Франческа Хейг
Огненото слово (12)

Глава 12

В онези първи минути на бясно препускане се страхувах, че никога няма да успея да спра. Но скоро разбрахме, че конете са изначално мързеливи животни. След като първичната паника поутихна и светлините на селото вече не се виждаха зад нас, конете забавиха ход и само непрекъснатите ни ритници успяваха да ги убедят да се движат малко по-бързо от обичайния им бавен тръс. През по-голямата част от нощта яздихме по този начин — изблици на нежелана скорост, после дълги периоди на лек тръс. Не бях си и представяла колко е уморително. Мислех си, че язденето е проста работа, като седенето, но усилието само да се задържиш върху коня, като не броим подмамването да върви напред, превърна бедрата и краката ми в една постоянна болка. Конят ми непрекъснато спираше да пасе и успявах да го възпирам само с резки дръпвания на въжето около врата му. Когато го пришпорвах да се движи по-бързо, така подскачах, че си мислех как всичките ми зъби ще се разклатят и ще изпопадат.

Знаех, или по-скоро усещах, че все още се движим на югозапад, макар че се бяхме дръпнали от пътя малко след като напуснахме селото. Когато утрото започна да взема превес над тъмнината, забелязахме, че сме стигнали до обширна равнина, тук-там нарушавана от туфи по-висока трева и малки езерца. Конете забавиха ход по блатистата почва. Вече не се борех с моя, когато започна да пасе трева от подгизналата земя. Кип спря до мен и огледа равното пространство наоколо.

— Ако слезем тук, никога няма да успеем пак да се качим върху конете.

— Струва ми се, че ще ни е по-лесно без разбесняла се тълпа наоколо — отвърнах. — И в двата случая не мисля, че мога да издържа тук горе още дълго.

— Знаеш ли как да слезеш?

Вдигнах рамене.

— Това със сигурност е лесната част. Цяла нощ се борих да не падна. — Забелязах малък шубрак само на стотина крачки от нас. — Може да спим там.

— Точно сега бих спал навсякъде.

Преметнах единия си крак до другия и се плъзнах надолу, като леко залитнах, когато стъпих на земята. Краката ми се възпротивиха, след като ги изпънах. До мен конят доволно разтърси глава. Кип също слезе, без да падне, но присви очи от болката в мускулите.

Отне ни известно време да убедим конете отново да помръднат, но след много бутане все пак тръгнаха и скоро стигнахме до подслона от няколко дървета. Конете започнаха да пият от блатистото езерце, докато връзвах въжетата им за един клон. Кип седна върху туфите трева там, където земята леко се издигаше от блатистата повърхност между дърветата. Посочи към себе си с отвращение.

— Едва успях да се добера до някакви дрехи — чудни чисти дрехи — и сега вонят на кон.

— Не мисля, че и без това ухаем особено приятно напоследък — отвърнах. Докато сядах до него, извадих последните две ябълки от джобовете си и му подадох едната.

— Колко далеч мислиш, че сме стигнали?

— Далеч. По-далеч, отколкото ако бяхме вървели пеша май. — Знаех, че няма да можем да задържим конете чак до крайбрежието — Омега върху коне щеше да бие твърде много на очи, но пък всеки ден яздене ни приближаваше все повече до острова.

Той изплю една ябълкова семка.

— Достатъчно далеч, че Зак да спре да ни търси?

Поклатих глава.

— А и не е само той. — През цялата нощ, дори с подскачащия под мен кон, бях усещала Изповедничката, бях усещала мисловния лъч, насочен към нас. — Не че смятам, че той някога ще спре да търси, но усещам най-вече нея. Изповедничката. И не знам защо толкова се интересува. Защо толкова държи да пази Зак.

До мен Кип се излягаше.

— Работи за него, нали така?

— Нещо такова — отвърнах. — Искам да кажа, да, тя е Омега, а той е в Съвета, така е. Но наистина ми е трудно да си я представя да работи за някого, честно. — Представих си властната извивка на веждите й.

Кип седна отново.

— Забравих — това е твое.

Свали си пуловера, а после и другия отдолу, онзи, който му бях дала през първия ден на нашето бягство. Облякох го върху ризата. Беше мръсен и доста деформиран около врата от няколко седмици носене на кръста. Погледнах се и се засмях.

— Извинявай — рече той, докато навличаше отново новия пуловер. — Май съм ти го съсипал.

— Колкото и нелепо да изглеждам, дрехите са ми последна грижа в момента.

— Не изглеждаш нелепо. Изглеждаш хубава. — Каза го с безразличен тон. Не знаех как да отговоря, но той вече се обръщаше да спи. — Мръсна, очевидно. И вониш на кон. Но хубава.

* * *

Конете бяха същинска благословия. Напредвахме много по-бързо от преди, но се и чувствахме изложени на показ. Двама ездачи много по-лесно се набиват на очи и им е по-трудно да се скрият, а двама Омега на коне биха привлекли вниманието на всеки, не само на войниците на Съвета. Решихме да задържим конете за още няколко дни, докато прекосим блатистата местност, а после, щом стигнем до населена територия, да ги оставим.

Язденето стана по-лесно. Установих, че конят ми реагира много по-добре, когато го подканвам с краката си, отколкото когато го дърпам за въжето около врата му. Кип все още срещаше затруднения с качването върху коня, тъй като имаше само една ръка, с която да си помага, но иначе бързо се научи да язди. Нестабилността, която все още белязваше движенията му, изчезваше върху гърба на коня, и той се пъчеше, обикаляше ме и гладко редуваше тръс с галоп и обратно. Напредвахме добре, водени винаги от блазнещата мисъл, че с всеки изминал ден се приближаваме до острова. Виденията ми ставаха все по-ясни в сравнение с преди, сякаш изникващи от мъглата в далечината. Когато идваше в сънищата ми, виждах дори черната лъскавина на мидите, полепнали по скалите в основата при водата, и усещах аромата на соления морски въздух, примесен с киселия привкус на птичи тор.

Краката все още ме боляха от язденето, но все повече се привързвах към коня ми и много често вечер стоях облегната на шията му, с едната си ръка на холката^[1] му, а с другата — на меката бразда на носа му, между огромните, трепкащи ноздри. Въпреки протестите ми, Кип така и не се отказа от мисълта, че комуникирам с конете на телепатично ниво. Всъщност точно поради обратната причина им се радвах толкова много и ги намирах за толкова обезоръжаващи още от самото начало. Конете имаха категорично присъствие — дори само с размера и физиката си, но не присъстваха в онзи смисъл, с който бях свикнала — пулсиращо съзнание, което усещах около другите хора. Когато стоях с лице, притиснато в шията на коня, можех да затворя очи и да си представя какво е да не си ясновидец и да си с друг човек. Обикновено присъствие, едно топло тяло. Нощем, когато спях в такава близост с Кип, размишлявах дали липсата му на спомени беше причината да мога да се чувствам толкова уютно с него. Може би усещах съзнанието му толкова ненатрапчиво именно заради отсъствието на минало, което означаваше по-малко шум в главата му.

Не говореше често за онова, което беше преживял, но бях изненадана колко щастлив изглежда. Сякаш преоткриваше света и въпреки глада и изтощението бе в прекрасно настроение. Една нощ, докато лежахме сгушени в тревата, а конете стояха вързани наблизо, се опита да ми го обясни.

— Когато счупи контейнера, беше нещо като взрив. Така го почувствах. Не като нещо лошо, а сякаш точно тогава всичко се разпадна на Преди и След. Мигът, в който разби стъклото. Това беше взрив за мен, чак до звука, който изведнъж ме заля. Разпръсването.

Примижах, когато си спомних. Замахването с ключа, експлозията от звук сред тишината на залата с контейнерите.

Той продължи:

— Всичко преди това — то е загубено за мен. Тъжно е, разбира се. И, разбира се, ми се иска да знам. Но всяко нещо от разбиването на контейнера насам, това е След. И не мога да се боря с него. То е всичко, което имам. Трудно е да го обясня, но по някакъв начин е вълнуващо. Всичко е ново.

Въздъхнах.

— Бих минала и с по-малко вълнение, ако ме питаш. — Но разбирах какво има предвид. А също така разбирах и отговорността си към него. Аз бях разбивачът на контейнера, създателят на взрива. Не бях сигурна дали съм апокалипсис за стария му свят или пророк за новия. Или и двете. Което и да беше, вече знаех, че сме свързани в обща съдба още от момента, в който замахнах с онзи ключ. Може би и от преди това — от момента, в който очите му срещнаха моите през стъклото.

Минахме само покрай едно селище в мочурищата. Забелязах хълма отдалеч, издигаше се от блатото — контурите на сградите на върха и полегатите склонове, засети с вяла реколта. Окаяното му местоположение говореше за Омега селище, но въпреки това, щом слънцето се скри, го заобиколихме. Наоколо не се забелязваха шубраци, но на половин миля на запад от селището се натъкнахме на едно местенце, където тръстиките стърчаха над конете, предлагайки добро укритие, така че спряхме да нощуваме там.

Бяхме решили да се държим на разстояние и да тръгнем преди изгрев-слънце, но музиката ни привлече. Докато връзвахме конете, през блатото до нас достигнаха звуците на гайди. А когато вятърът утихваше, успявахме да чуем и подрънкването на китара. За пръв път чувах музика от пребиваването ми в селището, където Сара ковача свиреше на гайда след приключване на жътвата или по време на зимните огньове. Понякога оттам минаваха и Омега бардове, макар че през последните лоши години малцина спираха, тъй като не ни се намираха монети, а най-доброто, на което можеха да разчитат, бе подслон за през нощта и скромна трапеза. Толкова отдавна не бях чувала музика, че звуците, които достигаха до нас в блатото, сякаш не просто изникваха от мрака, а от миналото. Мелодии полупознати, полузапомнени.

Луната беше слаба, затова ни беше трудно да се доберем до селището и на няколко пъти се озовавахме нагазили във вода до колене. Гладът беше изтрил всякакви предразсъдъци по отношение на кражбата на храна от Омега, но колкото повече се приближавахме, видът на паянтовите постройки и зловонието на подгизналите ниви с насаждения, които ги заобикаляха, говореха, че няма кой знае какво за крадене. Но онова, което исках да взема, беше музиката. Промъквахме се през нивичките, докато стигнахме до постройките.

Глъчката идваше от един хамбар на южния склон на хълма. Беше ярко осветен от висящи фенери, а през отворените врати виждахме фигури — някои, поседнали върху бали слама, други — във вихъра на танца.

И понеже това беше Омега селище, поне знаехме, че няма да има кучета, които биха ни издали, докато лазим около задната част на хамбара. Тук музиката се чуваше силно, а грубата стена от греди беше щедра на дупки и цепнатини, през които да надничаме вътре. Фенерите сякаш трепкаха в такт с музиката. В центъра на хамбара, на импровизирана сцена от бали, двама мъже свиреха на гайда, а една жена — на китара. Бяха бардове, ако се съдеше по вида им, с натруфени, но износени дрехи. Явно посещението им беше поводът за това скромно празненство. Около тях се въртяха местните, слабички, но достатъчно весели, някои вече пийнали повечко, олюляващи се в ритъма на музиката.

— Дръпни се — рече Кип и ме дръпна за лакътя.

— Не могат да ни видят — не и с толкова светлина в хамбара — прошепнах аз, притиснала плътно лице към грубото дърво. Вътре един мъж въртеше младо девойче за ръцете, а единственият й крак висеше във въздуха, докато обикаляше в кръг около него, смеейки се високо.

— Не е това.

Обърнах се. Той отстъпи назад, направи лек поклон и протегна ръка.

— Да потанцуваме?

Потиснах смеха си от абсурдната ситуация. Но той посрещна моята усмивка с още по-широка.

— Само за няколко минути, нека си представим, че не сме бегълци. Нека бъдем двама души, които танцуват.

Сигурно знаеше, не по-зле от мен, колко невъзможно е това. Можеха да ни разкрият във всеки един момент. Дори тук, сред своите събратя по съдба, не смеехме да се покажем. Можеше вече да се е разчуло за нас от Уиндъм, а също и от селото, откъдето бяхме откраднали конете. По петите ни имаше войници, а вероятно и награда за залавянето ни, на която изтънелите лица в хамбара трудно биха устояли. А някъде там беше и Изповедничката, чието съзнание-острие разсичаше нощния простор.

Ала в мрака, изпълнен с аромата на цигарен дим и бира, и музиката, изливаща се от процепите на стената, беше лесно просто да поема ръката му. Светлината от хамбара рисуваше линии на лицето му. Хванах го, положих другата си ръка на рамото му и се залюляхме с музиката. За няколко мига беше като надникване в друг живот — онзи, който можеше да е между стените на хамбара, с танци с приятели, вместо спотаяване навън в тъмата. Живот, в който тревогите ни щяха да бъдат лошата реколта или протеклият покрив вместо зала, пълна с контейнери и преследваща армия. Където сънят ми щеше да бъде обезпокояван от красивото момче, което съм срещнала на пазара, вместо от видения за взрива.

Останахме за няколко песни. Започна една весела мелодия и ние се завъртяхме в кръг, измисляйки разни чудати движения. Бояхме се да се засмеем и дори да говорим, но танцуващите от другата страна на стената го правеха вместо нас — виковете и смеховете им се засилваха заедно с музиката.

Заръмя. Дъждът беше достатъчно топъл, за да не му обърнем внимание, а и вече бяхме мокри от прекосяването на блатото, но си беше напомняне за това, че сме от грешната страна на стената. Че крадем време от живот, който не ни принадлежи. Може би бях правила точно това през всички онези години, в селото, когато със Зак бяхме деца.

Не проговорихме, докато се измъквахме крадешком в нощта, следвани от музиката, и тръгнахме по обратния път през мочурището.

* * *

Дните отминаваха и започнахме все повече да завиждаме на конете за постоянното им пиршество с трева. В блатата нямаше какво толкова да намерим за ядене. В мътните езерца се въдеха по малко дребни скаридки, почти празни черупки без месо. Но поне имаше постоянно вода, а негостоприемната, мочурлива земя означаваше дни наред без селища по пътя. Това беше облекчение, но също така означаваше, че няма откъде да се открадне храна. Кип започна да се шегува все по-рядко. Нощем, докато седяхме и наблюдавахме как конете преживят, се улавях да имитирам движението на челюстите им със собствената ми празна уста.

— Не си ли се замислял защо конете нямат близнаци? — попитах, докато ги гледахме как пасат. — Както и другите животни.

— Понякога имат — отвърна той.

— О, да, понякога се раждат по няколко бебета, но не и истински близнаци. Не и свързани.

Той вдигна рамене.

— Животните също така не говорят, нито строят къщи — посочи. — Различни са от нас. Взривът, радиацията — засегнали са хората по различен начин, това е. Разбира се, повлияли са и на животните — навсякъде има животни с деформации. Просто са се адаптирали по други начини.

Кимнах. Това беше общоприетото обяснение, макар че ми беше трудно да мисля за това явление като за адаптация, отколкото за нещо неизменно. Свят без близнаци ми се струваше неестествен, невъзможен. Може би Кип беше най-близо до него, доколкото позволяваше нашето След. Но дори това беше илюзия. Може и да не я помнеше, но сестра му беше там някъде. Бяха като двуглавата змия, която бяхме видели при реката преди седмица. Всяка от главите можеше да си въобразява, че е самостоятелна, но споделяха една обща смърт.

На следващия ден почувствах как блатото започва да изчезва. Появиха се и веществени знаци — земята под конските копита беше по-малко мочурлива, а ние напредвахме малко по-бързо. На запад различавахме масивните планини. И тогава, някъде привечер, пред нас се вдигна пушек.

Когато свалихме въжетата от шиите на конете, им трябваше малко време, за да осъзнаят, че са свободни. Започнаха да пасат още там, на място. Засмях се.

— Представяш ли си късмета ни, ако сега не можем да се отървем от тях?

И все пак не тръгнах да се отдалечавам, а си позволих едно последно потупване по шията на коня.

— Мислиш ли, че ще се оправят?

Кимнах.

— Вероятно пак ще ги хванат в крайна сметка. А дотогава ще са като на почивка.

Отстъпих назад. Когато животното не помръдна, приближих и здраво го пернах по хълбока. Направи няколко колебливи крачки. Конят на Кип го последва. После, на по-малко от двайсет крачки натам, отново спряха и започнаха да пасат.

— Представях си, че ще побегнат в галоп към безкрая или нещо такова.

Кип сви рамене.

— Много са мързеливи. Не съм ги виждал да галопират от първата вечер. — Вдигна въжетата. — Тези трябват ли ни още?

— Не виждам за какво. — Оставихме ги, където паднаха.

Кип ме погледна.

— Ще ти липсват, нали?

— Има нещо такова. Поне някои работи.

— И на мен. Хареса ми да яздя и да са наоколо. — Тръгна. — Ако е някакво успокоение, вероятно ще миришем на тях още дълго време.

* * *

Седяхме на един огромен камък на края на мочурището, загледани в мрежата от пътища, които се виеха в далечината и стигаха до някакъв град. Беше голям, по-голям от всеки, който бях виждала, като изключим Уиндъм. Изглеждаше като разлят по склона на хълма, а в покрайнините къщите бяха разпилени нашироко, за разлика от другите, който бяха скупчени нагъсто при върха. Близо до южния край на града се простираше гъста гора, докъдето ни стигаше погледът.

— Омега — казах, докато примижавах срещу залязващото ниско зад града слънце.

— Как разбра?

— Само виж. — Посочих към паянтовите постройки и блатистата земя наоколо. Някои от къщите в покрайнините изглеждаха като бараки.

— Но сигурно ще има и Алфа сред тях.

— Евентуално няколко патрула войници. Може би неколцина търговци или пътници. Съмнителни типове.

— Дали ще ни потърсят тук?

Всмуках горната си устна.

— Не знам. Изминахме дълъг път — може би по-дълъг, отколкото Зак си е мислил, че ще минем.

— По-дълъг, отколкото и аз съм си представял, ако трябва да съм честен.

— Дори и така да е, със сигурност е съобщил за нас. Не мисля, че имаме избор обаче. — Погледнах към кокалестите си ръце. Кокалчетата на пръстите ми стърчаха, остри като перки. — Не можем да продължим така. Дори и да ни издирват, градът пак е по-добрият ни шанс да се сдобием с храна. — Мислех и за това как бях скрила куклата Скарлет — най-отпред, сред останалите играчки в кутията, когато Зак се опита да я открадне. — Може би в момента най-безопасното място за нас е градът. Там ще сме просто двама души сред хиляди други.

Кип се обърна към мен.

— А и ще търсят ясновидка и едноръко момче, нали така?