви карти или документи, но винаги се разделяха дружески, а Саймън събираше бумагите си и напускаше с учтиво кимване към мен.

Този път обаче, когато Саймън отстъпи встрани, Пайпър ни избута до масата в далечния край на Залата под рисуваните прозорци, където никой не можеше да ни чуе. Сипа по чаша вино и ни покани да седнем.

— Бяхте търпеливи с нас, с всички тези привиквания, с всички въпроси… — започна той. — Събранието и аз нямаше да ви притесняваме непрестанно, ако въпросът не беше на живот и смърт.

— Не достатъчно, че да притеснявате мен, очевидно — обади се Кип.

Пайпър не му обърна внимание.

— Нещата се променят. Информацията, която донесохте, беше нова за нас, но, изглежда, потвърждава онова, което вече сме установили. Ново настроение, идващо от Съвета. Започнало е през сухите години — време, в което хората са гладни, отчаяни и по-лесно се обръщат едни срещу други, а Съветът е използвал това, за да подклажда анти-Омега настроения. Оттогава нещата непрекъснато се влошават за нас, но през последните години положението стана драматично. Увеличаване на данъците, други реформи, проведени от Генералшата — все повече Омега селища, изтласкани от плодородни земи или изгонени от Алфа зони. Села на изток, където Омега са оставали до пет, шест и дори повече години, сега ги отпращат към селищата още бебета. Набези, кражба на реколта, умишлени палежи. Всичко, което изглежда като целенасочени усилия Омега да бъдат принудени да станат бежанци. Но, разбира се, вече съм казвал всичко това на Кас.

— А тя го е казала на мен — вметна Кип многозначително.

Пайпър продължи:

— Тогава започнаха да се носят слухове за нещо повече — за отвлечени наши хора, използвани стратегически от близнаците си или от враговете на близнаците им.

— Хранилището — промърморих аз.

— Да. И са използвани не само от самите членове на Съвета. Има няколко доклада за заможни Алфа, без връзка в Съвета, платили за това близнаците им да бъдат въдворени там за „отговорно пазене“.

Колцина ли са още там, чудех се аз, затворени в килии като моята?

— И тогава положението се влоши — продължи Пайпър. — Преди около пет години Съветът започна да взема на сериозно работата с регистрациите — настояваше да ни следи през цялото време.

— Има причина да налагат регистрациите толкова строго — обадих се аз, припомняйки си мъжа, когото бичуваха в Ню Хобарт. — Всичко е част от използването на връзката между близнаците, за да ни манипулират — използват информацията, за да решат от кого могат да се отърват и кого могат да използват. Не знам как успяват да следят всичко, но то обяснява много от нещата, които правят.

Пайпър кимна.

— Съгласен съм. Но регистрациите са само началото. Започнаха да идват други доклади, от всички страни — че Омега, напуснали като бежанци, така и не излизат повече от лагерите. И започнахме да чуваме слухове за изчезнали деца. Експерименти. Изглежда, дори селищата и Хранилищата не са достатъчни.

Кип шумно избута стола си назад.

— Вече ти го казахме — с всички подробности, това не са просто слухове.

Положих ръка върху тази на Кип, докато Пайпър отговаряше:

— Направихте го, да. Подробностите, които донесохте, бяха безценни. И те потвърдиха подозренията ни за промяна в отношението на Съвета на Алфа, промяната, която вече бяхме предвидили.

— Предвидили сте я? — попита Кип. — Е, благодаря за предупреждението.

— Не знаехме какво точно се случва. Но знаехме, че в Съвета има нова сила, която може да се мери дори с Генералшата. Един млад Алфа. Започнал е млад, но бързо се е издигнал. Познават го под името Реформатора.

Ръката ми, положена върху дланта на Кип, веднага се стегна.

Пайпър продължи:

— Още от началото на издигането му той разгърна радикална анти-Омега програма. Повече и повече ограничения за нашите хора. Политика, която ни изтласкваше в селищата и бежанските лагери. А след това и повече.

— Той ли ръководи сега Съвета? — бях смаяна колко спокойно прозвуча гласът ми.

Пайпър поклати глава.

— Не. Твърде млад е, твърде краен. — Той издърпа от купчината карти и документи на бюрото един огромен лист, който на пръв поглед изглеждаше като фамилно дърво. Беше списък с имена, повече от шейсет, всяко илюстрирано със скица, а всички помежду си — свързани с поредица от стрелки. Той погледна към Кип. — Можеш ли да четеш?

Кип кимна нетърпеливо.

Пайпър сложи пръст върху горната част на страницата.

— Съдията — прочетох аз, гледайки придружаващия портрет — лице на възрастен човек, обрамчено с характерната му гъста бяла коса.

Пайпър кимна.

— Той управлява повече от десет години, в началото беше страшно могъщ. Но отдавна подозирахме, че е просто пионка. Нужен им е — той се ползва с доверие, харесван е достатъчно, дори от някои от нашите. Но винаги е бил умерен. В ранните си години той се опълчваше против данъците и беше благосклонен към съвместното обитаване на източните земи. Нововъведенията не идват от него.

— Значи сега те го надвишават по численост в Съвета? — попита Кип.

— Или пък държат близначката му — отговорих аз хладнокръвно.

Пайпър се съгласи.

— Смятаме, че е възможно. Един човек с убежденията на Съдията едва ли би използвал Хранилището за своя защита. Мислим, че държат сестра му и по този начин го манипулират.

— И кои са „те“? — попитах аз, макар да знаех отговора. Пръстът на Пайпър се придвижи надолу по схемата към съзвездие от имена.

— Ето я — основата на истинската власт, поне през последните няколко години. Генералшата, Повелителя на цирка, Реформатора. Всички са млади, всички са радикални.

Наведох се да разгледам скицираните портрети до всяко от имената.

Лицето на Повелителя на цирка изглеждаше неуместно топло. Под гъстата къдрава тъмна коса гледаха доброжелателни очи, а устните рисуваха усмивка. На скицата вдясно дългата руса коса на Генералшата, вързана назад, разкриваше слабото лице. Чертите й изглеждаха гротескно — извити вежди, остри скули. В очите липсваше живостта, която притежаваше Повелителя на цирка, но пък изражението й беше оценяващо, властно.

Пайпър забеляза с какъв интерес разглеждам портрета.

— Чувала ли си за нея? — попита.

Кимнах.

— Всеки е чувал.

— Ще ми се никога да не бях — отвърна той. — Тя е безскрупулна колкото всички заедно. В сравнение с нея Повелителя на цирка изглежда като поддръжник на Омега.

После видях лицето на Зак — Реформатора. Скицата беше схематична, но художникът беше свършил добра работа с очите му — излъчваха настойчивост, отбранителност.

— Разпознаваш ли някое от тези лица? Или от имената — означават ли нещо за някой от двама ви?

Той избута листа по-близо до мен. Това ми напомни за сеансите с Изповедничката и нейната карта.

Внимавах да разглеждам и останалите лица с еднакъв интерес, но съзнанието ми, очите ми не спираха да се връщат върху Реформатора. Колко ужасно, мислех си аз, да ми се налага вечно да се крия, да изграждам някакъв образ и да се придържам към него.

— Чувала съм за тези двамата — отвърнах аз, като внимавах да говоря спокойно. — Повелителя на цирка и Реформатора. Казаха ни за тях в Ню Хобарт.

И тогава го видях. Този портрет не беше свързан с дървото на йерархията, както всички останали. Името и изображението висяха в лявата част на листа, с празно пространство наоколо. Пайпър проследи погледа ми до усмихнатия, спокоен образ.

— Чудех се кога ще я забележиш. Изповедничката. Старата ти дружка.

— Не точно — отвърнах. Не можех да откъсна поглед от рисунката. Беше забележително как тези няколко умели ивици мастило успяваха да върнат всичко — отвратителната интимност по време на разпитите в Хранилището. Ровенето в съзнанието ми.

Пайпър продължи:

— Тя излезе на сцената преди около шест години, наета от Реформатора, мисля.

— Защо работи за тях? — попита Кип.

— Знам, че звучи перверзно, но тя работи за онези, които биха се отървали окончателно от хора като нея. От хора като нас — отвърна Пайпър. — Само че тя по-скоро работи с тях, отколкото за тях. Тя е силна — те й го признават, мисля, като я използват по съответния начин. Тя не е пешка в играта.

Наблюдавах пръста му, който не се отделяше от скицираното лице на Изповедничката, и си спомних избликващия страх в гласа на Зак, когато говореше за нея.

— Разбирам защо им е нужна. Виждала съм силата й — казах. — Но какво иска тя от тях? Както попита и Кип, защо го прави?

Пайпър се засмя.

— Мислиш, че всички Омега са добри хора? Че всички работят за процъфтяването на хуманността? Че никой Омега не може да бъде купен срещу злато или власт, или сигурност?

Срещнах погледа му.

— Ами Алфа? Смяташ ли, че всички те са злодеи?

Той не ми обърна внимание, погледна отново към листа, а след това пак заби пръст в рисунката на Зак, и то толкова силно, че ми се наложи да потисна импулса си да замижа.

— Всичките ни източници носят едни и същи вести — ключът е Реформатора. Генералшата е страшна по свой начин, Повелителя на цирка винаги е бил анти-Омега, но Реформатора е този, който задвижва тази нова програма. Не сме сигурни дали той държи близначката на Съдията, но във всички случаи дърпа конците.

Докато с всички сили се опитвах да отместя поглед от скицата на Зак, забелязах очите на Кип, които не спираха с голямо внимание да се стрелкат натам. Пайпър също забеляза.

— Той е човекът, Кип. Преди малко повече от пет години, след като позицията му в Съвета бе одобрена и взе Изповедничката да работи за него, хората ни започнаха да изчезват. Не само близнаците на членовете на Съвета, но и много други. Хора като теб.

Кип ни изгледа остро.

— Незначителни хорица като мен ли искаш да кажеш?

— Имам предвид хора, които нямат директна връзка със Съвета. Има вероятност, разбира се, твоята близначка да е свързана със Съвета. Но това не стеснява кръга, ако си мислиш така. Има няколкостотин членове на Съвета, а почти половината от тях са жени. Освен това имай предвид другите Алфа жени, които членовете на Съвета имат полза да защитават — съпруги, дъщери, съветници, приятели. Всички те в крайна сметка искат своите Омега в контейнерите. Но е по-вероятно да нямаш връзка със Съвета. И си един от многото, отвлечени за експериментите им — Омега без възприемана стойност.

— Без възприемана стойност — повтори Кип.

— От гледна точка на Съвета е именно така — нетърпеливо обясни Пайпър. — Експериментални обекти, обикновено млади хора, които не представляват риск за Съвета, ако нещо се обърка.

— Ако ги убият, имаш предвид. Няма нужда да смекчаваш нещата заради нас — намесих се аз. — Виждала съм контейнерите, а Кип е бил в един от тях. Виждали сме и костите в ямата под залата.

Пайпър кимна.

— Трудно е да се следи точно, предвид хилядите хора, които са отвлекли, но имаме стотици потвърдени смъртни случаи на Омега, взети за експерименти, толкова много Алфа близнаци загинали внезапно, че дори Алфа са започнали да задават въпроси. — Той погледна към Кип. — Ти оцеля. Може да си по-голям късметлия, отколкото осъзнаваш.

— Чак се чудя защо не съм бил по-благодарен на съдбата — отвърна Кип.

— Но нищо от това не дава отговор на големия въпрос — посочих аз. — Цялата информация за това как ни третира Съветът все още няма никакъв смисъл. Какво печелят от подобно отношение — да ни докарат до ръба на гладна смърт? Животът им зависи от нас. Това не може да се промени.

— Това е благословия и проклятие — каза Пайпър. — Тази връзка е единствената ни защита, но и онова, което прави Омега толкова податливи. Затова се борим да присъединим повече хора към съпротивата — знаят, че Съветът всъщност никога не би позволил да ни се случи нещо сериозно. Дори след като нещата се влошиха толкова през последните години, винаги сме знаели, че Алфа зависят от нас твърде много, за да ни оставят да измрем от глад. Бежанските лагери са доказателство за това. Колкото и да им е омразно да се предават, да изпуснат контрола върху живота си, бежанските лагери са като обезопасителна мрежа, а разширяването им напоследък успокои хората. Никой не е достатъчно глупав да преглътне твърденията на Съвета, че убежищата са акт на благотворителност. Но макар да са очевидно ръководени от собствените интереси на Алфа, те са признание, че има някаква граница на онова, което могат да ни причинят. Граница, която не могат да престъпят.

— На мен ми се струва, че напоследък доста сериозно си я престъпват — обади се Кип.

— Но защо? — попитах аз. — Защо сега? Какво се е променило?

— Известно време смятахме, че може би се опитват да прекъснат връзката между близнаците — отвърна Пайпър. — Такива слухове се носят откак се помня — програми за отглеждане, експерименти, всякакви начини да се раждат деца, които да не са свързани. Но никой досега не е успял да го постигне. За членовете на Съвета поне затварянето на близнаците им в контейнерите е следващото най-добро решение.

Кимнах, но бях объркана.

— Какво каза преди малко — за разширяването на бежанските убежища? Спомена нещо за това и онзиден. На терасата.

— Обяснението за огромния брой хора, които имат нужда от тях, не е достатъчно — каза Пайпър презрително. — Дори не ги доближават. Виж сама. — Той разлисти една купчина документи на масата и накрая простря една карта върху останалите книжа. Беше с по-голям мащаб от карата на крайбрежието, която вече ми беше показвал. На тази се виждаха сгради и ниви, заобиколени от двойна ограда.

— Това е Лагер Едно, на юг от Уиндъм. — Ръката му се спря над дясната част на картата, където множество постройки ограждаха една огромна правоъгълна сграда, голяма почти колкото останалата част на лагера. — Целият този комплекс там е абсолютно нов — започнаха да го строят миналата година. Същата информация идва и от всички други лагери, които успяваме да следим. Но новите сгради не са и на йота по-близо до това да поемат увеличаващата се нужда за настаняване на хората, които прииждат. Говорим за хиляди души. Тези нови бараки са големи, но не толкова, че в тях да живеят хиляди хора.

— Защо биха искали да поемат отговорност за толкова много от нас? — зачуди се Кип. — Би било по-просто, а може би и по-евтино, ако Съветът ни улесни в оцеляването извън убежищата.

— Безусловно. Но от гледна точка на контрола има какво да се каже за население в плен.

— Не — прекъснах аз Пайпър. — Искам да кажа, да, прав си, но нещата отиват отвъд простото обяснение. — Замислих се за онова, което ми беше казала мама за Зак, когато дойде до селището, за да ме предупреди: Той е амбициозен. А и бях чула думите му при крепостната стена: Започнал съм нещо и трябва да го завърша. Помнех и думите му отпреди толкова години в деня на смъртта на Алис и татко: Защо не можеш да направиш нещо? Сега го виждах — опита на Зак, по негов си извратен начин, да „направи нещо“ по въпроса с фаталната обвързаност между близнаците. Отново погледнах към картата на бежанския лагер и огромната нова сграда.

— Каза, че новите сгради не са достатъчно големи, за да живеят хиляди хора в тях. Но те не искат да живеем. Те просто ни искат живи.

— Каква е разликата? — попита Пайпър.

— Сега вече има разлика — благодарение на контейнерите. — Затворих очи и видях. Първо един-единствен контейнер, като онези, които бях виждала толкова пъти. После видението ми се отдръпна назад, далеч от контейнера, в който бях, и започнах да виждам все повече — ред след ред контейнери, изпълнили залата, в която открих Кип. Всички бяха празни. Всички чакаха.

Поех дълбоко въздух и се чудех дали идеята ми, облечена в думи, не звучи нелепо.

— Искат всички ни в контейнерите в крайна сметка. Всеки един Омега.

Леката усмивка, която беше постоянно присъствие върху изражението на Пайпър, се изпари. Той се изправи.

— Сигурна ли си?

— Ще стигнат колкото могат по-далеч — рекох. — Сам го каза — опитвали са се да скъсат връзката между близнаците. Ако не могат да го сторят, това е втората им най-добра възможност. Помисли само — свят на Алфа, физически пълноценни, които живеят неопетнения си живот, докато не умрат сред пухени завивки.

— Не биха могли — промълви Кип.

— Не съм казала, че ще им е лесно — отвърнах. — Или че вече са в състояние да го реализират. Но ако това е целта им? Едно Омега население, добре класифицирано, документирано и в крайна сметка прибрано в контейнери.

— И лагерите — включи се Пайпър. — Вече дори не са места за работа — само събирателни центрове за контейнери.

Кимнах.

— Ако още не са, ще станат.

— Всички Омега? — повтори Кип. — Наистина ли може това да е целта им?

Почувствах срам заради Зак, дори да си го призная, да не говорим да го изкажа на висок глас. Но също така знаех, че е вярно.

— Това е единственото логично нещо, което обяснява онова, на което ни подлагат. Ще ни затварят в контейнери от самото раждане, ако имат възможност. Представете си — просто се отървават от нас от самото начало. Един Алфа свят.

Кип се намръщи. Знаех, че си бяхме спомнили едно и също — мъничкия череп на пода в пещерата, добре почистен от водата и годините. И бебетата, отнети на Елза.

— Вече са започнали да опитват — добавих.

Пайпър замахна и документите се пръснаха по пода.

— Ако си права, това променя всичко. През цялото време сме имали фалшиво усещане за сигурност. Въпреки тези зловещи „реформи“, си въобразявахме, че никога няма да стигнат до положение, в което да сме действително застрашени. Но това, което ни каза — то премахва всякаква идея за взаимозависимост. Всякакво чувство за взаимен дълг е изтрито. За Съвета вече няма граници. Ако целта им е всички да свършим в контейнерите, не мисля, че дори ще ги занимава проблемът, че някои от нас просто измират под сегашния режим. Преди — това щеше да е бедствие, абсолютно невъзможно. Сега, сега го разглеждат като временен страничен ефект на плана — да ни мачкат и дори ако се наложи неколцина да умрат по време на този процес, проблемът е краткосрочен.

Кимнах.

— Но начинът, по който в момента третират Омега, не е просто страничен ефект. Той е част от плана — колкото по-притиснати сме, колкото повече гладуваме, отслабваме, губим присъствие на духа, толкова повече от нас се предават в лагерите и толкова по-лесно е за тях да ни вкарат в контейнерите.

* * *

На другия ден Пайпър изпрати да ме викнат, но стражът, който донесе съобщението, ми каза да отида в кулата вместо в Заседателната зала. В края на виещите се нагоре стъпала го видях застанал до ниския парапет на огромната кръгла тераса на кулата с гледка към града. Не се обърна, но сигурно бе чул стъпките ми.

— Гледката тук е хубава, но безполезна от гледна точка на отбраната — каза той. — Вижда се градът, не морето. Докато нашественикът стигне града, всичко вече ще е свършило. Който и да е построил това място, е знаел, че секретността е най-добрата защита. Дори от рифа не се забелязват признаци на живот, докато не навлезеш в пристанището. Не знам защо изобщо са си правили труда да изграждат кула, че отгоре на това и назъбени стени, освен ако са искали да се почувстват могъщи.

— Само че тук горе май ти харесва.

Той вдигна рамене, все още с гръб към мен.

— Тихо е. А и обичам да гледам града — всичко, което сме постигнали.

Нямах желание да пристъпя напред и да се присъединя към него — споменът за онези несигурни минути на крепостната стена в Уиндъм все още беше твърде пресен. Но той се обърна и ме подкани да се доближа, така че застанах до него. Гледахме заедно надолу към стръмния град, изпълнен с движение. Ръката му върху стената, близо до моите, беше широка, със силни пръсти. Макар да бях покафеняла за месеците извън Хранилището, все още бях далеч от богатия тъмен оттенък на кожата му.

Наруших тишината.

— Защо прати да ме викнат? Заради онова, което ти казах вчера ли?

Той кимна.

— Донякъде. Със Събранието прекарахме почти цяла нощ да го обсъждаме. Някои не вярват, други са убедени.

— А ти?

— Ще ми се да не вярвах — каза той. — Толкова е мащабно, че изглежда неправдоподобно. Но начинът, по който се отнасят към нас последните няколко години — те са още по-неправдоподобни. Докато не ни каза за контейнерите. Ако това е крайният резултат, който се търси, всичко си идва на мястото.

— В някакъв смисъл е идеално. Просто вдигат данъците непрестанно, което ни докарва до глад, а в крайна сметка и до бежанските лагери, но се отплаща за онова, което правят. Новите сгради в убежищата, както и разработката на контейнерите — Омега са платили за всичко това със същите тези данъци, които в крайна сметка ще затворят самите тях вътре. Ние плащаме за контейнерите и отгоре на това накрая сами ще се вкараме в тях.

Бих се възхитила, както се бях възхитила на находчивостта на Зак, когато ме издаде навремето. Във всичко това имаше някаква ужасяваща простота.

— Какво ще направи вашето Събрание по въпроса?

— Това се опитвахме да решим тази нощ — отвърна той. — Да пуснем слуха, че лагерите трябва да се избягват при всяко положение. Това ще е първата стъпка. Но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Хората не отиват лесно там. А ако умират от глад и са достатъчно отчаяни, ще бъде трудно да ги убедим, че съществува заплаха, освен ако не можем да предложим алтернатива.

— А можете ли?

— Можем да им предложим това. — Той посочи към острова под нас. — Едва достига, за да изхранва и настоящото население. Чак през последните няколко години станахме достатъчно самостоятелни, за да спрем да внасяме храна отвън. А сега мястото е под заплаха, ако Изповедничката се е съсредоточила върху нас, както ти казваш. Не мога да спра да мисля за нея и какво би означавало за нас, ако намери острова.

— Значи сега разбираш как се чувствам през цялото време — рекох аз. — Не мога да спра да мисля за нея, откакто се измъкнахме. Тя ме издирва.

— Можеш да го почувстваш?

Кимнах. Дори тук, застанала до него в ярката светлина на острова, усещах ловната й страст. Изпитателния взор на съзнанието й, коварен като нежелани ръце върху нечия плът.

— През цялото време. По-лошо е дори от времето, когато ме подлагаше на разпити.

— И не знаеш защо?

— Не е ли очевидно? Защото се изплъзнах.

Той се усмихна, поклащайки глава, докато обръщаше лице към мен.

— Мислиш, че те преследва само защото си се измъкнала от лапите й? Мислиш, че ако някой друг беше избягал от Хранилището, щяха да полагат толкова усилия за него? Нямаш представа колко струваш.

— Колко струвам? Аз не съм стока на пазара. И ако смяташ, че струвам толкова много, спри да ме покровителстваш.

Погледна ме внимателно.

— Права си, разбира се. Просто винаги леко ме слисваш — колко много подценяваш собствените си сили. Помисли за ценността на Изповедничката за Съвета, за заплахата, която представлява за нас. Преследват ни, откак първите Омега открили острова — преди повече от век. Но не могат да претърсят всеки инч от океана. Но сега, с нея, няма нужда да го правят. Тя ще ни намери в крайна сметка, точно както го направи ти.

— Не съм като нея.

— Не спираш да го повтаряш. И разбирам какво имаш предвид. Но ако осъзнаваш на какво си способна, може да се превърнеш в реална заплаха за тях. Помисли за всичко, което вече си постигнала.

— Постигнала? Постигнах само това, че още не са ме хванали.

Начинът, по който умееше да ме гледа директно в очите, беше смущаващ.

— Ти си устояла на разпитите на Изповедничката цели четири години. Избягала си от Хранилището. Разкрила си контейнерите и нещо повече — самостоятелно си открила и си измъкнала един човек жив оттам. Избягала си по време затварянето на Ню Хобарт и си го забавила, като си опожарила половината гора. Успя да намериш мястото, което зависи от пълната секретност и непроходимия през последните сто години риф, и ни предупреди за ключовия план на Съвета да вкара всички ни в контейнери. — Веждите му се стрелнаха нагоре. — Май си свършила доста работа, за да продължават да ти дишат във врата.

— Но всичко това просто се случи. Не съм го планирала като някаква атака срещу Съвета. Не мислех за съпротивата. Докато не стигнах тук, дори не знаех със сигурност дали има Омега съпротива.

— Но сега вече знаеш. Така че въпросът е какво можеш да направиш за съпротивата. Като започнем с това да ми съобщиш кой е твоят близнак.

Известно време не продумах. Дочувах звуците на града под нас, ширнал се в центъра на кратера, с езерото в дъното. Около него и в другия край на кратера срещуположно на града се простираха ниви с пшеница и царевица, ожънати и отрупани с бали слама. В самия град, дори и по най-оживените улици, покривите, первазите и малките стръмни терасирани градинки бяха изпъстрени с тикви, домати, спанак.

— Има ли и други ясновидци тук в момента? — попитах.

— Сега не. Имахме двама. Полезни всеки посвоему. До единия се добрахме още преди да бъде разделен с близначката си, преди жигосването. А това го направи неоценим за работа под прикритие на континента. Има и някои други Омега, които на пръв поглед биха минали за Алфа, с по-малко видими мутации, които могат да се прикрият с дрехите. Но никога така убедително като ясновидците.

— Другата беше жигосана, така че не можехме да я пратим под прикритие. Силите й не можеха да се мерят с твоите — според мен никога не би могла сама да открие пътя дотук. Но беше полезна при планирането на спасителните мисии. Помагаше за откриването на новородени или такива, които се нуждаеха от помощ, или ни предупреждаваше за патрулите на Съвета близо до брега. Но през последната година и малко взе да губи разсъдъка си. — Повечето хора избягваха тази тема в мое присъствие или се спасяваха с изрази като не съвсем стабилен или знаеш как може да стане с някои ясновидци. Но Пайпър беше директен както винаги. — Виденията й дойдоха в повече. Струва ми се, че в един момент вече не знаеше кое е реално и кое не.

Спомних си последните няколко месеца в Хранилището, измъчвана от виденията за контейнерите и от опитите на Изповедничката да проникне в съзнанието ми. Как имах чувството, че губя разсъдък.

— Говориш за нея в минало време — рекох. — Да не би Съветът да я е хванал?

Той поклати глава.

— Не. Един кораб потъна в бурното море по пътя насам. Изгубихме десетима през този ден.

— Съжалявам.

— Случва се. Това е цената, която се налага да плащаме за това място.

— Ето пак започваш — „цена“, „струва“. Сякаш можем да пресметнем стойността на живота.

— А не можем ли? — И отново онзи всепроникващ поглед. — Това е работата ми. Да правя онова, което би било от полза за повечето от хората ни.

Отстъпих назад, отдалечавайки се от парапета и от него.

— Това ти е проблемът — „нашите хора“. Затова не мога да ти кажа кой е брат ми. Не разбираш, не повече отколкото и Съветът. — Стигнала до най-горното стъпало му, обърнах гръб. — Когато онзи кораб е потънал, загиналите са били двайсет, а не десет.

Когато започнах да слизам по стълбите, се надявах да чуя как тръгва след мен или ме вика. Но ме следваше само звукът от собствените ми стъпки.

* * *

През седмицата, която последва, Пайпър продължи да ме вика всеки ден. Не споменаваше спора в кулата. Въпросите му бяха конкретни, подробни — относно плана на Хранилището. Тайните пещери и тунели под Уиндъм. Накара ме да нарисувам контейнерите, с всяка малка подробност, която можех да се сетя. Разпита ме за костите, които бяхме видели в езерцето в пещерата. Членове на Събранието често се присъединяваха към нас и задаваха своите въпроси. Картите, които ми беше показвала Изповедничката — колко подробни са били и кои зони са покривали? Войниците, които съм видяла в Ню Хобарт — брой, оръжия, колко от тях на коне. Отговарях на всички въпроси с изключение на едничкия, който Пайпър задаваше най-често — за моя близнак.

Около десет дни след пристигането ни отново ме повикаха, но този път с Кип.

— Добри новини — рече той, когато ни поканиха да влезем в огромната Заседателна зала, както никога празна, като изключим Пайпър. — Мислех, че бихте искали да знаете, и двамата. — Пред него на масата имаше документи. Избута ги настрани и дръпна стола си леко назад, когато седнахме. — Можем да го извадим от играта. Реформатора. Имаме източник в Съвета, който го наблюдава вече дълго време.

— Един от нас?

— Един като теб — отвърна Пайпър, обръщайки се към мен. — Ясновидеца, за когото ти разказах — онзи без белег. Сега е на седемнайсет, работил е да проникне в Съвета, откакто напусна острова преди две години. Ясновидските му способности са помогнали, разбира се, макар че на моменти се е боял, че Изповедничката може да го долови.

— Колко близо е стигнал? — попитах, полагайки неимоверни усилия да потисна треперенето в гласа си.

— Той е прислужник в личното домакинство на Генералшата. Но няма достъп само до нея — разполага с достъп до мнозина от Съвета, прислужва по време на лични срещи с Повелителя на цирка, със Съдията и с другите. — Сега очевидно гледаше мен. — Корабът, който пристигна късно снощи, донесе съобщение от него. Започва да получава достъп и до Реформатора. Вече няколко пъти е бил насаме с него.

— Сега е в благоприятна позиция да направи удар. Само трябва да дам разрешение и Реформатора ще бъде убит.

Дори когато Пайпър посегна към звънчето в края на масата и позвъни, дори когато двамата стражи влязоха, той не откъсваше поглед от мен. Кип също очакваше моята реакция. Не казах нищо. Внезапно се почувствах изтощена, заля ме физическа вълна на умора, каквато не бях усещала от пристигането ни на острова.

С едно от характерните си безгрижни отмятания на главата, Пайпър кимна към стражите, които чакаха нащрек, само на ръка разстояние.

— Е, какво ще кажеш? — попита ме той. — Да давам ли заповедта?

Кип се обърна към него.

— И защо питаш нас? Какво казваме ние, не те интересува.

Пайпър отговори на него, но не отмести поглед от мен:

— Не бих разчитал на това.