Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (25)

Част 1 — Пандора

Надявам се днес в салона да не можем да си поемем дъх. Времето се влачи бавно, когато се налага да чакаш дълго следващия клиент. Трябва да съм заета с друго, за да не мисля за разговора, който водихме на закуска.

Пристигнах както обикновено в девет без четвърт. Фабиан, превърнал се в легенда не само за Росмор, ами и за четири съседни околии, държи да прави „инспекция на външния вид на персонала“ преди началото на работния ден. Често повтаря, че салонът му процъфтява или пропада в зависимост от това. Нащърбени нокти, ниски токчета и неизрядна прическа са абсолютно недопустими.

Предупреждава ни от самото начало. Фабиан иска косите ни всяка сутрин да блестят, самият той ни подстригва и оформя прическите ни. Това е един от бонусите ни тук.

Униформите ни се перат на място, затова винаги изглеждаме много изтупани. Смешна дума, винаги съм се чудила откъде е дошла. Фабиан държи да се усмихваме и неизменно да изглеждаме очаровани при появата на поредния клиент. На нацупените не им е мястото тук. Грижите се оставят пред вратата на салона. Това е аксиома.

Фабиан твърди, че клиентите плащат високите му тарифи заради по-специалната обстановка. Който е угрижен, има мигрена, трудни деца или нещастна любов — да си търси работа другаде.

Невероятно, ще кажете вие. И Фабиан ще се съгласи с вас.

Според него да посещаваш луксозен фризьорски салон е своего рода бягство. Клиентките не искат да ги занимават с проблемите на простосмъртните. Теми като улични задръствания, болести и обири са забранени. Преди да отворим, салонът се пръска със скъп парфюм; тази процедура се повтаря още няколко пъти през деня. Така се гради атмосферата на работното ни място. Разкош, спокойствие, изящество — приказен палат, който преобразява пристъпилите прага му, стига да е по джоба им да си платят.

Получаваме добри бакшиши. Ако работиш при Фабиан две-три години, те приемат, където пожелаеш. Или, както най-често се случва, си отваряш собствен салон. Само да споменеш, че си „чиракувал“ при Фабиан, и хората се стичат отблизо и далеч.

Не че бих могла да го направя. Някога си мечтаех за това, а Иън ме подкрепяше и твърдеше, че има хляб в мен.

Но днес сутринта всичко се промени.

Стига, Пандора. Усмихни се. Не само с устни, и очите трябва да участват. След минута започваме.

Пандора е името, което използвам в салона. Когато съм тук, мислено се наричам така. А у дома съм Вай. Но да не мисля за вкъщи. Усмивка — денят започва, Пандора!

Клиентката в девет нахълта в салона като освободена от каишката хрътка. Идва всеки четвъртък и е все едно пришита за мобилния си телефон. Фабиан държи строго на изискването в салона телефоните да са включени само на вибрация. Никакво звънене не бива да безпокои останалите клиентки.

Лепнах си усмивка на лицето. Говореше като картечница, директно. Поиска ли отговор, кимам утвърдително в точния момент.

Тук не е позволено умът ти да блуждае. Трябва да изтикам от главата си всички мисли за Иън и гузните му, неправдоподобни обяснения къде е бил цяла нощ.

Клиентката в девет вечно недоволства от колегите си. Еди-кой си глупак направил еди-какво си, някакъв идиот не се справил с нещо си, проклетият му куриер закъснял, а спонсорът — кучият му син — пристигнал по-рано от уреченото. Росмор бил краят на света. Нуждае се от състрадание и низ успокоителни слова. А също и от бързина. Точно в десет без четвърт трябва да е на улицата, крещейки за такси.

Клиентката в девет и половина чака с измита коса, потънала в статия за лейди Даяна.

— Колко жалко — и в гроба не й дават мира. Искам да прочета още нещо за нея, ако имате.

И тя е редовен клиент. Всяка седмица пробва нова прическа, за да открие съвършения вариант за сватбата на дъщеря си, която щяла да е много пищна. Но не я поканили да участва в приготовленията. Наели сватбен агент. Това бил най-големият удар в живота й. Единствената й дъщеря я игнорирала в най-значимия ден от живота си. И тук се налага да лекувам рани. Уверявам я, че това е жест на внимание, а не на отхвърляне от страна на дъщеря й. Наговарям куп глупости как сега има време да се погрижи за собствената си прическа и облекло, да се наслади спокойно на тържеството. Всъщност, клиентката в девет и половина иска да е център на събитията, да се суети и да раздава команди, докато подлуди всички.

— Недей да се омъжваш, Пандора — предупреждава ме тя на тръгване. — Не си заслужава, повярвай ми, казвам го от личен опит.

Стотици пъти в отговор на въпросите, зададени само проформа, съм й обяснявала, че съм семейна и съпругът ми се казва Иън. Но тя не си спомня и, както казва Фабиан, нямаме право да очакваме да помнят какво им говорим за себе си. Тук те са първа цигулка. Ние сме само спретнати и чаровни манекени. Моментът не е подходящ да й обяснявам колко е права относно брака. Съдейки по това как се развиха събитията тази сутрин, определено не си струва.

Клиентката в десет не е от Росмор. Прочела за Фабиан в някакво списание. Дошла да търси дамаска за мека мебел и й хрумнало да си направи прическа. Не искала нещо ново, не, благодаря, знаела какво й отива, както и каква дамаска й трябва. Монотонният й, скучен живот ме просмуква до мозъка на костите. Мисля си дали всъщност не са за предпочитане напрежението и неприятностите ми в момента с Иън пред живата смърт на тази жена.

Клиентката в десет и половина е модел. По-скоро е манекен за каталог с бельо, но тя се определя като модел. В действителност е доста мила, идва на всеки шест седмици да й боядисвам корените.

— Днес май са ти потънали гемиите — констатира тя.

Определено заслужава да й пиша червена точка — повечето от дамите дори не ме забелязват. Но начинът, по който ме описа, не говори добре за мен. Интересна фраза — използват я в британските сапунени сериали за някой на смъртно легло, когато героинята забременее или пък гаджето й реши да я напусне.

Да ти потънат гемиите.

Лошо сравнение. Дано Фабиан не я е чул. Усмихнах се по-широко от всякога, за да неутрализирам отрицателните, мъртвешки вибрации, които излъчвам.

— О, зная, зная, всяка вечер се усмихвам като теб — съчувствено продължава тя. — Понякога имам чувството, че ще се разрева с глас. Точно тогава се усмихвам най-широко.

Много е мила, загрижена, стори ми се, че наистина й пука за мен.

Сигурно си върши много добре работата, учи дамите как да се чувстват комфортно в бельото, което носят. Обзалагам се, че й се доверяват, защото изглежда искрено загрижена за другите. Огледах се да видя дали Фабиан е наблизо. Имаме строги разпореждания да не товарим клиентите с личните си проблеми.

— Заради съпруга ми. Изглежда си има любовница.

— О, бъди сигурна — обяви тя, докато си слагаше червило.

— Какво? — сепнах се аз.

— Скъпа моя, работното ми място всяка вечер е претъпкано до козирката с женени мъже, които си взимат каталози, само за да зяпат. Това е практика. И не е проблем, стига да си затваряш очите.

— Какво имаш предвид?

— Виж какво — те обичат да разглеждат снимки и да бройкат мадами. Но не защото смятат да изоставят съпругите си. Не съжаляват, задето са се оженили, просто не могат да преглътнат, че това е краят и изпускат другите оферти. Понякога ги наляга чувството, че са им лепнали етикета „Женен мъж“ с бележка под линия: „Тъпанар“. Никоя разумна жена не бива да прави от мухата слон. Ала често вдигат врява до небето и в резултат развалят всичко.

Погледнах я учудено. Как е събрала толкова житейска мъдрост? На работното й място я наричат Катерина, но най-вероятно и тя като мен се казва Вай, когато си е вкъщи.

— С други думи да се примиря с изневерите и да се преструвам, че нищо не се е случило? Сериозно ли го мислиш?

— Да, нещо подобно. Поне докато не си сто процента уверена. А дори и тогава, прецени дали този малък флирт е апокалипсис, или като мине малко време, ще се превърне в мъгляв спомен.

— Но ако не е само флирт. Ако наистина я обича. Тогава?

— Е, тогава ще си тръгне — отвърна Катерина. — И никой не може да го спре. Просто ти казвам, че най-лошият сценарий е да вдигнеш врява още сега. Разбираш ли?

С това, изглежда, изчерпа темата, затова пак минах на автопилот. Изплакнах й косата и я оформих съвършено със сешоара. Остави ми огромен бакшиш.

— Ще се справиш, Пандора. Ще се видим след шест седмици.

Излезе навън, гъвкава като пантера.

— Клиентката в единадесет още ли не е дошла, Пандора?

Всеки военачалник на бойното поле би завидял на начина, по който Фабиан контролира салона. Знае какво се случва или не се случва във всяко кътче. Двамата прегледахме книгата с часовете. Не я познавахме. Някаква си госпожица Дезмънд. Нищо не ни говореше.

— Разбери как е научила за нас.

Фабиан е в бойна готовност двадесет и четири часа в денонощието.

— Разбира се — отговорих машинално аз.

Всъщност през свободното време възнамерявах да се опитам да разбера как се разпадна петгодишният ми брак с Иън.

Най-напред случайно открих гривна в чекмеджето му. „За моята любов, по случай новолунието. С обич — Иън“ Нямах идея какво означава това. Наскоро, а май и никога, не сме съзерцавали новолунието.

Дали пък не се отнася за някакво бъдещо събитие? Проверих в календара — новата месечина ще се появи следващата събота. Сигурно мисли да ме заведе някъде да отбележим този ден. Не исках да развалям изненадата. Но той не само не спомена за екскурзия в събота, а напротив — съобщи ми неприятната новина, че през почивните дни отива на конференция. Ала аз не загрях. Може би съм несхватлива? Или прекалено доверчива? Наречете го както желаете.

Снощи обаче Иън закъсня много. Легнах си в единадесет, защото бях изтощена. Събудих се в четири. Още не се беше прибрал. Притесних се. Има мобилен телефон, можеше да ми звънне. Опитах се да му се обадя, но се включи гласовата поща. Точно тогава ключалката се превъртя. Бях ужасно ядосана, реших да избегна скандала, като се престоря на заспала. Той се забави много, но аз не отварях очи. По едно време се приближи до скрина и извади гривната от чекмеджето, където си държи чорапите. Вдигнах леко клепачи и видях как се усмихва при вида на гравирания върху нея надпис. После я пъхна в куфарчето си.

Иън винаги тръгва преди мен. Пътят до офиса с кола му отнема много време, но тя му е нужна за работата. И кой знае за какво друго? Едва ли е спал повече от три часа. Попита ме кога съм си легнала.

— В единадесет, припадах от умора. А ти кога се прибра?

— По първи петли, спеше толкова дълбоко, че ми дожаля да те будя. В офиса е пълна лудница…

— Е, мисли за допълнителния хонорар — успокоих го аз. Опитах се да изтикам съмненията на заден план.

— Не зная дали ще ми платят и, скъпа, налага се да замина през почивните дни. За някаква конференция, би следвало да съм поласкан, че са ми оказали такава чест, но пък съвпада с твоя почивен ден и затова съжалявам. Много — гледаше ме с онова момчешко изражение, което някога намирах за очарователно. Тази сутрин обаче ми призля от него.

Явно има любовница.

Всичко си дойде на мястото. Когато излезе, съставих дълъг списък с детайли.

Оставаше ми цял час, но не ми се разчистваше масата след закуската на Иън, не исках да разтребвам къщата му, нито да му приготвям вечеря. Навлякох си палтото и хукнах навън веднага щом чух двигателя на колата. Качих се на първия автобус, който спря на спирката. Не отиваше към квартала, където е салонът на Фабиан, ала не давах пет пари. Исках просто да се махна от дома, където някога бях толкова щастлива. Навремето. А сега ми се струваше като клетка.

Автобусът спря в покрайнините на глоговата гора; канеше се да направи завой и да потегли по обратния маршрут. Тръгнах из гората като зомби. Говореше се, че ще я изсекат, за да построят ново шосе, но навярно е само мълва. Както и да е. Ако наистина се канят да унищожат гората, по-добре да я видя за последно.

Крачех и се борех с мъртвешкото чувство, стегнало гърдите ми — това е краят, защото съпругът ми обича друга жена. Някакво отвратително, подмолно същество.

Омаяла го е, купил е гривната и възнамерява да съзерцава новолунието заедно с нея.

Следвах дървените табели към извора. От дете не бях идвала тук. Дори в този ранен час край него беше пълно с молещи се. Стара жена със затворени очи, две деца с нечия снимка — вероятно на майка им, се молеха за изцеление. Изглеждаше нереално и тъжно.

Помислих си, че след като така или иначе съм дошла, никому няма да навреди, ако разкажа на Света Ана какво се случи. Съвсем накратко. Чудно наистина колко кратка се оказа историята ми. Момче обича момиче, после си намира друго, сърцето на първото е разбито. Сигурно е чувала хиляди такива случки.

Не се почувствах обнадеждена. По-скоро глупава. Не знаех за какво да я помоля.

Да накаже онази жена с коварна болест? Света Ана не би го направила.

По-скоро да накара Иън да размисли. Сигурно това трябва да поискам.

После се упътих бързо към края на гората и хванах автобуса за работа.

Движех се с мрачно лице из улиците на Росмор и всяка секунда ми хрумваше ново доказателство за любовната афера на Иън. Отказът му да отидем на боулинг миналата седмица, въпреки че обикновено душа дава за тази игра. На два пъти смени темата, когато го помолих да направим бизнес план за закупуването на вестникарското магазинче на отсрещния ъгъл, за да открия там фризьорски салон.

— Да не прибързваме — отвърна ми той. — Кой знае къде ще бъдем след година-две?

Внезапно някой ме извади от унеса.

— Клиентката ти пристигна — викна ми една от стажантките.

Госпожица Дезмънд чакаше в приемната. Имаше красива усмивка и ми каза да я наричам Бренда.

— Какво прекрасно име — Пандора. Де да ме бяха кръстили така! — възкликна тя замечтано.

Фабиан не ни разрешаваше да обясняваме на клиентките, че това са само псевдоними.

— Сигурно майка ми е чела някаква префърцунена книга по онова време.

С един замах заличих блясъка на името, за да й вдъхна увереност.

Бренда Дезмънд ми харесваше. Подаде палтото си на стажантката и седна пред огледалото.

— Искам да изглеждам зашеметяващо през почивните дни. С новия ми приятел отиваме в едно райско кътче да се насладим на новолунието.

Погледнах отражението й в огледалото и си казах, че градът е пълен с хора, които ще съзерцават новата луна с новите си гаджета. Едва ли става дума за Иън. Продължих да се усмихвам любезно и заинтригувано.

— Браво. Сериозни ли са намеренията ти?

— Напълно. Макар той, уви, да не е съвсем свободен. Твърди, че не било проблем, но знаеш как е — може да се окаже прът в колелата. Интересна фраза, откъде ли идва?

— Навярно е съвсем буквална. Ако между спиците попадне прът, каруцата не може да се движи.

Изслуша ме с интерес.

— Права си, очевидно е. Ти интересуваш ли се от идиоми и откъде произлизат?

Отнасяше се с мен като с личност, а не като към подстригващ робот. Но трябваше да сваля подозренията си от нея. Окаже ли се, че е тя — ще изтръгна от корен всеки косъм от мазната й, безцветна коса.

— Да, любопитно ми е. Тази сутрин си мислех за израза „изряден като кутия за шапки“. Имаш ли представа откъде се е взел?

— Може да ти се стори странно, но наистина зная. Проверявала съм го в речника — в кутията са държали ластици за коса, мрежички, шапки, галантерийни стоки и прочее.

— Сега има ли такива? — наистина бях заинтригувана. Как така знаеше отговора? И защо смятаха въпросните кутии за толкова чисти и подредени? Но стига разсъждения. Да се хващаме за работа. — Каква прическа искаш?

— Не зная, Пандора. Нищо не разбирам и нямам време за косата си — много съм ангажирана. Непрекъснато гоним срокове. Днес си позволявам изключително удоволствие. Обадих се в службата, че съм болна. Няма да се появя и утре, защото ще се усъмнят, като ме видят с нова прическа. А в събота заминавам на тайна ваканция с онзи колега.

— Къде работиш?

Чувах как думите бумтят, резонират, отекват в главата ми.

Молех се да не спомене компанията на Иън. Оказа се точно така.

Бях сложила ръце върху раменете й. Можех да ги вдигна, да обхвана врата й и да я удуша. За миг щеше да се просне мъртва на стола.

Но устоях на изкушението. Щях да си създам много усложнения.

Вместо това заговорих за прически.

— Косата ти е доста права — обяснявах аз. Чудех се как изобщо съм способна да функционирам.

— Така е. Дали не е добре да й придадем повече обем и да я оформим? Какво предлагаш?

Няма да й стане приятно, ако разбере какви идеи се въртят в главата ми.

Представях си как Иън прокарва пръсти в отвратителната й рядка коса, как й казва, че е красива, както обичаше да ми повтаря. Беше непоносимо.

— Мисля, че по този начин стои доста стилно — замислено промърморих аз. — Но да попитаме Фабиан, той знае най-добре.

С несигурни стъпки се отправих към него.

— Новата дама си харесва прическата. Изглежда ще ни стане постоянна клиентка. Ще дойдеш ли да я увериш, че изглежда добре.

Той хвърли поглед към другия край на салона.

— Изглежда нелепо.

— Фабиан, казвал си ни да променяме прическите при второто посещение. Спазвам твоите разпоредби, а се оказва, че не постъпвам добре.

Гласът ми звучеше обидено.

— Извинявай, права си.

Отиде при нея и прокара ръце през косата й.

— Госпожице Дезмънд, Пандора, една от най-изтъкнатите ни стилистки, ме помоли за съвет. Намирам, че класическият стил, който сте избрали, подхожда съвършено на лицето ви, подчертава чертите ви. Нуждаете се единствено от съвсем незабележимо оформяне.

— Значи ви харесва? — глупаво попита тя и великият Фабиан притвори очи, сякаш не намира думи за възхищението си. А и така си спести необходимостта да я излъже безочливо.

— Лусинда — подвикнах на една от стажантките, която в действителност се казваше Брид. — Измий косата на клиентката ми много старателно с шампоан.

После тихо й просъсках да я натисне здраво към ръба на „яката“ и да й напълни очите с пяна. Момичето, естествено, се почуди защо искам това от нея.

— Защото е подла измамница и спи със съпруга на най-добрата ми приятелка.

Брид-Лусинда изпълни указанията ми. Бренда Дезмънд се върна при мен накуцвайки, полусляпа и с пулсираща глава. За финал Лусинда се престорила, че се спъва в краката й и я съборила. Намазах и без това мазната й коса с най-мазния гел, който имах подръка, и я суших със сешоара, докато кичурите от двете страни на лицето й заприличаха на миши опашки. След подстрижката косата й изглеждаше още по-рядка и неравна. Погледнеше ли ме някоя от колежките, аз вдигах рамене — какво да направя, действам според инструкциите.

Когато приключих ужасното си дело, тя се огледа с леко недоумение.

— Твърдиш, че прическата ми е класическа?

— Да, Бренда, несъмнено. Той ще те хареса.

— Надявам се, много е изискан. Нали е французин…

— Французин?

— Да, не ти ли споменах, прехвърлиха го от парижкия офис. Представяш ли си! И взе, че хареса мен!

Радваше се като дете. Погледнах я ужасено.

— Колеги ли сте с Иън? — изтърсих аз.

— Иън? Иън Бенсън? Разбира се. Страхотен е. Откъде го познаваш?

— Знаем се — мрачно констатирах аз.

— Съпругата му се казва Вай. Непрекъснато говори за нея.

Чувствах се окаяно, прищя ми се да се просна на земята, да обгърна нозете й и да я моля за прошка, задето я подстригах като плашило.

— Надяваше се да я заведе някъде тази събота и неделя, но го изпратиха на конференция. Това е чест, но той каза, че предпочита да отиде с Вай край езерото и да съзерцават новолунието. За да си пожелаят нещо.

— Според теб какво би си пожелал Иън?

— Не го изрече гласно, но ми се струва, че си мечтае в най-скоро време да си имат дете. И да й купи салон някъде близо до тях. Напоследък често работи извънредно. Очевидно спестява за нещо…

Тръгна си. С ужасната си прическа. Екскурзията с изискания парижанин ще се превърне във фиаско.

Някой ми съобщи, че клиентката за единадесет и половина е пристигнала, но аз не чух. Явно напоследък съм оглушала напълно.

Ако Света Ана изпълни желанието ти, си длъжен да дадеш нещо за благотворителност. Но на нея не й се налага да се занимава с мен, нали? Искам да кажа — Иън не ме е разлюбвал, а аз я помолих за нещо, което и без това имам. От друга страна — всичко се нареди според желанията ми.

Хайде, стига.

Просто някаква нищожна сума за болните деца. Не е дошъл краят на света. За разлика отпреди пет минути.