Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (21)

Част 1 — Пърл

Винаги съм се интересувала от разни дребни факти; обичам да изчитам всякаква ненужна информация, при наличие на компютър, по цял ден щях да вися пред екрана. Ако съм от хората, които се явяват на състезания, безспорно щях да се представя доста добре. Дори да спечеля награда. Не ми стиска да се явя в играта „Стани богат“, иначе щях да спечеля доста. Честно. Обикновено отговарям на въпросите, които затрудняват състезателите.

Пърл Умницата — така ме наричаха в училище, но прякорът си остана на училищната скамейка. Момичетата от нашия квартал рядко продължават образованието си. И моето семейство, както мнозина други през шейсетте и седемдесетте години на миналия век, напусна Ирландия и дойде в Англия с амбицията да спечели състояние. Произхождаме от Росмор, който навремето бил бедно градче. Но сега се е променил коренно. Няма да повярвате как живеят някои от братовчедите ми там. Съпругът ми Боб е от Галуей, запознахме се на тържество с традиционни ирландски танци.

Татко беше работник в пътното строителство; до един ни назначиха в заводи или магазини и бяхме щастливи, че не се налага да слугуваме по чуждите къщи като майките ни в така наречената „Стара родина“. Оженихме се на по седемнадесет. Най-късно. Просто такъв беше обичаят.

Като всички останали и ние имахме две деца още преди да навършим двадесет и една. Продължавахме безропотно да работим, защото съпрузите ни не смогваха да ни изхранят само с една заплата. Никой не се оплакваше.

Бяхме по-скоро англичани, отколкото ирландци. Поддържахме английските футболни отбори. Веднъж годишно двамата с Боб се качвахме на влака, после на ферибота, после пак на влака, за да се върнем в Росмор. С Лили — първата ми братовчедка — сме връстници. Навремето те бяха много бедни и тя завиждаше на „елегантните“ ми дрехи.

Елегантни дрехи! Мама получаваше като по каталог старите дрехи на децата от нашата улица. Ето как се обличахме. В Росмор се присмиваха на английския ни акцент, но на нас не ни пукаше. Баба беше много мила жена. Водеше ни двете с Лили до един извор в гората, където имаше статуя на Света Ана, за да се помолим да ни даде добри съпрузи. Аз трябваше да се моля по-усърдно, понеже живеех в Англия и имаше опасност да срещна друговерец.

Сигурно свещеният извор си е свършил работата, защото срещнах Боб, а Лили — Ейдън. И двамата бяха мъже за чудо и приказ. Тогава нямахме достатъчно пари, за да гостуваме на сватбите си, но и двете бяхме много щастливи и си разменяхме писма с подробности как живеем.

Дъщеря ми Ейми и нейното първородно дете — Тереза — щяха да се родят почти по едно и също време, така че имахме какво да си споделяме. После стана онзи ужасен инцидент.

Мислиш си, че такива неща не се случват на близките ти, а само на другите. Някой открадна Тереза от бебешката й количка. Така и не успяха да я намерят и да я върнат у дома. Клетото малко куче се скъсвало от лай, наоколо имало стотици хора, но никой нищо не видял.

Нещата се промениха. Имам предвид, че след това, което Лили преживя, не можех вече да й разказвам за Ейми. Пътуванията ни до Ирландия секнаха, след като почина баба. Живеехме си щастливо в Северна Англия и след раждането на Джон нямаше какво повече да желаем.

Всяка седмица си купувахме фиш от тотото и от лотарията и обсъждахме как ще похарчим спечеленото. Несъмнено щяхме да отидем на околосветско пътешествие, да си купим вила на Средиземно море, голяма къща в някой от тузарските квартали, а за родителите ни — малка къщичка с градина. А за децата! За тях имахме големи планове.

Щяха да учат в най-скъпите училища, да ги запишем на музикални уроци, курсове по танци, тренировки по тенис и езда. Щяха да имат всичко, което ние не можехме да си позволим. Даже повече!

В действителност грижите ни за децата не се изчерпваха с напразни мечти. С Боб си знаехме, че може и да не уцелим джакпота, а отчаяно желаехме децата ни да имат по-големи възможности от нас. Затова си отворихме сметка и всяка седмица внасяхме известна сума. Още от деня на раждането им. Влогът в пощенската банка на името на Ейми и Джон малко по малко набъбваше.

Четох някъде, че децата трябва да се кръщават с кратки, класически имена, за да успеят в живота. Онези, които сега са на мода, впоследствие може да се окажат изтъркани, масови имена. Затова ги нарекохме Ейми и Джон. Две чудесни деца, ала така си мисли всяка майка.

Когато му дойде времето, и двамата получиха по един хубав чисто нов велосипед, а не някакво колело от битпазара. Водехме ги на увеселителни паркове, на рождените си дни канеха приятели вкъщи, а ние ги черпехме със сандвичи и им купувахме видеокасети. На Джон подарихме компютър. Той го инсталира в неговата стая. Щеше ни се и ние да го ползваме, но синът ни бе много любознателно петнадесетгодишно момче и не исках да му се пречкам из краката.

Изучихме Ейми в много скъп колеж за секретарки. Задлъжняхме доста, защото аз работя като касиерка в супермаркет, а Боб е шофьор на микробус — все нископлатени длъжности. Но всъщност инвестицията в децата си струваше.

Оказа се, че Джон има талант в сферата на новите технологии и си намери добра работа в областта на информатиката. Заслужаваше си да му подарим компютър на толкова ранна възраст. Скъпоструващите курсове на Ейми също дадоха плодове — назначиха я като администратор в голяма компания, а после се издигна до поста личен асистент.

И двамата са в Лондон! Представете си само!

От време на време ни идват на гости, но вече не водят приятелите си вкъщи. Живеят независимо, като успели хора, а точно за това се борехме ние. Пък и знаехме, че няма как да доведат приятелите си тук, в малката ни къща. Както си му е редът, преди Ейми да навърши двадесет и четири, а Джон — двадесет и три, те вече живееха в апартаменти, които деляха с други млади хора.

Приятелите ни питаха как смятаме да отпразнуваме двадесет и петата годишнина от сватбата си — тоест сребърната сватба. Отговаряхме им, че не знаем, защото най-вероятно децата ни готвят някаква изненада. Няма как да забравят деня — първи април, защото винаги сме го отбелязвали, когато бяха малки.

Денят на шегата!

Представете си — дадохме най-големия обет в живота си точно на този ден! Често се шегувахме, че сигурно има нещо символично в датата. Купувахме голяма сладоледена торта, та всеки да получи и допълнително парче. Съседите ни, сестрата на Боб и моят братовчед отпразнуваха пищно сребърните си сватби. Събраха много гости, слушахме стари песни от времето, когато са сключили брак.

Чудех се какво ли са намислили Джон и Ейми.

Сигурно близките и приятелите вече знаеха тайната, но ни питаха, за да направят изненадата още по-голяма. Понеже бяхме свикнали да спестяваме за детския фонд, продължихме да заделяме по малко. С тези пари купих на Боб нов тъмносив костюм, а за мен — тъмносиня рокля от креп и дамска чанта в тон. Денят наближаваше, но нямаше и намек, че нещо се подготвя. Всъщност, Ейми продължи да поддържа напрежението — съобщи ни, че двамата с Тим — мъжът, на когото е лична асистентка — заминават за Париж през почивните дни. Престорих се, че го приемам насериозно. По същия начин реагирах, когато Джон ни се обади, че заедно с колегите от офиса заминава на гмуркане. Купил си нов водолазен костюм и пълно оборудване.

Два дни преди датата започнах да се притеснявам. Две семейства, наши близки, ни поканиха на вечеря — едните на индийски, другите — на италиански ресторант.

Настояваха да отбележим деня. И когато им отговорих, че непременно ще го отпразнуваме, ме обхвана съмнение. Реших да си изясня нещата, за да спестя разочарованието на Боб. Той обличаше през ден новия костюм и заставаше пред огледалото в спалнята. Позвъних на служебния телефон на Ейми.

— А, майко — преди ме наричаше „мамо“, но явно е въвела ново обръщение.

— Исках да те питам за почивните дни. Наистина ли ще пътуваш? Точно сега ли?

Тя се ядоса.

— Виж какво, майко. Моля те. Отдавна вече не ми се месиш, оставяш ме да живея както намеря за добре. Не ми казвай, че си решила да запригласяш на онези, които не одобряват връзката ми с Тим. Бракът му се е разпаднал, майко, няма нищо нередно в екскурзията ни до Париж. Недей сега да започваш и ти…

Обясних й, че нямам намерение да критикувам пътуването й до Париж, дори не знаех, че Тим е женен. Звъня по съвсем друг повод.

— И какъв е той, майко?

Дъщеря ми бе много рязка. Заболя ме.

Но се съвзех.

— Чудех се, да не би да сте забравили, че в събота имаме сребърна сватба?

Прибързах.

— Вашата какво?

— Навършват се двадесет и пет години, откакто с татко се оженихме. Мислехме си, че двамата с Джон ще… организирате нещо по този повод, някакво парти може би. Съседите само ни подпитват и…

Чух как си пое дълбоко дъх.

— О, да, майко. Денят на майтапа, първи април! Разбира се, боже мой!

Тогава се уверих, че тя наистина е забравила. А също и Джон. И няма да има парти в наша чест.

Вече беше четвъртък — твърде късно да разпращаме покани и да празнуваме у дома. Боб ще бъде съсипан, той понася по-тежко от мен факта, че малкото му момиче ни посещава все по-рядко. С такова нетърпение очакваше деня, в който, облечен с новия костюм ще изпее „Караш ме да се чувствам толкова млад“. Мислеше, че са резервирали салона на ресторанта „Жълтата птица“, защото дочул, че в събота ще организират някакво събитие там.

Сетих се за сестра му, която винаги е настроена критично към децата ни; за моя сърдечен братовчед и шумните партита за техните годишнини. Също и за тъмносинята рокля с дамската чанта в тон. За годините, прекарани в името на детския фонд край касата в супермаркета. От него купихме красивото сако, с което се яви на първото си интервю за работа. Винаги канехме приятелите на Ейми и Джон у дома за тържествата по случай рождените им дни. Помислих си колко часове бе изкарал на пътя Боб със зачервени очи и вдървен гръб, за да може да им купи колела, радио и музикални уредби с дискове. Колко пъти ги водихме в Леголандия и на зоопарк, и на еднодневни екскурзии до Франция!

За един кратък миг се поддадох на грозното усещане, че не ме интересува дали въобще ще ги чуя повече — нея и Джон.

Бързо се мобилизирах. С общи усилия бяхме работили и спестявали четвърт век, за да им осигурим по-добри условия, отколкото сме имали ние. Не можем заради някакъв мимолетен гняв да зачеркнем с кръст всичко това. Трябва да им помогна да се измъкнат с достойнство от това провинение, да ги уверя, че то е маловажно. Трябва бързо да кажа нещо, преди да е започнала да ми се извинява.

Прекъснах я по средата на думата:

— Двамата с татко заминаваме за почивните дни и исках да зная дали не сте намислили нещо…

— Майко, толкова съжалявам.

Сега пък тя ме прекъсна, но аз не й позволих да продължи.

— Всичко е наред, ако решите да ни подарите цветя, ги изпратете на адреса на леля ви, защото няма да си бъдем у дома.

— Разбира се, майко.

— А истинското парти ще отложим за перлената сватба.

— Перлена?

— Да, така смятахме с баща ти. Сребърната не е толкова важна. Но понеже името ми означава перла, пищното тържество ще е по този повод…

Постарах се гласът ми да прелива от възторг и светло очакване.

— Който се пада… ммм…?

— Тридесетият юбилей — бодро изчуруликах аз. — Само след пет години, така че с Джон започвайте да се готвите още отсега. Трябва да бъде партито на хилядолетието!

В гласа й прозвуча непресторена благодарност.

— Благодаря ти, мамо.

Старото обръщение явно пак влезе в сила.

Реших да заведа Боб на малка екскурзия до Блекпул и направих резервация. Сестра му ще бъде впечатлена от цветята. Знаех, че ще ни изпратят огромни букети, за да изкупят вината си. В крайна сметка така бе по-добре, отколкото да се оставя в лапите на самосъжалението.

Ненапразно в училище ме наричаха Пърл Умницата.