Франческа Хейг
Огненото слово (2)

Глава 2

На следващата сутрин, както обикновено, се събудих от огнени сънища. Месеците минаваха, а миговете след такива сънища бяха единствените, за които бях благодарна да се събудя затворена в килията. Сивотата на стаята, познатата неумолимост на стените бяха пълната противоположност на огромния, чудовищен взрив, който сънувах всяка нощ.

Нямаше писмени свидетелства или картини от взрива. Какъв беше смисълът да се описва или да се изобразява, след като бе врязан във всяка повърхност? Дори сега, повече от четиристотин години след като бе унищожил всичко, все още присъстваше видимо във всяка прекатурена скала, във всяка обгорена равнина и задръстена с пепел река. Във всяко лице. Беше се превърнал в единствената история, която земята бе в състояние да разкаже, та защо бе нужно някой друг да го записва? История, вписана в пепелищата, в костите. Преди взрива, казват, се проповядвало за огъня, за края на света. Самият огън обаче изнесе последното слово и след него нямаше нищо повече.

Повечето оцелели бяха оглушали и ослепели. Мнозина се озовали сами — дори и да са разказвали своите истории, са ги разказвали само на вятъра. И дори да са имали другари, никой оцелял не е бил в състояние да опише момента, в който се е случило това — новия цвят на небето, рева, който е приключил всичко. В стремежа си да го разкажат, оцелелите биха се оказали, също като мен, заключени на онова място, където думите свършваха и започваше звукът.

Взривът разклати времето. Само за миг раздели необратимо времето на Преди и След. Сега, стотици години по-късно, в След не бяха останали оцелели, нямаше свидетелства. Само ясновидците като мен можеха да надникнат там за миг, в момента преди да се събудят или връхлетени изневиделица за части от секундата — лумването, хоризонтът, пламнал като къс хартия.

Единствените разкази от взрива се разнасяха от бардовете. В детството ми бардът, който минаваше през селото всяка есен, пееше за други народи отвъд морето, пратили огъня от небето, и за радиацията, и за Дългата зима, която последвала. Сигурно съм била на около осем или девет, на пазара в Хейвън със Зак чухме една възрастна жена бард с посребрена коса да пее същата мелодия, но с различни думи. В припева за Дългата зима нямаше разлика, но тя не споменаваше други народи. Всеки куплет, който изпълняваше, описваше само огъня и как е погълнал всичко.

Издърпах ръката си от татковата и го попитах защо песента е различна, а той вдигна рамене. Обясни ми, че имало много версии. Но какво значение имало? Дори някога да е имало други земи отвъд морето, вече ги нямало, а едва ли бе останал жив някой моряк да разкаже. Слуховете за Другаде, за страни от другата страна на океана, които се разпространяваха от време на време, бяха просто слухове — можеше да им се вярва, колкото и на слуховете за някакъв остров, на който Омега живеели свободни от гнета на Алфа. Но хванеха ли те да говориш за тези неща, означаваше покана за публичен бой с камшик или да свършиш на позорния стълб, като онзи Омега, когото веднъж видяхме извън Хейвън, прикован под свирепото слънце, с език увиснал като люспест син гущер от устата му, под взора на двамата отегчени войници на Съвета, които го сритваха от време на време, за да се уверят, че още е жив.

„Не задавай въпроси — ми беше казал татко тогава, — нито за Преди, нито за Другаде, нито за острова. Хората от Преди са задавали твърде много въпроси, стигали са твърде далеч и ето какво им се е случило. Това е светът сега, или онова, което някога ще знаем за него — обгърнат от морето на север, на запад и на юг, и от пустошта на изток. И нямаше значение откъде е дошъл този взрив. От значение е само, че се е случил. Толкова отдавна и също толкова непонятен като Преди, което е изтрил от лицето на земята и от което са останали само слухове и развалини.“

* * *

През първите месеци в килията получавах от време на време за подарък къс небе. На всеки две седмици, в компанията на други пленени Омега, бях придружавана до крепостната стена, за да се разтъпча и да се насладя на няколко мига свеж въздух. Извеждаха ни на групи от по трима, с поне толкова пазачи. Те ни наблюдаваха внимателно, като ни държаха не само далеч един от друг, но и от зъберите, от които се виждаше градът долу. При първата разходка си научих урока да не се опитвам да доближавам останалите затворници, а още по-малко — да ги заговарям. Един от пазачите, които ни придружаваха от килиите, недоволстваше от бавната крачка на светлокоса затворничка, която подскачаше на един крак.

— Щях да съм по-бърза, ако не ми беше взел бастуна — озъби му се жената.

Той не й отвърна, а тя завъртя очи и ме погледна. Не беше дори усмивка, но бе първият намек за топлинка, с която се сблъсквах, откакто се намирах в Хранилището. Когато стигнахме до стената, се опитах да мина възможно най-близо до жената, за да си разменим някоя друга дума шепнешком. Но бях все още далеч от нея, когато пазачите ме притиснаха до ограждението толкова яростно, че гърбът ми се ожули в камъка. Докато ме влачеха обратно към килията ми, единият ме заплю.

— Не говори с другите — нареди ми. — Не ги поглеждай дори, ясно ли е?

С ръце, извити зад гърба, не можех да изтрия слюнката от бузата си. Топлината й ме отвращаваше. Повече не видях жената.

След месец или малко повече дойде ред на третото ми излизане до стената и на последното за всички нас. Стоях до вратата, докато чаках очите ми да свикнат с блясъка на светлината върху лъснатия камък. Двамата пазачи от дясната ми страна си говореха тихо. На двайсет фута вляво от мен имаше друг пазач, облегнат на стената. Той наблюдаваше един мъж Омега. Предположих, че е прекарал в Хранилището повече време от мен. Кожата му, някога сигурно тъмна, сега беше мръсносива. По-красноречиви бяха нервното потреперване на ръцете му и безспирното помръдване на устните, сякаш не можеха да си намерят точното място. През цялото време на престоя ни той не спираше да тъпче насам-натам върху едно и също местенце, покрито с камъни, като провлачваше десния си крак. Въпреки забраната да говорим периодично дочувах монотонното му отброяване: Двеста четирийсет и седем. Двеста четирийсет и осем.

Всички знаеха, че мнозина от ясновидците полудяват, че през годините виденията прогарят съзнанието ни. Виденията бяха пламъците, а ние — фитилът. Човекът не беше ясновидец, но не ме изненада това, че някой, прекарал достатъчно дълго време в Хранилището, бе полудял. Какво тогава можех да очаквам самата аз от непрестанната си борба както с виденията, така и с непробиваемите стени на килията ми? След година или две, мислех си, това може да съм аз, брояща стъпките си, сякаш точната им подредба би могла да сложи ред в съсипаното ми съзнание.

Между мен и сновящия мъж имаше друга затворничка, може би няколко години по-възрастна, едноръка, с тъмна коса и жизнерадостно лице. За втори път ни водеха навън заедно. Вървях толкова близо до стената, колкото ми позволяваха пазачите и погледът ми се рееше през зъберите от пясъчник, докато се мъчех да измисля как да я заговоря или поне да й пратя знак. Нямаше начин да се приближа достатъчно до ръба, за да огледам добре града, който се простираше под планинската крепост. Хоризонтът бе отрязан от стената, отвъд която виждах в далечината само хълмове, оцветени в сиво.

Осъзнах, че броенето е спряло. Докато успея да се обърна, за да видя какво се е променило, по-възрастният Омега вече беше връхлетял жената и я стискаше здраво за врата. Тя не можеше да се бори само с една ръка, нито да извика достатъчно бързо. Пазачите успяха да ги стигнат, докато аз бях все още далеч от тях, и за секунди успяха да издърпат мъжа, но вече беше късно.

Затворих очи, за да не виждам тялото й, с лице върху плочника и глава, извита под невъзможен ъгъл. Но за един ясновидец няма бягство зад затворените клепачи. Макар и потресена, виждах и другото, което се случваше точно в момента, в който тя умираше — на стотици футове над нас, вътре в крепостта, един човек изпусна чаша вино, която се разби на малки късчета върху мраморния под. Мъж, облечен в кадифен жакет, падна възнак, за миг се изправи на колене и умря, стиснал гърлото си.

След това повече нямаше разходки до стената. Понякога си мислех, че чувам как лудият Омега крещи и блъска по стените, но това беше само глух тътен, спорадичен пулс в нощта. Така и не разбрах дали наистина го чувах, или просто го усещах.

В килията ми никога не беше съвсем тъмно. Една стъклена топка на тавана пръскаше бледа светлина. Беше постоянно запалена и издаваше леко жужене, толкова слабо, че понякога се чудех дали това не е просто звън в собствените ми уши. През първите няколко дни я гледах нервно, в очакване да изгори и да ме остави в пълен мрак. Но това не беше свещ, нито дори маслена лампа. Сиянието, което отделяше, беше различно — по-хладно и равномерно. Стерилната й светлина леко примигваше на няколко седмици, след което потреперваше за няколко секунди и изчезваше, оставяйки ме в един безформен тъмен свят. Но това не продължаваше повече от минута-две. Всеки път светлината се връщаше, примигваше отново веднъж-дваж, като някой, който се събужда от сън, преди да засияе с пълна сила. Започнах да се радвам на тези кратки прекъсвания. Бяха единствените мигове на почивка от неугасващия й взор.

Това трябва да е Електричеството, предполагах аз. Бях чувала историите — като някаква магия, ключът към повечето технологии от Преди. Каквото и да беше обаче, би трябвало вече да го няма. Дори и онези машини, които не бяха изчезнали по време на взрива, сигурно са били унищожени при последвалите чистки, когато оцелелите премахвали всяка следа от технологията, довела света до пепелищата. Всички останки от Преди бяха табу, а най-вече машините. И макар наказанията за нарушаването на това табу да бяха брутални, законът се прилагаше най-вече от чист страх. Опасността беше отпечатана на повърхността на нашия съсипан свят и по гротескните тела на Омега. Нямахме нужда от напомняне.

Но ето я машината, парченце Електричество, висящо от тавана на килията ми. Нищо чак толкова ужасяващо или мощно, като нещата, за които хората шушукаха. Не оръжие, нито бомба, нито дори кола, която да може да се движи без конска тяга. Просто стъклена топка с размера на юмрука ми, отделяща светлина там горе. Не можех да спра да я гледам, да се взирам в нажеженото възелче в сърцевината й, сякаш уловило парченце от взрива в себе си. Гледах я толкова дълго, че като затворех очи, ярката форма стоеше запечатана в мрака на клепачите ми. Бях омагьосана и ужасена в онези първи дни, сякаш можеше да избухне всеки момент.

Когато наблюдавах светлината, онова, което ме плашеше, не беше забраната — онова, което имаше значение, беше самият факт, че съм свидетел. Ако се разчуеше, че Съветът нарушава табуто, щеше да последва нова чистка. Ужасът от взрива и от машините, които са го предизвикали, беше все още твърде реален, твърде дълбок, за да бъде подценяван. Знаех, че светлината, която виждах, означава доживотна присъда — тъй като вече я бях видяла, никога нямаше да ме пуснат оттук.

Повече от всичко ми липсваше небето. Една тясна цепнатина точно под тавана пускаше свеж въздух отнякъде, но никога дори лъч слънчева светлина. Измервах изминалото време по подносите с храната, която ни носеха два пъти на ден и промушваха през специален процеп в долната част на вратата. През месеците след последната разходка до стената установих, че си спомням небето съвсем смътно, като абстракция. Сещах се за историите за Дългата зима след взрива, когато въздухът бил толкова натежал от пепел, че никой не виждал небето години наред. Казват, че имало деца, родени по онова време, които така и не видели никога небосвода. Чудех се дали са вярвали в съществуването му, дали мислите за него впоследствие са се превърнали в сляпа вяра, както бяха за мен в този момент.

Да отброявам дните, беше единственият начин да успея да съхраня някакво усещане за време, но с натрупването им и това се превърна в своеобразно мъчение. Не беше обратно броене към дори неясна перспектива за освобождаване, броят само растеше, а с него и усещането за откъсване, за безтегловно блуждаене в някакъв неопределен свят на тъмнина и изолация. След като разходките до стената спряха, единствените редовни събития станаха посещенията на Изповедничката, която идваше всяка втора вечер да ме разпитва за виденията ми. Беше ми казала, че останалите Омега не се виждали с никого. С мисълта за Изповедничката, не знаех дали да им завиждам, или да ги съжалявам.

* * *

Казваха, че близнаците започнали да се появяват през второто или третото поколение на След. По време на Дългата зима не е имало близнаци, дори въобще раждания не е имало, а още по-малко оцелели. Това били годините на уродливите тела и съсипаните, неузнаваеми младенци. Толкова малко оживели и още по-малко можели все още да се плодят, че дори не изглеждало възможно хората изобщо да продължат да съществуват.

Първоначално борбата на хората отново да населят земята поредицата от раждания на близнаци сигурно е била посрещната с радост. Толкова много бебета и толкова много от тях — нормални. Винаги едното било момче, а другото — момиче, едното от двойката — винаги перфектно. Не просто добре оформено, но и силно, издръжливо. Ала скоро фаталната симетрия станала очевидна — цената за едното идеално бебе била неговият близнак. Цената била различна — липсващи или атрофирали крайници, а понякога и допълнителни. Липсващи очи, допълнителни очи или очи, запечатани под клепачите завинаги. Това бяха Омега, сенчестите съответствия на Алфа. Алфа ги наричаха мутанти и твърдяха, че са отровата, отделена още в утробата. Петното от взрива, което, макар и невъзможно да бъде заличено, поне се прехвърляше върху по-слабия близнак. Омега носеха бремето на мутациите, освобождавайки Алфа от този тежък товар.

Макар че не съвсем. Докато разликата между близнаците бе видима, връзката между тях — не. И въпреки това тя напомняше за себе си, неизменно всеки път, по най-необясним начин. Нямаше значение, че никой не разбираше как се осъществява тази връзка. Първоначално може би не са обръщали внимание, отдавайки я на случайността. Но постепенно колебанието рухнало пред силата на фактите, пред доказателствата на телата. Близнаците идваха по двойки и си отиваха по двойки. Където и да се намираха, независимо колко далеч един от друг, умреше ли единият от тях, близнакът също си отиваше.

Нетърпимата болка, а и сериозната болест също покосяваха и двамата близнаци. Силната треска на единия скоро пропълзяваше и в тялото на другия, а ако единият изпаднеше в безсъзнание, същото се случваше и с другия, независимо от това къде се намира. Леките наранявания и болести сякаш не успяваха да прекосят моста между двамата, но жестоката болка събуждаше единия близнак с писъци заради раната на другия.

Когато стана ясно, че Омега са безплодни, всички решиха, че след известно време те ще изчезнат. Че са само временна грешка, пренастройване след взрива. Но всяко поколение оттогава беше неизменно същото — винаги близнаци, винаги един Алфа и един Омега. Само Алфа раждаха деца, но всяко от тези деца идваше придружено от своя Омега близнак.

Когато аз и Зак сме се родили, перфектната двойка, родителите ни сигурно са броили отново и отново — крайници, пръсти на ръцете и краката. Пълен комплект. И въпреки това не са вярвали — никой не можеше да избегне разделението между Алфа и Омега. Никой. Не беше необичайно за някой Омега да има недъг, който да се прояви по-късно — крак, който да спре да расте паралелно с другия; глухота, която минава незабелязана в детството; ръка, която се оказва закърняла или слаба. Но навсякъде се носели слухове, за онези неколцина, чиято различност никога не се проявявала физически — момчето, което изглежда нормално, докато не започне да крещи и хуква от колибата миг преди покривът да се срути; момичето, което плаче за овчарката си седмица преди кучето да бъде сгазено от каруца от съседното село. Това бяха Омега, чиято мутация бе невидима — ясновидците.

Те бяха рядкост — само по един на около всеки две хиляди. Всички познаваха ясновидеца, който всеки месец идваше на пазара в Хейвън — големия град надолу по течението на реката. Макар Омега да не бяха допускани до пазарите на Алфа, той бе толериран години наред, прикрит зад сергиите, зад редовете касетки и купчините развалени зеленчуци. По времето, когато за пръв път ме заведоха на пазара, той вече беше старец, но все така продължаваше да предлага своята стока, получавайки по една бронзова пара̀ за предсказване за времето през следващия земеделски сезон на фермерите или за кого ще се омъжи в крайна сметка дъщерята на някой търговец. Но винаги бе странен — мърмореше си непрестанно, едно безкрайно заклинание. Веднъж, когато със Зак и татко минавахме покрай него, ясновидецът извика: „Огън. Вечен огън“. Продавачите от околните сергии дори не трепнаха, явно подобни излияния бяха ежедневие. Такава бе съдбата на повечето ясновидци — взривът бе прогорил умовете им, тъй като бяха принудени да го преживяват отново и отново.

Не знам кога за пръв път осъзнах собствената си различност, но бях достатъчно голяма, за да разбирам, че трябва да я прикривам. В по-ранните години не обръщах внимание, също като родителите ми. Кое дете не се събужда с викове от лош сън? Отне ми дълго време да осъзная, че в моите сънища има нещо различно. Постоянството на онези за взрива. Начинът, по който сънувах бурята, която не се разразяваше преди следващата нощ. Как подробностите и сцените в сънищата ми надхвърляха опита ми в селото, с неговите четирийсет и няколко къщици, струпани около зелената ливада в центъра, с каменния й кладенец. Всичко, което познавах, беше само тази плитка долина, къщите и дървените хамбари, скупчени на стотина фута от реката, достатъчно високо, за да се избегнат наводненията, които напояваха полята богато всяка зима. Ала сънищата ми бяха изпълнени с незнайни пейзажи и непознати лица. Крепости, които се извисяваха десет пъти над височината на собствената ни малка къща с груби пясъчни подове и нисък гредоред. Градове с улици, по-широки от самата река, с тълпи от хора.

По времето, когато вече бях достатъчно зряла, за да размишлявам върху това, бях и достатъчно зряла да знам, че Зак спи всяка нощ спокойно. В леглото, което деляхме, се научих да лежа тихо и да укротявам ускореното си дишане. Когато виденията връхлитаха денем, особено ревящият проблясък на взрива, се научих да не викам. Първия път, когато татко ни беше завел надолу по реката до Хейвън, разпознах шумния пазарен площад от сънищата си, но когато забелязах как Зак се отдръпва и стиска татковата ръка, имитирах изумлението му.

И така, нашите родители чакаха. Както всички останали, и те бяха направили за нас само едно креватче, в очакване да отпратят едното дете веднага щом ни разделят и отбият. Но когато вече на три години оставахме все така неразделни, баща ни скова две по-големи легла. Въпреки че имахме за съсед Мик, прочут с дърводелските си умения из цялата долина, този път татко не потърси помощта му. Сам направи леглата, почти скришом, в малкия заграден двор зад прозореца на кухнята. През годините, които последваха, всеки път, когато кривото ми, зле сковано легло скръцнеше под мен, си спомнях изражението на татко, докато влачеше креватчетата към стаята ни и ги постави възможно най-далеч едно от друго, колкото му позволяваше теснотията.

Мама и татко вече почти не говореха с нас. Бяха точно годините на сушата, когато всичко беше разпределено, а на мен ми се струваше, че дори думите не достигат. В нашата долина, там, където по-ниските ниви обикновено биваха залети всяка зима, реката беше изтъняла до апатична струйка, а оголялото речно дъно бе напукано като стара керамика. Дори в нашето що-годе заможно село нямаше нищо излишно. Реколтата бе слаба през първите две години, а през третата съвсем я нямаше заради липсата на дъжд и преживявахме благодарение на спестяванията ни. Пресъхналите ниви бяха натежали от прах. Част от добитъка измря — нямаше храна, която да може да се купи, дори от онези, които разполагаха с пари. Разказваха се истории за гладуващи хора, дълбоко на изток. Съветът бе изпратил патрули до всички селища, за да пазят от набезите на Омега. През същото лято издигнаха и стената около Хейвън и повечето от по-големите градове на Алфа. Но единствените Омега, които се мяркаха по онова време, минаващи през селото ни на път за бежанските лагери, изглеждаха твърде слаби и изтощени, за да бъдат заплаха за когото и да било.

Дори след засухата, патрулите на Съвета продължиха да обикалят. Бдителността от страна на мама и татко също не се промени. И най-малката разлика между мен и Зак бе очаквана и ставаше обект на подробно разследване. Когато и двамата се разболяхме от пневмония, дочух разговора на нашите относно това кой се е разболял първи. Сигурно съм била на шест или седем. През пода на стаята ни чувах от кухнята долу как баща ми настояваше, че съм изглеждала зле още предната вечер, поне десет часа преди със Зак да се събудим с треска в пълен синхрон.

Тогава осъзнах, че бдителността на татко се дължи на недоверието му, а не е обикновена рязкост; че маминото постоянно внимание беше нещо различно от майчина отдаденост. Зак по цял ден следваше татко по петите, от кладенеца до нивата, от там до хамбара. Колкото повече растяхме, толкова повече татко се държеше с нас рязко и с подозрителност, започна да гони Зак, подвиквайки му да се прибира вкъщи. Зак все пак си намираше повод да го следва във всеки възможен момент. Ако татко събираше паднали клони от шубрака нагоре по течението, Зак влачеше и мен натам, за да търсим гъби. Ако татко жънеше в царевичната нива, Зак пламваше във внезапен ентусиазъм да ремонтира счупената порта до ливадата. Държеше се на разстояние, но следваше татко като сянка.

Нощем стисках очи, когато мама и татко говореха за нас, сякаш можех да блокирам гласовете, които се носеха през дъските отдолу. Чувах леките движения на Зак върху леглото отсреща и спокойния ритъм на дишането му. Не знаех дали наистина спи, или само се преструва.

* * *

— Видяла си нещо ново.

Оглеждах сивия таван на килията, за да избегна очите на Изповедничката. Въпросите й винаги бяха такива — сухи фрази, като изявления, сякаш вече знае всичко. Аз, разбира се, никога не можех да съм сигурна дали наистина не е така. Самата аз бях наясно какво е да можеш да улавяш мислите на другите хора или да се събудиш от спомени, които не са твои. Но Изповедничката не беше просто ясновидец, тя вещо използваше силата си. Всеки път, когато дойдеше в килията, усещах как съзнанието й обгръща моето. Винаги отказвах да разговарям с нея, но никога не бях сигурна дали успявам да се прикрия.

— Само взрива. Все същото.

Тя раздалечи длани, после пак ги събра.

— Кажи ми нещо, което не си ми казала вече двайсет пъти.

— Няма нищо. Само взрива.

Изучавах лицето й, но то не разкриваше какво знае. Не съм свикнала, мислех си. Твърде дълго бях затворена, далеч от хората. А така или иначе, Изповедничката беше непробиваема. Опитах да се концентрирам. Лицето й бе почти толкова бледо, колкото и моето след дългите месеци в килията. В сравнение с другите печатът изпъкваше много по-ярко, но изражението й бе неразгадаемо. Кожата й бе гладка, като полирани речни камъчета, с изключение на плътната червенина на жигосаното, набръчкано в средата на челото й. Беше ми трудно да преценя възрастта й. На пръв поглед можеше да си помислиш, че е на същата възраст като мен и Зак. Но за мен тя изглеждаше с десетилетия по-голяма — заради дълбочината на погледа й и силите, които не успяваше да удържи в него.

— Зак иска да ми помогнеш.

— Тогава му кажи той да дойде. Кажи му да дойде да ме види.

Изповедничката се изсмя.

— Пазачите ми казаха, че си крещяла името му през първите две седмици. Дори сега, след три месеца престой тук, наистина ли смяташ, че ще дойде?

— Ще дойде — отвърнах. — В крайна сметка ще дойде.

— Изглеждаш ми доста сигурна в това — рече тя и леко наклони глава. — Сигурна ли си, че го искаш?

Не бих се и заловила да й обяснявам, че не е въпрос на желание, не повече от желанието на реката да се движи надолу. Как можех да й обясня, че той има нужда от мен, макар да бях заключена в килията?

Опитах се да сменя темата:

— Дори не знам какво искаш от мен. Какво мислиш, че мога да направя?

Тя завъртя очи.

— Ти си като мен, Кас. Което означава, че много добре знам на какво си способна, дори и да не го признаваш.

Пробвах стратегически ход.

— Напоследък зачестява. Взривът.

— За съжаление, съмнявам се, че може да ни дадеш някаква особено ценна информация за нещо, случило се преди четиристотин години.

Усещах съзнанието й, което се опитваше да напипа нещо по границите на моето. Усещането бе като за непознати ръце по тялото ми. Опитах се да наподобя нейната загадъчност, да затворя съзнанието си.

Изповедничката се облегна назад.

— Разкажи ми за острова.

Каза го тихо, но се наложи да прикрия шока, че бе проникнала в мен толкова лесно. Бях започнала да виждам острова през последните няколко седмици, след последната разходка до стената. Първите няколко пъти, когато го сънувах, се съмнявах в себе си, чудех се дали тези мимолетни картини на море и небе не са просто фантазия, а не видение. Обикновена жажда за открито пространство, като противодействие на реалното ми ежедневие между тези четири стени, тясното легло, единствения стол. Ала виденията започнаха да ме спохождат твърде редовно, бяха много подробни и постоянни. Знаех, че онова, което виждам, е реално, знаех също и че никога не бива да говоря за него. Сега, в натежалата тишина на стаята, собственото ми дишане отекваше силно.

— Знаеш ли, и аз съм го виждала — каза тя. — Но сега ти ще ми разкажеш.

Когато съзнанието й изпитваше моето, бях като гола. Беше като да наблюдавам как татко одира заек — момента, в който сваляше кожата, разкривайки на показ вътрешностите.

Опитах се да заключа съзнанието си около картините от острова — града, затворен в кратера; къщиците, покатерени една върху друга по стръмните склонове. Водата, безмилостно сива, простряла се във всички посоки, нашарена от островчета остри камъни. Виждах всичко това, както го бях виждала през толкова нощи в сънищата си. Опитах се да си представя как пазя тайната зад зъбите си, така както островът приласкаваше скрития град, сгушен в кратера.

Изправих се и казах:

— Остров не съществува.

Изповедничката също се изправи.

— Надявай се да е така.

* * *

Колкото повече израствахме, изпитателните погледи на родителите ни можеха да се мерят само с тези на самия Зак. За него всеки ден, през който все още бяхме неразделени, беше поредният, през който той бе белязан от подозрението, че е Омега, още един ден, в който бе лишен от възможността да заеме полагащото му се място в обществото на Алфа. И така, неразделени, двамата блуждаехме в периферията на живота на селото. Докато другите деца ходеха на училище, ние учехме заедно на кухненската маса. Докато другите деца играеха в купом до реката, ние играехме сами или следвахме останалите на разстояние, имитирайки техните игри. Със Зак поддържахме достатъчна дистанция, за да избегнем виковете им и камъните, които хвърляха по нас, и затова успявахме само да дочуем части от песничките, които пееха. По-късно, вкъщи, се опитвахме да ги възпроизведем, запълвайки празнините с измислени от нас думички или строфи. Съществувахме в своята собствена малка орбита на подозрение. За останалата част от селото бяхме обект на любопитство, а с течение на времето — на откровена враждебност. Не след дълго шушуканията на съседите спираха да бъдат шушукания и се превръщаха във викове: Отрова! Изрод! Лъжа! Не знаеха кой от двама ни е опасният, затова ни ненавиждаха еднакво. С всяко раждане на близнаци в селото и разделянето им, нашето положение на неразделност ставаше все по-очебийно. Омега синът на съседите ни — Оскар, чийто крак свършваше при коляното, беше изпратен още на девет месеца за отглеждане от роднини Омега. Често минавахме покрай останалата близначка Мег, която играеше сама в оградения на двор на къщата им.

— Сигурно й липсва братчето — казах веднъж на Зак, докато минавахме покрай Мег и я наблюдавахме как равнодушно гризе главата на малко дървено конче.

— Сигурно — отвърна той. — Бас ловя, че е съсипана, задето не трябва да споделя повече живота си с изрод.

— Сигурно и на него му липсва семейството.

— Омега нямат семейства — отсече той, повтаряйки познатата реплика от един от плакатите на Съвета. — Както и да е, знаеш какво се случва на родителите, които се опитват да задържат децата си Омега.

Бях чувала историите. Съветът нямаше милост към онзи рядък случай на родител, който се противопоставяше на разделението и се опитваше да запази и двамата близнаци. Същото се отнасяше и за малцината Алфа, които имаха отношения с Омега. Носеха се слухове за публични линчове, че и по-лошо. Но повечето родители се разделяха с Омега бебетата си с готовност, нетърпеливи да се отърват от деформираното си потомство. Съветът проповядваше, че прекалено дългото съжителстване в близост до Омега е опасно. Съседското процедено през зъби Отрова разкриваше едновременно презрение и страх. Омега трябваше да се изпъдят от обществото на Алфа, така както отровата се изхвърляше от Алфа близнака в утробата на майката. Чудех се дали това е поне едничкото нещо, което бе спестено на Омега? След като не можем да имаме деца, поне никога няма да ни се наложи да преживеем раздяла с детето си.

Знаех, че времето ми да бъда отпратена наближава и че моята потайност само отлага неизбежното. Дори бях започнала да се чудя дали сегашното ми съществуване — непрекъснатото дебнене от страна на родителите ми и останалите от селото, беше по-добро от изгнанието, което трябваше да последва. Зак беше единственият, който разбираше странния ми живот на границата между два свята, понеже му се налагаше да го споделя. Но аз усещах непрестанно тъмните му спокойни очи върху себе си.

В търсене на по-малко наблюдателна компания, бях хванала три червени бръмбарчета, които вечно се скупчваха около кладенеца. Държах си ги в буркан на прозореца и се забавлявах да ги гледам как пълзят насам-натам и да слушам приглушения звук на крилцата им, които пърхаха в стъклото. Седмица по-късно открих най-едрото, забодено за дървенията, с откъснато крило, зациклило в неспирно въртене в кръг около собственото си телце.

— Експериментирах — рече Зак. — Исках да проверя колко време ще остане живо в това състояние.

Казах на родителите ни.

— Просто е отегчен — реши майка ми. — Подлудява го това, че не ходите на училище, както е редно да бъде.

Но неизречената истина продължаваше да витае както бръмбарчето около иглата — само един от нас щеше да има правото да ходи на училище.

Лично аз смачках насекомото с тока на обувката си, за да сложа край на мъчението му. Същата вечер изнесох буркана и двете останали бръмбарчета до кладенеца. Махнах капачката и го обърнах, но те не проявяваха желание да излязат. С помощта на стрък трева внимателно ги преместих върху каменния ръб, на който бях седнала. Едното направи опит за летене и кацна върху босия ми крак. Оставих го да си поседи там, преди да го издухам нежно обратно в полет.

Същата нощ Зак забеляза празния буркан до леглото ми. Никой от двама ни не продума.

* * *

Около година по-късно, докато през един спокоен следобед събирахме дърва за огрев до реката, допуснах грешката. Вървях точно зад Зак, когато усетих нещо — частично видение, промъкнало се между реалния и моя вътрешен свят. Втурнах се да го настигна и го изблъсках от пътеката, преди клонът дори да беше почнал да пада. Беше инстинктивна реакция, от онези, които се бях научила да потискам. По-късно не преставах да се чудя дали страхът, че ще се нарани, бе довел до пропуска ми или просто изтощението от непрестанното вглеждане. Каквото и да беше, той бе спасен, проснат под мен на пътеката в момента, в който огромният клон изскърца и падна, повличайки още клони надолу, преди да се стовари тъкмо на мястото, където Зак бе стоял.

Очите му срещнаха моите, а аз бях смаяна от облекчението, което съзрях в тях.

— Нямаше да те нарани кой знае колко — казах.

— Знам. — Той ми помогна да се изправя и изтупа няколко листа от роклята ми.

— Видях го. — Говорех твърде бързо. — Видях как започна да пада, имам предвид.

— Няма нужда да ми обясняваш — отвърна той. — А и трябва да ти благодаря, задето ме избута.

За пръв път от години ми се усмихваше без задръжки, широко — по онзи начин, който си спомнях от детството ни. Познавах го твърде добре, за да се зарадвам на тази усмивка.

Той настоя да вземе и моя наръч дърва и с целия товар на гърба си пое към къщи.

— Задължен съм ти — рече.

През следващите седмици прекарвахме повечето време заедно, както обикновено, но той беше по-малко груб в игрите ни. Изчакваше ме по време на разходките до кладенеца. Когато хващахме краткия път през полята, подвикваше отзад, за да ме предупреди, ако наближавах избуяла коприва. Не ме дърпаше за косата, не пипаше вещите ми.

Това, което Зак вече знаеше, ми даде лек отдих от ежедневната му жестокост, но не беше достатъчно, за да ни раздели. Беше му нужно доказателство — годините на упорити, но безплодни опити от негова страна го бяха научили на това. Изчакваше ме да сгреша отново и да се разкрия, но почти цяла година още опази тайната ми. Виденията ми се засилиха, но бях възпитала в себе си умението да не реагирам, да не викам заради огнените проблясъци, които пронизваха нощите ми, или заради далечните места, които изплуваха в будното ми съзнание. Прекарвах повече време сама, осмелявах се да ходя все по-надалеч нагоре срещу течението на реката, дори чак до дълбоката клисура, далеч от брега, където бяха скрити силозите. Зак вече не ме следваше непрекъснато и бродех съвсем сама.

Не бях влизала в силозите, разбира се. Всички останки от този тип бяха табу. Разсипаният ни свят беше осеян с такива руини, но беше противозаконно да влизаш в тях, както беше забранено да притежаваш каквито и да било реликви. Бях чувала слухове за отчаяни Омега, които правели набези из развалините в търсене на използваеми предмети. Но какво можеше да е останало за спасяване след толкова векове? Взривът беше изравнил със земята повечето градове. А дори да имаше нещо полезно в забранените градове сега, след толкова векове, кой би се осмелил да го вземе предвид наказанието? По-плашещи, дори от закона, бяха слуховете за онова, което можеха да съдържат остатъците. Радиацията, както се твърдеше, се гушеше в тях като гнездо оси. Отравящото присъствие на миналото. Ако се споменаваше Преди изобщо, беше с приглушени гласове, със смесица от страхопочитание и отвращение.

Зак и аз се предизвиквахме кой ще се доближи повече до силозите. Винаги по-смел от мен, веднъж дотича досами най-близкия и постави ръка върху извитата бетонна стена, преди да долети обратно, пращящ от гордост и страх. Но през повечето дни бях все сама, седях с часове под едно дърво, с гледка към силозите. Три от огромните цилиндрични сгради бяха непокътнати, за разлика от други подобни руини — бяха прикрити от клисурата, която ги заграждаше, и от четвъртия силоз, който явно беше поел удара от взрива. Беше изцяло разрушен, от него бе останала само кръглата основа. Изкривени метални прътове стърчаха от прахта като алчните пръсти на един свят, погребан жив. Ала аз бях благодарна за силозите въпреки грозотата им — те ми гарантираха, че никой друг няма да се доближи до мястото, така че поне можех да разчитам на уединение. За разлика от стените на Хейвън или на по-големите градове, наоколо нямаше от онези плакати на Съвета, които се развяваха на вятъра: Бдителност срещу заразата от Омега, Обединени Алфа — подкрепа за увеличение на десятъка за Омега. През сушавите години всичко беше намаляло драстично, изключение правеха само плакатите на Съвета.

Понякога се чудех дали руините ме привличат, защото се разпознавах в тях. Ние, Омега, обезобразените, бяхме също като забранените останки — опасни. Заразни. Напомняне за взрива и онова, което беше донесъл след себе си.

Макар Зак да не ме придружаваше до силозите или на други разходки, знаех, че все пак ме наблюдава внимателно, и то по-настоятелно от когато и да било. Когато се връщах от руините, уморена от дългото ходене, той ме поглеждаше с бдителна усмивка и любезно се осведомяваше за деня ми. Знаеше къде ходя, но никога не каза на родителите ни, въпреки че те щяха да побеснеят. Но той ме оставяше на мира. Беше като змия, която се отдръпва полека назад, преди да нападне.

Първия път, когато се опита да ме разобличи, беше взел любимата ми кукла Скарлет — онази с червената рокля, която мама беше ушила. След като за пръв път получихме отделни легла, нощно време не се отделях от тази кукла. Дори на дванайсет, винаги спях със Скарлет под мишница, усещайки успокоителното драскане на грубата, оплетена вълна на косата й върху кожата си. И веднъж, една сутрин, тя просто изчезна.

На закуска попитах къде е Скарлет, а Зак засия триумфално.

— Скрита е, извън селото. Взех я, докато Кас спеше. — Той се обърна към нашите: — Ако намери къде съм я заровил, значи е ясновидец. Това ще бъде доказателството.

Мама го смъмри и постави ръка на рамото ми, но през целия ден усещах как всички ме следят, дори по-внимателно от обичайното.

Поплаках, както бях планирала. Беше ми лесно, като виждах примесената с надежда тревожност на мама и татко. Колко им се искаше да разрешат загадката, в която се бяхме превърнали със Зак, дори ако това означаваше да се отърват от мен. Вечерта извадих от малката кутия за играчки една непозната на вид кукла, с непохватно орязана къса коса и обикновена бяла риза. Същата нощ, мушната под лявата ми мишница, Скарлет се завърна от изгнанието си в кутията за играчки, на което я бях обрекла седмица по-рано, когато размених червената й рокля с облеклото на друга, не толкова любима кукла и отрязах дългата й коса.

Оттогава Скарлет си остана тайна, изложена на показ върху леглото ми. Така и не си направих труда да ида до овъглената върба надолу по течението и да изровя куклата с червената рокля, която Зак беше заровил там.