Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (15)

Част 1 — Хелън

Ето те и теб, Мерседес. Бях позадрямала. Сънувах, че съм в Росмор, и се разхождам по многолюдната главна улица. Често ми се присънва. Не си го чувала, намира се в Ирландия, отвъд морето. Ирландия е само на петдесет минути път от Лондон със самолет. Трябва да отидеш там някой ден. Ще ти хареса, ти си религиозна, а там всички са вярващи католици. Поне преди беше така.

Винаги съм те харесвала, Мерседес, повече от сестрите, които дежурят през деня. Ти обръщаш повече внимание на хората, изслушваш ги, приготвяш им чаша чай. Те не разговарят с мен, чувам само „стани“, „събуди се“, „изправи се“, „раздвижи се“. Ти никога не употребяваш такива изрази.

Ръката ти е приятно хладна, мирише на лавандула, а не на дезинфектанти. Интересуваш се от мен.

Твърдиш, че името ти е Мерседес, и би желала да се омъжиш за лекар. Иска ти се да изпращаш повече пари на майка си. Само толкова разбрах за теб през всички тези седмици, защото държиш да говорим за мен и как се чувствам.

Предпочитам да ме наричаш Хелън, вместо „мадам“. И не ми казвай „госпожо Харис“. Толкова си мила, толкова ти е интересно да ти разказвам за хората от моето семейство, които ме посещават всеки ден — високият ми, красив съпруг Харис, изисканата ми свекърва Наташа, прекрасната ми, чудна дъщеря Грейс.

Разпитваш ме за какво ли не и аз ти отговарям. За мен е удоволствие да ти разказвам. Толкова си усмихната. И не си любопитна, не ме подлагаш на кръстосани разпити. Като Дейвид. Познаваш го — приятелят на Грейс. И ти го усещаш, често го отпращаш тактично. Знаеш, че ме притеснява.

Но с теб мога да разговарям с часове.

Харесва ти историята за онази вечер преди двадесет и седем години, когато срещнах красивия Джеймс Харис. За партито бях заела роклята на една от съквартирантките си. Той каза, че цветът й е същият като цвета на очите ми и сигурно съм артистична натура. Всъщност, това бе най-красивата дреха, с която трите разполагахме.

Казвам ти истината. Бях откровена и когато ти обяснявах колко се страхувах от първата си среща с майка му — Наташа. Домът им бе огромен и респектиращ, въпросите й — проницателни. Никога преди не бях яла омари. Бях шокирана. Не съм крила нищо от теб. Истина е и че в сиропиталището, където израснах, всички се отнасяха много добре с мен. Предложиха да приготвят сватбената ми торта. В началото Наташа възрази, защото се опасяваше да не изглежда аматьорски, но дори и тя остана приятно изненадана.

Често посещавах сиропиталището. Казваха ми, че единствена аз не съм разпитвала за родителите си. Останалите непрекъснато разпитваха, чудеха се дали майките им ще дойдат да ги приберат.

Аз не любопитствах. Това бе моят дом. Някой ме бе оставил, мен, Хелън, и явно е имал основание да го направи. Какво повече ми трябваше да зная? Да разпитвам? Не съм казала на сестрите колко е тежко заболяването ми. Няма да го понесат. Излъгах ги, че с Джими заминаваме за чужбина и ще им се обадя след известно време. Споменала съм ги в завещанието си и им оставям благодарствено писмо. Важно е да благодариш на хората за грижите им. Наистина. Как иначе ще разберат колко високо ги ценим. Това се отнася и за теб. Често ти благодаря, защото ми е хубаво, че изслушваш с такъв интерес историите ми.

Ти винаги си работила много и си спестявала, затова ще разбереш колко старание вложих в секретарските курсове, тук, в Лондон. Останалите от класа губеха часове в кафенета и обикаляне по магазините, а аз учех и се упражнявах упорито.

Живеех в един апартамент с още две момичета, които готвеха добре и ме научиха и мен.

В събота работех на козметичен щанд в голям супер и освен заплата получавах безплатно гримове и кремове. В неделя — в цветарница, където научих много и аранжирах цветните градини по балконите на съседите. Когато си намерих хубава работа с добра заплата на финансовата борса, вече бях завършена личност, за разлика от повечето момичета от сиропиталището. При посещенията ми казваха, че изглеждам като истинска дама, че много се гордеят с мен и стига да поискам, бих могла да се омъжа за някой аристократ.

Но аз пожелах да се омъжа за Джеймс Харис.

В книгите бях чела за хора като него, но не знаех, че наистина съществуват.

Той е джентълмен в пълния смисъл на думата. Никога не повишава тон, държи се любезно, усмивката му озарява цялото лице. Решена бях да се омъжа за него и с привичното си усърдие работех по въпроса. Не скрих миналото си. Не исках Наташа да се рови и да разпитва за мен в сиропиталището, затова им разказах всичко. И бях възнаградена. Тя се съгласи да ни даде благословията си. По някакъв свой начин, струва ми се, изпитваше уважение към мен.

Бях красива булка. Показвах ли ти снимките? Разбира се. Просто ми се прииска да ги разгледам още веднъж. Решихме да имаме дете.

Дете, което да наследи голямото състояние на Наташа. Богатите използват тази дума вместо „пари“. Бяхме женени от три години, а аз така и не забременявах. Притеснявах се, Джеймс бе загрижен, а Наташа — вбесена.

Отидох да се прегледам в най-отдалечената част на Лондон.

Оказа се, че нямам овулация и трябва да премина лечебен курс за фертилитет.

Знаех, че Джеймс няма да се съгласи. Докажеше ли се, че причината да не зачевам е в мен, отношенията ни щяха да се променят. А разбереше ли Наташа, светът ни щеше да рухне.

Давах си сметка, че е невъзможно с Джеймс да прибегнем до инвитро процедура като другите нормални двойки с подобни проблеми. Нямаше как да отида сама и да се подложа на изкуствено осеменяване. Подобни варианти бяха изключени.

Джеймс не би дал и дума да се издума за приемна майка. Нито за осиновяване, ако изобщо се намереше дете. Немислимо бе да кажа на Наташа, че ще вземем у дома бебе от други географски ширини. Представях си как ще се изопне лицето й. Един малък Харис от Африка! Азиатски Харис! Не ме разсмивайте!

Не, Мерседес, много мило от твоя страна, но не се разстройвам. Зная, винаги си загрижена, особено когато приятелят на Грейс — Дейвид — ме подпитва за това-онова. Но сега не се чувствам така. Опитвам се да ти обясня. Искам, а и имам нужда да ти го разкажа. Представи си, че четеш писмо от мен. От Хелън за Мерседес.

Да, ще си пийна глътка чай, благодаря ти, скъпа, ти винаги си на разположение.

Стигнах дотам, че трябваше да измисля какво да правя по-нататък.

Това се случи преди двадесет и три години, ти си била малко момиченце и си тичала под лъчите на филипинското слънце. Нали е слънчево там? А аз бях в Лондон, изплашена повече от всякога.

Винаги съм успявала да намеря разрешение, нямаше да се предам и сега. Една от колежките ми отиде на екскурзия до Дъблин. Посетили и онова градче — Росмор: малко, но много красиво, със стар замък, а в околната гора бликал извор на желанията. Свят извор по-точно. Ти си католичка и сигурно са ти ясни тези неща. Хората се молели на светицата и тя изпълнявала желанията им. Оставяли разни неща за благодарност.

Попитах за какво ли се молят хората?

Вероятно за всичко, светицата сигурно е много заета да осигурява съпрузи и добро здраве, както и много бебета. Клоните на храстите били отрупани с детски обувки и играчки, оставени от хора, дошли да молят за наследник. Представи си само!

Е, представих си го прекрасно. По цял ден и по цяла нощ все това си представях. Как да намеря дете за нас.

Онези хора едва ли биха ходили там, ако молитвите не дават резултат. И така, веднъж, щом Джеймс замина в командировка, си взех отпуск и тайничко се отправих към Ирландия. До Росмор пътувах с автобус.

Мястото е необикновено. Наистина странно. Съвременен град с хубави магазини и ресторанти — дори си направих прическа в един фризьорски салон — ала само на миля от шосето се натъкваш на този езически извор, сякаш си в някоя от развиващите се страни. Извинявай, Мерседес, не искам да те обиждам, но знаеш какво имам предвид.

Заварих десетина души, всеки с различен проблем. Възрастна жена се молеше на Света Ана — така се казва светицата, майката на Дева Мария, която е родила Исус. В сиропиталището имаше нейна статуя. Но ти сигурно знаеш тези неща.

Та тази жена искаше синът й, който бил наркоман, да се излекува. Едно момиче се молеше приятелят й да не научи, че е имала кратък флирт с друг мъж. Някакво момче обясняваше колко е важно да си вземе изпита на всяка цена, защото цялото семейство разчитало на него. Четиринадесетгодишно момиче молеше баща му да спре да пие.

Затворих очи и заговорих на светицата. Обещах й, ако ми помогне да забременея, да се върна в лоното на моята религия, която занемарих, откакто срещнах Джеймс и Наташа.

Наоколо цареше покой, всичко изглеждаше възможно. Бях сигурна, че светицата ще се погрижи. Разходих се из Росмор, докато дойде време за следобедния автобус. През онези години нямаше много коли и човек можеше да се движи спокойно. Вероятно сега е съвсем различно. Всички по главната улица — Касъл стрийт — се познаваха и се поздравяваха. Сякаш до един бяха роднини. Помислих си, че когато се върна тук с детето си някой ден, и аз ще бъда част от тяхното семейство. Щях да дойда пак, за да благодаря на Света Ана.

Много майки оставяха децата си като на паркинг пред магазините, защото количките бяха твърде големи и тромави, та да ги вкарат вътре. Минувачите спираха да се порадват на многобройните сладуранчета. Скоро и нашето бебе — моето и на Джеймс — щеше да спи в количка. Наташа ще си има внуче. А когато това стане, никога няма да изпускаме детето си от поглед.

Месеците се нижеха без никакъв знак за намеса от страна на Света Ана. Ядосвах се, че само си изгубих времето с пътуването до нейния извор. Този град, където майките оставят без надзор бебетата си като на изложба по главната улица, не ми излизаше от ума. Как могат да са така небрежни, докато такива като мен болеят да си имат дете.

И тогава ми хрумна идеята.

Ще отида в Ирландия и ще си взема бебе от някоя количка. Без значение дали е момче, или момиче. Дори да беше наше собствено дете, също не бихме могли да избираме пола, така че всичко изглеждаше съвсем естествено.

Налагаше се да обмисля всичко старателно.

За пътуване до Ирландия не е нужна виза, но все пак на летището или в самолета има по-голяма вероятност да те забележат. Затова реших да пътувам по море с ферибота. Казах на Джеймс, че съм бременна, но предпочитам да ходя на преглед в женска клиника, вместо при техния семеен лекар. Той прояви разбиране и се държеше много мило с мен. И, естествено, очарован от прекрасната новина.

Помолих го засега да не съобщава на майка си. Защото ми е нужно време. Съгласи се да го пазим в тайна, докато се убедим, че всичко върви по реда си. След три месеца му казах, че предпочитам да спя отделно. Прие, макар и неохотно.

Разигравах симптомите на бременността, описани в книгите. Отидох при театрален костюмиер и поръчах възглавнички, имитираща корем на бременна. Обясних, че ролята ми изисква коремът да изглежда правдоподобно под нощница. Започнаха да стават твърде любопитни и за да не им хрумне да дойдат на постановката, им отговарях все по-уклончиво.

Наташа преливаше от щастие. Преди, когато идваше на неделен обяд, стоеше като истукана, а сега ми помагаше да измия чиниите.

— Хелън, мое скъпо момиче, нямаш представа колко щастлива се чувствам — повтаряше тя и слагаше ръка на корема ми. — Кога ли ще го усетим как мърда?

Отвърнах й, че ще попитам лекарите.

Давах си сметка, че когато настъпи момента на „раждането“, трябва да замина нанякъде. Нямаше да е лесно, но успях да го уредя. Обясних на Джеймс и Наташа, че предстоящото майчинство ми вдъхва носталгия по сиропиталището, единствения дом, който някога съм имала. Джеймс предложи да ме придружи, но настоях да пътувам сама. А и се налагаше да остане в Лондон, защото по онова време бе много зает с антикварния си бизнес. Обещах да се върна до седмица, много преди термина. Уговарях ги дълго и най-накрая склониха.

Вече бях излязла в отпуск по майчинство. Бях нащрек, можех да постигна всичко.

Наистина посетих сиропиталището. Всички останаха очаровани, че съм бременна. Радваха се, че съм избрала най-подходящия момент, понеже биологичната ми майка била на смъртно легло в болницата. Отчаяно искала да ме види поне само веднъж, за да ми обясни.

Заявих, че не искам никакви обяснения.

Дала ми е живот. Много хубаво. Това ми стига. Вече съм свикнала.

Сестрите и всички останали бяха изумени. Имах си прекрасна работа, богат съпруг, хубав дом, сега очаквах и дете. Защо не искам да отворя сърцето си за една жена, която не е имала моя късмет?

Аз обаче бях непреклонна. Имах си достатъчно грижи. Канех се да замина за чужбина, да си открадна бебе — да осигуря на Джеймс дете, а на Наташа Харис — наследник. Не исках да слушам разкаяното бръщолевене на някаква напълно непозната жена, появила се твърде късно.

Сбогувах се и оставих колата до фериботния терминал. Носех перука, фалшивият ми корем бе в багажника. Купих евтин шлифер, одеяло и кукла, досущ като живо бебе. Бях готова. По онова време нямаше камери за наблюдение, но исках да съм сигурна, че ако се вдигне шумотевица никой няма да ми обърне внимание във ферибота за Великобритания, защото вече ще са ме видели да преминавам с бебе в другата посока. Седнах на чист въздух, притиснала куклата към себе си.

Една-две майки се приближиха да се порадват на бебето, но аз се измъкнах под предлог, че тя не обича непознати. Вече я възприемах като собствена дъщеря.

Стиснала куклата плътно до себе си се качих на автобуса за Росмор. В събота градът бе оживен. Разхождах се по цялото протежение на Касъл стрийт, докато ме заболяха краката.

Понапазарувах — талк, кърпички, успокояващи кремове. И този път пред магазините имаше безброй колички. Някои ще си кажат — нищо неподозиращи жители на спокоен град. Намирах ги за престъпно небрежни родители, които не заслужават да имат деца.

Трябваше да внимавам.

Автобусът ми тръгваше в три. Два часа след това — фериботът. Щях да взема детето точно преди да тръгна, за да не давам шанс на властите да ме издирят.

Странно. Мога да нарисувам картина на хората, които крачеха по онази многолюдна улица. Някакъв стар свещеник с черно расо, което се спускаше до стъпалата му. Ръкуваше се с всекиго. Сигурно половината град се бе стекъл да пазарува, всички си разменяха поздрави. От стълбите на хотел „Росмор“ забелязах бебето в онази количка. Спеше си, а един йоркширски териер бе привързан с каишка към дръжката на количката. Пресякох улицата и всичко стана за секунди. Хвърлих куклата в кофата за боклук, грабнах бебето и го увих в одеялцето. Очите му бяха затворени, но чувах как сърчицето му бие близо до моето. Почувствах, че съм постъпила правилно, сякаш така е било писано и Света Ана ми е посочила това дете.

Качих се в автобуса и хвърлих последен поглед назад към Росмор. По неравния път през полята стигнахме ферибота. Двете с дъщеря ми отплавахме. Преди да вдигнат тревога, щях да бъда на безопасно разстояние. А и кой би се сетил да претърси тутакси фериботите? Още преди да разберат, че детето е отвлечено, аз вече щях да бъда в колата.

Направих каквото исках — държах в ръцете си нашето дете.

Малко момиченце, което можем да кръстим Грейс Наташа. Беше на три-четири седмици. „Какъв позор“, мислех си, „да оставиш само толкова малко бебче!“ Колко хубаво, че се появих аз, за да й осигуря по-добър живот. Вече няма опасност да ме открият, успокоявах се аз, докато приготвях първото й шише с мляко на газовото котлонче отзад в колата.

И за щастие, Мерседес, никой никога не ме разкри.

Бях се погрижила за всичко, както виждаш.

Сложих си пак корема и оставих бебето в колата, за да се регистрирам в някакъв мърляв мотел. Към полунощ се престорих, че имам родилни болки и настоях да шофирам сама до болницата. В действителност се упътих към сиропиталището.

Казах им, че бебето се е родило в колата и няколко дни се оставям на техните грижи, за да се възстановя от изживяния шок.

Една от жените вметна, че е невъзможно да имам такова бебе, нали ме бяха видели само преди няколко дни. А бебето не изглежда на три дни, а на две седмици. Друга поиска да извикат лекар. Но аз бях живяла седемнадесет години с тези жени. Знаех как да се справя с тях. И не забравяй, че ме обичаха. Не им бях създавала никакви грижи. Помнех ги и им идвах на гости. Даже направих дарение за строителния им фонд. Не биха подложили на кръстосан разпит горкото сираче Хелън, чиято рождена майка бе на път да се спомине.

Те разбраха, естествено. Край тях денонощно щъкаха деца. Ще си кажеш, че е било редно да съобщят. Но те пък си мислеха, че съм купила това бебе и прикривам сделката от аристократичния си съпруг и майка му. Затова се включиха в театъра.

Изгорих тайно корема, перуката и евтиния шлифер в пещта за смет. Обадиха се на Джеймс да му съобщят, че си има дъщеря, а на Наташа — че й се е родило внуче. Дори извадиха удостоверение за раждане. Джеймс се разплака по телефона. Каза ми, че ме обича повече от всякога и до края на дните си ще се грижи за нас двете. Грейс спеше кротко, доволна от себе си и заобикалящия я свят и не създаде никакъв проблем на никого в продължение на двадесет и три години.

Толкова си приличаме, нямам предвид физически, разбира се, а по характер. И на теб самата ти е направило впечатление. Тя е моя дъщеря в пълния смисъл на думата.

Силно момиче със стабилен характер. Точно като майка си.

Като мен.

Не, Мерседес, не съм разпитвала за изгубилото я ирландско семейство. Знаеш, всичко там е различно, включително вестниците им, затова не съм се ровила.

Там и без това са многодетни. Не се притеснявам за тях.

Естествено, никога няма да кажа на Грейс. За нищо на света.

Тя си има приятел. Знаеш, разбира се. Джеймс не е във възторг от него, не е споделял с мен, но си личи. И аз не го харесвам много, но такъв е изборът на Грейс и затова си мълча и само се усмихвам.

Дейвид е ирландец. Колко странно, нали? А Грейс още не е ходила там. Оттогава. Но вчера се изплаших много, когато Дейвид неочаквано започна да разказва как в Ирландия сега се шумяло много за някакъв околовръстен път край Росмор. Имало големи протестни митинги.

— Росмор?

Кръвта ми се смрази.

— Да. Малък град накрая на света. По-добре да направят околовръстно. И без това никой не би се отбил там.

Той отписа мястото с две думи.

Потърсих по лицето му издайническа следа, че знае. Ами ако той е от Росмор? За един ужасен момент си помислих, че може би сестра му е изчезнала като бебе от количката си. Възможно ли е двамата с Грейс да са брат и сестра?

Призля ми. Спомняш си, както винаги ти беше до мен.

Не припаднах. Усетих как се завръщам в реалния свят. Случайно ли спомена точно този град? Или има нещо друго? Дали не ме е преследвал години наред? Трябваше да разбера.

— Ти бил ли си там, Дейвид? — попитах го и зачаках със страх отговора.

Ала той каза, че дори да е преминавал през него на път към западната част на Ирландия, никога не е спирал. Говорили си с Грейс за него, защото там имало нещо, което би могло да ни заинтересува. Но не било сигурно. Не довърши мисълта си. Опитвал се само да поддържа разговора.

Грейс го изгледа с обожание.

— Ще ти кажа какво обсъждахме, мамо. Дейвид спомена за някакво място за поклонение, нещо като извор на желанията. И хората оздравявали там…

Погледна ме обнадеждено.

— Не, деца, благодаря ви, добре съм си така. Както ви е известно, подобни места са безполезни.

— Но, мамо, казват, че имат някаква сила. Вдъхват живец и смелост на хората и те се подобряват. Всеки взема, колкото може.

— Аз взех, каквото исках… — започнах аз, но усетих втренчените им погледи. — Взех каквото можах от живота и това ме прави много силна. Чувствам се наистина прекрасно — завърших аз твърдо.

Грейс вдигна слабата ми ръка и я целуна.

Ще получи парите на баба си след две години, когато навърши двадесет и пет. Цялото състояние на семейство Харис ще бъде нейно. А какво щеше да има, ако я бях оставила в количката с привързаното към нея куче? Аз самата няма да видя как наследява всичко, но това е без значение. Дадох й добър старт в живота. Направих за нея всичко, което е по силите на една майка. За нея, за баща й, за баба й.

Няма за какво да се обвинявам. Никога в живота си не съм лъгала Джеймс, само този едничък път. И го направих от любов. Бракът ни бе прекрасен. С цялото си сърце усещам, че и той никога не ме е мамил. Нито веднъж. Но, както казах, няма за какво да се обвинявам.

Стига си плакала, Мерседес, моля те. Ти трябва да вдъхваш сили на такива като нас, а не обратното. И без да подгизваме от сълзите на сестрите, ни е достатъчно трудно.

Така е по-добре.

Харесвам тази усмивка.

И дали е останал още чай?