Метаданни
Данни
- Серия
- Огненото слово (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fire Sermon, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Майре Буюклиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2018 г.)
Издание:
Автор: Франческа Хейг
Заглавие: Огненото слово
Преводач: Майре Буюклиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Печатница: Артлайн Студиос
Редактор: Мира Белчева
Художник: Стефан Вълканов
ISBN: 978-619-193-048-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6412
История
- — Добавяне
Глава 28
Ако изкачването беше изтощително, спускането също имаше своите предизвикателства. Луната беше възможно най-услужлива, но щом стигнахме до линията, от която започваха да растат дърветата, вече крачехме основно в тъмнина и често се препъвахме. Зои беше уверена, че е на прав път, или пък проявяваше безразсъдство в обзелото я очакване и ни водеше с бясна скорост. Притеснявах се дали Кип ще може да поддържа темпото толкова дълго, но той като че приветстваше бесния ни ритъм — необходимостта да не изостава го принуждаваше да се разсейва от мисълта, че е изморен, и той се промушваше през дърветата и камъните. Няколко пъти чувах как се спъва или се подхлъзва, чувах свличането на камъни и свистящия му дъх, когато се влачеше по земята или пък когато замахваше и се хващаше здраво за нещо, което да го задържи изправен.
Зои замръзна на място. В мрака не бяхме разбрали, че е спряла, докато с Кип едва не се блъснахме в нея. Нямаше нужда да ни шътка — внезапната и абсолютна застиналост на тялото й беше достатъчно предупреждение. В тишината, която последва, ясно осъзнах колко шумно се бяхме придвижвали до този момент.
Още по-лошо — в същото време осъзнах, че не бяхме единствените чакащи в мрака. От лявата ни страна, дълбоко в концентрираната чернота на нощта, нещо се движеше сред дърветата, после спираше, после пак започваше да се движи. Денят беше такъв наниз от ужаси, че дори не можех да преценя от какво ме беше страх повече — от Алфа преследвачи или от незамлъкналите мъртви от забранения град, съживили се някак сред тъмата. До мен Кип задържа дъха си. По-скоро почувствах, отколкото видях как Зои надига ръка и рязко сочи с палец назад. Осмелих се да отстъпя и усетих, че Кип до мен прави същото. Но все още се взирах в ръката на Зои. На фона на лунната светлина виждах силуета на ножа й, готов за хвърляне.
— Спри. — Гласът ми ме шокира толкова, колкото и другите. Осъзнаването дойде толкова внезапно и беше толкова непоколебимо, че дори не се замислих. — Пайпър е.
Той пристъпи напред, на няма и двайсет крачки от нас — просто форма, изникваща от мрака, разпознаваем само по гласа.
— Ще ми се да мисля, че първо щеше да провери, пък после да метне ножа — рече.
— Не разчитай на това — отвърна Зои. — Ще ни видиш сметката и на двамата, както се промъкваш така в тъмнината. — Тя тръгна към него. Не се прегърнаха, нито дори се докоснаха, но и в почти пълния мрак усещах, че не бива да гледам към тях.
Продължи само няколко мига. Докато се изправях, лицето ми се озова срещу рамото на Кип и чух как Пайпър тръгва към нас. Той протегна ръка, положи я на лицето ми и го обърна към себе си. Беше твърде тъмно, за да виждам изражението му ясно, но усещах как ме разглежда внимателно. Огледа лицето ми съсредоточено, като любовник. Или като клиент на пазара, който търси недостатъци по стоката. Прокара палец по скулата ми, притискайки настойчиво, сякаш да се увери, че наистина съм там, чак до костите. Когато най-сетне издиша, дъхът му стопли бузата ми, макар ръката ми да беше още в тази на Кип.
Пайпър не откъсна поглед от лицето ми.
— Благодаря ти, че я опази.
— Всъщност не го направих аз — отвърна Кип.
— Говорех на сестра си. — Той отпусна ръка и се обърна към Кип: — Но и ти си се справил добре, като гледам.
— Не съм и предполагал, че някой ден ще гледам на теб като на чаровницата в семейството — пошегува се Кип със Зои, която се беше присъединила към нас.
— Кажи какво стана на острова.
Пайпър поклати глава.
— Не сега. Трябва да се придвижваме. Не съм единственият, който може да ви намери.
Тя кимна.
— И без това сме почти на мястото за срещи. Ще се установим там за нощта. — Тръгнаха в пълен синхрон.
Кип и аз ги последвахме.
— За пръв път виждам такова нещо — прошепна ми той.
— Какво?
— Близнаци заедно.
Знаех какво има предвид. И аз бях поразена от двойката отпред — симетрията в движенията им, идеалното съвпадение в походката. След по-малко от половин час, когато спускането стана по-стръмно и по-каменисто, Зои и Пайпър ни поведоха рязко на юг, следвайки един каменен хребет, който се издигаше от дясната ни страна. Самата пещера беше добре скрита от бръшлян и ниски храсти. Когато Зои отмести бръшляна и се промушихме вътре, Пайпър и тя не можеха да стоят прави, без да се навеждат — имаше пространство, колкото четиримата да легнем вътре.
Мракът беше пълен и сякаш усилваше всеки звук. Докато с Кип се намествахме, замитайки дребните камъчета под нас и разтръсквайки одеялото, чувах всяко движение на Зои и Пайпър, докато правеха същото. В малкото пространство вонята на мокро и изгорено от нашето одеяло беше твърде забележима. Боях се, че и моята собствена миризма е твърде забележима. Не можех да си спомня кога за последен път съм се къпала както трябва. Дори бързото плакнене в реката беше преди дни. Лицето на Кип на дневна светлина изглеждаше не по-различно от моето — покрито със слой мръсотия, по-тъмна около очите и на врата му.
Другите двама се наместиха бързо, очевидно привикнали с това място. Сега вече разбирах предпочитанията на Пайпър към малката стаичка на острова и тънкия, завит на руло матрак.
— Кажи какво стана — започнах аз.
Той заговори тихо и звучеше изтощен:
— Не би ли предпочела да поспиш, вместо да слушаш подробностите?
— Ако заспя, така или иначе пак ще го сънувам.
Зои въздъхна.
— В такъв случай по-добре ни кажи сега. Ако пак ще вижда разни работи насън, никой от нас няма да успее да се наспи.
— Добре. — Последва дълга пауза. — Е, в известен смисъл беше по-добре от предсказанието ти. От гледна точка на това, че успяхме да изпратим втората вълна бегълци без проблем.
— А в друг смисъл? — попитах аз.
— По-зле, разбира се. Заради онова, което сториха на хората, които успяха да заловят.
— Но докато бяхме на острова, те главно вземаха пленници, поне това успяхме да видим. Сдържаха се.
— Знам — Пайпър се раздвижи върху каменния под. — Не убиваха, поне в началото. След като превзеха външните стени на форта, събраха всички пленници на двора. Наложи се да се изтеглим по високите нива. Бях на крепостната стена. Виждах всичко. Бяха вързали всички, дори ранените. Непрекъснато ги проверяваха по някакъв списък, един по един. Търсеха определени отличителни белези. Някои ги отвеждаха настрани, а после до корабите. Другите просто убиваха на място. Прерязваха им гърлата, един по един, докато останалите пленници чакаха, а жената със списъка се придвижваше по редицата. И отбелязваше нещо по листа.
Виждах го, както го описваше. Вече го бях зървала за кратко, още в първата нощ от връщането ни на континента, когато събудих Кип с виковете си. Но както и повечето ми видения, и това бе поредица от неясни импресии. Сега думите на Пайпър уплътняваха видяното и оцветяваха в ярки краски замъглената и сива поредица от мигове.
— Как биха могли да знаят кой кой е? И кои са техните близнаци? — попита Зои. — На острова няма документи за регистрация.
— Не подценявай количеството информация, с която разполагат — отвърна той. — Отдавна предполагахме, че съставят списък на хората, за които са смятали, че се намират на острова. Предвид това колко строго следяха Омега през последно време, стана все по-трудно и по-трудно просто да изчезваме. Но не разбираха кого да убият и кого не заради списъка — продължи той. — Или поне не изцяло.
— Жената със списъка — обадих се аз, докато наблюдавах разгръщащата се картина под затворените си клепачи. — Била е тя.
— Не можех да видя белега й от стената — каза той, — но сигурно беше Изповедничката. Личеше си как войниците се държат на разстояние от нея — тя не беше Алфа. Но все пак изпълняваха заповедите й. Проверяваше пленените по списъка, но също така доста често се навеждаше към тях или поставяше ръка на главите им със затворени очи. Веднъж разбрала онова, което я интересува, само кимване от нейна страна беше достатъчно войниците да пристъпят и да режат гърла.
Виждах всичко. Кимванията й бяха някак по-брутални дори от остриетата на войниците върху плътта. Отношението й беше толкова небрежно — едва доловимо помръдване на главата към чакащите войници, докато вече се обръщаше към следващата жертва.
Зои заговори първа:
— Колко души се измъкнаха от острова?
— Повече от две трети успяха да избягат с лодките. Всички деца и почти всички цивилни. Но вторият тур беше организиран доста набързо и съдовете бяха препълнени. Една от лодките затъна сред рифа. Успяхме да спасим само трима от пасажерите с детските лодки, преди да ги скрием в пещерите. — Той вяло се засмя. — Много им помогнахме, няма що — бяха на острова, когато Алфа пристигнаха същата нощ.
В тишината наоколо спомените ми за битката се разиграваха отново в съзнанието ми, и то толкова живо, че пак можех да усетя миризмата на кръв и вино. Знаех, че същото се случва и с Кип и Пайпър.
— Видяхте как започна битката — каза той. — След като напуснахте, нещата се стекоха почти така, както ме предупреди. Северният тунел падна след полунощ, както ти каза, въпреки струпаните барикади. Превзеха целия кратер. Имаше много битки по улиците — в по-близките квартали. Но бяха толкова предпазливи — имам предвид Алфа. Убиваха, но не безразборно. През повечето време използваха огън, за да подгонват хората.
— И накрая? — продължаваше да настоява Зои.
— Просто ни пометоха. И не след дълго беше ясно, че вече няма какво да защитаваме. Бяха изгорили града, бяха блокирали тунелите. Бяха пробили главната порта към форта, а ние просто удържахме горните нива. След като избиха повечето пленници в двора, сигурно останаха около деветдесет души от нашите — живи и незаловени, срещу, да кажем, близо шестстотин от техните. Никога нямаше да успеем да се измъкнем живи от форта, ако не се въздържаха да убиват. Не съм и предполагал, че някога ще съм благодарен на Изповедничката. — Той буквално изплю името й. — Но не убиваха никого, по възможност, докато не бъдеше вързан и проверен от нея. Така че, когато успяхме да направим последния пробив от форта, в тъмното, те се въздържаха. Димът също помогна — в този момент вече бяха изгорили половината. Но те и без това смятаха, че ни държат в капан. Не знаеха за лодките в пещерите, така че когато успяхме да преодолеем ръба на кратера, се прегрупираха, за да пазят пристанището. Щом се насочихме на изток, сигурно решиха, че ще се опитаме да плуваме. — И отново онзи унил смях. — Не са моряци, това е сигурно. Щом спуснахме саловете и канутата в рифа, големите им кораби не можеха да се доближат до нас и много от лодките им затънаха, след като се опитаха да ни последват. Не можеха да ни хванат, дори със смешните ни плавателни средства. Ние бяхме най-дрипавата флотилия, която някога сте виждали, и никога не бихме успели да стигнем до сушата. Но познавахме рифа със затворени очи, а те не можеха да постигнат никакъв напредък в тъмното. А след рифа закотвената им собствена флотилия беше почти неохраняема, с изключение на кораба с пленниците. Качихме се на два от техните кораби, преди изобщо да се усетят какво става. Останалите дори нямаха достатъчно екипаж, за да тръгнат да ни преследват. Но мисля, че вече бяха разбрали, че няма да открият онова, което търсят.
— Как са могли да знаят? — попита Кип.
— Изповедничката сигурно е знаела — отвърнах. — Сигурно го е почувствала, убедена съм.
— Може би. Но те дори нямаха нужда от нея. Просто питаха за вас.
— Не знаех, че сте на толкова дружески начала.
Пайпър пренебрегна забележката на Кип.
— Беше, когато обградиха всички пленници, преди да започнат да ги избиват. Войниците викаха от двора.
В тишината, която последва, знаех какво ще каже след това:
— Казаха, че ще ги пощадят, ако предадем вас двамата.
Почувствах забързаното издихание на Кип върху рамото си. Затворих очи, но в мрака това нямаше никакво значение.
* * *
Събудих се рано, изненадана, че въобще съм успяла да поспя. Не исках да срещам другите, затова почувствах облекчение, че не чувам нищо друго освен равномерно дишане насън. Но когато си проправих път през висящите растения при входа на пещерата, мокри от росата, забелязах, че Пайпър е вече навън и методично точи един от ножовете си на камъка, върху който беше седнал.
Не го бях виждала на дневна светлина от острова. Небето само загатваше за изгрев, но имаше достатъчно светлина, за да различа раните — едното око, почти затворено от тежък оток, и продълговат прорез на ръката.
— Не е толкова зле, колкото изглежда. Зои едва го е усетила — рече. — А окото си беше чиста случайност — фраснах се с греблото по лицето, когато се опитвахме да изкараме малките лодки от пещерите.
— Няма нужда да ме лъжеш — отвърнах аз.
Погледна ме с полуусмивка.
— Май няма особен смисъл да се пробвам. — Докосна крайчеца на отока около окото. — И двамата знаехме какъв риск поемам, като ви пускам. Когато казах на Събранието какво съм сторил, неколцина ми дадоха да разбера как се чувстват по този повод. За окото трябва да благодаря на Саймън.
— Съжалявам — казах. — Значи това беше за теб при съпротивата?
Той сви рамене.
— Това беше за мен като водач. Но няма значение. Ще продължа да работя — ако е останала някаква съпротива, за която да се работи.
— Но тази — рекох и посочих раната на ръката му. — Тази не е от собственото ти Събрание. — Наведох се по-близо до нея. Виждах, че е зашита, макар и малко нескопосано.
— Не, това беше войник на Съвета. — Проследи погледа ми. — Знам, че не е много красиво. Да си призная, заши го една едноръка жена на клатеща се лодка.
Засмях се, докато той се поместваше, за да ми направи място на плоския камък.
— Съжалявам, не биваше да се смея — рекох. — Точно пък аз.
Погледна ме внимателно. Смутих се от близостта на лицето му до моето. Виждах косъмчетата по наболата му брада. Когато погледнах надолу, забелязах кожата около раната на ръката му и как се беше набръчкала около всеки шев.
— Не успя да поспиш много снощи, нали? — попита.
Поклатих глава.
— Но аз и в най-добрите си времена не спя особено. — Дълга пауза. — Другите, онези, които се измъкнаха от острова заедно с теб, като жената, която те е зашила, те къде отидоха?
— Разделихме се, дори не акостирахме двата кораба заедно. Другите от моя кораб потеглиха на изток. Но мрежата ще се разгърне отново, с всички онези, които избягаха по-рано. Ако са акостирали без проблем и са стигнали до вътрешността на сушата, убежищата ще са затрупани с приходящи. Мога да гарантирам, че не съм единственият островитянин, който е спал неудобно тази нощ.
Зададох въпроса, очаквайки с ужас отговора.
— А другите — колко са?
— Убитите? Може би около четиристотин, на острова, някои от тях — в битка, но основно на двора. Още неколцина взети в плен — може би десетима или петнайсет. За останалите — всичко зависи от това дали са акостирали без проблеми. Изгубихме трийсетима от лодката, която затъна в рифа, а нямаме информация за другите лодки от седмици.
Отново чувствах, че ме гледа.
— Решението беше мое, Кас. Не твое. Нямаше нужда да ви пускам да си тръгнете.
Кимнах, но не вдигнах очи.
— Мислиш, че не е трябвало да го правя ли?
Не можех да продумам. Успявах само да дишам — думите ме бяха изоставили съвсем.
— Мисля, че взех правилното решение — продължи той. — Макар и по грешни съображения. Аз наистина вярвам, че имаме нужда от теб — че ти би могла да си най-мощното оръжие на съпротивата. Но не беше заради това, или по-скоро не само заради това. — Той замълча.
— Помниш ли на онази тераса, на острова, как ти казах, че не знам дали има граница, където моята роля на острова да свършва и да започвам самият аз?
Кимнах.
— Научих отговора, когато Събранието реши да ви предаде. Онова, което сторих, беше редно, но не го направих за острова. И хората пострадаха заради решението ми. — Докато говореше за това, виждах, че всичко е отново пред очите му — кръвта, която попиваше в цепнатините между паветата. Гледаше ме директно, без никакво притеснение. Знаеше, че виждам онова, което и той — че виденията ми са ми показали как Изповедничката ръководи касапницата. Това ни направи едновременно по-близки и ни отдалечи. Каквото и да беше мислил, на каквото и да се беше надявал, кръвта на двора никога нямаше да изчезне. Каквито и да са били чувствата му, кръвта ги беше превърнала мигновено в твърде тежки и незначителни.
— Всичко свърши — каза.
В дърветата над нас първите птички вече призоваваха слънцето. Спомних си една история, която бях чувала в селището — че когато дошъл взривът, всички птици, които били в полет и не били убити на мига, ослепели. Опитах се да си представя. Онези, които не можели да кацнат, летели, докато не окапали. Представих си неумолимото им падане слепешком.
— Зои мисли, че бягаш, защото си наплашена — рече той.
— Така е — отвърнах. — Това, че съм наплашена де.
— Но не бягаш?
— Не. — Вече нямаше смисъл. Нямаше разстояние, което да ме освободи от всичко, което знаех, че се бе случило на острова. И вече нямаше сигурност, никъде.