Франческа Хейг
Огненото слово (27)

Глава 27

Сутринта отново заваля. Не запалихме огъня отново, а клекнали под клоните на дърветата в края на поляната, изядохме студените остатъци от заека — мазнината му беше изстинала и лепкаво бяла. Когато потеглихме, Кип понечи да продължим да следваме реката, но Зои поклати глава.

— Тук ще се отдалечим от реката. Има голям град на по-малко от ден ходене нагоре срещу течението — не можем да рискуваме да се приближаваме повече. А и се обзалагам, че наблюдават долината. Ако бях сама, щях да хвана пътя през долината, но с вас двамата е много рисковано.

Огледах се, насочила поглед нагоре към дърветата. Зад нас долината се разширяваше там, където реката си проправяше път към морето. Пред нас се свиваше до нещо като пътека между ограждащите ни планини, които закриваха небето от двете страни. Гората оредяваше на по-малко от половината път, разкривайки лицата на скалите и свлечените сипеи.

Кип въздъхна и ме погледна.

— Предполагам, че не те осеняват усещания за някакви тайни тунели, които да ни спестят това катерене?

Усмихнах се.

— Не и този път, съжалявам. Но Зои е права — нагоре по реката има голям град. А около него е пълно с хора.

Тя кимна.

— Пазарен град е — ще се стичат хора откъде ли не в края на седмицата. Ако трябва да пресечем планините, най-лесният преход е от тази страна на реката. — Тя посочи към върха от лявата ни страна. — Само че там със сигурност ще наблюдават. Затова трябва да пресечем реката тук и да хванем високата пътека отвъд онзи връх.

Проследих с поглед сочещия пръст и вдигнах очи към върха отдясно, от другата страна на реката. Поклатих глава.

— Там има голям град, по-голям от този в долината. Полудя ли?

— Някой от нас наистина е полудял. — Вече вървеше надолу към реката.

— Не знаеш какво говориш — извика Кип. — Тя може да усеща такива неща.

— Знам, че може — викна Зои в отговор. — И дори е по-добра, отколкото мислех, щом може да усети точно този град.

— Никога не е грешила — продължи Кип, подтичвайки след нея, за да не му се налага да вика.

— Не твърдя, че греши. — Зои се обърна с лице към нас. — Но е в леко разминаване с времето. Там е имало град някога — огромен, по-голям дори от Уиндъм. Но това е било в Преди.

Отново поклатих глава.

— Можех да се закълна. Усещам го толкова силно.

— Хиляди хора, стотици хиляди, са живели там стотици години. — Тя вдигна рамене. — Това не би ли оставило някаква следа?

— Няма никакво значение — рече Кип. — Това е табу. Не смятам да се приближавам до град от Преди.

— Ако се боиш, че ще нарушиш законите на Съвета, почти съм убедена, че вече си изпуснал този шанс — отвърна тя.

— Това е различно. Не става дума за закони. Става дума за Преди. Не можеш да се доближаваш до такива неща.

— Именно затова Зои е права — потвърдих аз. — Никой няма да припари там. Ако пътят минава през града, това е най-добрата ни възможност да прекосим планините, без да ни хванат.

— Има причина никой да не ходи там. Замърсено е. Смъртоносно. Виждали сте плакатите.

— Аха — отвърнах. — Виждала съм и плакати, които ни описват като опасни конекрадци.

— И да не забравяме плакатите за това, че Омега не стават за нищо, че са опасни и са товар на гърба на Алфа — добави Зои.

Кимнах.

— Дори табуто да има своите основания, не може да е по-опасно от другите ни възможности.

Той въздъхна и се насочи към реката.

— Нямаше да се противя толкоз, ако градът не беше навръх проклетата планина.

* * *

Никой не се разприказва особено до края на деня. Изкачването беше стръмно и често пъти просто пълзяхме сред бодливи, гъсти шубраци. След обяда, който представляваше шепа жилави гъби, намерени от Зои, тя ни остави за около час, след което се върна със заек и две малки птички, увиснали на колана й. — Обикновено хващам повече, но наоколо има хора, идват от равнината. Един патрул войници на Съвета и тумба местни Алфа, които си искат наградата.

— Мислиш ли, че са успели да хванат много от онези, които се измъкнаха от острова? — изпънах крака, докато се изправях.

— Вероятно неколцина — тя метна раницата на гърба си. — Би трябвало избягалите да са се разделили, да са се разпръснали и да се опитват да стигнат до убежищата. Но и много Алфа ги търсят. Добрата новина е, че са толкова дяволски шумни, че нямаха никакъв шанс да ме хванат, а и изглежда се придържат към по-ниските хълмове, по-близо до реката. Лошата е, че вече са подплашили половината дивеч по скатовете, а по-нагоре няма какво да се улови.

— Според теб колко остава до пътеката? — попита Кип.

Тя сбърчи нос.

— С вас двамата, дето само ме забавяте, около три дни, бих казала. Може и повече, ако преследвачите се изкачат по-високо и се наложи да играем на сигурно.

През остатъка от следобеда продължихме да мълчим, но напреднахме стабилно. Спряхме да нощуваме малко под линията, над която вече не растяха дървета. Не рискувахме да запалим огън и макар с Кип да се кълняхме, че няма да можем дори да погледнем суровото месо, което Зои ни предложи, и двамата в крайна сметка се насилихме да хапнем малко. Водата беше по-големият проблем — макар че напълнихме манерките в реката, оттогава не бяхме срещнали и един извор, затова се ограничавахме само до някоя и друга глътка от време на време. Седнах облегната на ствола на едно дърво — твърде тясно, за да ми служи за удобна опора, и примижала вадех малките трески от краката си, целите осеяни с драскотини. Не спирах да прокарвам език по зъбите си, леко лепкави от топлината и липсата на вода. Опитвах се да не мисля за месото, за клисавия му вкус и лойта, която се беше набила между зъбите ми.

Зои, седнала отсреща, заговори внезапно:

— Мислиш ли, че е свършил?

— Боят на острова ли? — затворих очи за миг. — Не мога да кажа. Не съм усещала нищо повече, не и от нощта, преди да ни откриеш, когато имах видение за падането на главната порта на форта. Но не знам дали всичко е приключило, или просто сме твърде далеч, за да мога да почувствам нещо.

Тя почистваше ноктите си с ножа, по вече познатия ми начин.

— Твърде далеч? Не ми се ще да ви разбивам представите, но с вас двамата, както едва се влачите, изобщо не се движим бързо. Така или иначе, не смятам, че разстоянието е кой знае какъв проблем за теб. Успяла си да ги усетиш още преди да са се качили на лодките. Това ми каза.

Погледнах ръцете си.

— Така беше. Но ясновидството зависи от много неща и разстоянието е едно от тях. Заедно с определен вид… — замълчах за момент — напрежение. Както е с Изповедничката, която ме търси — тя се е съсредоточила върху мен толкова настоятелно, че мога да я усетя по всяко време, без значение къде се намирам.

Известно време единственият звук, който се чуваше, беше нетърпеливото почукване на ножа на Зои по ноктите й. В един момент Кип се обади.

— Вината не е на Кас, че нещата не се случват както на нас ни се иска.

Тя го погледна.

— Казваш го, понеже не е открила близначката ти?

— Дори не съм сигурен дали искам да знам коя е. Но цялото това нещо с ясновидството — то не е праволинейно. Виждала си как се буди всяка нощ. Не й е лесно.

— Събуждането й нощем не е лесно за никой от нас — отвърна тя и ми обърна гръб. — И ако ще го правиш пак и тази нощ, пробвай да ограничиш частта с викането. Все още има хора, които те издирват.

Усмихнах се смутено.

— Съжалявам. И съжалявам, задето не мога да ти кажа повече за острова или за Пайпър. Но мисля, че не би се дал да го хванат жив.

Зои вдигна рамене.

— Не е нужно да си ясновидец, за да се сетиш.

— Но все пак е добра новина, нали? Знаем, че не е мъртъв. А ако това означава и че не са го заловили, значи има шанс да е добре.

— Сигурно ще разберем след няколко дни. Ако е добре, ще се появи на тайното ни място.

Настаних се до Кип, увивайки плътно одеялото около двама ни.

— Не ти вярвам, да знаеш — тихо казах аз. — Че не искаш да разбереш коя е близначката ти. Как е възможно да не искаш?

— Не е толкова странно, колкото си мислиш — отвърна той. Легнал зад мен, усетих как дъхът му затопля косата ми, когато заговори. — Хората са живели хиляди години без близнаци, в Преди.

Зои се изсмя.

— И виж колко добре е свършило всичко.

* * *

През нощта леко валя, а сутринта, докато си събирахме нещата и се приготвяхме за път, долината потъна в гъста мъгла.

— Това е добра новина — изтъкна Зои, когато се оплаках колко е натежало овлажненото одеяло. — Ще излезем от укритието на дърветата около обяд, но мъглата ще ни осигури прикритие, ако се запази.

— Ще се запази — уверих я.

Виждахме само на няколко крачки напред, а всички звуци бяха заглушени. Препънах се и едва се задържах за едно тънко стъбло с лигава и влажна кора, която се изплъзваше от ръката ми. След около час и малко с насоките ми успяхме да стигнем до малък поток, нещо като вада, добила сила от нощния дъжд. Напълнихме манерките, пихме жадно, пак ги напълнихме и продължихме да се катерим между постепенно оредяващите дървета. След няколко часа дърветата съвсем изчезнаха, оставяйки пейзажа на сипеите и камъните. Тук трябваше да се придвижваме по-внимателно, след като склоновете дадоха път на пукнатини и нестабилни камъни. На два пъти се налагаше да се връщаме, за да открием проходим маршрут, преди Зои неохотно да ми остави водачеството. Сипеите бяха най-трудното препятствие, земята се изплъзваше изпод краката ни и заплашваше да поддаде и да ни помете по склона. Няколко пъти отскачахме, когато под нас се освобождаваха малки каскади от камъни, а звукът от тях беше силен дори в заглушаващата всичко мъгла. Опитахме се да се придържаме към чукарите, но напредвахме бавно и се оказа, че се катерим почти толкова, колкото и ходим. Макар да не се оплака нито веднъж, липсата на една ръка затрудняваше Кип в катеренето и дори Зои от време на време му помагаше, протягайки ръка към него.

В тези коварни условия се налагаше да спираме веднага щом започнеше да се смрачава. Вече не валеше, но мъглата беше оставила влажния си отпечатък върху всичко. Единодушно решихме да рискуваме да запалим огън, но се оказа трудно да открием сухо дърво, понеже само няколко рехави храста се осмеляваха да съществуват на такава надморска височина. Отне ни половин час да съберем съчки, а мъждукащият огън изтрая само колкото да сготвим горе-долу заека и отдаваше повече пушек, отколкото топлина. Тялото ми беше толкова изтощено, че чак чувствах някакво странно удовлетворение в умората, докато, лежейки до огъня, изпъвах крака и изследвах безбройните болезнени усещания в мускулите. Беше студено и когато се настаних близо до Кип, миризмата на влажните вълнени одеяла ми напомни за конете, за тежката им натурална миризма и онези първи дни на съвместно бягство. Толкова дни и седмици бяхме прекарали вече с Кип — поне три месеца, по мои изчисления. Годините преди това — селото, селището, после Хранилището — всичко ми се струваше страшно далечно.

А за него, напомних си аз, тези няколко месеца бяха всичко, с което разполагаше, с изключение на неясните и мрачни спомени от контейнера. Той не само не беше закотвен в миналото си, но и най-странното от всичко — беше свободен от близначката си. Беше въпрос без отговор. Знаех, че е необяснимо, както беше казала и Зои, когато твърдеше, че не желае да знае нищо за близначката си. Чудех се дали връзката ни беше запълнила някак тази празнина. Взаимното допълване, което ни свързваше, откак очите му срещнаха моите през заобленото стъкло на контейнера.

Но това не беше допълване. Изтърколих се по-далеч от него и се увих плътно в одеялото. Понеже не бяхме само двамата. Близначката му може и да не беше известна, но моят брат винаги присъстваше — близък и жизнен като Кип, Кип, който лежеше до мен, дишайки така мило и шумно в съня си.

* * *

На следващия ден все още беше влажно, но към обяд се измъкнахме от мъглата. Под нас се простираше една долина, напълно скрита от сумрачни сиви облаци. Пътят до нея бе стръмен, но вече бяхме по-уверени. Скалите и сипеите под нас изглеждаха като голи, безцветни каменни плочи.

Бях свикнала да виждам света такъв, какъвто бе станал след взрива — широки кратери със собствен хоризонт; купчини камъни; скали, дори планини, превърнати в ситен пясък. Но имаше места, където все още можеше да надникнеш в онзи свят, оформен от други, по-древни сили. Островът беше нещо такова — кратерът му предшестваше взрива, бях сигурна в това. И тук също скалните плочи показваха пластове, формирани векове наред, изникнали от земята след дълго и неумолимо движение.

Чувствах се изложена на показ — тримата се движехме по голото лице на планината, но Зои изтъкна, че сме невидими за всеки, който се намира под линията на облаците.

— Тук някога трябва да е имало път — рече тя. — Изкачването би трябвало да е било напряко в Преди.

— Сигурно е имало много неща — рече Кип.

За един час земята се изравни и започнахме да срещаме знаци от Преди — три метални стълба, всеки от които почти успореден на земята, под точно еднакъв ъгъл, а стопените основи показваха къде ги беше стигнал взривът. Основите на стена, едва видими от едната страна на платото. И самият град — сгушен в прегръдката на планинския проход.

Само че не беше никакъв град. Беше по-скоро отрицание. Металните пръти от основите на сградите, където се виждаха, бяха огънати като ребрата на измрелия добитък край пътя през годините на засухата. На места се виждаха напълно непокътнати стени и бетонни плочи, но само колкото да загатнат формата на по-голяма постройка, която вече не съществуваше.

Бях виждала машина от Преди няколко години по-рано — в селището. Знаех, че е рисковано дори да платиш една бронзова монета, за да видиш пътуващо представление, което примамваше с демонстрация на реални артефакти. Но щом пристигна мърлявата каруца, се наредих и платих, както почти всички в селището. Беше хладна сутрин, доста след жътвата. Когато стигнах до предната част на опашката и синът на глашатая ме вкара в палатката, видях в средата една колона, а основата й се виждаше там, където червеният плат, метнат отгоре, не стигаше до пода. Сутринта глашатаят беше обявил, че машината е намерена в някакъв забранен град на запад. Първоначално мислех, че трябва да е в очуканата метална кутия, поставена върху колоната. После глашатаят церемониално отвори капака и разбрах, че машината е самата кутия. Вътре в горната част имаше парчета, които приличаха на опушено стъкло. Долната част на кутията беше разбита — маса разтопена чернота. Един кабел, на места прежулен до единична жица, висеше от кутията и свършваше нейде по средата на червения плат.

— За Електричеството — прошепна поверително мъжът. И за това бях чувала — как след като Електричеството било унищожено във взрива, Преди било задушено. Къщи, цели градове, пълни с обречени, ненужни машини, всяка със своя тъжен, безцелен кабел.

Нищо в планинския град не изглеждаше така добре запазено като онази кутия. Най-странното нещо в цялото място беше несъответствието в самия град — изоставеното, пусто пространство и кълбото от усещания, което го обгръщаше. За мен беше като рев, като сбор от всички животи, които са споделяли това място. Липсата им беше толкова жива, колкото и присъствието им. Не ги усещах като видения — не дори като виденията от взрива. Беше повече като утайка. Като резонанса на камбана, отекваща дълго след като самата камбана е замлъкнала.

С изненада установих, че Кип и Зои са абсолютно незасегнати. И двамата се движеха предпазливо сред камънаците, а Кип не спираше да поглежда през рамо, но беше ясно, че никой от двамата не усеща онази тиха какофония, която ме беше връхлетяла. Все пак Кип ме разбра, забеляза и движението на ръцете ми — покриващи ушите, инстинктивно и напълно безсмислено. Дойде до мен, прескачайки една избита метална греда.

— Предполагам, че щом успя да усетиш града от долината, сега тук горе трябва да е доста натрапчиво.

Кимнах, но не казах нищо.

— Всичко това е минало много отдавна, нали? — Хвана ме за ръката. Аз отново кимнах.

— Знам. Но те не са. Сякаш… — огледах се дали Зои е достатъчно надалеч, за да не ме чуе — сякаш никой не им е казал, че са мъртви.

Той погледна надолу, обърна малко парче бетон с крака си и загледа как сивият прах се надига, а после се уталожва обратно.

— Няма нужда да минаваме оттук. Можем да се върнем — да заобиколим.

Поклатих глава.

— Всичко е наред. Просто не очаквах, че ще е толкова силно.

Не пуснах ръката му дори когато настигнахме Зои и тръгнахме след нея през руините. Известно време беше чисто, там, където бяха минавали старите пътища, и се движехме бързо. Но доста често пътят изчезваше под натрошени камъни и се налагаше да си проправяме проход между тях. Много от сградите се бяха срутили в мазетата си, оставяйки след себе си обрасли дупки. Насочвахме се приблизително към центъра на селището. Все чаках руините да свършат, но градът сякаш беше безкраен и след повече от час спряхме да пийнем вода, приседнали на няколко камъка, оцелели от една ниска стена.

— Странно е, че има още такива места — рече Кип.

— Страшно много при това — отвърна Зои. — Била съм в няколко.

— Големи като този?

— По-големи. Има един на южното крайбрежие, сигурно десет пъти по-голям от този тук. По-голямата част от него в момента е под вода, но пак можеш да разгледаш разни неща, ако си на лодка. А някои от по-високите сгради при отлив все още стърчат над водата. — Подаде ми манерката, но водата беше топла и не можеше да се каже, че действа освежаващо.

— Мислиш ли, че има нещо в него? От табутата, имам предвид — попита той.

— Всички развалини са такива. — Зои махна с ръка към купчините отломки, които ни обграждаха. — По-скоро безполезни, отколкото плашещи. Няма кой знае какво да вземеш. Онова, с което непрекъснато плашат хората — радиацията, опасните предмети, може и да е било вярно някога, но вече не. — Тя метна едно камъче по ламарината, наполовина заровена в прахоляка. Издаде немощен звън. — Сега са само купчини боклук. Но хората се боят от тях заради онова, което символизират — Преди, взрива. Всичките тези работи.

— Ами машините?

— Те и без това вече не работят. Дори да ги сглобиш, пак им трябва Електричеството.

— Но те го имат, знаеш ли — рекох аз. — Алфа го имат, в Уиндъм. Не само в залата с контейнерите, но и в моята килия. И в другите килии, и в някои от коридорите.

Разказах й онова, което бях разказала и на Пайпър, за стъклената топка, която висеше от тавана на килията ми. За непрекъсващата хладна светлина.

Тя кимна.

— Досещах се. Ще се вдигне голям шум, ако хората разберат, но съм сигурна, че са се заигравали с тези неща от години. Просто съм изненадана, че не са правили и повече. Говори се, че в Преди е имало машини за пътуване, летящи машини, цял куп неща, които се обзалагам, че Съветът с удоволствие би съградил наново, ако хората се решат на това. Но страхът след взрива е твърде голям. Съветът знае много добре, че не бива да рискува с още една чистка.

И двете се обърнахме едновременно заради глухия метален вой, който се чу, когато Кип отвори нещо, представлявало някога врата. Тя водеше към бетонна структура, потънала в по-голямата си част в земята. Ръката на Зои се насочи право към ножовете, но нищо не последва звука освен облак прах, който набързо се надигна, а после се уталожи, посипвайки косата, веждите и раменете на Кип в тебеширено бяло.

Тя въздъхна, обръщайки ми гръб.

— Можеше да вдигне и повече шум, стига да му бях дала барабан и тромпет.

Но аз все още не откъсвах поглед от Кип. Забелязах как замръзна на място. Как ръката му, посипана с прах и стегната в неестествена поза, все още стискаше вратата. Когато се пресегнах към него, все още не беше мръднал. Отне ми известно време, за да различа какво гледа, особено след като Зои, която дойде до нас, блокира и малкото светлина, която се процеждаше през вратата. Когато видях обаче какво има вътре, за миг не можах да разбера защо Кип реагира така. Първоначално изглеждаше съвсем невинно — един шкаф, монтиран на стената, а вратата му беше взривена или просто паднала. Отвътре, простиращи се към затъмнената стая, стърчаха куп жици с избледнели, но все още ясно различими цветове — червени, сини, жълти. Някои бяха оплетени заедно, други висяха свободно. Гледката не беше драматична — поредната отломка от непознатия ни свят на Преди.

И тогава осъзнах, че гледката не ни е съвсем непозната. Спомних си жиците, които се виеха по стената над контейнерите. На места сплетени заедно, другаде — разклоняващи се като противен бръшлян. Жиците, кабелите, тръбите. И белегът на китката на Кип, идеално кръгъл и все още видим там, където тръбата влизаше в тялото му.

Опитах се да го отскубна от вратата, но цялото му тяло беше вдървено. Трябваше да го обгърна с ръце и да го извлека обратно на слънце, а Зои се дръпна от пътя ни. Без да го пускам, го заобиколих, за да виждам лицето му, но очите му останаха вперени през вратата. Беше съвсем притихнал, с безизразно лице.

— Затвори я. Затвори проклетата врата — казах.

Зои веднага отреагира. Чух скърцането и удара на вратата зад себе си. Не помръднах, нито откъсвах очи от лицето на Кип. Спомних си първия път, когато го бях видяла. Очите му тогава, когато срещнаха моите през стъклото на контейнера, бяха по-живи, отколкото в този момент, докато се взираше невиждащо през рамото ми. През минутите, в които стояхме там, той не проговори, нито помръдна.

Зои наруши тишината.

— Бяхме на открито твърде дълго. Ако ще изпада в депресия, по-добре да почака да намерим укритие.

Бях благодарна за това, че не зададе никакви въпроси. Застанали от двете му страни, донякъде насочвахме Кип, донякъде го влачехме към шубрака, като най-сетне намерихме подслон под една ниша между две срутени бетонни плочи. Около нас, както и почти навсякъде из града, бяха хванали корен дребни растения. Големите дървета отказваха да растат на такава височина, но лози и виещи се храсти бяха пролазили през цепнатините в бетона.

— Искаш ли да обясниш какво се случи? — Въпросът й беше насочен към мен, но отговори Кип:

— Беше същото като в залата с контейнерите. Жиците и всичко останало. — Вдигна извинително поглед. — Предполагам, че просто не бях очаквал някога да видя нещо подобно отново.

Зои повдигна вежда.

— Същото ли беше?

— Не съвсем същото — отвърнах аз. — Не и контейнерите. Но жиците — имаше такива жици в цялото помещение, където го открих.

Тя сбърчи нос.

— Веднъж Пайпър видял отряд войници на Съвета в един от забранените градове на запад. Товарели разни неща и ги отнасяли с каруци.

— Но контейнерите, в които ме откри… — обади се Кип. — Не съм чувал за нищо подобно от Преди.

— Не твърдя, че са вземали машини като онези. Но технологията, върху която градят Алфа — само се огледайте — каза Зои. — Тя е от Преди. Всичко, за което Кас е разказала на Пайпър — контейнерите, тръбите, машините, наистина ли мислите, че Реформатора и приятелчетата му от Съвета просто са ги изковали с чук и малко слама? Хайде де. Може да не смеят да го показват публично, но са работили по това години наред — всичко е от Преди.

— Но точно те налагат забраните — отвърна Кип. — Ако Съветът искаше да използва неща от Преди, не биха ли променили закона?

Поклатих глава.

— Помисли какво говореше преди, защо не искаше да идваш в забранения град. Не е заради законите. Хората мразят тези неща — всичко, което е свързано с Преди. Никога не биха ги приели, нито пък биха имали нещо общо. Съветът не може да си позволи хората да разберат, че ги използва.

— Или пък — добави Зои — искат да са сигурни, че са единствените, които ги използват.

— Вероятно и двете — казах аз.

Кип все още беше пребледнял, но Зои настояваше, че вече сме се забавили твърде много. Докато се придвижвахме през покрайнините на изчезналия град, светлината полека се изтегляше от небето, а останките хвърляха дълги, разтеглени сенки в прахта.

— Колко остава още до мястото на срещата? — попита Кип.

— Можем да стигнем и тази вечер, ако луната е достатъчно ярка, за да виждаме.

Той кимна. Знаех, че жадува да си почине, да забрави света, който го беше атакувал със спомена за залата с контейнерите. Но беше също толкова ясно, че Зои няма да спре. Лунна светлина или не, знаех, че тази вечер ще крачим, докато не стигнем мястото за срещи. Опитах се да насоча съзнанието си напред, за да уловя някакъв намек за присъствието на Пайпър, но мислите ми все още бяха размътени от кресливите мъртви и от усещането за ръката на Кип, здраво стиснала моята.

Имаше и още нещо — жиците и кабелите, които бяха разстроили Кип толкова много, бяха резонирали и в моето съзнание. Бяха напомнили и на двама ни за залата с контейнерите. Но при мен те предизвикаха и спомена за още едно помещение — онова, което бях зърнала в съзнанието на Изповедничката през последния ми ден в Хранилището. Когато Кип замръзна при гледката на тези жици, аз отново видях онази стая, но този път я разпознах. Не жиците, които се виеха нагоре по стените, а самите стени — точната им извивка. Никога не бях влизала в помещението, бях сигурна в това. Но също толкова сигурна бях, че познавам мястото отвън. Старите силози, където със Зак ходехме като деца.