Франческа Хейг
Огненото слово (4)

Глава 4

Позволиха ми да остана четири дни, докато жигосаното не започна да заздравява. Зак се грижеше за мен, като втриваше мехлем върху челото ми. През това време примижаваше, неясно дали от болка или от отвращение.

— Стой мирно. — Езикът му се показваше в крайчеца на устата му, докато се вторачваше отблизо, за да почисти раната. Винаги правеше така, когато се съсредоточаваше. В тези мигове осъзнавах по различен начин такива дребни наглед неща, с ясното съзнание, че никога повече няма да ги видя.

Отново започна процедурата. Беше много нежен, но въпреки това не можех да се сдържам и подскачах при всяко докосване на възпалената кожа.

— Извинявай — каза.

Не за предателството, а само за покритата с мехури кожа.

— След някоя и друга седмица ще се оправя. Но дотогава вече ще съм си тръгнала, а ти не съжаляваш за това.

Той остави кърпата и погледна през прозореца.

— Не можеше да продължава така. Не можеше да бъдем двамата, вече не. Не е редно.

— Осъзнаваш, че оттук нататък оставаш сам.

Той поклати глава.

— Ти ме държеше за себе си. Сега вече мога да ходя на училище. Ще имам другите.

— Онези, които ни замеряха с камъни, когато минавахме покрай училището ли? Аз бях тази, която почисти раната ти, когато Ник те уцели с камъка над окото. Кой ще ти бърше кръвта, когато си замина?

— Ти май не схващаш, а? — усмихна ми се той. За пръв път откакто го помнех, беше напълно спокоен. — Те хвърляха камъните заради теб. Защото ти превърна и двама ни в парад на изродите. Никой няма да ме замеря с камъни повече. Никога повече.

По някакъв особен начин беше доста освежаващо да си говорим така открито след всички години на увъртания. През онези няколко дни преди заминаването ми се чувствахме много по-уютно заедно, отколкото през цялото ни съвместно съжителство.

— Не видя ли какво ще се случи? — попита той последната вечер, след като беше духнал свещта на масичката между леглата ни.

— Видях клеймото. Усещах как прогаря.

— Но не знаеше как ще го направя? Че ще се обявя за Омега?

— Сигурно ми е било дадено да видя само крайния резултат. Че ще бъда аз.

— Но можеше и да съм аз. Ако не си беше признала.

— Може би. — Отново се завъртях. Единственият поносим начин беше да лежа по гръб, така че раната да не се докосва до възглавницата. — В сънищата ми винаги аз бях жигосаната. — Дали това означаваше, че да си премълча никога не е било възможност? Дали е бил толкова сигурен, че ще проговоря? Ами ако не бях?

Потеглих на следващия ден, на разсъмване. Зак едва прикриваше задоволството си, което не ме изненада, но се натъжих от припряното прощаване на майка ми. Избягваше да ме гледа в лицето, което правеше още от деня, в който ме жигосаха. Самата аз се разгледах само веднъж, когато се промъкнах в стаята й, за да използвам малкото й огледалце. Изгореното все още бе подуто и покрито с мехури, но въпреки възпалението около него знакът беше ясен. Спомнях си думите на Представителя и си ги повтарях: Това е, което съм. Поставих пръст точно над сгърчената плът и проследих формата — незавършения кръг, като обърната подкова, с по една къса хоризонтална линия в двата края.

— Това е, което съм — повторих отново.

Онова, което ме изненада при тръгването, беше собственото ми облекчение. Въпреки че болката от жигосаното беше все още остра и макар мама забързано да напъха в ръцете ми пакет с храна, когато се опитах да я прегърна, имаше нещо освобождаващо в това да оставя зад гърба си всички години на криене. Когато Зак ми каза Грижи се за себе си, едва не избухнах в смях.

— Искаш да кажеш да се грижа за теб.

Погледна ме директно, без да отклонява поглед от белега ми, както правеше мама.

— Да.

Помислих си, че може би за пръв път от много години бяхме честни един към друг.

Разбира се, че плаках. Бях на тринайсет и никога не се бях откъсвала от семейството си. Най-дългата ми раздяла със Зак беше в деня, когато той отпътува да вземе Алис. Чудех се дали щеше да е по-лесно, ако ме бяха жигосали като дете. Щях да съм отгледана в селото на Омега и нямаше да знам какво е да бъдеш със семейството си, с близнака си. Може би дори щях да имам приятели, въпреки че извън близостта ми със Зак не знаех какво означава това. Поне, мислех си аз, повече няма да се налага да крия коя съм.

Голяма грешка. Още не бях излязла от селото, когато минах покрай група мои връстници. Макар че със Зак не можехме да посещаваме училището, познавах всички местни деца и дори бях играла с тях в по-ранните години, преди странната ни заедност да стане обществен проблем. Зак винаги бе самоуверен, тръгваше да се бие с всеки, който твърдеше, че той не е Алфа. Но с течение на годините родителите започнаха да предупреждават децата си да стоят далеч от неразделени близнаци, така че все повече и повече разчитахме на взаимната си компания, въпреки че негодуванието на Зак срещу нашето изолиране растеше. През последните няколко години останалите не просто ни избягваха, а открито ни нападаха, замеряйки ни с камъни и обиди, ако родителите ни не бяха някъде наоколо.

Четирите деца — три момчета и едно момиче, бяха яхнали две стари магарета и се редуваха да се състезават върху импровизираните им седла. Чувах ги отдалеч и не след дълго ги видях. Ходех с наведена глава и встрани от тесния път, но новината за разделението ни вече се беше разчула и когато се доближиха достатъчно, за да видят белега, се развълнуваха от това, че слухът е верен.

Наобиколиха ме. Ник, най-високият от момчетата, заговори пръв, докато останалите гледаха с неприкрито отвращение към белега ми.

— Изглежда, че Зак най-сетне ще тръгне на училище.

Ник не беше говорил с никой от двама ни от години, ако не броим обидните подвиквания, но изглежда, че жигосването ми веднага бе върнало Зак в благоприятна позиция.

Едно от другите момчета се обади:

— Твоят вид няма място тук.

— Тръгвам си — казах и се опитах да се измъкна, но Ник ми препречи пътя и ме изблъска към другите, които също ме заблъскаха. Изпуснах пакета с храна и инстинктивно вдигах ръце да предпазя раната на главата си, докато ударите на момчетата ме лашкаха насам-натам в очертанията на тесния кръг, който бяха оформили. Обидите се сипеха с всяко блъскане — изрод, пресъхнал извор, отрова.

С ръце все още върху лицето, се обърнах към Рут, тъмнокосо момиче, което живееше през няколко къщи от нашата. Прошепнах:

— Спри ги. Моля те.

Рут се пресегна и за миг си помислих, че ще ме хване за ръка. Вместо това тя се наведе, грабна манерката ми и бавно изля водата на земята, откъдето едно от магаретата направи вял опит да я оближе, докато попиваше в песъчливата почва.

— Тази вода е наша — каза Рут. — От кладенец на Алфа. И без това си го замърсявала достатъчно дълго, изрод!

Оставиха ме, без дори да се обърнат повече. Изчаках да се отдалечат толкова, че да не ги виждам, преди да събера разпиляното и да тръгна към реката. Изпразването на манерката не беше фатално — речната вода, макар топла и леко противна на вкус, беше абсолютно безопасна за пиене. Коленичила край реката, за да напълня манерката си отново, осъзнах важността на стореното от Рут. За Алфа, може би дори за собствената ми майка животът ми дотук бе лъжа, а мястото ми в селото — заемано чрез измама.

През остатъка от деня избягвах пътя, влачейки се покрай речния бряг. Затегнах шала около главата си и потреперих, когато докосна изгореното. Само веднъж се разминах тихомълком и с наведена глава с една фермерка, жена Алфа, която бе извела козите си до реката на водопой. Не спрях и когато стигнах клисурата, която водеше на запад до силозите, а продължих напред, все на юг, където никога досега не бях стъпвала.

Когато тръгна за Алис, на Зак му бе необходим повече от половин ден, с каруца, да стигне до селището на Омега. Аз вървях пеш, избягвах пътищата, крачките ми така и не успяха да хванат ритъма на пулсиращата ми рана, и ми отне три дни. По няколко пъти на ден спирах да изплакна чело в реката и да отчупя по някой къшей хляб от маминия. Спях на брега на реката, благодарна за лятната топлина. Втората сутрин отново се върнах на пътя, който се отделяше, криволичейки, от реката и се изкачваше по долината. Макар все така да се боях да срещна хора, сега беше по друга причина. Вече бях в земите на Омега.

Самият пейзаж беше различен. Алфа винаги слагаха ръка върху най-добрата земя. Долината, където израснах, беше добра за земеделие, а почвата — плодородна благодарение на речните наноси. Тук горе нямаше долина, която да предпазва земята от силното слънце, което се отразяваше от каменистата почва. Тревата, където я имаше изобщо, беше крехка и рехава, а край пътя всичко бе обрасло с трънак. Бодливите му листа бяха покрити с паяжини — като плътна, постоянна мъгла. Имаше още нещо странно, което не можех да определя, докато не се огледах за място, удобно да напълня манерката си. Тогава осъзнах, че за пръв път в живота си не можех да чуя реката. Шумът й бе като фон на целия ми живот и го познавах отблизо — надигането на водата през сезона на наводненията, тежкото жужене на насекомите, които прелитаха над застоялите вирчета през лятото. Реката винаги бе служила като гръбнак за мислената ми карта на областта — нагоре по течението бе юг, там отвъд клисурата се намираха силозите, където Зак и аз се борехме с предизвикателствата, които си поставяхме. По-нататък в обратната посока беше Уиндъм, най-големият град и сърцето на Съвета. Никога не бях стигала толкова далеч, но бях чувала разкази за размерите и богатствата му. Дори бежанският лагер в околностите му, както ми беше казала мама, бил по-голям от който и да е град, който съм била виждала. Надолу течението водеше на север, през полетата и през по-големи села. На един ден път беше Хейвън, пазарното градче, където татко ни водеше, когато бяхме по-малки. След Хейвън плитките бързеи отнасяха реката отвъд границите на моето познание.

Тук, в земите на Омега, все още бях сигурна, че ще мога да се ориентирам — обикновено усещах терена, както можех да усещам емоции или събития. Но без реката се чувствах като изгубена, лутайки се сред тази непозната равнина. Имаше само един път и аз го следвах, както ме беше посъветвала майка ми. Отклоних се само веднъж — след няколко синигерчета, които ме отведоха до едно малко изворче, бълбукащо от цепнатината на някаква скала. Пийнах няколко глътки и се върнах отново на прашния път.

Когато най-сетне стигнах селището, нощта се спускаше над равнината и първите лампи вече светеха през прозорците. Къщурките бяха по-малки от тези в моето село, скупчени една до друга, заобиколени от просторни ниви, които след наскоро събраната реколта бяха като кръпки и осеяни с големи камъни. Нямаше съмнение къде се намирам. Свалих шала от главата си и разгоних мухите, които кръжаха около все още незарасналата рана. Това е, което съм, припомних си отново, с ръка върху ключа, който висеше на врата ми. Но докато наближавах — малка фигурка насред широкия и разбит път, ми се искаше Зак да беше до мен. Глупава мисъл, сгълчах се аз. И все пак, той беше за мен като песента на реката — винаги там.