Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (6)

Част 1 — Малка

Срещнах Ривка Файн — момент да си помисля, много години ни делят оттогава — през 1960. Прекарахме заедно лятото в един кибуц в пустинята Негев. Аз съм първата жителка на Росмор, осмелила се да се впусне в такава авантюра — да бере портокали и да скубе пилета нейде из Близкия Изток. Спомням си как бедният отец Касиди ми обясни, че да тръгнеш към Светите земи и нозете ти да стъпват там, където Той е ходил, е прекрасно, но трябва да внимавам да не изгубя вярата си при срещите с толкова друговерци.

В началото се съмнявах дали с Ривка ще се сприятелим. Тя изглеждаше някак мудна, дори мрачна, докато аз сияех от възторг и общувах с всекиго. Имаше мароканци, турци, румънци, немци. И всички бяха учили иврит. Малцина говореха английски, така че двете с Ривка трябваше бързо да се ориентираме, че „тапоосим“ означава портокал, а „тода раба“ — „благодаря“. Първо реших да уча по десет думи на ден, но поради голямата жега и многото работа в кухнята се спрях на шест.

Деляхме една палатка, затова научихме доста една за друга. Дошла тук, защото родителите й, с които живееше в Ню Йорк, се чувствали виновни, че не са емигрирали в Израел. Искали поне да могат да казват: „Дъщеря ни замина в пустинята като доброволец“. Аз се озовах тук, защото преподавах латински на две еврейчета в Росмор и в знак на благодарност родителите им — господин и госпожа Джейкъбс — ми подариха екскурзия до Израел. Преживяването бе ненадминато. Семейство Джейкъбс ми намериха работа точно в този кибуц, тъй като един от братовчедите на госпожата прекарал тук някое от предишните лета и много му допаднало.

И на мен ми харесваше. Влюбих се в Шимон, който бе родом от Италия. Той също ме хареса и двамата крояхме планове да се заемем с отглеждане на гладиоли, когато отбие военната си служба.

Ривка сигурно е ревнувала мъничко, понеже Шимон непрекъснато се навърташе край палатката ни. Не че спяхме заедно. Е, да, зная, зная, но по онова време просто не правехме така. Може би от страх. Както и да е, така стоят нещата.

Ривка ме попита дали наистина възнамерявам да работя във ферма за гладиоли. Отвърнах й, че много се надявам; остава само да се прибера в Росмор и да склоня семейството ми да приеме тази идея, което нима да е никак лесно. А и отец Касиди положително ще се противопостави на брак с мъж, който не изповядва християнската вяра. Трябва да се справим и с неговото семейство — също толкова тежка задача, защото според еврейските вярвания родът се предава по майчина линия и ще настъпи брожение, ако той им доведе момиче без еврейска кръв.

После Ривка се влюби в Дов — приятел на Шимон. Това разведри атмосферата и четиримата често ходехме на излети. Ривка не правеше дългосрочни планове да се върне пак в Израел и да заживеят там с Дов. Трябвало да се прибере в Ню Йорк и да се омъжи за стоматолог или лекар. Кратко и ясно. Не би могла да вземе със себе си Дов, след като той отбие военната си служба, защото е алжирец. Близките му живеят в шатра. Тя самата няма възражения, но майка й ще се възпротиви. Твърдо.

Беше вълшебно лято. Беряхме портокали, скубехме пилета и отмятахме кичури коса от челата си. Плакнехме косите си с лимонов сок, отслабнахме много, защото ненавиждахме маргарина, с който готвеха — хранехме се само с портокали и с печено пиле. „Де да можеше росморци да ме зърнат отнякъде“, мислех си аз.

Краят дойде по-бързо, отколкото очаквахме. Настана време да се прибираме у дома, аз — да се върна към учителстването в „Света Ита“ в Росмор, а Ривка — в нюйоркската туристическа агенция, където работеше. Бяхме станали добри приятелки и ни беше мъчно, че трябва да се сбогуваме. Никой друг нямаше да разбере какво лято сме прекарали, колко обичахме танците в петък вечер и червените скали на пустинята. И двете си давахме сметка, че приятелите ни ще сметнат историите за Дов и Шимон за глупави летни романси, а родителите ни ще реагират като бик, видял червена кърпа.

Зарекохме се да държим връзка и спазихме уговорката.

Написах на Ривка писмо, мокро от сълзи, когато получих вест от Шимон, че бизнесът с гладиоли няма бъдеще, както и всичко останало. В отговор тя ми изпрати гневни редове как братът на Дон се свързал с нея и я помолил да спре да го тормози, защото той не може да чете на английски. Разказах на Ривка за предложението на майка ми да ме запише на уроци по голф с надеждата на някое игрище да се запозная с адвокат или с банкер. А Ривка отвърна, че нейната ще я води на някакъв планински курорт, който е нещо като сватбен пазар. Трябвало да е в най-добрата си форма, зарът бил хвърлен — мяташ шестица или губиш.

Заровете сочеха по-скоро поражение, със сигурност не беше ударил часът за щастливото число.

Ривка стана офисмениджър, ала на хоризонта не се задаваше подходящ кандидат за жених. А това очевидно създаваше напрежение в семейството й. За майка ми също настъпиха тревожни времена. На няколко пъти се скарахме сериозно. Чувах реплики от сорта на: „На твоите години, Морийн, вече бях омъжена и бременна“ или „Нали не мислиш, че след като навършиш двадесет и пет, ще изглеждаш по-добре отсега?“. Отвърнах й, че предпочитам да си умра с тази дилема, вместо да се предлагам като стока на любимите й невежи професионалисти, които и без това предпочитат голфа и питиетата пред женската компания. Татко вметна само, че се нуждае от спокойствие и ни моли единствено да му осигурим тишина.

Нещата при Ривка ставаха все по-сериозни. Майка й започнала да й търси съпруг чрез обява в списание. Аз бях сигурна, че ще полудея, ако се наложи да прекарам лятото у дома.

Майка ще ме праща при извора на Света Ана да се моля за съпруг, а аз навярно ще я убия с голи ръце и ще отида в затвора. И тогава никой, включително моят тих и деликатен баща, не би имал капчица тишина и спокойствие. Затова кандидатствах за преподавателско място в летен лагер в Америка.

Преди това планирах да прекарам една седмица при Ривка в Ню Йорк.

— Що за име е това — Ривка? — попита ме мама.

— Нейното си име — измърморих като шестгодишно хлапе.

— Но откъде се е взело? Искам да кажа, това ли е кръщелното й име?

Пак я беше прихванало нещо. Нямах сили да обяснявам, че най-вероятно Ривка изобщо не е кръщавана. Затова измърморих намусено:

— Не зная.

Съзнанието ми отплува надалеч, когато майка започна да обяснява, че въпреки доброто ми образование, всъщност аз никога нищо не зная, а мъжете харесват будни, енергични, живи жени — не такива като мен: мечтателни и отнесени.

Чудно как майка изобщо не проумяваше колко жива и енергична бях с Шимон там, в пустинята Негев. И колко добре ми се отрази това. Както и да е, скоро щях да се махна оттук — в Ню Йорк при Ривка.

Тя ме посрещна на летището и двете се прегърнахме възторжено. По пътя ми обясни колко й е неудобно да ме забърква в това, но казала на майка си, че съм еврейка. Помоли ме, ако не възразявам, да се престоря на такава. Само за една седмица.

Отвърнах й, че това е нелепо. Нали нямаше да се омъжва за мен?!

— Само за да си улесня живота, да си спестя една кавга — умолително продължи тя.

Също като у дома в Росмор. Въздъхнахме дружно при мисълта за майчиното безумие.

— Казах й, че името ти е Малка — призна си Ривка.

— Малка? — почти извиках аз.

— „Кралица“ на иврит — обясни ми тя, сякаш това променяше нещата.

— Добре — съгласих се.

Шестдесетте години на миналия век се смятат за десетилетие на промяна, на светли очаквания. Но това не се отнасяше за мен и Ривка. За майка й аз не можех да бъда Морийн, а според моята тя непременно трябваше да е кръстена.

Хей-хо.

Работата ми при семейство Джейкъбс и пребиваването в Израел се оказаха много полезни. Поне знаех какво е Шабат, Песах и Светлите празници, че честват Ханука вместо Коледа, а блюдата с месо и с мляко се сервират отделно, дори в различни чинии и е забранено да се консумира месо от чифтокопитни.

Госпожа Файн бе красива и облечена много елегантно. Непрекъснато се суетеше, точно както ме предупреди Ривка. Но тя пропусна да ми спомене, че майка й я обожава.

Отбелязах го, когато останахме сами в изящната, украсена с драперии спалня.

— Сигурно, но каква е ползата, след като любовта й ме задушава. Предпочитам изобщо да не ме обича.

Първият ден мина почти безпроблемно. Госпожа Файн ме попита дали майка ми готви съгласно обичая кашер. Получи утвърдителен отговор. Дори започнах да й описвам синагогата, която семейство Джейкъбс посещават при пътуванията си до Дъблин, макар и да не бях стъпвала в нея. Пропуснах факта, че преподавам с монахини в католическо училище на име „Света Ита“. Вместо това разказах как обучавам децата от основния курс на малката, но активна местна еврейска общност. В действителност в Росмор има всичко на всичко три еврейски семейства, ала не си струваше да притеснявам госпожа Файн с този факт.

Допаднах им и останаха доволни, че аз, също като тяхната Ривка, живея при родителите си. Смятаха за прибързано още на младини момичетата да се отделят в собствени апартаменти.

„Младини!“ — въздъхнахме тежко с Ривка, когато останахме насаме. Нима сме млади? Жалки стари моми, живели почти четвърт век на този свят, а на хоризонта не се задава нито съпруг, нито поне годеник за нас.

Опасявах се, че реагирам твърде бавно, когато се обръщат към мен или просто споменават името Малка. Ривка обаче ме успокои, че се справям добре и още веднъж се извини за създалата се ситуация — дори в онези години тя си беше нелеп фарс.

После дойде време да тръгвам. Отправих се на дълго и изтощително пътешествие с влак към летния лагер, където отново ме наричаха Морийн, а не Малка, при все че тъкмо бях започнала да свиквам с това име. Наблягаха на спорта доста повече, отколкото очаквах — с децата ходехме на много екскурзии и излети, играехме бейзбол с тях и се налагаше до безкрай да успокояваме момичетата, които си мислеха, че майките им ги ненавиждат и затова са ги изпратили тук за лятото.

— Майките не мразят децата си — втълпявах им аз. — Просто са убедени, че правят най-доброто за тях. Винаги объркват нещата, но наистина не се досещат, когато грешат.

Успях, струва ми се, да скрепя отново няколко разрушени връзки и да поуспокоя няколко тревожни сърца. Но пък учителите винаги си въобразяват такива неща. А може би всъщност никой не обръща внимание на думите им.

Същото правех и в писмата си.

Ривка все повтаряше колко очарована от мен е останала майка й и откакто съм си тръгнала, непрекъснато ме споменава — с повод и без повод: Малка имала много слънчев характер, никога не ядяла между храненията, за разлика от Ривка се интересувала от хората, с които живее, вместо да се прави, че не ги забелязва.

В следващото си писмо изразих убеденост, че животът е игра. Ето, самата аз играех роля, преструвайки се на човек от тяхната общност. И те се хванаха. В това има скрита поука. Трябва да разиграваме шоу за пред хората, да се преструваме, че сме по-спокойни, по-щастливи, по-хладнокръвни, отколкото сме в действителност.

Ривка ми отговори, че дълго обмисляла идеята ми и според нея съм открила Тайната на Вселената.

След около седмица, на състезание между нашия и съседния друг лагер, срещнах Диклан, който се оказа учител в малко провинциално селце на няколко мили от Росмор. Влюбихме се до полуда. Дотолкова, че пожела да се запознае с родителите ми веднага щом се върнем в Ирландия. И въпреки че не бе нито адвокат, нито лекар, а само учител като мен, Диклан бе олицетворение на маминия идеал — католик, от добро семейство, с безупречни маниери.

Преди Коледа ми предложи да се оженим.

Колебаех се дали искам да живея в дивата провинция и да се оплета безвъзвратно в мрежата на многобройното му семейство, но те се държаха много дружелюбно с мен, а и в онези дни никой не очакваше един уважаващ себе си мъж да промени начина си на живот, за да угоди на съпругата си.

Затова постъпих както си му е редът — омъжих се за него и заживях в дълбоката провинция. Информирах детайлно Ривка за всички събития. За късмет точно тогава тя срещна Макс — не точно стоматолог, но имаше процъфтяващ бизнес — ръководеше няколко туристически агенции. Майка й останала запленена от него, така че и на Ривка й предстоеше женитба. Първо тя дойде в Ирландия на моята сватба, което беше много мило. Майка, крайно ангажирана с тоалета си за сватбения ден и силно развълнувана, защото един от чичовците на Диклан е съдия и щеше да присъства на събитието, не смогна да подложи Ривка на кръстосан разпит относно странното й име. Дори не забеляза надписа на сватбения подарък, изпратен ми от нейната майка — „За скъпата Малка“.

В Росмор Ривка объркваше всичко. Наричаше статуята в църквата „Святото сърце“, вместо „Свещеното сърце“. Учуди се колко дълга е брачната меса и папския благослов, недоумяваше защо повечето жени носят воали вместо шапки.

Не можа да преглътне нито изобилието от напитки, сервирани по време на почерпката, нито желанието на толкова много хора да изпълнят песни за случая.

Но като цяло, сватбеният ден бе великолепен; Диклан не пусна нито за миг ръката ми. Не можех да повярвам, че съм способна да изпитвам такова щастие.

Заминахме за две седмици на меден месец в Испания. След това отидохме да живеем в неговото кътче от света — хълмиста местност, където не се случва почти нищо. Понеже бях омъжена, не можех да продължа да преподавам и времето тегнеше като бреме на плещите ми. Дните си приличаха, монотонността им се нарушаваше само от неделните обеди при майката на Диклан и от посещенията на сестрите му, които наминаваха да се осведомят дали вече съм бременна.

Писмата от Ривка ми бяха спасителен пояс в тези застояли води. Препоръчваше ми книги, предложи ми да основа нещо като любителска подвижна библиотека и да посещавам хора, които не могат да излизат от домовете си. Всички одобриха това занимание. Диклан дори отбеляза, че съм се ангажирала с достойна мисия.

Но не се съгласи да ме придружи на сватбата на Ривка. Било твърде скъпо, твърде далеч, щял да се чувства нелепо сред всички тези евреи и техните обичаи. В този случай наистина предпочитал да пасува — така се правело, когато не можеш да спечелиш играта. Това ме разведри — щеше да ми е по-лесно без Диклан, ако пак се наложи да бъда Малка. Така и стана.

Церемонията бе съвсем необичайна — сенниците в огромната градина на семейство Файн, напевите на иврит, чупенето на чаши, което май символизира рухването на Храма (нямаше как да попитам — нали бях Малка и се предполагаше, че съм наясно с тези неща).

Макс се държа много сърдечно и дружелюбно; прошепна ми, че знае малката ми тайна. Нямах представа какво има предвид. Дали е осведомен, че съм ходила в Дъблин на лекар, за да ми предпише контрацептиви, защото не искам да забременея, преди библиотеката ми да набере скорост? Или пък е разбрал, че според мен майката на Диклан и трите му арогантни сестри са хиляди пъти по-нетърпими от собствената ми майка и полагам неимоверни усилия, за да избегна срещите с тях?

Знаеше, че всъщност не съм никаква Малка, и в жилите ми не тече и капчица еврейска кръв.

— Ние с Ривка нямаме тайни един от друг. И никога няма да имаме — увери ме той.

Незнайно защо ме обзе съмнение. Вярно, без никакво основание — в Макс нямаше нищо подозрително. Беше любезен и тактичен, обичаше Ривка. Държеше се като мило котенце.

Двете продължавахме да си пишем. Но не за дълго. Тя започна да ми се обажда от офиса от време на време. Така било по-лесно, на момента, очи в очи. Правилно, но е и по-скъпо. Не можех по никакъв начин да си позволя да телефонирам отвъд Атлантика. Но Ривка ми обясни, че няма значение — можела да се обажда безплатно от офиса, на който станала мениджър. Не я интересувало, че не съм в състояние аз да й звъня.

Липсваха ми дългите ни, бъбриви писма. Не че тя криеше нещо от мен, напротив — разказваше ми за всеки миг от живота си, явно доста изтощителен. През цялото време спазваше някаква жестока диета. Понякога отиваше цяло телефонно обаждане да ми опише за поредната благотворителна вечеря, за която трябва да отслабне с дванадесет килограма за две седмици, та да се побере в роклята си. Оплакваше се колко изморена се чувства.

Аз й обяснявах колко са ужасни сестрите на Диклан. Трябва да ме канонизират приживе, понеже се възпирам да му кажа що за трио ненормални вещици са те.

— Наистина ли? — полюбопитства Ривка.

— Какво?

— Наистина ли ще те канонизират приживе? — добави тя. Очевидно бе много уморена. Дори евреите знаят, че това е шега и не можеш да станеш светец преди смъртта си.

После по едно и също време и двете преживяхме криза.

Кризата на Ривка не беше толкова сериозна — изтощена до крайност, по време на една конференция за туризма в Мексико, докато всички я чакали да се преоблече за тържеството по случай връчването на наградите, на което Макс щял да получи приз за цялостен принос, тя заспала. Наложило се да я разбудят и пристигнала на събитието смутена и в ужасен вид. Макс го възприел като обида към себе си и към туристическата индустрия, а също и към Мексико. Човек би си помислил, че е започнала Третата световна война!

Преживяването на Ривка беше нищо в сравнение с това, което се случи с мен. Zilch, nada, както казват в Мексико.

Моята скъпа зълва изпитала непреодолима потребност да разкрие на Диклан какво е открила в аптечката ни в банята, където надникнала най-случайно. Горкият Диклан нямало как да знае, че таблетките, които вземам, са абортифациенти. Наричаше ги така, защото не позволяват да се зачене и освен това убиват малкия зародиш. Нямало да го споменава пред майка си от страх да не я шокират; имало опасност да не преживее тази информация. Диклан се разстрои много, че имам тайни от него. Отвърнах му, че плодовитостта ми си е мой проблем, но според него проблемът бил общ и трябвало да се посъветвам с него. Попита ме дали може да се говори за честност и равенство в нашия брак и как виждам бъдещето ни, при условие че се държа по този подмолен начин.

Част от мен се съгласи с него, но за съжаление не изрекох гласно мислите си. Вместо това нарекох сестрите му глутница нагли хиени, към които изпитвам омраза, сравнима единствено с ненавистта ми към майка му. Думите ми не бяха нито благоприлични, нито разумни. Между Диклан и мен задълго се възцари студенина. Сестрите му непрекъснато душеха наоколо. Изхвърлих таблетките в камината, но Диклан заяви, че няма намерение да ме насилва да му раждам дете, затова не правехме любов, а сестрите се досетиха някак си и започнаха още повече да злорадстват.

Все по-често пътувах нагоре към планините с моята подвижна библиотека, а Диклан все повече говореше за ирландски хокей и двамата с отвратителния му приятел Скънк Слатъри все по-често надигаха халбите с бира в заведението на Калагън. Честно казано, положението не беше никак добро.

Опитах се да обясня всичко на Ривка, но тя смяташе сестрите на Диклан за някакви смешни фермерки и колкото и да се стараеше, така и не успя да схване нищо.

Всячески се мъчех да разбера какво кара Ривка да ходи на всички тези тържества, въпреки голямата й умора. Явно съм пропуснала някоя от книгите по етикеция. Тя пробва да ми обясни, но не намери подходящите думи.

Непрекъснато я наставлявах по телефона:

— Кажи му, че си изморена.

А тя ми повтаряше:

— Кажи му, че наистина съжаляваш.

В крайна сметка Диклан се върна в семейното ложе. Не бе както преди, но поне не се чувствах самотна, а и атмосферата вкъщи се поразведри. Междувременно Ривка откри някакъв комплекс от витамини, който я зареждаше с невероятна енергия. Като по чудо двете забременяхме едновременно.

Тя роди момиче — Лида, като майката на Макс. Надявах се и ние да имаме момиче. Щях да я нарека Рут и двете с Лида щяха да станат неразделни приятелки. Според Диклан отивах твърде далеч в мечтите си. Той предпочиташе да има момче, което да стане национален състезател по хокей.

Брендън — кръстен на бащата на Диклан — се роди две седмици след Лида. Сега Ривка не работеше в офиса и двете подновихме кореспонденцията си. Пишехме си за родилните болки, за кърменето, за безсънните нощи, за мънички пръстчета и крачета. И двете сякаш се опитвахме заобиколно да споделим, че животът не е оправдал надеждите ни.

Никога обаче не го изрекохме направо. И защо ли? Та нали имахме деца!

Трябваше, предполагам, да забележа колко късно през нощта се прибира Диклан, и че не изглежда пийнал като след четири часа в кръчмата на Калагън. А също така и да обърна внимание колко често Скънк Слатъри ме пита как е Диклан, макар че уж всяка вечер се виждат за по едно питие.

Не ми направи впечатление, защото бях потънала в грижи по Брендън. Той бе същинско ангелче. Дните ми минаваха в обиколки из селцата с подвижната библиотека. Винаги взимах и едва проходилия си син — срещаше се с читателите и навсякъде се превръщаше в обект на възхищение. Полагах неимоверни усилия да го държа настрана от ужасните му лели.

Месеците се нижеха един след друг. Пак ходехме да виждаме майката на Диклан всяка неделя. Носехме по нещо сготвено, понеже силите постепенно я напускаха. Не възразявах, защото тя се радваше децата й да са около нея. Ривка често ми изпращаше рецепти от Америка. Майката на Диклан почина тихо, сякаш отплува бавно нанякъде.

Вечерта след нейното погребение Диклан обяви спокойно, че се среща с друга жена. Предполагал, че съм наясно с това. Казвала се Ейлийн, секретарка в училището, и заминавали за Англия, след като свършел срока. Тогава Брендън бе на седем години.

— Достатъчно голям, за да посещава редовно баща си — добави Диклан небрежно.

Ейлийн, увери ме той, щяла да му бъде като втора майка.

Погледнах го, все едно го виждах за пръв път. Всичко около мен изглеждаше мъгляво — сякаш съм припаднала или имам мозъчно сътресение. Казах му, че на другия ден двамата с Брендън ще отидем с влака до Дъблин и като се върнем, ще обсъдим и посещенията, и всичко останало. Вписах Брендън в паспорта си преди две години с идеята да гостуваме на Ривка и Лида в Америка, но на Макс му се отвори работа и отложихме пътуването.

Оставих на Диклан бележка, че съм изтеглила от сметката ни пари за пътни до Америка и за престоя ни там; да направи необходимото относно къщата и да уведоми близките ни за станалото. Написах му да не се безпокои — не възнамерявам да му отнема детето, ще се върна със сигурност.

Няма нужда да алармира Интерпол.

Не споменах и дума за прекрасната Ейлийн, за това какъв гадняр е и колко разстроена се чувствам.

Ривка ме увери, че много ще се радва да се видим.

— А Макс? — попитах плахо аз.

— Той и без това почти не се прибира вкъщи, няма да забележи присъствието ти.

Плакахме в прегръдките си — хлипахме дълго и отчаяно.

Плачех за пръв път от нощта, когато Диклан ми каза. Ронех сълзи за всичко, което бих могла да променя. Но нямаше да го приема обратно, дори и на колене да ме моли. Вероятно беше прав, че краят е настъпил преди много, много време.

Двамата седемгодишни малчугани си играеха весело с играчките на Лида. Моето русо момченце и нейното красиво малко момиче с черни къдрици. Както винаги се съветвахме взаимно. Ривка смяташе, че трябва да го накарам да продаде къщата и да се преместя, а понеже баща ми вече е починал, е добре да заживея при майка.

— Не мога да се върна в нейния дом. Толкова време се борих да се махна оттам — изхленчих аз.

— Е, да, но не можеш да останеш на онова място, далеч от Росмор, с онези сестри и гадната Ейлийн, и всички, които ще те одумват. Време е да проявиш смелост, Малка. Сега или никога. Върни се в Ирландия, ако искаш, премести се в Дъблин. Вземи и майка си, създай си собствен дом. Започни начисто.

Да, на нея й се виждаше много лесно — американците са свикнали да завземат нови територии, пътувайки в каравани. Но в Ирландия е по-различно. Да заживея с мама и да слушам нейните „казвах ли ти аз“. Не, благодаря.

Аз пък посъветвах Ривка да зареже работата в офиса, която пречи на бурния й социален живот, и да се заеме с туризма като Макс — да разработи някой нов аспект от ваканционния бизнес. Майка й да й помага повече за Лида. Бракът й още не бе приключил, но не вземеха ли мерки, неизбежно щяха да стигнат дотам.

Тя, разбира се, възрази бурно, но накрая и двете се посмяхме добре.

С всеки изминал ден укрепвах, от години не се бях чувствала толкова добре. На Брендън също му харесваше много.

— Защо всички там те наричат Малка, мамо? — попита ме той на връщане в самолета.

— Това е американската дума за Морийн.

Обяснението ми го удовлетвори напълно. Остана доволен и когато се преместихме в Дъблин. В крайна сметка мама надмина хилядократно и най-оптимистичните ми очаквания. Нито веднъж не чух от нея думите: „Казвах ли ти аз!“.

Започнах да преподавам в едно училище и основах истинска библиотека. Брендън порасна високо и силно момче. Гледах да гостува от време на време на баща си в Англия. Не без известно задоволство научих, че Ейлийн е много избухлива и се кара на Диклан, задето пие много. Същото му казвал и директорът на училището.

Всяка седмица пишех на Ривка. После тя си купи факс и кореспонденцията ни стана светкавична.

Накрая се появи и електронната поща.

Тя пътуваше до Европа четири пъти годишно, защото ръководеше отдела за културен туризъм във фирмата на Макс и развеждаше групи из галерии и изложбени зали. Включиха и Ирландия в маршрута, та да се виждаме. Е, и заради интересните културни обекти, предполагам.

Ривка говореше все по-малко за Макс и все повече за Лида. Макс непрекъснато имаше делови срещи и рядко се прибираше вкъщи. Не допускахме да има любовница, но очевидно бе загубил интерес към Ривка. Ала това сякаш не ни интересуваше много, не ни интересуваше и Ейлийн с нейния избухлив нрав, нито пък уволнението на Диклан — беше се завърнал в родното си място край Росмор и помагаше на зетьовете си. Печелел толкова малко, че му се налагало да моли Ейлийн за джобни, за да си плаща пиенето вечер при Калагън. За нас значение имаха само Брендън и Лида.

Те бяха нашето бъдеще.

Когато навърши седемнадесет, Лида ми дойде на гости в Дъблин. Имаше нужда да се откъсне за известно време от майка си и ние с Ривка я разбирахме добре. Бихме могли да напишем учебник по въпроса.

Сподели, че майка й и баща й не спят заедно, откакто се помни. Чудела се дали това е нормално, в реда на нещата.

Отвърнах й, че нямам представа как стоят нещата в Америка; може би там е по-различно. И навярно е за добро. С моя съпруг бяхме споделяли една и съща постеля години наред, но това не му попречи да ме напусне заради друга жена.

Тя ми съчувстваше. Седна и погали ръката ми. Призна, че мъжкото племе й е непонятно. Някакъв я нарекъл фригидна, понеже му отказала да правят секс. После подхвърлил, че е обратна като баща си. За пръв път изричала това пред някого.

Успокоих я, че постъпва правилно и е по-добре да забрави за случилото се. Най-вероятно момчето е умирало от желание да я има и понеже му е отказала, е започнал да бълва змии и гущери.

Поддържахме връзка през годините, но тя никога повече не повдигна този въпрос. Аз също.

Лида бе около двадесет и пет годишна — енергична, смугла и красива. Завърши право и през лятото възнамеряваше да замине за два месеца в Гърция, преди да започне работа в някоя голяма адвокатска кантора. Майка й не успя да я убеди да отиде до Израел. Противеше се упорито и толкова.

Двете с Ривка бяхме много разочаровани.

Синът ми бе на същата възраст — светлокос, спокоен и, по мое мнение, много красив.

Скоро щеше да получи диплома за инженер, но преди да се впусне в кариерата, реши да предприеме дълго пътешествие из Италия.

Колко бихме искали да посетят Негев, да поживеят в „нашия“ кибуц. Щяха да проверят дали е излязло нещо от фермата за гладиоли и какви съпруги са си избрали Шимон и Дов. А можеше и да се влюбят един в друг, на фона на романтичните червени скали и долини, да се оженят и да ни дарят с три внучета, за които ние с Ривка да се грижим. Младата двойка щеше да прекарва половин година в Америка, а другата половина — в Ирландия.

И по-странни неща са се случвали. Да вземем например нашите майки, които на стари години се превърнаха в разумни жени и с тях е удоволствие да се разговаря, без да се налага да съчиняваш измислици. Това изобщо не бе предвидено.

И макар да отронваме по някоя въздишка, когато по радиото звучат поздрави за двойки, празнуващи тридесетата си годишнина, или пък в някой хотел се натъкнем на сватбено тържество, в основни линии сме доволни от живота си.

Наближаваме петдесетте. По-стройни и по-добре облечени сме в сравнение с времето, когато бяхме на по двадесет и пет и не изглеждаме никак зле. Ако се наложи пак да излезем на сватбения пазар, ще се справим прилично. Но не изпитваме такава необходимост — и двете имаме работа, която ни удовлетворява, обожаваме децата си и в продължение на десетилетия градихме нашата връзка без всякакъв фалш и несподелени тайни. Достатъчно мъдри сме и знаем, че такива големи приятелства се срещат рядко.

Някъде прочетох, че си двойно по-щастлив, когато не само имаш нещо, но и осъзнаеш какъв късметлия си да го притежаваш. Ако всеки носи на пръста си огромен диамант, ако залезите винаги са обагрени в огненочервено и златно, изобщо няма да ги ценим. Това се отнася и за нас двете.