Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (23)

Част 1 — Попи

Когато бях малка, баба живееше с нас. Обожавахме я, защото бе много по-забавна от родителите ни и ни разбираше по-добре. Историите й бяха много интересни — през дългия си живот бе видяла какво ли не. Извеждаше ни с Джейн на дълги разходки из глоговата гора и винаги ни показваше нещо любопитно. Я някоя къщичка за птици, направена преди много години от братята й, я цветя за хербарии. Най-често ни разказваше за извора на Света Ана. Предупреждаваше ни никога да не се присмиваме на хората, дошли тук да се молят, защото нищо чудно някой ден и ние да се озовем пред извора с молба.

Често се случвало така. На младини и тя смятала за лудост да се сричат молитви и да се оставят паметни бележки край извора, но на старини започнала да намира покой тук. Научи ни да изслушваме околните. Поне мен. Сигурно затова ми хрумна да работя със стари хора.

У дома не посрещнаха възторжено идеята ми.

— Първо трябва да се квалифицираш — произнесе се татко.

— Възрастните понякога са доста взискателни — напомни мама.

— Никога няма да си намериш мъж, ако се подвизаваш само сред старчоци — заплаши ме по-голямата ми сестра Джейн.

Двете никак не си приличаме. Тя си слагаше руж и сенки за очи и гладеше дрехите си с парна ютия. Грижеше се старателно за обувките си, тъпчеше ги с вестници и ги излъскваше с боя. Приятелите ми я наричаха Джейн Елегантната.

Въпреки че всички вкъщи се противяха, аз не им обърнах никакво внимание, защото те по принцип реагират негативно на всичко. Изкарах курсове за медицинска сестра в болницата „Света Ана“ в родния си град — Росмор. Помолих ги да ме назначат в отделението за възрастни хора.

Пациентите бяха чудесни и споделяха с мен житейската си мъдрост.

Един ми обясни всичко за фондовия пазар и акциите, друг — за засаждането на декоративни цветя. Възрастна жена, получила седем предложения за женитба, ме научи как да привличам мъжете, друга — как да полирам медни съдове. Бях натрупала доста опит, когато видях обявата, че се търси управителка на старческия дом „Пирен и папрат“, на пет мили от Росмор.

Навремето собственичките на къщата — две забавни, симпатични старици — били много запалени по градинарството. Когато починали, имотът им бил превърнат в дом за възрастни. На тридесет и седем вече бях успяла да се възползвам от получените съвети. Имах неголяма, ала задоволителна сума в акции. Ухажваха ме доста мъже, но за нещастие избрах Оливър, който бе извънредно влюбчив; разделихме се след една година брачен живот.

Медните ми тигани блестяха като скъпоценни камъни. Благодарение на златните ми ръце цветята в сандъчетата по прозорците ми грееха целогодишно в различни багри. Това, разбира се, не е истинска квалификация за длъжността управител на старческия дом „Пирен и папрат“, но понеже съм опитна и енергична медицинска сестра, четиримата директори ме одобриха на интервюто и ме назначиха. Полагаше ми се и малка къщурка със запусната градина, но аз лесно щях да се погрижа за това.

Щом ме назначиха, отидох да се срещна с персонала и с обитателите на „Пирен и папрат“. Изглеждаха щастливи. Харесвали много предишната управителка, но тя отишла да работи в телевизията.

— Надявам се да не използвате този дом като трамплин за медийна кариера като нея — измърмори Гари. За не повече от десет секунди схванах, че той е рупорът на недоволните тук.

— Не, ако исках да върша това, щях да го направя директно — бодро отговорих аз.

— Или пък да се омъжите и да ни напуснете — заяде се крехка старица на име Ив. Отбелязах си, че ще ми създава проблеми.

— Да се омъжа? О, не. Зная какво е и не бих опитала повторно.

Зяпнаха. Явно бяха свикнали на по-щадящ подход.

Попитах ги дали са съгласни три дни да носят значки с имената си. Ако дотогава не успея да ги науча, значи не ставам за тази работа. Предложих им да ме наричат Попи — доста глупаво име, но записаното в акта ми за раждане е още по-нелепо, та, ако не възразяват, нека се обръщат към мен по този начин. Уверих ги, че обичам да изслушвам другите и с удоволствие се уча от тях. Ще ми бъде много приятно, ако попълня белите петна в образованието си благодарение на техните идеи.

Това им допадна. Слушах ги да си говорят по време на чая, че съм малко странна.

С голямо удоволствие се поразходих из мястото, което занапред щеше да бъде мой дом в пълния смисъл на думата. Все по-далечна ми се струваше стряхата, под която израснах.

Осъзнах го, когато не изпитах никаква необходимост да се обадя на мама и татко, за да им разкажа за новата си работа. Не ми се слушаха възраженията им — каква тежка отговорност поемам и как вината ще падне върху мен, ако някой от старците си счупи тазобедрената става.

Не позвъних и на сестра си Джейн, понеже за пореден път щеше да ми обясни, че не е трябвало да прогонвам своя красив и богат мъж Оливър. Вината не била в него. Просто трябвало да приема факта, че всички мъже кръшкат по малко; заложено е в природата им.

Не се обадих и на Оливър, понеже никога не разговаряме.

Телефонирах на най-добрата си приятелка — Граная, която освен това ми е и адвокат и ми помага при подписването на договорите. Казах й, че мястото е страхотно и я поканих някой ден да намине да се видим.

— Навярно по-скоро, отколкото предполагаш. Казаха, че татко не може повече да живее сам.

Баща й — Дан Грийн — бе прекрасен човек. Обичах да им ходя на гости. Той винаги беше в добро настроение, лицето му аленееше и се смееше гръмогласно.

— С удоволствие ще го взема в „Пирен и папрат“. Веднага щом решиш, ще му приготвя стая.

— Не е толкова лесно. Твърди, че кракът му няма да стъпи в дом. Искал да си стои вкъщи и всяка вечер да ходи в кръчмата за по халба бира. За съжаление това вече е невъзможно, Попи.

Звучеше угрижено.

— Все ще се намери разрешение.

Не биваше да го оставя на произвола на съдбата, но и не трябваше да го гали с перце.

— Покани го на чай при мен. Ще гледам да свърша черната работа.

— Ще опитам — обеща тя не особено обнадеждено.

Една от първите ми задачи в „Пирен и папрат“ бе да се занимая със запуснатата градина.

— Управителката е добра, когато е доволна — заявих им аз. — А аз не съм никак доволна от тази градина. Ще разкопая няколко цветни лехи, но имам нужда от помощ да ги засадим.

Гари отвърна, че плащат солидна сума за дома, затова няма никакво намерение да рови из пръстта и да си цапа ръцете. Съгласих се, че има право да постъпи както желае. Скоро обаче той запя нова песен — зарази се от радостната суетня покрай изчитането на указанията върху пакетите със семена, наглеждането на разсада и като добавка — чашите с леден чай, с които възнаграждавах усилията на градинарите.

Като допълнително поощрение им раздадох саксии и им обясних как да ги засадят. Започна надпревара, всички молеха гостите си да им носят екзотични растения от оранжерията. Преди първото посещение на директорите вече бяхме обсъдили сериозно как да си инсталираме малък фонтан. Наричахме го „водна атракция“. Всичко вървеше по мед и масло.

Граная доведе баща си. Дан Грийн си беше все същия сърдечен и преливащ от доволство мъж.

Но заради болестта силите го напускаха. Той не беше глупак. Осъзнаваше, че не след дълго няма да може да живее сам. А нямаше как да отиде при Граная, защото у тях бе пренаселено. Двамата се поразходихме малко. Показах му градината, разказах му, че през зимата ще организираме кръжок по рисуване и после ще подредим картините на изложба.

— Искаш да дойда да живея тук, нали, Попи?

— За съжаление няма как да те взема, тук се влиза много трудно.

— Всичко е написано на челото ти, с Граная сте приятелки от десетгодишни. Ако се наложи да избирам, бих дошъл тук. Но сърце не ми дава да се откажа от най-любимото си занимание в този живот — питието в кръчмата вечер.

— Ще си пиеш и тук, Дан. Всяка вечер ще си правим компания на чаша вино. И аз имам нужда от това, повярвай ми.

— Не е същото — отсече той, без да се замисли. Явно се беше сблъсквал и преди с този аргумент. — Жените не разбират какво е да отидеш на кръчма. Наливната бира си е цял ритуал.

Беше прав. Наистина не го схващах. Не разбирам защо човек да ходи на места, където си умираш от скука от тъпи шегички, барманът мрънка изтъркани фрази под носа си, редовните клиенти разказват безкрайни истории, има опасност да пострадаш от някой пияница или да се почувстваш самотен и изолиран, понеже нямаш компания, за разлика от всички останали. По-добре купи една-две бири и отиди на гости у приятели или пък ги покани у дома. Ала моментът не бе подходящ за дълги спорове по тази тема.

Потърсих по-спокойни води. Разказах му за новия ни голям телевизор с плосък екран и как планираме да си обзаведем една стая като истински киносалон от старо време: ще ядем пуканки, а някой от персонала ще показва местата на зрителите с фенерче. Описах му и нововъведенията в библиотеката: опънали сме голям плакат с надпис „Пазете тишина“ и всекидневниците стоят там на купчина, за да могат всички да ги прегледат; каталогизирахме съвестно всички книги, които техните роднини и приятели ни носят.

Споменах и за ежеседмичните екскурзии с микробус до глоговата гора. Аз им разказвам историите на баба, а местните ги допълват със свои преживявания; събираме дървесни кори, листа и цветя. Запознах го с Матюрити, красивото рунтаво куче, което Скънк Слатъри ни помоли да приютим. Матюрити е идеален за старчески дом — позволява на всички да го галят и потупват по главата, без да се привързва по-специално към никого.

Показах му и моята радост и гордост — кокошките, които кудкудякаха весело в кокошарника в задния двор. Седем бели легхорни, всяка с име и рекордьорка по снасяне на яйца. Макар и заинтригуван, Дан ме увери, че никакви съблазни няма да подействат — „Пирен и папрат“ има един съществен недостатък: твърде е далеч от кръчмата. На цели пет мили от Росмор и цивилизацията.

— Граная ще те води с колата, когато идва да те посети — примолих се аз.

Много бих искала баща й да заживее тук. Но явно и собствената му дъщеря не разбираше психологията на кръчмата. Мъжете се нуждаели от свобода на движение, за да си намират сами средата. Стори ми се, че си тръгна с неохота, защото долови съблазнителната миризма, която се носеше откъм кухнята.

В четвъртък имахме курсове по готварство и се редуваха на групи да приготвят вечеря. Днес темата бе индонезийска кухня, така че щяхме да ядем „nasi goreng“.

Както винаги, и през следващите дни бях много заета. За няколко седмици забравих за Дан, но Граная се обади и ми съобщи, че на излизане от болницата паднал лошо и като го изпишат, ще се нуждае от неотлъчни грижи. Помоли ме да го взема — за няколко седмици, докато види какво ще прави.

Само една голяма ъглова стая бе свободна. Смятах да я превърна в музикален салон, но я преустроих, за да настаня Дан в нея. Беше паднал духом, отказа да се запознае с останалите обитатели на дома. Нямаше и помен от гръмогласния му смях, червендалестото му лице изглеждаше сивкаво и смалено. И въпреки това нямаше как да му отделям специално внимание, не ми оставаше време да се тревожа колко се е променил някогашният веселяк Дан. Непрекъснато се случваше нещо ново.

Гари, гласът на дисидентите, организира протест срещу Дан, защото живеел в по-голяма стая от техните; Ив, която се кахъреше за всичко, заяви, че някои от новите книги в библиотеката са с откровено порнографско съдържание. След дълбок размисъл бившият ми съпруг Оливър разбрал, че жените не осъзнават идеята за свободата на духа, и затова щял да бъде щастлив да се съберем отново в напълно моногамен съюз. Сестра ми, винаги елегантната Джейн, както обикновено се изказа, че е лудост да не го приема обратно. Но животът ми бил доказателство за неспособността ми да взимам мъдри решения. От директорския борд на „Пирен и папрат“ ми съобщиха, че един от акционерите се кани да осребри дяловете си и предстои експертиза, която да установи стойността на дома.

Изпратих Гари да поговори с Дан на четири очи. Знаех, че Дан пределно ясно ще го уведоми за намерението си да не остава за постоянно и това ще го успокои.

Придружих Ив в библиотеката и прегледахме откровената порнография. Оказаха се няколко безобидни снимки на корсажи. Написах на Оливър, че му желая успех и достигане на дълбоки прозрения в духовните скиталчества, но нямам намерение да се сдобрявам с него. Припомних му за съдебните възбрани да ме посещава — така че е невъзможно да обсъдим лично проблема.

Пред управителния съвет изразих радостта си да закупя една четвърт от акциите в „Пирен и папрат“, когато са готови с оценката. Да заповядат на инспекция по всяко време, стига да не тревожат подопечните ми. И ще видят достоверна картина, защото, ако целя да купя евтини акции, мястото трябва да изглежда непривлекателно, но пък за да не загубя длъжността си на управител, съм длъжна поддържам дома в изряден вид.

Планът ми сработи. Дан и Гари се сприятелиха много бързо. Ив организира феминистка дискусия по темата за мъжката душа, която, изначално непокварена, впоследствие кривва от правия път.

Оливър посещаваше сестра ми и плачеше на рамото й толкова често и така продължително, че й излязоха пришки на езика да ми обяснява колко идиотско е от моя страна да го отхвърлям.

Съветът на директорите мина на тайно посещение един ден, докато бяхме из гората. Останаха много доволни и ми поискаха огромна сума за една четвърт от акциите.

Но аз бях подготвена.

Обясних им, че като купя дял, гарантирам да остана в дома. Изброих какви подобрения съм направила досега и очертах бъдещите си планове. Посъветвах ги да се обърнат към обитателите на дома и откровено да ги попитат биха ли останали, ако аз напусна. Признаха неохотно приноса ми и се съгласиха да намалят значително първоначалната цена.

— Доста си нетрадиционна, Попи. Внимавай само да не нарушим някой закон и да отнемат лиценза на „Пирен и папрат“.

Според мен не нарушавахме никакви правила. Кокошките се гледаха много хигиенично, в библиотеката нямаше книги с порнография. Едно нещо обаче не ми даваше мира.

Отнасяше се до бащата на Граная.

Дан беше твърде весел.

Не биваше да откъсвам очи от него.

По никакъв начин не би могъл да се измъква и да ходи на кръчма. Най-близката се намира на четири километра и реши ли да извика такси, ще го спипам за десет секунди. И въпреки това бе възвърнал предишното си добро настроение и цветущ тен на лицето.

Взе решение да остане в дома и си отиде вкъщи да си донесе багажа.

Предложихме да му помогнем да си подреди вещите, но той твърдо отказа. Ако зачитаме и малкото му останало достойнство, трябвало да му позволим да си нареди сам нещата.

Новият му приятел Гари щял да му помогне.

Вярваме дълбоко, че достойнството и личното пространство на подопечните ни трябва да бъдат уважавани, затова се съгласихме с него. Чуваше се тътрене, но нищо не изпопада. Край стената сложи стар бюфет с огледало, окачи няколко репродукции с ловни сцени, дъска за бележки и мишена за дартс на вратата. Оставаха още малко мебели, покрити с килими и кадифени покривки. Навярно бяха скринове или шкафове.

Стаята му обаче бе достатъчно голяма да ги побере. Спомена, че е донесъл сгъваеми столове, за да си кани гости, а също и две високи табуретки, върху които подреди вази с цветя. Забелязах, че няколко души се отбиват при него за около половин час преди обед и го посещават отново надвечер.

Жените се издокарваха повече, по-често си правеха прически, когато ни навестяваше фризьорът, слагаха си парфюм и бижута. Мъжете понякога носеха вратовръзки и си приглаждаха косите.

Нещо ставаше.

Отне ми повече време, отколкото би следвало, да разбера, че Дан е отворил кръчма в стаята си.

В шкафа държи мерилки за течности; покритите с килими мебели се превръщат в барплот, маха вазите от високите табуретки, а сгъваемите столове подрежда около масички.

Ив пиеше малко сухо мартини, останалите дами си поръчваха шери в тумбести чаши. Мъжете наблягаха на бирата, която точеха от метален варел, умело дегизиран извън работното време на кръчмата като поличка за списания.

Как ги разкрих?

Шпионирах ги.

Изглеждаха много щастливи. Никога не се напиваха и никому не пречеха. Но, разбира се, нарушаваха закона. Забранено е да се продава алкохол без лиценз. Където и да било. Още по-малко в старчески дом със строги правила и изисквания, забраняващи на обитателите да работят като съдържатели на кръчма, в която се плаща в брой.

Но те бяха много доволни. Жал ми беше да ги спра. Реших да се преструвам на неосведомена.

Понечеше ли някой от персонала да ме уведоми, аз се измъквах. Кой знае колко тайни съм пропуснала несъзнателно. Управителният съвет продължаваше да ни посещава, а аз гледах своевременно да уведомя Дан за датата, защото понякога директорите се отбиваха в стаите на обитателите да ги попитат как са. Не исках да го сварят, докато коктейлбарът работи с пълна пара.

Още един от акционерите продаде дяла си и така вече бях собственичка на половината акции.

Сестра ми Джейн се намуси и изрази недоволство, когато й съобщих новината. Поканих я на вечеря, за да отпразнуваме събитието. Но Джейн не спря да мърмори и да повтаря колко е нелепо медицинска сестра, обучавана на държавни разноски, да стигне толкова далеч. Всъщност, не ми остана време за притеснения. Трябваше да се погрижа часовете по рисуване да не съвпадат с работното време на Дан. В деня на изложбата мнозина се подкрепиха в кръчмата.

На следния ден отидох да се поразходя сама из гората, придружена само от кучето.

Матюрити обича гората и на всяка крачка открива нещо любопитно. Наближихме извора и тръгнах да поогледам наоколо.

Навсякъде висяха бележки с мнения за новото шосе: „Няма да им позволим да те унищожат, Света Ана“, пишеше на една. Някой бе прикрепил химикал към лист хартия с молба несъгласните с околовръстното да си напишат имената в списъка. Реших да се подпиша. Повечето от хората в дома не приемаха строежа. После се зачудих дали пък няма да започнат да ги посещават по-често, ако се разреши въпросът със задръстванията по улиците.

Точно тогава звънна мобилният ми телефон. Около мен се чуха възмутени въздишки — сякаш да ми намекнат, че в наши дни никой не тачи светите места.

Обаждаха се от дома. От здравната инспекция пристигнали без предупреждение.

Трябваше да мисля бързо.

Погледнах към статуята за съвет. „Моля те, Света Ана, не ми помогна особено по въпроса с мъжете, измъкни ме поне от тази каша.“

После помолих да ме свържат със стаята на Дан.

— Господин Грийн? — започнах аз с целия авторитет, на който бях способна. — Има малка промяна в плана. Уговорката ни да проведем художествена дискусия се отменя. Моля ви незабавно да се преместите в трапезарията. Пристигнали са здравни инспектори, а аз не съм в сградата. Ще се върна бързо, за да ги разведа из дома. Ще ме улесните много, ако се заемете с обяда без никакво отлагане. Преди да тръгнете, разчистете творческото си ателие. Знаете какво имам предвид. Благодаря ви за съдействието, господин Грийн.

След това прекъснах връзката. Знаех, че Дан ще ме послуша. Двамата с Матюрити изтичахме към колата и подкарах бясно към „Пирен и папрат“.

Инспекторите пиеха кафе и хапваха бисквитки в приемната. Разглеждаха изложбата на местна флора, подредена в стъкленици, разучаваха съобщенията по стената, напомнящи за демонстрациите по готварско майсторство, сутрешната постановка „Кратко запознанство“, която винаги обираше овациите, и предстоящия дебат относно околовръстното шосе.

Извиних се за отсъствието и предложих да ги поразведа наоколо. По коридора на първия етаж се натъкнахме на подкрепилите се с обеден аперитив, които хихикайки се нижеха в редичка към трапезарията. Забавляваха се повече от хлапета, пийнали джин от нелегален казан по време на Сухия режим.

Оставаше ми само да се погрижа Дан никога да не разбере как съм спасила дребния му кръчмарски бизнес и собственото си работно място.

— Здравей, Попи — весело поздрави той. После кимна на здравните инспектори. — Чудесно място! Но, боже мой, тя бди над закона като копой! Всяка алинея се спазва стриктно — пожарна безопасност, хигиена… Просто невероятно! Но на нас ни харесва, а това е най-важното, нали?

Инспекторите останаха впечатлени. Веселяците се заеха с обяда. Знаех, че безпрепятствено ще продължим да си живеем така до второ пришествие.