Франческа Хейг
Огненото слово (19)

Глава 19

На следващата сутрин, докато довършвахме хляба, който ни бяха донесли за закуска, една от стражите се опря на отворената врата на стаята ни.

— Пайпър иска присъствие в Залата на Събранието. — Но когато и двамата с Кип тръгнахме към изхода, тя отново се обади: — Само тя.

Голямата зала, която беше почти празна предния ден, сега гъмжеше от хора. Слуховете за пристигането ни явно се бяха разнесли; докато си проправях път сред групичките от хора, някои ме сочеха, а други само гледаха. Долавях откъслечни фрази от не толкова тихите им разговори: Намерила ни е съвсем сама. Ясновидка. Без карта. Поне така казва.

Открих Пайпър на същата маса, както преди. Той махна на жената, с която говореше, да се отдалечи и ме покани да седна.

Нямаше предисловия.

— Контейнерите — каза. — Как биха могли да работят? Как е възможно членовете на Съвета да държат своите Омега близнаци в безсъзнание, а самите те да продължават да функционират?

— Те не са в безсъзнание. Не като след удар в главата. — Борех се да намеря думите, които да описват най-добре онова, което бях видяла в залата с контейнерите. Граничното състояние, в което се намираха тези хора. — Съветът някак е намерил начин, с помощта на машините, да ги държи в летаргично състояние. Не заспали, нито пък мъртви. Мисля, че това е най-ужасното в това място. По-лошо от смъртта, понеже те все още са там по някакъв начин. В капан.

Не можех да го обясня точно. Нещо като гмуркането със Зак в реката за мидички. Бях стигала толкова надълбоко или пък оставах твърде дълго, борейки се с някоя упорито залепнала за камък мида. Онзи момент, в който, изплувайки на повърхността, осъзнаваш, че почти не ти е останал въздух, а светлината над теб изглежда непостижимо далеч — именно в него бяха заключени телата в контейнерите. В стъклените бъчви бе запечатана безизходицата на този момент в безкрайно повторение. И си спомних какво ми беше казал Зак в една от нощите, докато мама и татко се караха долу: Ти си проблемът, Кас. Ти си проблемът да сме приклещени в тази безизходица.

Когато Пайпър заговори отново, се зарадвах, че прекъсна спомените ми за Зак. Беше по-безопасно да го държа далеч от мислите си, скрит в някое ъгълче, така че връзката ни да не излезе наяве. Ако Пайпър разбереше кой е моят близнак, знаех, че може да го използва срещу мен.

— Но с изключение на Кип, не си видяла друг да се движи? — попита той. — Някакъв знак за съзнание?

— Някои бяха с отворени очи — отвърнах. — Но той беше единственият буден. Очите му се движеха. Но усещах и другите — всички.

— Ако това, което казваш, е вярно…

— Вярно е.

Той се облегна назад в стола. Не криеше факта, че ме преценява, кафявите му очи изучаваха напрегнато лицето ми.

— Да — отвърна най-сетне. — Мисля, че е така. В такъв случай това потвърждава най-лошите ни страхове за Съвета и нещата, които искат да направят.

— Съжалявам.

Той се усмихна, от което бръчиците в краищата на очите му се задълбочиха. Лицето му бързо придоби доволно изражение, като водна птичка, полетяла надолу към езеро. Дори и усмихнат обаче, беше упорит.

— Съжаляваш, защото носиш лоши новини? Или защото твоят близнак е замесен?

Извърнах очи, но неговият поглед не помръдна. Най-накрая се обърнах отново с лице към него.

— Още не си ме питал кой е той.

Той повдигна вежда.

— Щеше ли да ми кажеш, ако бях?

— Не.

— Именно. Нямам навика да си губя времето. — В тона му нямаше заплаха, беше съвсем обичаен. — Знаем, че е в Съвета. Знаем, че се боиш да ни кажеш кой е. Ще разберем.

Там, където бях очаквала гняв, отново почувствах само умора. Дори тук, на острова, който години наред изпълваше сънищата ми, Зак все още представляваше заплаха за всичко.

— Дойдохме тук да търсим подслон — казах аз. — Също като всички други Омега, които идват. Не би ли трябвало островът да е едничкото място, където моят близнак не може да бъде използван срещу мен?

— Ще ми се да беше така — отговори Пайпър. Гледах го в лицето и му вярвах. — Но ти промени острова в момента, в който се появи. Начинът, по който дойде, новините, които носиш — всички тези неща имат последствия за всеки един на този остров.

Отрова, помислих си аз. Също както казваше Зак някога на село: Ти си отрова. Всяко нещо, до което се докосваш, е замърсено.

* * *

— Започвам да се чувствам, сякаш съм ти камериерка. — Кип ми подаде парче хляб и пак се настани на перваза, където ме беше чакал.

— Много си разхвърлян, за да ставаш за камериерка — отвърнах аз и посочих към неоправеното легло, докато сядах до него върху широката каменна плоча. Бяхме с лице един към друг, от двете страни на прозореца с гръб към рамката, а краката ни едва се докосваха.

— Знаеш какво имам предвид. По цял ден си по съвещания с Пайпър и със Събранието, а аз вися тук като някакъв прислужник. — Облегна глава на прозореца. — Как мина?

Бяха минали три дни от първата ни среща с Пайпър, а ме привикваха всеки ден. Кип обаче никога не го викаха. Сутрините прекарвахме заедно, но следобед стражата ни откриваше и ми нареждаше да отида в Залата. „Само тя“ — казваха всеки път. На третия ден той се опита да дойде с мен, но стражите го върнаха на входа на Заседателната зала. Не бяха груби, но се държаха високомерно.

— Не са ви викали — каза по-възрастният от тях, препречвайки пътя му.

— Бих искала да дойде с мен — намесих се аз.

— Пайпър не го е викал — повтори любезно пазачът и затвори вратата под носа му.

Когато попитах Пайпър защо Кип не се присъединява към нас, той само повдигна вежда.

— Той не знае дори собственото си име, Кас. Какво би могъл да ми каже?

Така че докато аз се оттеглях с Пайпър и останалите членове на Събранието, Кип прекарваше следобедите си в изследване на острова. Когато се връщах вечер, ми разказваше какво е видял. Старата лодка, пренесена парче по парче от пристанището и сглобена отново в западния край на града, така че да могат децата да играят на моряци. Наблюдателниците, замаскирани на върха на кратера, с денонощно присъствие в тях. Къщата в покрайнините на града, където една възрастна жена му показала шест пчелни кошера на балкона си, трептящи от жужене. И макар да ми разказваше какво бе видял всеки ден, беше по-нетърпелив да чуе какво съм обсъждала с Пайпър и Събранието.

— Не оставай с впечатление, че не се интересуват от теб — казах му аз. — През половината време питат основно за това.

— Ами защо не питат мен тогава? Чувствам се като просяк, молещ за огризките, който само се размотава по цял ден, а накрая получава остатъците от новините от теб. Ако искат да разберат нещо за мен, защо сами не ме попитат?

— Какво би могъл да им кажеш? — Стана ми неприятно да се чуя как повтарям думите на Пайпър.

— А какво можеш ти да им кажеш? Ако си имала някакъв напредък по отношение на миналото ми, ще се радвам да го чуя.

Ритнах го лекичко.

— Не се дръж като ръб. Просто искат да узнаят как съм разбрала за теб — за теб и за останалите. За виденията, които имах за залата. Всичко, което вече съм ти разказвала.

— Значи не смяташ, че това е просто извинението му да прекарва известно време с теб?

Засмях се.

— В интимната и романтична атмосфера на Съвещателната зала с цялото Събрание накуп?

— Това е един от начините да направи впечатление.

— Хайде. — Скочих обратно в стаята и изчаках да ме последва. — Да излезем — още не си ми показал западния край. А и тази вечер ще има пазар, така каза Пайпър.

— Ти каза ли му, че нямаме никакви пари?

— Не се наложи. — От джоба си извадих малко портмоне с монети. — От Пайпър. За двама ни.

— Е, сега аз съм впечатлен — рече Кип.

Метнах му кесията.

— Не е нужно много човек да купи верността ти.

— За още някоя монетка бих носил дори една от онези прелестни сини униформи.

От стаята ни над двора до пазара разстоянието не беше голямо. Пазачите вече ни познаваха, кимнаха и задържаха вратата, докато излезем от форта.

Докато наблюдавах Кип по улиците, си спомних за това как винаги се радваше на шума — как отваряше прозорците в Ню Хобарт и се наслаждаваше на звуците от улицата. През първите дни след като го освободих от контейнера, бях забелязала, че поклаща глава насам-натам, изучаваше ушите си с малкия си пръст, убеден, че вътре все още има следи от онази лепкава течност. Изглежда, асоциираше тишината от контейнера с още по-голямата тишина на миналото му. Откак бяхме пристигнали на острова, се оплаквах, че шумотевицата на града не ми дава да заспя вечер. А той седеше на перваза със затворени очи и попиваше звуците на островния живот — стъпките на стражите по чакълестия двор и горе по камъните на ограждението. Гълъбите, които се скупчваха и се почистваха на перваза. Тропотът на магаретата по паветата и песничките на децата.

И като го гледах как се усмихва широко, докато вървяхме към пазара, не можех да не му завидя за насладата от врявата наоколо. Следвахме шумотевицата — виковете на продавачите, които търгуваха с платове, пъпеши, лук. Децата, бягащи с подвиквания измежду краката на тълпата. Дори звуците на добитъка — прасета, затворени в паянтови кочини, кокошки в клетки, виснали от куки по каменните стени. В града, заради стръмните стени на кратера, изгревът настъпваше късно, а залезът — рано. През целия ден, с изключение на обеда, когато слънцето печеше директно отгоре, улиците бяха защитени от жегата. Сега, през ранната вечер, стъмващото се небе беше стоплено от меката светлина на факлите в скобите и свещите по прозорците. Един козел беше вързан на малка тревиста полянка между две къщи и преживяше унило.

— Пайпър смята, че животните са кошмар — разказвах аз. — Било е много трудно да ги докарат тук с лодките. А и са по-малко полезни за храна, отколкото обикновеното отглеждане на плодове и зеленчуци, особено в такова малко място. Обаче хората наистина ги искат, просто защото на сушата нямаме право да отглеждаме животни.

— Не съм сигурен, че тайното гледане на кози е най-ефективната демонстрация на неподчинение.

— Той каза, че веднъж по пътя за насам една от козите на лодката се отвързала и те едва не се преобърнали, докато се опитвали да я спасят.

— Мислех, че тези лични срещи с теб всеки ден са стратегия на високо равнище, а не възможност да те впечатлява с интересни истории за козички.

— Да, понеже на човека, който управлява този остров и цялата Омега съпротива, му се налага да разчита на истории за козички, за да ме впечатли.

Той завъртя очи и пое ръката ми в своята.

Пазарът ни изкушаваше със стоките си по продължение на цялата улица. Купихме си две сливи, с толкова тъмнолилав цвят, че чак изглеждаше черен.

— Никога не съм опитвала такава — казах, докато впивах зъби в сочния плод.

Кип се ухили.

— Добре дошла в моя свят.

— Не може да ти е чак толкова непознато, нали? Знаеш почти всичко. Какво представляват нещата, как да четеш, как да си връзваш обувките. Не си като дете, което вижда някакви неща за пръв път.

Той спря да разгледа една сергия с малки дървени кутийки. Отвори едно капаче и се възхити на това как точно пасна на мястото си, когато го върна обратно.

— Даа, но това го прави някак още по-странно, а не по-лесно. Че знам за какво служи нощното гърне, пък не си знам собственото име.

— Сега имаш име.

— Така е — отвърна той. — И името си е хубаво. Но разбираш какво имам предвид.

Бяхме стигнали до края на пазара и седнахме на каменна пейка, която гледаше към шумния площад.

— Когато си мисля за миналото си — казах, — основно помня Зак. Мога да си представя какво е да забравиш някое от другите неща, но не мога да си представя какво е да не си спомняш своя близнак. Понеже всъщност той е част от теб.

— Алфа не гледат на нещата точно по този начин.

— Мисля, че го правят. Нямаше да се страхуват толкова много от нас, ако не знаеха всъщност колко много си приличаме с тях.

— Страхуват се от нас? Сигурно се шегуваш. Затова ли се крием тук? Както и всичките тези хора? — Той махна с ръка към лудницата на пазара. — Алфа сигурно си умират от страх, с голямата си армия, с фортовете си, със Съвета си.

— Нямаше да са толкова отчаяни да търсят острова, ако не се бояха от него. — Спомних си отново колко настояваше Изповедничката да ме разпитва, отново и отново, за острова. Потропването на пръста й върху картата; проучващото й съзнание.

Кип се огледа.

— Защо обаче? С цялата си поза и униформени стражи, Пайпър е почти никаква заплаха за Съвета. Какво ще направи — ще марширува до Уиндъм с шайката си едноръки войничета?

— Не му се налага да го прави. Достатъчно е, че островът е тук. Сигурна съм, че Съветът има практически съображения, като неполучени данъци или липса на регистрация за онези, които успяват да стигнат дотук. Но това не е същинският проблем — и никога няма да бъде. Това, което в действителност ги тревожи, е фактът, че това място е отвъд контрола им. — Спомних си какво ми каза Алис, преди да умре. — Представата за острова, колкото и самият реален остров.

— На мен ми стига и реалният остров — рече той, докато се облягаше назад ухилен до ушите, загледан нагоре към извисяващия се ръб на кратера, който събираше хоризонта.

И аз вдигнах глава, следвайки погледа му.

— Знам. Макар да съм го виждала толкова много пъти във виденията си, е съвсем различно да съм тук. Да съм част от него.

— Значи го чувстваш? Да си част от него?

— При теб не е ли така?

— Иска ми се да вярвам, че е така. — Той изплю костилката от сливата и проследи с поглед как се мушва в процепа между две павета. — Да вярвам, че бихме могли да останем тук.

— Но не си сигурен?

— Трудно ми е да съм сигурен в нещо. А и това, че Пайпър ме игнорира, не е много окуражаващо. Сякаш мислят, че след всичко, което ми се е случило, аз съм едно нищо. Сякаш нямам стойност.

Огледах изучаващо лицето му. Правият тесен нос, който леко се извиваше в крайчето; бузите и челюстта — остро изразени. Всяко ъгълче от лицето му ми беше станало страшно близко. Беше ми лесно да забравя колко непознат сам за себе си се чувстваше, без да има опората на миналото си или преди всичко своята близначка.

— Не мога да проумея дори колко е странно това — най-вече неяснотата с близначката ти. Колко самотно.

— По-самотно от това да имам близнак като твоя? Който те разобличава, наранява и после те заключва? Май съм извадил късмет с моя вид самота.

— Но сигурно мислиш за нея — продължих аз. — Сигурно се чудиш коя е.

— Това, че не познавам близначката си, е може би единственото нормално нещо у мен. Твоят опит не се среща често. Децата напоследък ги разделят толкова малки, че всичко, с което повечето от тях разполагат за близнаците си, са името и мястото, където са родени. — Помълча за кратко, взрян в шумната тълпа, където всяко тяло си имаше своя собствена деформация. Изчаках го да заговори отново. — Но понякога си мисля за нея. Ако трябва да съм честен, предимно за обикновени неща. Сещаш се — дали няма да се катурне от някоя скала точно в този момент и да ме отнесе със себе си. Така че се надявам да води сигурен, скучен живот, да има сигурна, скучна работа без плуг, в който да се заклещи, или спорове, в които да се намесва.

— Много здравословна храна и ранно лягане — допълних аз.

— Да отглежда кокошки за препитание. Или да тъче черги.

— Но ръчно. Без опасни станове.

— Е, сега вече си говорим, — отвърна той, обърна се и лепна една целувка на челото ми докато вървяхме заедно през тълпата.

* * *

На следващия ден напеклото слънце ме разубеди от планираната разходка до ръба на кратера. Кип тръгна веднага след закуска — с манерка вода и джоб, пълен с пресни смокини, а аз отидох до малката тераса, която бяхме открили предния ден, на половината път към кулата. От десетилетия крачене по тях каменните стъпала на кулата бяха изтрити, със заоблени ръбове, като омекнали бучки масло. Имаше още няколко часа до пладне, но камъните на терасата вече бяха достатъчно нагорещени, за да изгорят кожата ми, когато легнах, на местата, където ризата се беше набрала около кръста ми. Наслаждавах се на светлината. От Хранилището досега слънцето и откритото небе запазиха своята новост — дори кошмарното пътуване с лодката не бе убило насладата от милувките на слънчевите лъчи. Беше истинско удоволствие просто да се концентрирам върху обикновените физически усещания. Да загърбя всички комбинации и усложнения и да се фокусирам върху слънцето по кожата, върху кожата ми на камъка. В Хранилището трябваше да се предам на болката, за да опазя съзнанието си от нощната атака на виденията и страховете ми. Сега удоволствието вършеше същата работа.

А и островът също, той ми позволяваше тези простички наслади. Дори в Ню Хобарт, където улиците гъмжаха от Омега, се свивах от страх и срам. Във всеки един момент можеше да мине някой войник на Съвета с коня си или някой от бирниците да ни напомни, че не изпълняваме задълженията си. Бях забелязала у Кип как самите ни движения бяха по-различни тук на острова. Той се беше отървал от прикритостта и колебливостта си, които проявяваше през месеците на бягството ни. Отново се замислих за Пайпър, непокорно изправената му глава и широките му рамене. Бях започнала да осъзнавам, че част от радостта да бъда с Кип идваше от самия остров и невъзмутимото присъствие на Омега телата, което той позволяваше. От всички неща, които островът ни беше дал, това беше може би най-неочакваното — дарът на собствените ни тела. Предния ден бях открила на врата си белег като от натъртено — там, където едно от игривите гризвания на Кип беше преминало в целувка, а после отново в гризване. На сутринта, когато слънцето освети белега на кожата ми, той взе да се извинява, но аз почувствах странно задоволство. Тялото ми беше носило твърде много белези, които не бях желала. Жигосаното. Бледността от Хранилището. Драскотините, мазолите и стърчащите кости от дългото ни пътуване. Противно на тях, този белег на врата ми беше направен в радост. Сега, легнала на топлите камъни, прокарвах пръсти по него и се усмихвах.

Не знаех колко време бях лежала така. Когато усетих сянката, която мина по затворените ми клепачи, се изправих стреснато. Бях напълно облечена, но имаше някаква интимност в невъздържаността, с която се бях оставила на топлината.

Дори осветен от жарещото слънце, силуетът на Пайпър не можеше да бъде сбъркан.

— Съжалявам — каза и пристъпи напред. — Не исках да те стресна.

— Не ме стресна — успокоих го и понечих да стана.

— Не ставай. — Той се отпусна до мен. — Казаха ми, че си тук горе, но не знаех, че спиш.

— Не съвсем — отвърнах. — По принцип не спя много.

— Виденията?

Кимнах. Той се настани до мен със скръстени крака и обърна лице към слънцето.

— И аз спя по-малко, откак пристигнахте с Кип, ако това може да е някаква утеха. Цялото Събрание е разтърсено.

— Ние ли? Не е като да сме завладели острова. Просто още двама гладни Омега. Единствената разлика е, че по случайност сами сме стигнали дотук.

— „Ние“ не е точната дума — ти си го направила. Не Кип.

— Направихме го заедно.

— Изглежда, това е вашият начин да се справите. — Той погледна към синката на врата ми, след което смени темата. — Трябва да разбереш — да пристигнете тук без придружители, без предварително уведомление, както го направихте вие. Това плаши хората, при положение че цялото място се крепи върху секретността.

— Не би трябвало да се притеснявате от мен и Кип — отговорих аз, — при положение че ви търси Изповедничката. — Споменът за нея буквално изстуди камъните под мен.

— Де да имаше граница на всичко, за което трябва да се тревожа. — Той въздъхна. — Не знаеш колко са се влошили нещата на сушата, само през годините, през които си била заключена.

— Добих някаква представа в Ню Хобарт.

— Това, което са направили там, е абсолютно съответствие с нещата, които се случват навсякъде. Повече ограничения спрямо Омега, по-високи данъци, затваряне на селища. Докладите, които получаваме — побои, цели селища на ръба на гладна смърт — нищо от това няма смисъл. Съветът разширява бежанските лагери, но все още не виждам никакъв смисъл в това. Защо ни тласкат към зависимост от тях самите? Ако намалят данъците и безумния контрол, няма да имаме нужда от лагери, а на тях нямаше да се налага да ни изхранват.

За миг доби уморен вид.

— Затова можеш да разбереш защо Събранието е на тръни по повод пристигането ви. Хората гледат подозрително на ясновидците дори и в най-добри времена. А сега повече от всякога трябва да имаме сигурност по отношение на острова.

— Кип и аз не сме никаква заплаха.

— Казах ти вече, че не ви смятам за заплаха.

— А Кип? Нямаш ли му доверие?

Той вдигна рамене.

— Нищо не знам за него. И той не знае нищо за себе си.

— Вината не е негова.

— Знам. Но това не го прави полезен за мен.

— Наистина ли гледаш така на хората? Полезни и безполезни? — Той не отрече, както биха направили някои хора.

— Налага се да гледам на нещата по този начин. Това е работата ми.

— Ами извън работата?

Той се засмя.

— Може би някога имаше момент, в който работата спираше и започвах аз. Сега вече не знам.

— Но ти си го пожелал — ти си избрал да се кандидатираш за лидер.

— Знаех, че мога да се справя по-добре от другите. Оказа се освен това, че съм прав. — Той положи лакти на коленете си, отпусна глава напред и се остави на слънцето да сгрее тила му. — Веднага щом осъзнах това, вече не беше въпрос на избор.

Поседяхме мълчаливо известно време. Бях толкова привикнала да съм насаме с Кип, че мислех, че ще ми е неудобно да прекарвам толкова време с Пайпър. Когато бяхме заедно обаче, остро усещах едничкото нещо, което предизвикваше тишината помежду ни — името на моя близнак. Тази празнина стоеше в центъра на всичките ни разговори. Беше като кратера на самия остров — всичко друго се изграждаше около него. Но когато избягвахме тази тема, да съм около него бе много приятно. Беше лесно да потъвам в усмивката му и да се чувствам в безопасност под властния му поглед. Но докато се препичахме на приятното слънчице, си наложих да мисля за Зак, моята сенчеста половинка. За мъртвия предшественик на Пайпър. За ножовете, които проблясваха на колана му.

Той се обърна към мен.

— А ти? Има ли нещо извън това да си ясновидец, където да свършват виденията и да започваш ти самата?

— Това не е работа или избор. Да си ясновидец, не е нещо, което правиш. То е каквото съм.

— Може би и за мен е същото в момента. Да се грижа за острова.

— А ако беше въпрос на избор — би ли го избрал отново?

— Би ли избрала да бъдеш ясновидка?

Нямах отговор на този въпрос.

* * *

В стаята ни имаше отделни легла, но аз сядах на края на леглото на Кип, докато вечер си говорехме.

— Днес пак ме разпитваше за виденията ми — какво съм виждала за острова, преди да дойда. Не пита за Зак, поне не директно.

— Това не значи, че не се опитва да разбере. Знаеш, че е така. Наясно е, че не сме му казали всичко.

— Ако ни нямаше доверие, мислиш ли, че наистина щеше да ни даде ключа за форта и да ни остави да се разхождаме свободно из острова?

— Изглежда ми като идеалния начин да ни държи под око — отвърна Кип. — Мястото гъмжи от пазачите му. — Сетих се за думите на Пайпър сутринта на терасата: Казаха ми, че си тук горе. Кип продължи: — Освен това залагам си живота, че ако само се доближим до някоя лодка, ще установим, че в крайна сметка не разполагаме чак с такава свобода. Харесва му да те държи на повикване за малките си разпити.

— Не бих могла да ги нарека разпити. Говорим си. Той също ми казва разни неща. Ако не ни вярваше, щяхме да сме затворени в някое подземие.

— Поне не е нещо, с което не сме свикнали. — Той се пресегна към каната с вино на масата, а аз държах чашите, докато сипваше. — И какво ти казва?

— Разни неща за острова. И за обстановката на континента.

— Нещо, което да не си знаела вече от виденията си?

— Доста. Така или иначе, не е като във виденията — вече ти обясних. Доста по-смътно е. Не е като последователна история. — Отпих от виното и засмуках горната си устна, за да махна тъмночервения танин по нея.

— Той ще разбере за Зак. Сигурно вече знае, че брат ти е някоя важна клечка. Кой друг би имал достъп до Хранилището?

— Знам. Но все пак остават стотици, дори може би повече, които имат достъп до него. Не знае какво точно представлява Зак, какво прави. — Замълчах. — Дори и аз не знам какво представлява Зак, нито пък какво прави.

— Имаш доста добра представа. Но колко време ще можеш да го укриваш от Пайпър? Той ще разбере. Членовете на Съвета може и да имат различни имена, но той ще разбере. Не е глупав.

— Иначе все се опитваш да ме убедиш какъв тъпак е Пайпър.

— Не се занасяй, Кас. Може да не го харесвам, но това не значи, че не е умен. Той ще разбере, ако вече не е разбрал. Рано или късно ще осъзнае, че твоят близнак стои зад всичко това — онова, което сториха на мен и на останалите в контейнерите. И тогава какво?

— Искаш да се кача горе и да кажа на Пайпър, че съм близначката на Зак и да му позволя да се отърве и от двама ни? Това ще ти помогне ли да се почувстваш по-добре по отношение на случилото се с теб?

— Дори не знам какво ми се е случило. — Осъзна, че се е развикал, и заговори шепнешком: — Просто не искам Пайпър да го използва срещу теб. Ще те използват, за да се доберат до Зак. Знаеш го.

— Не знам, а и ти не знаеш.

— Защо тогава още не си му казала?

Облегнах се на стената зад гърба ми, вперила поглед в краката си, отпуснати отстрани на леглото. Той се облегна до мен, без да ме докосва. Извърнах глава и го погледнах.

— Не се ли изморяваш от това да не вярваш никога на хората?

— Няма значение дали вярвам на Пайпър, или не — отвърна той. — Зак е твой близнак, решението е твое. Просто се тревожа за теб. Винаги искаш да вярваш в най-доброто у хората. Виж какво стана със Зак, дори след като майка ти те предупреди.

— Ако не се бях доверила на Зак и не бях попаднала в Хранилището, никога нямаше да разбера за контейнерите. Никога нямаше да мога да те измъкна.

Той се засмя.

— Само ти можеш да разглеждаш четирите години в килията като положителна последица от доверителното си отношение. — Хвана ме за ръката. Доближих сключените ни ръце до устните си и бавно целунах всеки от дългите му пръсти.

— Та какво мислиш да правиш? — попита.

— Не знам. Имам чувството, че може изобщо да не зависи от мен. — Въздъхнах. — Мисля, че си прав за Пайпър. Не непременно за това, че не можем да му вярваме, а за това, че е умен.