Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (12)

Част 1 — Доктор Дърмот

Познавам ги всички до един. Не преувеличавам. Ако са под тридесет и пет годишни, съм асистирал при появяването им на бял свят. На всички други съм преслушвал гърдите, лекувал съм ги от шарка и заушка, шил съм разкъсаните им уши, вадил съм стъкла от коленете им.

Дуун е малко населено място на двадесет мили от Росмор по тесен и неравен път, но не се налага да пътуваме често до големия град. Имаме си всичко, от което се нуждаем. Градчето е малко и спокойно. Зная историята на всяко дете, мъж или жена в него.

Затварял съм очите на майките и бащите им, на бабите и дядовците им, съобщавал съм им добри и лоши новини, намирал съм думи, когато останалите не са знаели какво да кажат. Боже мой, та тези хора ме притежават. Затова се почувствах предаден и разочарован, когато се втурнаха към новия млад лекар.

Доктор Джими Уайт.

Млад досадник, който ме нарече Дърмот още при първата ни среща. Всички ми казват доктор Дърмот, но не; на доктор Джими Уайт това не му харесва. Старае се да угоди на всички, непрекъснато снове насам-натам. Естествено, ходи на домашни посещения денонощно, има си мобилен телефон и може да бъде открит по всяко време. Изследва старателно всичко — изпраща пациентите си на другия край на страната за скенер, рентген и кръвни тестове за какво ли не. Те са обикновени хорица, мислят си, че това е някаква магия.

Дори болницата в Росмор не задоволява доктор Джими Уайт. Изпраща ги на специалисти в университетските болници в Дъблин. Ни повече, ни по-малко. Вместо да се обърне към дългогодишния опит на човек, който ги познава като пръстите на ръцете си от поколения насам.

Като мен например.

С нищо не показвам колко съм разстроен. Никак даже. Винаги хваля доктор Уайт. Умен млад мъж, казвам им аз, действа по книга, прави справки в учебниците си по медицина. Когато натрупа години и опит, няма да му се налага да го прави, но пък е съвестен — назначава изследвания винаги когато се усъмни.

Хората си въобразяват, че му се възхищавам и го харесвам, а аз сея семената на съмнението — защо ли му трябва да се рови из книгите, да се допитва до специалисти, да изпраща пациентите си за кръвни проби и скенери?

Един бъбрив американец — Честър Ковач — бе отседнал в хотела, явно имаше сума ти пари. Дядо му се казвал ОʼНийл, бил родом оттук, не че някой си го спомня. Естествено, страната ни гъмжи от оʼнийловци. Споделих с него, че младият доктор все някъде трябва да се научи на занаят, ала ми е трудно да приема хората от нашата енория да му бъдат опитни зайчета. Честър отвърна, че той със сигурност има необходимата квалификация, но аз му обясних какво значи да си учил, и какво — да имаш опит. Честър закима усърдно, явно схвана идеята.

После сподели намеренията си да купува земя в Дуун, за да строи. Разпита ме от какви услуги имат нужда съгражданите ми. Какво ни липсва, каква ниша би могъл да запълни. По лицето му бе изписана истинска загриженост. Направо ми призля. Подобна сантименталност няма място при нас. Престорих се на заинтригуван, знаете как е в малките селища като нашето. Измърморих нещо за апартаменти на поносими цени, социални жилища и прочее. Такива като него говорят с носталгия за миналото, как горките им дядовци нямало да емигрират, ако си имали собствен дом.

Кимнах и отпих от халбата. Наум си рекох, че ако дядо му не беше си вдигнал задника оттук, за да потърси препитание другаде, Честър едва ли щеше да носи дизайнерски костюми и ръчно изработени обувки. Но няма смисъл да изричам на глас мислите си. Нека изживеят мечтите си. Искал да построи голяма сграда, някакъв си център. Тук в Дуун, моля ви се! На няколко пъти повторих, че това е страхотно и после се върнах на темата за доктор Уайт и пропуските в образованието.

Известно време стратегията ми срещу съперника действаше и за двама ни имаше достатъчно работа. Поне за мен. После нещата се влошиха.

Заради една глупава жена — Маги Киърнан. Беше бременна и сякаш на бял свят за пръв път щеше да се появи дете. Бременността й край нямаше, гестационният й период бе най-дългият в царството на бозайниците. Цъфваше при мен по два пъти седмично, ту се чувстваше зле, ту пък много добре, нормално ли било да мърда бебето, значи ли, че е умряло, когато спре да рита? На нейно разположение трябваше да има цял отбор гинеколози и акушерки, които да тръпнат в очакване в собствената й къща.

Три седмици преди термина ми позвъни в два сутринта — бебето било на път. Посъветвах я да изпие чаша силен чай и да ми се обади пак на сутринта. Сигурна била, че ражда, повтори го сто пъти. Трябвало да отида. Четири мили нагоре в планината! Луда жена! Опитах се да я успокоя, но тя тресна слушалката.

На следващата сутрин чух следната история: обадила се на доктор Джими Уайт и той, разбира се, отишъл. И, представете си, бебето било тръгнало, имало усложнения и той повикал линейка и ако не бил до нея по целия стръмен път до спешното отделение на болницата в Росмор, бебето щяло да умре. Самата Маги щяла също да умре и след нея от съжаление да се спомине половината гражданство.

Чух тази история петнадесетина пъти. Колко нещастна и изплашена трябва да е била горката Маги Киърнан! Колко милостив е Господ, че младият доктор Уайт е бил така отзивчив. И, естествено, зад думите им прозираше, че аз съм я оставил на произвола на съдбата.

Дразнех се, разбира се, но не се издавах — хвалех доктор Уайт и демонстрирах загриженост за Маги. Повтарях, че бебетата си имат собствено мнение и биха ни улеснили много, ако споделят с нас своите планове. Не дадох обяснения, не се извиних. Надявах се да са схванали посланието ми — аз си оставах техният мъдър и добър доктор Дърмот.

Всяка събота по обед при мен идва една неомъжена дама — Хана Харти, която води счетоводството ми. Тя е квалифициран счетоводител, олицетворение на дискретността и се занимава с деловодството на мнозина от градчето. Пет седмици след театрото на Маги Киърнан, Хана прочисти гърло и изтърси, че губя много пациенти за сметка на младия доктор. И следователно средствата ми са доста намалели.

Отначало не й повярвах. Хана винаги е била малко черногледа. Мълвеше се, че ме е набелязала от доста време. Едва ли отговаря на истината.

Никога не съм й давал аванси. Години наред се грижих за майка й. Всъщност, Хана си я гледаше сама, но аз често им звънях, за да им вдъхна кураж. А те ме канеха често на вечеря.

Никога не съм се женил. Навремето се влюбих в една жена, но тя ми каза, че не съм амбициозен, а не би свила гнездо с провинциален лекар. Е, аз съм си аз. Не бих се променил заради никого, тъй че не губих време в мисли по нея и думите й.

Изслушах внимателно Хана и започнах да действам след по-малко от половин час. Наминах у семейство Фоули. Старият им баща бе на смъртно легло. Но аз бях оптимист, казах им, че има лъвско сърце и сила и скоро ще се възстанови. Оставих ги в прекрасно разположение на духа. Казах си, както обикновено, че тъкмо в това се състои работата на един лекар — да ободрява и окуражава хората. А не да ги плаши със статистики, тестове и скенери.

На път към къщи срещнах младия доктор Уайт.

— Това, което се случи с Маги Киърнан… — започна да заеква той.

— Да?

От въпроса ми лъхаше хлад.

— Не искам да си мислиш, че навлизам в твоята територия — поясни той, пристъпвайки от крак на крак.

— А дали не го правите? — попитах с леден глас.

— Строго погледнато, тя е твой пациент и трябваше да преценя дали случаят наистина е спешен. Реших, че се налага да действам.

— Значи съвестта ви е чиста, доктор Уайт?

— Казвай ми Джими. Аз те наричам Дърмот.

— Да, забелязах.

Пуснах една от характерните си усмивки.

— Има достатъчно работа и за двама ни, Дърмот. Тук няма да умрем от глад.

Както винаги говореше като дребен хитрец.

— Убеден съм — заключих аз и продължих по пътя си.

Прибрах се у дома и се замислих по-сериозно. Обади се Хана Харти. Предложи да донесе стейк и пай с бъбреци. Откакто майка й почина, не ме канеше у тях. Тези посещения ми липсваха, най-вече в почивните дни, които понякога са доста самотни.

Имам си домашна помощница, една жена с вечно изморен вид, но тя само чисти, пере и глади. Пазарува, естествено, и приготвя зеленчуците, но ястията й не са така вкусни като ханините. Отвърнах й, че за мен ще бъде чест да споделя пая с нея и да й предложа бутилка бордо. Появи се с подноса и с нова прическа, очевидно направена след сутрешната ни среща. Носеше елегантна бяла блуза и брошка. За мое учудване си бе сложила и грим.

Възможно ли е да храни някакви надежди за нас двамата?

В такъв случай е по-добре да се направя на сляп и да мина без комплименти, за да не си навлека неприятности. Обсъдихме парливата тема за росморското околовръстно шосе и дали ще го построят след толкова години празни приказки. Дали тихото ни градче ще се промени, или ще игнорират разбития тесен път, който ни свързва с Росмор. Никой не знаеше.

Вечерята бе приятна. И понеже Хана бе донесла и поднос с подбрани сирена, отворих втора бутилка вино.

— Какво, за бога, смятате да правите по въпроса с младия лекар, доктор Дърмот? — попита ме тя без заобикалки. Беше видимо разтревожена. Наистина се притесняваше какво ще стане с мен, когато целият град премине в противниковия лагер. Протегнах се и я потупах по ръката.

— Няма причина за безпокойство, Хана. В такива случаи е необходимо да се запази самообладание и да се изчака бурята да отмине.

— Но тя може и да не отмине, доктор Дърмот. Знаете, че работя за няколко фирми, мнозина се прехвърлят към младия ви колега. Господин Браун от банката смята да се консултира с него за пневмонията на баща си. Адвокатът господин Кени се притеснява, че майка му се обездвижва и доктор Уайт може да й предпише по-добри съвременни лекарства. Не може да наблюдавате безучастно как вашата лекарска практика и целият ви труд отиват на вятъра.

Изглеждаше искрено разтревожена за мен. А вероятно и за себе си, ако наистина виждаше бъдещето си с мен.

— Не, Хана, няма да наблюдавам отстрани. Всъщност, смятах да си дам кратък отдих.

— Сега? Отдих? Посред тази криза? Не сте с ума си, Дърмот.

Не отреагирах. Вместо отговор й се усмихнах.

— Зная какво правя, Хана — повторих неколкократно.

През следващата седмица се обадих на този-онзи. По моя преценка на стария Фоули му оставаха около две седмици, майката на господин Кени щеше да изживее спокойно оставащите й няколко месеца, без да се изнервя с промени в лечението, а бащата на господин Браун навлизаше в последната фаза на пневмонията, която ще го отнесе мирно и тихо от този свят.

После обявих на всеослушание, че заминавам на кратка екскурзия. Посъветвах семейство Браун, а също и Фоули и Кени да се обръщат към доктор Уайт, докато отсъствам. Подчертах изрично, че нямам нищо против. Та нали животът е да даваш и да вземаш. А и младежът е много добре образован. Ще се грижи чудесно за тях.

Метнах стиковете за голф в багажника и отпътувах на сто и петдесет мили до един тих крайморски хотел. Лесно намерих игрище и изигравах по осемнадесет дупки всеки ден.

Вечер играех бридж във фоайето, а сутрин, с втората си чаша чай прелиствах страниците с некролози във вестника.

Първо видях съобщението за кончината на стария Фоули, после се спомина госпожа Кени и накрая господин Браун. Сбогувах се набързо с новите си голф и бридж партньори и се върнах в Дуун.

Отбих се в домовете на опечалените. Клатейки глава, изразих смайване и недоумение от сполетялата ги загуба — оставих Фоули в прекрасна форма, имаше много години живот пред него, както и пред госпожа Кени и господин Браун. Каква тъжна ирония на съдбата — да се споминат точно когато аз, техният най-стар познайник, отсъствам от града. Поклащах старата си мъдра глава и повтарях, че това е истинска загадка.

Не се наложи да чакам дълго. Всъщност, стана по-бързо, отколкото очаквах. Мълвата се разнесе.

Говореха, че е много странно как трима пациенти в отлично здраве са починали през десетте дни отпуска на доктор Дърмот. Жалваха се, че са прибързали и са се подлъгали по новото, вместо да се придържат към изпитаното и сигурното. Към човека, който познава целия им живот — и в старост, и в младост, в болест и в добро здраве. Започнаха да се завръщат при мен дори онези, които ми бяха поискали медицинските си досиета, за да ги отнесат на доктор Уайт. Някои се възмутиха от оръфания вид на папките и отказваха да приемат, че всичко е записано в главата ми. Зная кое дете е карало варицела и кое — заушки, по дяволите. Не се нуждая от компютри и принтери.

Отнесох се благосклонно към тях. Не се цупех, не показвах разочарование. Чувстваха се облекчени, че ги приемам отново. Мислеха да съдят доктор Уайт. Но аз отново проявих благородство. Не исках да чувам лоша дума срещу момчето. Наричах го „младеж“ и се усмихвах опрощаващо. Казвах, че не е натрупал години и няма как — ще прави грешки. Възхищаваха се колко широко съм скроен.

Доктор Уайт се отби у дома, преди да си замине. От учтивост, както се изрази. Да ми съобщи, че напуска. Бях осведомен, но се престорих на изненадан. Пожелах му успех и казах, че съжалявам, задето губя един съратник.

— Ще си намерите по-подходящо място — уверих го аз.

— Не се съмнявам.

— Подходът ви е много добър, а това е най-важното — похвалих го аз.

— Подходът е незначителна част, Дърмот.

Потръпнах, както винаги, когато си позволяваше да фамилиарничи с мен. Ала едва ли ми пролича. Предложих му питие, но той отказа.

— Това, разбира се, няма да продължи дълго, Дърмот, няма как. Искаш ли да ти дам един съвет на сбогуване?

Съгласих се, за да го разведря. Нали в крайна сметка самият аз го прогоних от града. Защо да не си позволя известна щедрост.

— Когато се появи следващият млад лекар, го направи свой съдружник, продай къщата си и си вземи кабинет в клиниката на Честър, оттегли се на половин работен ден, ожени се за Хана Харти и заживейте в голямата й къща. Така ще си спестиш някое сериозно дело за лекарска грешка и унижението някой от старите ти приятели да си помисли, че си небрежен.

Младото нахално пале се изправи и си тръгна, без да поглежда назад.

Минута-две поразмислих върху думите му. Нямаше и капчица разум в тях. Спомена клиниката на Честър. Щял да строи медицински център, някакво смехотворно място, пълно със скъпи машинарии, където хората ще губят време и пари. С кабинети за ароматерапия и други щуротии от така наречената Нова Ера. Ама че време беше случил! Ще построят новото шосе и всички пациенти ще отпътуват към Росмор. Проектът му е обречен още преди да се е появил на бял свят. Така че нямах основание за тревога.

Хората от нашия край са здраво стъпили на земята, няма да се подведат по измишльотини в името на Дани ОʼНийл — някакъв неудачник, за когото никой не си спомня. Но едно е ясно — името ми определено се свързва с горката Хана Харти. На това трябва да се сложи край. Планирахме утре да ми сготви деликатес — сьомга в тесто. Най-добре да й се обадя още отсега и да й съобщя, че съм зает.

Нещата тъкмо се наредиха, няма смисъл да ги усложняваме.