Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (28)

Част 2 — Професионалната кариера на Карълайн

Когато бяхме деца, по-малката сестра на мама често ни идваше на гости. Не й казвахме „лельо“ или „како“, защото това я карало да се чувства много древна. Наричахме я Шел.

Беше истинска омайница. Разказваше ни неща, за които не смеехме да говорим с мама. Например че момчетата харесват момичетата да носят високи токчета, косите им да са дълги и лъскави и да си слагат ярко червило. Самата тя винаги се придържаше към тези изисквания, изглеждаше великолепно и край нея винаги се навърташе цял рояк мъже. Но тя ги сменяше доста често. Според мама Шел била като пеперудка. Току отлита нанякъде и забравя да се върне.

Пеперудка или не, тя проявяваше жив интерес към нас, скубеше ни веждите и ни купуваше сутиени с подплънки. Твърдеше, че светът е пълен с възможности, които ни очакват да протегнем ръка и да ги уловим. Никой друг не ни говореше така. Мама и татко непрекъснато ни повтаряха да учим упорито и да бъдем смирени. Същото чувахме и от бабите, и от учителките си.

Шел бе единствена по рода си. Животът е пълен с обещания, обичаше да казва тя, и трябва да сме готови да ги сграбчим, щом ни се изпречат на пътя. С нея се чувствахме страхотно и вълнуващо. Само едно нещо ме притесняваше.

Останехме ли насаме, Шел ме съветваше да не си губя времето с учене, кариера и прочее. Защото съм красавица и ще се омъжа още на двадесет. Трябвало само да се погрижа да си избера мъж от добро семейство и паралия. Не ми се нравеше това. Та тогава аз бях само на дванайсет! Как така не бива да уча просто защото съм по-хубава от Нанси… звучеше сякаш всичко на този свят зависи от външния вид?

Но нямаше смисъл да се спори с Шел, затова си мълчах. Само кимах в знак на съгласие.

След като завърших училище, отидох в педагогически колеж и учих за преподавателка на глухонеми. Нанси записа политикономия в университета. По онова време Шел ходеше с някакъв много богат мъж и ни подари екскурзия. Нанси отиде на културна обиколка из Италия, а аз — на ски в един тузарски курорт. Там срещнах Лорънс.

Беше адвокат в известна фирма. Едър, красив мъж с топло излъчване — имаше тъмна чуплива коса и лъчезарна усмивка. По време на вечеря около него винаги цареше весело оживление. Момичетата, които отговаряха за ски пистите, обещаваха да му подарят безплатна почивка, понеже е много забавен.

Още първата вечер ми каза, че съм „пленителна“ — употреби точно тази дума — и я повтаряше толкова често, че почти му повярвах.

Шел твърди, че някои мъже изглеждат нереално съвършени и за да си спестим разочарованията, е най-добре да потърсим недостатъците им още в самото начало.

Добре, рекох си аз, да се поровим из тъмните му страни. Красив е, а се твърди, че красавците са празноглави. Не ми се струваше глупав, но трябва да имам предвид тази вероятност. Отнасяше се малко припряно към по-бавните скиори на пистата и към събеседниците, които на вечеря губят нишката на разговора. Но за мен той не пестеше времето, интересуваше се от всичко — колежа, семейството, надеждите и мечтите ми. Също така имаше желание да ме заведе в леглото.

Казах му, че не постъпвам така по време на почивка.

— Тогава защо си дошла? — подразни се той.

— Да карам ски — отвърнах му простичко.

Изненадващо, той прие обяснението ми и повече не настоя да правим секс. Не очаквах повече да го видя и направо се смаях, когато се обади две седмици след края на ваканцията.

Живееше само на петнадесет мили от мен — в градче на име Росмор. Няколко пъти излизахме на вечеря. Предложи ми в почивните дни да отидем заедно на хотел в Лейк Дистрикт, в Англия.

Приех с огромно удоволствие.

Прекарахме наистина великолепно.

Запозна ме с родителите си, падаха си малко сноби, но не се държаха надуто.

Аз също го запознах с мама и татко. Шел, естествено, се появи да си каже тежката дума. В кухнята сложи длан пред устата си и ми изпрати въздушна целувка.

— Разкошен е, Карълайн. Предрекох ти, че ще се омъжиш, преди да навършиш двадесет и една. И не си прави труда да мислиш за кариера.

Зяпнах от учудване. Та аз имам професия! Ще преподавам на глухонеми, едногодишният ми изпитателен срок започва идния септември. Какво има предвид с тази реплика за кариерата?

Но на Шел, естествено, не може да се противоречи. Замълчах си.

В крайна сметка плановете ми наистина се промениха. С Лорънс се оженихме през септември. Около избирането на къщата и ремонта настана голяма суматоха, затова преценихме за по-разумно да отложа началото на преподавателската си дейност. На следната година забременях и пак го отложих.

После гледах Алистър. Струваше ми се идиотско да съчетавам майчинството с преподавателска работа. Когато тръгна на училище, реших да поработвам преди обед, но в Росмор не намерих подходящо място.

Не бива обаче да си мислите, че съм се чувствала отегчена и затова със зъби и нокти съм се стремяла как да изляза от къщи, да работя. Нещата не стояха така. Честно.

Часовете от денонощието не ми стигаха. Лорънс често звънваше да ме попита дали мога да избягам, за да обядваме двамата; повтаряше ми, че съм пленителна и се възхищава от мен. Хубаво ми беше да живея с него и да му създавам уют.

Пари не ни липсваха. Имах домашна помощница на пълен работен ден и градинар. Редовно ходех на фитнес, във фризьорския салон на Фабиан и на маникюр. Всеки петък канехме гости на вечеря.

Винаги осмина — старшите съдружници на Лорънс и бизнесмени. Ако някой от мъжете си нямаше компания, канехме и Шел. Според Лорънс тя се държи блестящо на вечерно парти. Станах завършен готвач. Знаех рецепти за десет различни видове ордьоври и десет основни ястия, записвах си какво съм сервирала, за да не се повтарям, ако някой ни гостува отново. От отсрещната страна на масата Лорънс винаги вдигаше тост към мен:

— Прекрасно, Карълайн, благодаря ти.

Останалите жени ме поглеждаха със завист.

В началото смятахме да имаме само едно дете, но след като изгледах Алистър, си промених мнението. Ала Лорънс не се съгласи на второ дете и деликатно се аргументира — винаги сме твърдели, че едно дете е достатъчно; Алистър е щастлив и има куп приятели, едва ли мечтае за братче или сестриче, а и ще имаме повече време за нас двамата. Съгласих се. Доводите му бяха разумни. Не останах с чувството, че ме придумва насила или нещо подобно.

Не усетих как Алистър навърши единадесет и стана време да замине в пансион. Никак не ми хареса тази идея, изглеждаше ми нечовешко. Но Лорънс много държеше синът му да учи в училището, което са завършили и той, и неговият баща. Няколко пъти ме води там, показа ми къде е изпушил първата си цигара, къде е изиграл първия си мач по ръгби и библиотеката, в която учил усърдно, за да влезе в елитния клас. Разказа ми колко бил щастлив тук, станал самостоятелен, срещнал приятели, с които още поддържа връзка. Можем да идваме на всеки две седмици, да отсядаме в хотел и да извеждаме Алистър и приятелите му на разкошна вечеря.

Когато останахме сами в градината, попитах сина си какво мисли. Помолих го искрено и честно да сподели с мен цялата истина, защото от това зависи целия му живот.

Погледна ме с огромните си кафяви очи и каза, че много би желал да отиде да учи там. И това е всичко.

Тогава се заех да си търся работа.

Много исках да започна в „Сейнт Мартин“. Та кой не би искал? Училището е единствено по рода си. Там правят чудеса, на каквито не е способна и Света Ана — светицата на извора в гората, където водех на разходка Алистър и кучетата. Но там не се намериха свободни места.

В Росмор няма специализирано училище за глухонеми, но към „Света Ита“ и „Братството“ има отделни кабинети. Децата са страхотни и като всеки начинаещ преподавател се учех от грешките си благодарение на тях. През тази първа година напреднах много.

Разпределях задачите така, че и без мен къщата и градината да бъдат в добър вид. Гледах да доставят покупките навреме в петък и продължих да каня гости на вечеря.

Свекърва ми подхвърли колко е прекрасно, че съм започнала работа — с тон, който говореше, че счита постъпката ми за всичко друго, но не и за прекрасна. Аз обаче се престорих, че не разбирам, и й благодарих за хубавите думи.

Ходех при Фабиан в обедната почивка. За да не разхвърлям книжата и лаптопа из цялата къща, си приспособих за кабинет тъмна стаичка, която преди използвахме като склад. Изоставих традицията да обядвам с Лорънс в малки италиански ресторантчета и да обикалям с часове по магазините с кредитната си карта. Като всяка работеща жена разбрах, че ако вечер се заседявам до късно и не разчистя къщата, сутрин е кошмарно да подредя, преди да се втурна за работа.

През две седмици ходехме при Алистър. Имаше много приятели, тренираше шах и участваше в клуба по орнитология. Убедих се, че не сме сбъркали. У нас, в Росмор, не можехме да му осигурим такива условия.

Колежките ми често говорят за съпрузите, партньорите и любовниците си. Колкото повече ги слушам, толкова по-ясно осъзнавам какво съкровище е Лорънс. Мек, сърдечен мъж, споделя всичко с мен, разказва ми как върви работата му, наляво и надясно тръби, че съм прекрасна и пленителна — все още използва тази дума и много се смущавам, когато я изтърси пред непознати. Всъщност, и без техните истории знам какъв чудесен съпруг имам.

Коментират колко неверни са мъжете. Много — дори най-образованите — посещават извора на Света Ана, надявайки се на чудо, което да направи живота им по-добър.

Сигурна съм, че Лорънс не ми изневерява. Все така любвеобилен и страстен е като тогава, когато се запознахме на ски пистите и го държах на разстояние. Понякога се чувствам изморена, трябва да си преглеждам уроците или да ставам рано и не съм готова да отвърна на ласките му. В такива моменти се надявам да му се приспи и да ме остави за малко на спокойствие. Но от разказите на колежките ми разбрах колко опасно е да се разсъждава така.

Сестра ми Нанси често повтаря, че сигурно съм най-голямата късметлийка на земята. Леля Шел й приглася. Както и мама, и свекърва ми.

И аз съм на същото мнение.

Искам единствено да проявява малко повече интерес към работата ми. Аз го разпитвам за делата, помагам му да преглежда материалите по тях. Познавам всичките му съдружници, проекто-съдружниците, съперниците, съюзниците. Надълго и нашироко обсъждаме предстоящото му издигане в ранг на съдружник. Очаква се в близките осемнадесет месеца.

Помолих го да не разкрива пред Алистър, че в офиса му има кабинет, на който виси табела с неговото име. Той смята, че така синът ни ще е по-сигурен, но според мен така ще се почувства като в клетка.

Обсъдихме го над бутилка вино — наистина дискусия, а не спор. Той винаги се държи разумно и се опитва да разбере моята гледна точка. Допускал, че може и да съм права. Сигурно Алистър се нуждае от свобода, от повече пространство да развихри мечтите и надеждите си. Като всички нас. Слушах го и си мислех защо, за бога, всяка нощ се будя в три и се мятам тревожно в леглото.

Нима има за какво да се безпокоя?

Но изведнъж се сетих за „Сейнт Мартин“ и разбрах какво ме притеснява. Лорънс си няма идея що за работа е преподаването. Не разбира какви чудеса се вършат там за глухонемите момичета. Опита се да прояви интерес, когато му разказах за учебните досиета и колко много от възпитаничките на гимназията са професионалисти в области, към които другите напразно се стремят.

Положи усилие. Убедена съм. Защото знаеше колко важно е това за мен. Искаше да сподели ентусиазма ми. Поне сто пъти повтори, че колкото повече научава за работата ми, толкова по-искрено благодари на Бог, задето Алистър няма такъв проблем. А аз изобщо не исках да кажа такова нещо, не го намеквах, дори не ми беше хрумвало.

Ако Алистър бе глухоням, пак щеше да живее пълноценно, благодарение на модерните технологии. Лорънс не го разбира. Мисли си, че всичко опира до това да клатим разбиращо глави, да си чешем езиците и да благодарим на благословената съдба. Което ме влудява.

Появи се шанс да продължа образованието си. Освен това се изискваше и практика в „Сейнт Мартин“ — каймакът на училищата за глухонеми. Там се съгласиха да ме наемат за по шест часа седмично. Да предположим, само да предположим, че се справя успешно… тогава положително ще ми предложат постоянна работа.

Никога не съм се чувствала толкова възторжена. Горях от нетърпение Лорънс да се върне и да му съобщя новината. Той започна да бърбори за офиса — един от главните съдружници смятал да се оттегля. Станало съвсем неочаквано, изневиделица. Тръгвал за Аризона да преоткрива себе си. Нещо подобно. Съвсем налудничаво.

Спомних си го. Скучен човек, със също толкова скучна жена, която едва ли ще му стане спътник в търсенията. Следях нетърпеливо сложните криволици на разказа му. Еди-кой си ще се издигне, друг ще се премести, някой си поема имуществените дела, а трети излиза от пълно забвение.

Най-сетне схванах, че е настъпил моментът за дългоочакваното издигане на Лорънс. Щеше да стане съдружник. Опитах се да се зарадвам, уверих го, че не измества никого, защото скучният му колега заминава по своя воля за Аризона, почти сигурно с жена, поне двадесет години по-млада от съпругата му.

— Животът ни много ще се промени — тържествено обяви той. — Ще стане по-забавен, а ти си спец по тази част, Карълайн. Ще ти хареса, сигурно се чувстваш самотна, откакто Алистър отиде в пансиона.

Не зная как бихте постъпили вие, но аз реших да не му съобщавам за магистърската степен и за практиката в „Сейнт Мартин“. Не и тази нощ, тя трябваше да се отпразнува в негова чест. Направих му вана с масло от сандалово дърво и му поднесох мартини в банята. Извадих пържоли от фризера и отворих бутилка вино, облякох къса черна рокля и запалих свещи. Поне двадесет пъти повтори, че съм пленителна, че ме обожава и в цялото съсловие и по цялата земя няма по-щастлив мъж от него.

Успях да му кажа чак след четири дни. Изуми се.

— Как ще работиш в „Сейнт Мартин“, Карълайн? Та то е на сто километра оттук?

— Имам кола, скоро ще построят новото шосе и пътят няма да отнема толкова време.

Говорех предпазливо, опитвах се да потисна огромното разочарование от реакцията му.

— Но, скъпа, все пак е далеч! Искам да кажа, мислех си… щях да го пообмисля…

— Ще се справя — опитвах се да сдържа сълзите си.

— Но защо, Карълайн, ангел мой, защо искаш да се товариш с всичко това? Та тук можем да правим толкова неща заедно!

С усилие на волята замълчах, което е голямо постижение. Какво ще правим тук заедно? Нищо.

Щях да си стоя сама у дома, да измислям нововъведения в интериора, пребоядисване, нови дамаски; построяване на оранжерия, разширяване на верандата, за да побира повече гости, отпиващи от коктейла с боровинков сироп и шампанско по време на летните вечерни партита.

— Защо мълчиш, Карълайн, ангел мой? — попита ме той объркано.

— Вие ми се свят, Лорънс, ще си легна.

Когато притесненият ми съпруг дойде и започна да ме милва и целува нежно, аз се престорих на заспала.

На следния ден подхвана темата по време на закуска. Но след седемте безсънни часа бях добре подготвена.

— Ще си напиша дипломната работа и ще работя по шест часа в „Сейнт Мартин“, Лорънс. В края на годината ще обсъдим дали да започна на пълен работен ден. Може и да не ме харесат. Или да се окаже, че разстоянията наистина са много големи. Но за нищо на света няма да зарежа образованието си.

После на пръв поглед безболезнено смених темата и заговорих за барбекюто, което ще организираме следващата седмица, когато Алистър се прибере у дома.

Улових погледа на Лорънс — възхищаваше ми се като на колега юрист, направил уместна забележка в съдебната зала.

Може и да не съм права. Винаги съм била безнадежден оптимист.

Годината наистина бе тежка, не отричам. Спомням си колко нощи пътувах в дъжда, чистачките се стрелкаха по предното стъкло, а аз крещях напътствия за менюто по мобилния телефон.

Лорънс стана съдружник, а аризонският мечтател наистина замина на пътешествието без жена си, с една много по-млада стажантка от офиса.

Преподавателската ми работа бе прекрасна. Учехме момичетата да говорят. Дарявахме безсловесните с език и им вдъхвахме живот. Това е най-прекрасното нещо, което съм правила през целия си живот. Харесвах „Сейнт Мартин“, а явно и те ме одобриха — в края на тази изтощителна година ме увериха, че ще ми предложат постоянно място.

Попитаха ме дали като другите колеги искам да ми осигурят стая в училището, за да има къде да спя в случай на лошо време или ако разстоянията, задръстванията по пътищата и дългите часове по магистралата ми дойдат в повече.

Обещах да ги уведомя много скоро.

Дадохме бляскаво парти за съдружниците. Пристигнах не повече от двадесет минути, преди да се появят първите гости. Имах време само да се преоблека, да оставя в кухнята купената на връщане допълнителна сметана, да пренаредя местата на гостите, да сложа готовите ордьоври в овални чинии, да ги поръся с магданоз и да разпръсна по масата дивите цветя, набрани от полянките край „Сейнт Мартин“.

— Жена ти е гениална — обърна се към Лорънс един от партньорите.

— Прекрасна си, Карълайн — вдигна чашата си към мен той.

— А също така има престижна работа — звънливо се обади една от гостенките.

— Да. Не зная защо го прави.

Погледнах го. Останах шокирана.

— Имам предвид, че така плащам още по-големи данъци. Видят ли графата „доходи на съпругата“, се нахвърлят върху мен като лешояди. И кому е нужно това? Но тя е непреклонна. Нали, скъпа?

Усмихна ми се снизходително. Отвърнах на усмивката му.

Не му се разсърдих, естествено. Лорънс е обезоръжаващ. А и вероятно е прав в някои отношения. Дали пък наистина не се стремя само да му покажа, че имам свой независим живот? Навярно само си губя времето.

Има достатъчно преподаватели за глухонеми. Може би самите те са си по-щастливи така. Защо трябва да ги учим да дишат правилно и да се мъчат да произнасят звукове.

Кой знае?

Ще реша следващата седмица. Засега няма да го мисля повече.

Разговорихме се за новото шосе. Гостите надигнаха гласове. Някои твърдяха, че това е варварщина, други — че е наболяла нужда. Споменах за стария извор в глоговата гора. Заговориха още по-високо.

Според някои това бе налудничаво и опасно суеверие, други твърдяха, че е неразривна част от старите ирландски традиции. Прехвърлих умело разговора към по-консенсусна тема. Например цените на имотите. Сервирах трюфелите, които бях купила в обедната почивка. Направих им по няколко прореза и ги овалях в какао и натрошени ядки. Всички решиха, че са домашно приготвени.

— Страхотно, Карълайн — Лорънс отново вдигна чаша към мен.

— Лорънс — отвърнах на жеста му аз.

Сърцето ми тежеше като олово.

Вероятно гоня вятъра, въобразявайки си, че имам страхотна професия. Удържах се да не въздъхна при мисълта за тази несбъдната мечта. Светът е пълен с хора, неуспели да осъществят съкровените си желания.

Реших да не разчиствам масата тази вечер. За следващия ден нямах кой знае колко ангажименти.

На сутринта излъсках къщата до блясък и подкарах бавно към „Сейнт Мартин“. Помолиха ме да се включа в изпита на някакво дете. Казвало се Мелани и изглеждала много умна.

Нямаше да ме затрудни особено, щеше да ми бъде приятно. А и вероятно е един от последните тестове, на които присъствам. Решението изплува от само себе си, когато видях детето и си дадох сметка колко е напреднала и колко много още можем да направим за нея тук. Несъмнено ще я приемем в „Сейнт Мартин“. И аз ще бъда свидетел как набира увереност в силите си. Исках да постъпя така и щях да го направя.

Точно както Лорънс иска да развива адвокатската си практика.

Колебанията се стопиха. Не е дошъл краят на света. Не са нужни спорове и конфронтации. Из цялата страна хората, макар и семейни, следват мечтите си. Едното не пречи на другото. Ще се справим. Несъмнено.

Странно, но това умно момиченце сякаш разбра всичко. Сякаш видя как се наместват бурмичките в мозъка ми.

— Значи ще бъдете тук тогава? — попита ме тя небрежно само миг, след като бях решила.

За пръв път от няколко седмици се усмихнах искрено. Защото знаех, че проблемът е разрешен.