Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (18)

Част 2 — Късметлийката ОʼЛиъри

Зная, че името ми е нелепо, но как да се отърва от него?! Няма как просто ей така да обявя на всеослушание, че от сега нататък ставам Клеър, Анна или Шели или каквото там име си избера. Не. Собственото ми име винаги ще бъде Лъки, Късметлийката, а фамилията ОʼЛиъри. Това е моето проклятие.

Мама и татко ме кръстили Лукреция — на някаква си богата леля. Тя не им завещала нищо и усилията им отишли на вятъра, но татко открай време ме нарича „моята малка Лъки“, защото според него „Лукреция“ е твърде тежко бреме за плещите на дете, независимо от наследството, което може да донесе.

Да знаете само колко ми се подиграваха в училище за това име. Получех ли лоша оценка за някое есе, не успеех ли да отговоря вярно на учителя по математика, пропуснех ли пас на хокейното игрище, някой винаги ми подвикваше: „Този път не извади късмет, Късметлийке“, сякаш ми съобщава кой знае каква новина.

Както и да е. Нямах обаче късмета да осъществя мечтата си да замина за Ню Йорк и цяло лято да работя в закусвалня. Мислех си, че ще останат доволни. За разлика от половината ми съученички, след изпитите не пожелах да замина за Средиземноморието, където да се натискам с момчетата и да правя секс. Нито пък да кандидатствам в скъп университет, който да ги разори. Или да тръгна на пътешествие за някакво опасно и диво място.

Исках единствено да нося бели чорапи, удобни обувки и розова униформа в Манхатън. Да сервирам палачинки и малцов сироп. Да слагам пред клиентите леко препържени яйца с кафява коричка около тях, а те да ме поздравяват: „Здравей, Лъки“.

Дори можех да си променя името там и да си измисля някакво нормално ирландско име — Орла или Диърдри.

Нямаше нищо нередно в мечтата ми, нали? Исках да си изкарвам прехраната с почтен, достоен за уважение труд — да сервирам закуска на хората. А не да танцувам гола по масите. Но сякаш ги молех да отлетя сама до луната. Как изобщо съм си помислила да отида в опасен град като Ню Йорк? Въпросът изобщо не подлежал на обсъждане. Чудех се защо нямаме никакви роднини в Америка — някакви мили братовчеди, които бих могла да посещавам през почивните дни, да ходим заедно на излети, да си правим барбекю, да гледаме баскетболни срещи и други подобни неща, които си бях харесала от холивудските филми.

Но не. Ние — семейство ОʼЛиъри — бяхме единствените ирландци без роднини емигранти. От Америка никога не пристигаха колети с шикозни дрехи. Нямах чичовци и лели със смешен акцент и износени кремави дъждобрани. А мама и татко изобщо не проумяваха какво съкровище съм аз. Искаха да отида с тях в някакъв град, наречен Росмор.

Трябваше да благодарят коленопреклонно на Господ Бог, че на седемнадесет години съм все още девствена, не пуша и пия само от време на време. Сред връстниците ми такива добродетели са рядкост. Взех си изпитите, не водя вкъщи гръмогласни приятели. В границите на разумното се държа мило с ужасната ми сестра Катриона дори когато се опита да отвори чекмеджето на скрина ми с нож, за да се добере до гримовете ми. Също и с досадното ми малко братче Джъстин, което, за да не го спипат нашите, всеки път носи чипсове в стаята ми и я усмърдява цялата.

Така че какво още искат от първородната си дъщеря? Да бъде Майка Тереза ли?

Този юни семейната атмосфера бе доста мрачна поради ред причини. Много учтиво им заявих, че не искам да участвам в прекрасната семейна ваканция в Росмор. Още по-любезно уточних, че не отвръщам с неблагодарност на проявената от тях щедрост. Просто не си падам по разходки край реката и излети из трънливи гори. И не горя от желание да наглеждам Катриона и Джъстин да не си строшат главите в някой лунапарк. И не смятам, че ще завържа приятни познанства през тези две седмици. И ако не възразяват, вместо да им се пречкам в краката, ще работя в своята закусвалня в чудния Ню Йорк, оплескана до лакти в тесто за бухти и палачинки.

Отидох си в стаята, заключих вратата, за да предотвратя набезите на Катриона и Джъстин и се погледнах в огледалото. Не изглеждам зле, не съм дебела, космата или пъпчива. Не съм и хубавица, но лицето ми е миловидно — клиентите в закусвалнята биха го одобрили, още повече че имам добра памет и още щом ги зърна, ще зная дали искат капучино, или повечко мармалад върху препечената филийка.

Нямам навик да слушам радио, пускам си моите дискове с музика. Помолих ги да сложат в стаята ми някой най-обикновен телевизор, но татко обясни, че не сме богаташи и да не ставам смешна. Както и да е. Този път си пуснах радиото. Някаква старица даваше съвети в ефир. От тези, дето си въобразяват, че са в крак с времето, използват модерен жаргон, а всъщност няма и една вярна дума. Някакво умопомрачено момиче й написало, че майка му е подозрителна вещица и не й позволява да ходи никъде и да прави, каквото си иска. Отегчено помислих: „На мен ли ще ми ги разправяш тия!“. Но се зачудих защо очаква старицата от радиото да й даде смислен съвет.

Тя обясни колко е тъжно, че младите и старите не се разбират, но все пак имало разрешение. „Е, има си хас“, рекох си аз. Да отстъпваш, да се отказваш, да губиш спорове, да губиш надежда.

Очаквах да започне да изрежда нещо такова, но вместо това, тя каза: „Майка ти е самотна, скъпа, самотна и объркана. Довери й се, направи я свой съюзник“.

Чудесна идея, няма що! Още при първия ми опит да се сближа с нея, мама ще ме отреже: „Не си мисли, че ще ми се качиш на главата!“.

„Споделете с майка си своите житейски тревоги и проблеми. Поискайте да узнаете нейните. Дори да не откликне веднага, след време, мило момиче, ще го направи. Майките на тийнейджъри изглеждат само на пръв поглед самоуверени, всъщност по-скоро се чувстват объркани и като в небрано лозе. Поинтересувай се от нея, първо симулирай интерес, после той ще стане искрен. Малко се иска да превърнеш майка си в своя най-добър и верен приятел. Първо се престори, че сте си близки, истинското приятелство няма да закъснее…“

На кой свят живеят тези старци? Представете си само — дават й пари, за да говори глупости по радиото. Не на мене тези!

Тя продължаваше — разказа за две добри приятелки, които се скарали. Посъветвала онази, която й написала писмо, да протегне ръка, да направи първата крачка, да каже: „Виж, хайде да не се караме повече…“. Съветът й, естествено, е правилен, сигурно го е прочела в някоя книга. Майките били самотни и объркани. Ха!

Бяха се карали, мама и татко, веднага го разбрахме, лъхаше от прекалената им любезност по време на вечерята. Не знаех за какво са спорили и не ми пукаше.

— Свали си лактите от масата, Катриона, покажи някакво уважение към вкусната вечеря, която мама е приготвила…

— Не говорете едновременно, деца. Денят на баща ви е бил дълъг и много изморителен ден.

Наистина недоумявах за какво са си говорили и, честно казано, пет пари не давах. Понякога се държат студено един с друг. Но им минава. Преструвах се, че не забелязвам. Но Катриона и Джъстин, които имат мозък общо колкото на една муха, усетиха и започнаха да подпитват.

— Карали ли сте се с татко? — подхвана Катриона.

— Не, скъпа, не, разбира се — отговори й мама с ужасен звънлив гласец.

— Ще се развеждате ли, татко? — почуди се Джъстин.

— Не, яж си вечерята.

— Аз при кого ще остана? — Джъстин поглеждаше притеснено ту единия, ту другия.

— Не говори глупости, нима е възможно да се разведат хора, които имат такъв чудесен син като теб, Джъстин? — вметнах аз. Казах го саркастично, но брат ми не схваща ирония.

— А, добре тогава.

Той щастливо се зае да унищожава порцията си. Помогнах на мама да сложи чиниите в съдомиялната.

— Постъпи добре, Лъки.

— О, знаеш какви са мъжете, мамо! — въздъхнах аз.

Погледна ме внезапно и ми се стори, че забелязвам сълзи в очите й. Но не исках да се размеквам и да я правя своята най-вярна приятелка, както се изрази онази старица по радиото.

На следната сутрин татко ми каза, че съм страхотна дъщеря. И понеже през последните няколко седмици все ми повтаря, че съм таралеж в гащи, сериозно се усъмних дали не са на път да се разделят.

Нищо не му отговорих. Вече съм майстор във вдигането на рамене.

На следния ден татко не се върна за вечеря, а мама и леля се затвориха в дневната. Опитах се да ги подслушам, но като видях, че и Катриона слухти, заповядах й да се качи горе. Заявих й, че е ужасно да подслушваш личните разговори на хората.

Татко се прибра много късно. Промъкнах се до вратата на спалнята им, но не се чуваше нищо. Само гробна тишина.

На следващия ден реших да опитам нещо различно. Настанала бе пълна скука, нещата бяха достигнали мъртвата си точка.

Мама работеше в бутик за детски дрехи. Само сутрин, та следобед да ни надзирава. Нямах друго занимание и затова се отправих към бутика (беше ни забранено да го наричаме магазин). Тя се стресна — старците винаги губят ума и дума, когато видят някой от семейството. Уплаши се да не се е случило нещо лошо.

Обясних й, че всичко си е наред, но наблизо са открили спагети — бар и можем да обядваме там, ако иска. Лицето й светна като морски фар.

Докато се хранехме, мама подхвана:

— Зная колко ти е мъчно, че тази година трябва да пътуваш с нас до Росмор.

Все още не й бях заявила категоричното си решение кракът ми да не стъпи в този скучен град. Незнайно защо обаче си спомних думите на онази старица за майките — че били самотни и объркани. Заслужаваше си да опитам да получа каквото искам.

— Навярно и на теб не ти е лесно, мамо.

Погледна ме изпитателно.

— Да, Лъки, понякога ми е трудно.

Млъкна, сякаш се кани да изрече нещо много съществено. Зачаках. Чудех се дали ще сподели с мен, че татко я отегчава до смърт, или пък че си има любовник, а може би щеше да ме пусне в Ню Йорк. Нищо подобно.

— Нещата следват своя ход — изтърси тя в края на краищата.

Репликата, толкова тъпа и безполезна, ме довърши; не знаех как да продължа. Най-сетне измислих:

— Сигурно си права, мамо.

Тя ми се усмихна и ме потупа по ръката. Събори всички спагети от вилицата ми. „Животът ми няма смисъл“, мислех си аз, „щом само това й се откъсна от сърцето.“ По целия път към къщи подритвах един камък — много глупаво от моя страна, понеже си ожулих най-новите обувки.

Мама тръгна да пазарува, но аз се оправдах, че имам друга работа. Опасявах се да не я убия, ако я придружа до супера. Прибрах се у дома, проснах се на леглото и си пожелах да съм на четиридесет и три години — древна старица, чийто живот е вече зад гърба й. Включих радиото, говореха за Джеймс Джойс и ненормалните чужденци, надошли тук.

Млада журналистка интервюираше някакво янки, което навръх шестнадесетия си рожден ден трамбовало с майка си по стъпките на героя, описан в „Одисей“ на Джойс. Рекох си, че колкото и да е зле мама — а тя си е доста побъркана — все пак никога не би ме накарала да направя такова нещо.

Това момиче — Джун с италианска фамилия — Арпино или нещо подобно — говореше за ирландските си роднини. Казвали се ОʼЛиъри и произхождали от Росмор. Също като нас — и ние бяхме от този скучен град. Добави, че живеели до северното околовръстно, където е родният дом на татко. Внезапно ми щукна дали пък не сме братовчедки.

И семейството на Джун Арпино би могло да ми помогне да замина за Ню Йорк и да работя в мечтаната закусвалня.

Попивах всички детайли. Бяха отседнали в евтин хотел, знаех го, изглеждаше като източноевропейски затвор. Позвъних в радиото, но Джун Арпино не била при тях, интервюто било взето по-рано през деня. Дадоха ми обаче телефона на хотела. Имали чувството, че половин Ирландия им е звъняла и всички са се юрнали към този хотел.

Представете си само! Сигурно целият този народ се надява да му намерят работа в някоя закусвалня. Хората са толкова странни.

Трябваше да отида и аз, поне щях да се посмея.

Мама почука на вратата. Мерила поли за себе си, но никоя не й станала и затова купила една за мен. По изключение се оказа хубава — от розова коприна. Обикновено ни купуваше дрехи, които и просячетата от деветнадесети век биха се срамували да облекат.

— Някой от татковия род, живял на северното околовръстно, да е заминавал за Америка?

— Да, чичо му заминал заради някаква обида, която вече никой не помни. Никой не знае къде живеят. Опасявам се, че това едва ли ще ти помогне да реализираш плановете си, скъпа.

Съжалението й ми се стори искрено.

— Май ги открих.

Разказах й всичко. Колкото и да е странно, тя изглеждаше приятно изненадана и заинтригувана. Дори развълнувана.

Съгласи се да дойде с мен.

И отвътре хотелът бе не по-малко ужасен от грозната си фасада. Гъмжеше от хора, заварихме и някои от татковите гадни братовчеди. Всички крещяха възбудено, а в центъра стояха две американки — вероятно Джун и майка й.

С Джун си приличахме като две капки вода. На всичкото отгоре и тя носеше кадифена розова пола. Мама и останалите продължаваха да викат — тя нетактично им разказваше разни лични подробности за свадите й с татко, как той никога не се извинявал и й било писнало все тя да поема вината, за да се сдобрят.

В този момент се намеси майката на Джун и каза, че ако може да върне времето назад, положително би се извинила на бащата на Джун, вместо да го остави да си замине с онази грозна млада жена, която му родила още две деца…

С Джун завързахме разговор, за да се абстрахираме от техните допотопни истории. Беше една година по-малка, но пък американчетата съзряват по-бързо и това компенсира разликата. Чудехме се колко е необикновено — роднини сме, а чак сега се срещаме за пръв път.

Мама позвъни на мобилния телефон на татко и той се появи след половин час. Първите му думи бяха, че съжалява, знаел колко тежък характер е, а мама го целуна пред всички. След минута той се ръкуваше наред с братовчедите си и разправяше, че мама е най-прекрасната жена на света.

Джун ми харесва много.

Казах й, че в стаята ми има две легла и я поканих да ми гостува. Бях готова дори да отидем до Росмор — при извора, дето сбъдвал всички желания. Майка й пожела да си размени още някоя дума със светицата, понеже първият съпруг, който й изпратила, не бил много добър. Нищо чудно той да бил само репетицията за другия, когото още не е открила. На нейната възраст това звучеше малко не на място, но ние с Джун успяхме да го преглътнем.

Майка й добави, че ще презаверят самолетните билети, а после — като се върнем от Росмор — ще ме вземат на гости в Ню Йорк. Сещали се за една страхотна закусвалня, където да започна работа. Фамилно заведение с добра репутация.

В началото нашите не бяха много навити, но Джун ми прошепна да им припомня за резервните варианти Кипър и Майорка, където момичетата си свалят бикините още на летището. Това им помогна да си съберат мислите. Все още не бяха категорични, оставаше да ги пообработя още малко, но с помощта на новооткритата си братовчедка не се съмнявах в успеха.

Мама ме гледаше малко отнесено.

— Да не си пияна? — попитах я загрижено.

— Съвсем не. Помниш ли какво ти казах тази сутрин, Лъки? — гласът й звучеше ужасно в стил Мери Попинс.

С Джун бяхме обсъдили колко е лесно да ощастливиш една майка — достатъчно е просто да повтаряш репликите й. Никога не осъзнават, че се държим като папагали.

— Нещата следвали своя ход.

Лицето на мама грейна от удоволствие.

— Значи си спомняш! Ти наистина си най-добрата ми приятелка, Лъки! Толкова ще ми липсваш, докато си в Америка.

Отвърнах й с усмивка, наситена с най-различни нюанси.

Първо — цветът на облекчението. Бях спечелила битката, щях да работя в нюйоркска закусвалня. Мама току-що го потвърди.

Второ — цветът на приятелството, както ни съветваше онази старица по радиото. Твърдеше, че приятелската усмивка прави чудеса, в началото щяло да е само имитация, но накрая ще осъзнаем, че е истинска.

Когато си пораснал, времето тече по-бързо.

Аз вече усещах, че не се преструвам.

Говорех истината, когато казах на мама, че тя също е най-добрият ми приятел. Не прозвуча като на сцена. В действителност го мислех.

Сигурно наистина съм късметлийка и няма защо да си променям името.