Франческа Хейг
Огненото слово (11)

Глава 11

Още два дни се придържахме към пътеката, която следваше реката по течението. През първия ден чухме наближаващи хора, макар че така и не успях да преценя кое се появи по-напред — чувството ми за тревога или далечният тътен на копитата. Бързо се изнесохме от пътя надолу към брега. Беше стръмно, реката беше осеяна с камъни и препускаше бясно, но време за предпазливост нямахме. Прилепихме се към скалата, скрити под едно изкоренено дърво, увиснало над главите ни. Ритмичният тропот на преминаващите копита запрати към нас дъжд от пръст и листа. Останахме на място още дълго след като шумът заглъхна, след което тихо се качихме обратно горе, изтупвайки калта и треволяците от косите си.

Когато на следващия ден отново чухме коне, наблизо нямаше скала, която да ни подслони. Стръмните склонове се преливаха в равните речни брегове, които плавно отвеждаха до реката, а тя течеше бавно и се разливаше широко. Почти нямаше къде да се скрие човек, но пък тихата вода ни даде възможност да чуем тропота отдалеч. Приближаваха се, бяха може би на около четиристотин ярда, а нас ни прикриваше само извивката на реката. Нямаше време за приказки, и двамата обърнахме гръб на реката и така побягнахме, че дългият, жилав песъчар ни наряза прасците. Единственото прикритие наоколо беше малка туфа храсти и ние се хвърлихме зад тях точно когато първият кон се показа иззад завоя на реката. Нагазили в листата, надничахме през шумата и наблюдавахме как тримата конници забавят ход, наближавайки реката. Захватът на Кип стана по-силен, чувствах потреперването на тялото си, притиснато в неговото. Мъжете бяха толкова близо, че когато слязоха от конете, успях да чуя как се приземява всеки от тях и застава до коня си. Бяха войници на Съвета, с емблемата на Алфа, извезана върху червените им туники. Единият носеше меч, толкова дълъг, че се закачаше във високата трева. Другите двама бяха с лъкове, преметнати през гърба.

Наблюдавахме как поведоха конете си до реката, за да ги напоят. Дори в състоянието, в което се намирах — бесният пулс в ушите ми и тялото ми, потръпващо в конвулсии, бях запленена от конете. Единственият ми близък контакт с тях бе, когато ме отвлякоха от селището. Бях виждала няколко и преди това, разбира се — яздени от минаващи пътници или пък на пазара в Хейвън, но си беше рядкост. В нашето село нямаше коне, когато бях малка, само овце, крави и магарета. После и в селището нямаше никакви животни — разбира се, на Омега бе забранено не само да притежават добитък, но дори и да си купуват и да ядат месо. Единствените коне, които бях виждала в селището, бяха на преминаващите Алфа търговци, на бирниците и на Алфа разбойниците. Ние, Омега, си разказвахме изпълнени със завист истории за разточителния Уиндъм — кон за всеки войник; кучета, отглеждани като любимци, а не за охрана; месо всяка седмица.

Казват, че Преди е имало повече животни, че са били нещо обичайно и най-различни видове, повече, отколкото дори можем да си представим. Веднъж Зак беше отишъл на пазара в Хейвън с татко. Когато се върна, надълго и широко разказваше за някаква картина, която бил видял там. Един пътуващ търговец я показвал скришом в една малка уличка до пазара. Твърдял, че била рисунка от Преди. На нея имало стотици различни видове птици. Не само онези, които си ги знаехме — хилавите кокошки и набитите сиви гълъби, или дори чайките, които понякога долитаха навътре в сушата от морето на запад. Зак разказваше, че на картината имало птички, по-дребни от кокоше яйце, и други, чийто размах на крилата бил по-голям от кухненската ни маса. Но той ми разказа всичко това шепнешком, в стаята ни, на изгасена свещ. Беше ми казал, че вече е загазил, понеже татко го прогонил от рехавата тълпа, която се била заформила около сергията на търговеца. Подобни реликви от Преди бяха табу, а татко проявяваше особена нетърпимост към всякакви размисли по повод миналото.

Каквито и животни да бяха съществували Преди, много малко бяха преживели взрива, а още по-малко бяха оцелелите през гладните десетилетия на Дългата зима, която последвала. Неспособни да се адаптират както хората, повечето животни бяха измрели. Дори сред оцелелите имаше страшно много деформации — не беше необичайно да видиш трикрак гълъб например или цяло стадо безоки овце, следващи овчаря по звънчето на гегата му. Дори през същата онази сутрин с Кип бяхме минали покрай една двуглава змия, проснала се върху камък до реката, която ни наблюдаваше с двата си чифта очи. Предполагах, че има и коне с деформации, макар да не бях виждала такива. Освен това не знаех, че конете могат да имат различни цветове — онези, които бях виждала, бяха кафяви. Тези, които сега бяха само на трийсетина крачки от нас и пиеха шумно вода от реката, бяха сиви, а гривите и опашките им — жълтеникавобели. Самите им размери предизвикваха у мен тревога, шумът от лоченето и цвиленето — също.

След като водопоят приключи, мъжете поведоха конете обратно в нашата посока. Онзи с меча се наведе да оправи стремето и за миг главата му се озова на нашето ниво, на по-малко от десет крачки. Стиснах очи, сякаш това можеше да ме скрие. Ала когато отново посмях да ги отворя, забелязах нещо, което ме ужаси много повече от меча му. В калта на тревистата пътека, точно до предните крака на коня, се виждаше отпечатък от бос крак. Дори не беше цял — следи от пръстите на Кип и петата. Но след като вече го бях забелязала, той ми се струваше ярък, изпъкващ. Когато мъжът се наведе, цялото ми тяло се приготви за бягство. Какъв шанс имахме обаче срещу трима въоръжени конници? Дишането ми беше като отчаяно пърхане на пеперуда. Мъжът направи крачка назад и за миг реших, че може да не е забелязал. Но после отново се наведе, този път по-ниско. Пак затворих очи и стиснах ръката на Кип. Край. Вече усещах как стените на контейнера се сключват около мен. Около двама ни.

Когато отново отворих очи, войникът все още си стоеше наведен и съсредоточено разглеждаше копитата на коня. Махна камъче от едното копито, изправи се и се изплю на земята.

Тръгнаха си толкова бързо, колкото и пристигнаха, като се метнаха пъргаво на седлата.

Оттук насетне избягвахме пътя. През целия следобед Кип беше омърлушен. Все пак аз бях усещала настойчивото търсене на Изповедничката от момента, в който избягахме, а за него преследването стана реалност сега, когато видя войниците с очите си.

— Няма да спрат да ни търсят, нали? — попита той същата вечер. Не беше въпрос, така че не отговорих. — И къде можем да отидем? Досега мислех само за това как трябва да се отдалечим възможно най-много от Уиндъм. Но далеч не е дестинация.

— Ние не просто бягаме — отвърнах аз. — Отиваме на острова.

Не го бях осъзнала, докато не го изрекох на глас. Нито пък бях осъзнала, че Кип идва с мен. Но когато не сънувах Изповедничката, виждах в сънищата си острова, самотния му връх, който се издигаше над развълнуваното море. И дори след като напуснахме Уиндъм, се движехме приблизително в посока югозапад, към далечния бряг. Не бях сигурна дали беше случайност, или ни бях водила натам през цялото време.

Кип вече бе чувал за острова — беше станало ясно, че познанията му за живота като цяло бяха достатъчно обширни — престоят в контейнера го беше лишил от конкретни подробности, свързани единствено със собствения му живот, собствената му идентичност. Затова беше наясно с острова, но само доколкото бях наясно и аз, преди да навлезе в сънищата ми. Така че и той, като мен, беше приел, че това е просто мит, просто слух — приказки под сурдинка за един Омега рай, така неясен и непостижим, колкото и слуховете за Другаде, за земите отвъд морето, загубени за нас от взрива насам. Ала когато му разкрих, че ме спохождат видения за острова, бях трогната, че не подложи на съмнение неговото съществуване.

— Значи Съветът наистина го търси? — попита. — И то от доста време?

Кимнах, като си спомних разпитите на Изповедничката. Челюстта ми се стегна при мисълта за очите й, впити в моите, за съзнанието й, което се затягаше около моето като змия около врата на заек.

— И като знаем, че вече ни издирват, мислиш ли, че е добра идея да тръгнем тъкмо към единственото място, което те също търсят?

Сбръчках нос.

— Знам, звучи малко като перфектна буря. Но те не биха го търсили, ако не беше важно. Ако искаме да разберем какво прави Съветът с тези контейнери или да се опитаме да разгадаем какво се е случило с теб, мисля, че хората, които могат да ни помогнат, се намират на острова.

* * *

Същата нощ Изповедничката се появи в съня ми. Внезапно се озова там, истинска като падналото дърво, под което се бяхме сгушили. Гледаше надолу, стъпила на покрития с мъх насип над нас, с изражение на абсолютно безразличие, което помнех така добре от Хранилището. Единственият недостатък върху перфектната й кожа беше печатът на челото. И ето я там, застанала над нас, с лице, осветено от ярката пълна луна. Нямаше смисъл да бягаме, нито да викаме. Присъствието й беше всепоглъщащо, сякаш винаги е била там, само дето сме били достатъчно глупави, за да не го осъзнаваме. Когато очите й срещнаха моите, кръвта ми като че се сгъсти, почти замръзна, влачейки се сякаш на буци във вените ми.

Събуди ме болката в ръцете, не това, че Кип ме бе стиснал за рамото, нито гласът му, зовящ името ми. Бях впила пръсти в земята около прогнилия дънер на падналото дърво, където спяхме. Докато се събудя окончателно, ръцете ми вече бяха дълбоко в пръстта, а останалите все още здрави нокти бяха добре набити с кал и трески. Освен това крещях, животински вой на ужас, който звучеше странно дори в собствените ми уши, когато най-сетне дойдох на себе си.

Кип стоеше надвесен над мен и все още ме държеше за рамото. Наклони се и ме придърпа към себе си, за да ме успокои и за да ме накара да замълча. Бавно издишах, насилих се да остана неподвижна и притиснах чело към наведената му глава в опит да спра треперенето си. Почувствах допира на белезите ни, които се отразяваха огледално, докато челото му се притискаше до моето.

— Всичко е наред, шшт, всичко е наред — тихичко редеше той.

— Тя беше. Беше тук, в съня ми. Точно тук.

— А ти се опита да прокопаеш тунел за бягство?

Сега, в светлината на шеговития му поглед, всичко изглеждаше нелепо. И макар че успях да се засмея, тялото ми все още се тресеше.

— Беше просто сън — каза.

— Никога не е просто сън — отвърнах. — Не и за мен.

Реалността бе едновременно по-добра и по-лоша от съня.

По-добра, понеже на насипа над нас нямаше никого, мъхът и падналите листа бяха непокътнати. И по-лоша, защото физическото й отсъствие не означаваше почти нищо — тук или не, нямаше къде да се скрием от острия й взор. Нито като бягаме, нито като се крием, да не говорим за излишното ми ровене в пръстта. Тя ни издирваше и не можех да се отърва от нея. Беше превърнала цялото нощно небе в едно търсещо око и под него аз бях безпомощна и нанизана на погледа й също както моето бръмбарче беше нанизано на иглата от Зак.

На следващия ден потеглихме с подновена тревога. Усещането ми за нея беше физическо, като хронична болка. Носех я със себе си, а всяко място, през което минавахме, беше белязано от нейното присъствие. Омега бяха съдовете, които съдържаха замърсяването от взрива, както Алфа никога не се уморяваха да ни припомнят. Но аз се чувствах така, сякаш Изповедничката е отровата, която съдържах в този момент, сякаш заразата й отравяше кръвта ми и се просмукваше в терена, който прекосявахме с Кип.

Но след разговора ни за острова двамата поне имахме някаква цел — знаех, че островът е на стотици мили, но след като бях изрекла на глас дестинацията ни, това вече я правеше някак по-близка. Отклонихме се от пътя и от реката и тръгнахме решително на запад. Първо пихме до насита, понеже не знаехме колко време ще мине, преди отново да намерим вода. На дневен ред обаче беше гладът. През повечето дни успявахме да намерим някакви плодове или гъби, макар да бяхме станали малко по-предпазливи след туфичката черни гъби, от които на другия ден ни стана ужасно зле. В едно малко езерце, наскоро след като се отдалечихме от реката, Кип хвана една шепа дребни рибки, като използва пуловера ми за мрежа. Рибките бяха тесни ивички сребро, не по-големи от най-малкия ми нокът. Изядохме ги сурови — гладът надделя над погнусата. Знаех обаче, че няма да издържим така още дълго.

Кип се справяше по-добре, отколкото си мислех че може. През първите дни извън контейнера тялото му сякаш нямаше форма, всичко беше омекнало от липса на употреба. Дори кожата му беше разплута и подпухнала от водата в контейнера. Сега, въпреки все по-ясно очертаващите се ден след ден кости, виждах как се оформя пред очите ми, мускулите — жилести и обтегнати под кожата, вече потъмняла след дните слънце и кал. Отначало кожата му беше нежна, лесно ранима, стъпалата на босите му крака бяха покрити с мазоли и се налагаше да спираме често. Все още се движеше тромаво, преоткривайки тялото си. В движенията му се наблюдаваше колебливост, която така и не изчезна напълно, но се препъваше все по-рядко и дори започваше да предприема малки експедиции — бягаше напред, за да открива удобни позиции за укритие. На моменти ми се искаше да му кажа да поуспокои топката, да си пести силите, но не можех да си позволя да потисна задоволството му от собственото му тяло, отново изцяло подчинено на волята му. Но с нарастването на глада започна все повече и повече да се умълчава. Колкото до моето тяло — чувствах го натежало, макар да знаех, че олеква с всеки изминал ден. Нощем лягахме в плитки ями или се сгушвахме в хралупи под паднали дървета, а аз не можех да заспя от мисли за храна и от остротата на кокалите ми, забиващи се в пръстта. Но дори и в най-гладните моменти не изпитвах и капчица носталгия по редовните подноси с храна, които получавах в Хранилището.

Три дни след като напуснахме поречието, се натъкнахме на първото село. Приличаше на нашето, в което бяхме израснали със Зак, макар това да беше по-малко. Не повече от петнайсетина къщи, скупчени около кладенец в центъра, а около тях — ниви и една овощна градина. Близо до големия хамбар се виждаха работещи хора. Вероятно беше след средата на лятото, тъй като реколтата по нивите бе събрана, но пък градината ни предоставяше достатъчно прикритие, за да се приближим незабелязано. Тук-там по земята се въргаляха ябълки — спаружени и покафенели, със сбръчкана от старост кора. Изядохме по три мълчешком, само стакатото от изплюването на семките издаваше присъствието ни.

— Алфа или Омега? — попита Кип, надничайки към селцето през дърветата.

Махнах с ръка към нивите и към редовете с ябълковите дървета.

— Земята е добра. Залагам на Алфа.

— И виж, ей там зад голямата къща. — Посочи ми дълъг и тесен хамбар, разделен на секции, всяка със своя двукрила врата.

— Какво?

— Това е обор, за конете.

— Как така можеш да разпознаеш обор, а дори не знаеш името си?

Вдигна рамене, леко ядосан.

— Както помня как да говоря или да плувам. Просто си е там. Няма ги само личните работи, не знам защо. Карай, поне знаем, че сме на Алфа територия.

— Значи вземаме колкото можем ябълки и продължаваме напред.

Той кимна, но не помръдна. Някъде се отвори врата и през следобедния въздух се понесе женски глас.

Сръчках го.

— Кип? Трябва да тръгваме.

Той се обърна към мен.

— Можеш ли да яздиш?

Врътнах очи.

— Омега нямат право да яздят.

— Ами преди да ви разделят със Зак?

— В селото ни нямаше коне. Имаше няколко магарета, но другите не ни даваха да се качваме на тях.

— Обаче си виждала как става. Онези мъже, при реката.

— Е, знам кое е предницата, ако ме питаш за това. Докараха ме на кон, когато хората на Зак ме взеха от селището, макар че това едва ли се брои. И ти не можеш, нали?

— Не. Поне си мисля, че не мога. — Усмихна ми се. — Но нямам нищо против да се пробвам.

* * *

Изчакахме да се стъмни. От върха на едно от ябълковите дървета в най-далечния край на градината наблюдавахме как децата излизат от училището, може би около десетина, и си играят на поляната до кладенеца.

— Изпитваш ли носталгия?

Поклатих глава.

— За нас нещата не бяха така. Не и след като поотраснахме малко. Не бяхме разделени, не ни пускаха на училище. Другите деца в повечето случаи ни избягваха. Така че си бяхме само аз и Зак, двамата заедно.

— Цяло чудо е, че не си станала особнячка. Като изключим цялата тази работа с избягал ясновидец, де.

Усмихнах се.

— А ти? Носталгия?

— По принцип не можеш да изпитваш носталгия, ако не си спомняш нищо — отвърна той. — Предполагам, че амнезията си има своите предимства.

От другия край на градината чувахме детските викове и смях.

— Виж ги — нямат липсващи крайници, нямат недостатъци. Идеалните малки Алфа с идеалните си малки животи.

— Вината не е тяхна. Те са просто деца.

— Знам. Но светът, в който живеят, е различен.

— Звучиш като Зак.

— Не мисля, че имаме нещо общо.

— Може би не. Но това, което каза за различния свят — той говори такива неща. Всичките приказки за разделението, за което Алфа не спират да шумят.

— Факт е. Погледни ги — да виждаш някакви деформации, някакви белези? Всяко от тези деца си има близнак, а родителите им са ги отпратили. И твоето Алфа семейство не е имало много време за теб в своя свят, доколкото си спомням.

Извърнах поглед.

— Има само един свят.

Кип посочи към селото.

— Да не искаш да идеш там, да им се представиш и да се опиташ да им го обясниш? Хайде, давай.

Мъжете и жените си тръгнаха от хамбара, щом падна мрак. Една жена и едно момче простираха дрехи и чаршафи на простор до кладенеца. Не след дълго каруца, натоварена с дърва, теглена от два кафяви коня, приближи откъм пътя, който водеше на изток. Кип ме сръга. В предната част седеше мъж и когато наближи селото, скочи долу и поведе конете. Някакво момиче изтича да го посрещне и заедно откачиха каруцата. Наблюдавах с интерес, поразена от това колко спокойно се оправяха с огромните животни. Тъкмо момичето, съвсем само, поведе и двата коня към конюшнята, а мъжът потупа нежно по-едрия звяр по хълбока.

След известно време момичето се появи отново и влезе в близката до обора къща. Играещите деца също се разпръснаха, а шумовете от селото заглъхнаха, след като хората се прибраха по домовете си. Чувствах лека вина, задето ги наблюдавам как вършат ежедневните си дела в неведение за присъствието ни. От един-два комина се появи пушек.

Кип нямаше търпение, но го убедих да изчакаме, докато стане съвсем тъмно и светлините в прозорците угаснат. Откакто бяхме избягали, бяхме благодарни за хубавото време, но когато най-сетне се изнизахме от скривалището сред дърветата, ни се прищя да имахме за прикритие дъждец или мъгла.

По пътя покрай кладенеца трябваше да се наведем и да се промушим под простора, натежал от пране. Усетих дръпване за блузата и когато се обърнах, Кип ми сочеше към дрехите.

— Да ги откраднем? — промълвих беззвучно.

— Вземаме им конете. Не мисля, че чифт панталони ще имат някакво значение.

Струваше ми се, че шепотът му кънти из заспалото село. Намръщих се.

— Конете ни трябват.

— Не ти се разхождаш с импровизирана пола през последните две седмици. Ще се набивам на очи където и да отида.

— Хубаво. Но по-бързо. — Извърнах глава към обора. — Ще се срещнем там.

В конюшнята ми трябваше малко време, за да свикна с тъмнината, а щом това стана, отново бях поразена от размера на конете, черни масивни създания в мрака. Стояха в две отделни клетки и издаваха звуци, чужди за мен — пръхтяха и преместваха тежестта си от крак на крак. Поводите висяха на стената, седлата бяха оставени на една ниска греда до вратата, но ремъците и катарамите ми изглеждаха неразгадаеми, затова просто грабнах две достатъчно дълги навити въжета от един пирон точно до входа. Първо се приближих към по-дребния кон. Когато посегнах към вратата на заграждението му, той се дръпна назад, а аз примижах при удара на копитата му в стената. Тогава той пристъпи напред, избута ме наляво и с глава, наведена над вратичката, се отърка в мен. Потиснах един вик, когато животното ме гризна леко по бедрото, но когато се дръпнах назад, препъвайки се, и сложих ръка върху ухапаното, напипах ябълките, натъпкани в джоба ми. Бавно издишах. Когато отново пристъпих напред с набръчкана ябълка в протегнатата ми ръка, конят я налапа, без дори намек за зъби. Мекотата на бърните му върху дланта ми беше неочаквана. Докато дъвчеше, бавно прекарах въжето през врата му, вързах го и после, по спомен от мъжа в каруцата, енергично го потупах по хълбока с надеждата да предам онази увереност, която всъщност нямах.

С втория кон беше по-лесно. Докато извадя другата ябълка от джоба си, той вече я очакваше с нетърпение и дори ми позволи да го погаля по врата, докато дъвчеше шумно.

Отне ми няколко секунди, за да схвана как да отворя вратичките на клетките и да го направя, докато държа двете въжета. Мислех си, че конете може да хукнат напред, но не изглеждаха да горят от желание и дори ме последваха след много ръчкане и нова ябълка, предложена извън досега им. По-едрият кон въздъхна така, че ми напомни за Кип, когато го събуждах сутрин.

Докато ги извеждах от клетките им, си припомних звука на копитата, тракащи по шистите на пещерата, когато с Кип избягахме, и се подготвих за подобен шум, но земята беше мека и плътно покрита със сено, което заглушаваше тропането.

Когато изведох конете навън, една фигура, която ме чакаше в мрака, ме стресна за миг, преди да разпозная Кип в непознатите дрехи. Наблюдаваше как двата коня ме следват послушно.

— Това да не е някое от ясновидските ти неща? — попита. — Можеш ли да си общуваш с тях?

— Не говори глупости — изсумтях аз. — Дадох им по една ябълка.

Подадох му въжето на по-едрия кон.

— Не трябва ли да имаме седла и такива работи?

Повдигнах вежди.

— На някои хора не може да се угоди. Хайде да тръгваме.

— Дори се сдобих с обувки — рече той и изпружи крак, за да се възхитя на ботушите, покрити със засъхнала кал. — Бяха оставени пред вратата на голямата къща. Не са най-точният размер, но ми беше неудобно да чукам на вратата да моля за по-голям номер.

Намирахме се на малката поляна между обора и кладенеца. От едната страна имаше ниска стена, заведох моя кон до нея и се качих отгоре й.

— Май каза, че знаеш кое е предницата? — рече Кип, като ме наблюдаваше, докато конят му щастливо пасеше трева.

— Млък — сопнах се, докато се изправях. Обвих ръце колкото можех около топлата шия на коня и след няколко неуспешни опита най-сетне преметнах единия си крак върху гърба му. Конят изпръхтя недоволно. Събратът му надигна глава и повтори звука. Кип се опита да го избута по-близо до стената, но животното издърпа въжето от ръката му само за да спре на три крачки и да продължи да пирува.

Сега Кип ми се струваше много далеч в ниското. Гледах го как бавно се доближава отново до своя кон, вдига въжето и го побутва, този път по-леко. Конят изцвили, тропна с копито, но не помръдна. Кип се опита да скочи върху него, но без помощта на стената успя само да се хване за гърба му и после тежко се свлече надолу. Конят отстъпи назад, бутна се в моя, който започна свой неспокоен танц, цвилейки шумно. От къщата зад нас се чуха викове и се появи светлина. Един мъж излетя през вратата, а лампата в ръката му освети тъмнината. Зад него се появи друг мъж, носещ горяща факла.

Тъкмо се чудех как да накарам коня да тръгне, факлата реши поне този проблем, като стресна животното и то хукна в тръс по диагонал на поляната. Наложи се да се снижа максимално, вкопчена в шията му, когато профуча под простора с прането, за да се скрие от другата страна на кладенеца. Но Кип, все още на земята, стиснал въжето в ръка, беше само на няколко крачки от мъжете, които вече му препречваха пътя. Конят му, също като моя, се уплаши от горящата факла, а Кип полутичешком, полувлачен, се опитваше да не изостава от темпото. Вече не го виждах, скрит зад голям бял чаршаф на простора, през който всичко изглеждаше като сцена от театър на сенките, осветен от факли отзад. Видях как двамата мъже го заграждат, чух виковете и на още хора от околните къщи.

— Крадци — извика една жена, а след това, когато се появиха и още факли, които осветиха поляната и Кип се виждаше добре, добави — Омега!

Дори и като силуети, виждах, че растящата тълпа е въоръжена — онези, които нямаха факли, носеха вили или коси. Един държеше дълго въже с примка в единия край и решително се приближаваше към Кип. Опитах се да насоча моя кон натам, но той само затъпка на едно място. Мъжът метна ласото към коня на Кип, който отскочи назад точно преди да се озове в примката. Конят вече се движеше досами кладенеца, благодарение на което Кип успя да скочи върху стената, която го ограждаше, и оттам — върху гърба на животното. Няколко разхлабили се от мазилката камъчета цопнаха във водата, но нямаше шум от падане на земята и скоро през белия чаршаф се открои силуетът на Кип, някак успял да се задържи на коня. След това и самият чаршаф се отскубна от простора и полетя, обвил Кип, докато препускаше напред ниско приведен над шията на животното.

Но всъщност изход нямаше. Като че от всяка една къща се изсипваха хора и около поляната се беше образувал кръг от фенери и факли. Конете се въртяха, бутаха се един в друг и подтичваха паникьосано. Кип се бореше да се освободи от чаршафа, без да пуска гривата на коня. Пръстенът от пламъци се затягаше около нас. Един мъж с факла притича по-близо. Сграбчи ме за глезена и дори с ритане не можах да се освободя от желязната му хватка. Горещината на факела обгори коляното ми.

Изведнъж мъжът се озова под чаршафа, който Кип успя да метне върху него. Заритах срещу алчния захват на платненото покривало, което вече беше в пламъци. Конят ми го възприе като сигнал и потегли. Когато се спуснах към факлите, фигурите, които ги държаха, бяха само черни очертания, после се оказаха съвсем близо и после, в последния момент, се разпръснаха — мъглявина от пламък. Зад мен, високо като галопиращия ритъм на сърцето ми, чувах препускането и на другия кон.

Не посмях да се обърна и да проверя дали Кип е още отгоре му, само успях да извикам името му. Когато ми отговори, надвиквайки тропота на копитата, чух своето тяло да отвръща с чудат звук — едновременно ридание и смях.