Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (24)

Част 2 — Джейн Елегантната

Когато бях по-млада, казваха, че съм перфекционистка. Това определение ми харесваше. Наистина се стремях да изпипвам всичко до съвършенство. Но с годините спряха да използват тази дума. Вероятно заради другите й значения — дребнав, педантичен, скептичен.

А също и стара мома.

Никой не определяше Попи като перфекционистка. Боже опази! Коленете й винаги бяха разранени и покрити със струпеи. Косата й падаше на очите, дрехите й — целите раздърпани от катерене по дърветата из глоговата гора или пързаляне по какво ли не. Въпреки това другите я харесваха. Нещо крайно несправедливо.

Къщата бе пълна с нейните приятелки — онази шумна Граная направо живееше при нас! И още стотици като нея. Същото се отнася и за момчетата, когато им дойде времето, тоест — доста рано. Край дома ни се навъртаха цели тълпи. Когато завърши „Света Ита“, можеше да отиде в университет като мен — имам научна степен и съм библиотекар — но Попи, винаги наясно какво иска, настоя да учи за медицинска сестра.

На мама и татко им олекна, понеже нямаше да плащат такси, но какво от това? Нали са работили и спестявали, с цел да ни образоват! Попи се прибираше вкъщи и разказваше такива истории за отделението, че косите ми настръхваха. А на нея това й беше работата, моля ви се! Недоумявах как пациентите се оставят в ръцете на ненормалната ми сестра.

Когато завърши (противно на всякаква логика — не очаквах това някога да се случи), започна работа в отделение за старци. Повечето й пациенти бяха умопомрачени клетници, блуждаещи из някакъв друг свят. Според Попи били очарователни и жизнени. Човек би си помислил, че работи с Айнщайновци и Питърустиновци, а не със склерозирали старци, които не знаят кой ден сме днес.

Сред безкрайната върволица ухажори на сестра ми бе и един младеж на име Оливър. Родителите му притежаваха доста имоти из Росмор. Красавец; подозирах, че си пада малко Дон Жуан. Не работеше, защото нямаше нужда. Семейството му се разкъсваше между облекчението, че най-сетне ще си седне на задника, и загрижеността, че избраницата му е медицинска сестра на име Попи без никакво родословие. Предупредих я да не се надява на верен съпруг в негово лице, но тя само повдигна рамене: човек цял живот поемал рискове. Някой ден самата тя можела да кривне с друг мъж, така че бракът не бил нищо повече от огромна оптимистична стъпка в неизвестността.

Не мисля така. Считам, че за да не сбъркаш, трябва да си помислиш добре предварително. Странно, но аз никога не съм имала и най-бледа възможност да се задълбоча в този проблем. С изключение на онзи път с Кийт — библиотекар като мен. Наистина си подхождахме, но стана голямо недоразумение. Дори не мога да си го обясня.

Обмисляхме дали да не се сгодим и аз му описах какъв годежен пръстен съм си набелязала — с малък квадратен изумруд. Не беше много скъп, нищо подобно, но той се разстрои някак си, като разбра, че вече съм го избрала и изпробвала. Тъкмо му казвах, че в дома ни непременно трябва да има дрешник, защото иначе дрехите ни ще се мачкат неимоверно, когато той… всъщност, не зная какво му стана. Обяви, че му е нужно време за размисъл и постепенно се изпари в небитието.

Сватбата на Попи и Оливър оправда напълно очакванията ми. Хаотична, неорганизирана, смехотворна. Черпиха с изобилие от шампанско и малки сандвичи с пилешко месо. И торта. Толкоз. Нямаше истински банкет със столове с имената на гостите.

На нашите им хареса. На мен — никак.

Шумната Граная се хилеше през цялото време, доведе и червендалестия си баща. Мама и татко казаха, че Попи не им е създала нито една грижа през целия си живот.

По мое мнение преувеличаваха доста.

Не са имали ядове с Попи? Я стига!

А мога ли да попитам какви грижи съм им създавала аз? Живеех самостоятелно и наминавах да ги видя. Не чак толкова често, колкото им се иска на родителите, но достатъчно. От време на време. Попи и Оливър живееха в разкошна къща, поне в сравнение с малкия ми апартамент изглеждаше като царски палат. Но беше безнадеждно запусната, понеже Попи продължи да слугува на онези в гериатрията.

Честно ви казвам — ако се бях омъжила за Оливър и цялото му състояние, щях да си стоя у дома, да се грижа за домакинството и да организирам приеми. За да не му давам възможност да кръшка.

Много скоро разбрах, че изневерява на сестра ми. Видях го да се натиска с някакво момиче в един вино — бар. Той, естествено, също ме забеляза и се освободи от прегръдките й. Приближи се към мен. Пусна в ход целия си чар:

— Възрастни хора сме, Джейн.

— Така е, Оливър — отвърнах му ледено.

— А възрастните не разправят прибързано глупави историйки, нали?

— Стига да не се натъкнат на друг възрастен, който върши глупости в баровете — засякох го, горда от себе си.

Той задържа поглед върху мен.

— Всъщност, прецени сама, Джейн — заключи той и се върна при момичето.

Платих и си тръгнах.

В крайна сметка не казах на Попи.

Опитах се да я предупредя още преди сватбата, но тя реагира нехайно и безотговорно. Нека разбере сама.

Това се случи шест месеца по-късно — прибрала се у дома по-рано и сварила Оливър с някакво старо гадже, отдадени на носталгични занимания. Помолила го да си върви. Още същия ден.

Той, естествено, вдигна голяма врява.

Каза й, че е фанатичка, което донякъде е вярно. Не желаела никакви обяснения, извинения, обещания за изкупуване на греховете. Обяснила му, че иска единствено къщата; дори се отказва от издръжка, което си е далавера, както ще го светнат адвокатите и разведените му приятели.

И сякаш загубата на този златен телец не й стигаше, ами Попи заряза и сигурната си работа в болницата и отиде в някакъв отвратителен старчески дом — „Пирен и папрат“.

Ама че име! Но Попи, вярна на себе си, обяви, че й харесва. Било по-добре от Свети някой си, както кръщавали повечето домове. Така обитателите не се чувствали все едно са ги подкарали с остен към оня свят. Други пък носели безогледно сладникави имена, затова „Пирен и папрат“ я задоволява. Непрекъснато просната на четири крака, разсаждаше въпросните растения из градината, та домът да си отговаря на името.

Естествено, Попи надмина всички очаквания.

Противно на всякаква логика, ужасният старчески дом процъфтяваше и жънеше успехи. Мама ми съобщи, че сега Попи притежава голяма част от него и двамата с татко щели да се радват да отидат там, когато остареят. Попи ги посъветвала да не чакат много, за да могат активно да се включат в чудесните занимания на подопечните й.

Мразя да ходя там.

Отбивам се от време на време от солидарност, но ми призлява само при мисълта за сбръчканите им лица и турнирите им по тенис на маса.

Понякога Попи изтърсва по свойствения си идиотски начин, сякаш е единадесетгодишно момиченце:

— Нима ти правиш нещо по-вълнуващо от мен, Джейн?

Няма как да отговориш на подобен въпрос.

Мама и татко твърдяха, че никой не е в състояние да спре Попи. Незнайно защо го казват с възхищение.

Повечето от старците в дома са много чувствителни по темата за околовръстното. Някои приветстват идеята и я намират за прогресивна, доколкото могат да съдят от редките си посещения в града. Ще се улесни пресичането на улиците, понеже движението няма да е толкова натоварено. Други са на противното мнение — роднините им щели да профучават по околовръстното, без изобщо да се отбият при тях. Попи организира дебати в дома, а после води поддръжниците на двата лагера на съответните протести в града. Звучи налудничаво, нали? А дори и Оливър твърди, че тя е безценна жена, когато се отбива вкъщи.

Започнах да зареждам хладилника с големи сочни маслини и резени колбас, в случай че намине. Видът ми винаги е изряден, така че няма опасност да ме свари като повлекана. Клетата Попи обикновено изглежда, сякаш цял ден е вършила тежка физическа работа. Което си е така — в онези отделения за старци. Преди да се премести в дома. Приятно ми е да ми идва на гости.

И, разбира се, че спя с него. Искам да кажа — мъже като Оливър не вземат насериозно тези неща. В края на краищата съм му балдъза, по-скоро бивша балдъза. Не гледам на него като на кандидат-съпруг. Света Ана едва ли би отвърнала на молбите ми, изпращайки ми бившата половинка на Попи.

Дразня се, че говори непрекъснато за нея. Веднъж споменах, че освен Попи вече имаме и други общи теми за разговор, но той ме погледна стъписано. Все ме разпитва дали тя излиза с друг. Отговарям му, че Попи вечно се вижда с всички, но никого не забелязва. Това го стъписа още повече. Поиска да знае дали тя пита за него.

В интерес на истината, случи ли се да спомена името му, Попи поглежда с въздишка към небето. Но му го спестих. Въобразява си, че двете сме били близки на младини и непрекъснато ме подпитваше за онова време. Като че ли си го спомням!

Реших да се отбия в онова идиотско място — „Пирен и папрат“, за да се видя с Попи и да посъбера материал за разговорите с Оливър. Щеше ми се да поддържам илюзията, че в детинството си сме били много привързани една към друга.

Посрещна ме следната гледка — задникът на Попи, която дълбаеше някаква дупка в земята. Край нея се бяха наредили всички старчоци, включително гръмогласният червендалест баща на Граная — Дан. Той пък какво прави тук? Смехът им секна, когато сянката ми се спусна върху тях.

— О, ами че това е Джейн Елегантната — викна отвратителният Дан. Останалите ме огледаха недоволно. Попи се измъкна от дупката в земята — с черни ръце и полепнала по лицето й кал.

— Здрасти, Джейн, какво има?

Сякаш не мога да се отбия при сестра си, без непременно да се е случило нещо лошо!

— Няма нищо извънредно! — рязко отговорих аз.

На всички им стана ясно, най-вече на Дан.

— Затегнете коланите! — провикна се той и последва всеобщ смях.

— Изгаряйте доказателствата и излизайте в пенсия! — добави един почти беззъб старец, очевидно пенсионирал се много отдавна.

Намразих ги, задето усетиха студенината помежду ни, а също и Попи, която допусна да ни разкрият.

— Добре, приятели, оставям ви за малко. И, за бога, стойте далеч от дупката, не желая да ви вадя оттам със счупени крайници!

След като даде това разпореждане, Попи ме поведе към малката си къщурка. Изми си ръцете, наля ми чаша шери и седна да си поприказваме.

— По лицето ти е останала кал — осведомих я аз.

Направи се, че не ме е чула.

— Да не би да е станало нещо с татко?

— Не, защо трябва да му има нещо?

— Миналата седмица беше вдигнал кръвно.

— Ти пък откъде знаеш?

— Меря му го всяка седмица. Когато ходя у тях в почивния си полуден.

Попи посещава мама и татко всяка седмица!? Колко странно!

— Какво има тогава? — погледна с копнеж към градината. Искаше й се да е там, вместо да стои тук, вътре със сестра си.

— Говорих с Оливър — подхванах аз.

— Оливър? — почуди се тя.

— Да. Съпругът ти, човекът, за когото бе омъжена.

— Но сега не съм, Джейн — поясни ми като на бавноразвиваща се. С онези дъртаци говори на равна нога, но не и с мен.

— Зная, но ме разпитва за теб.

Чудех се как съм позволила нещата да излязат до такава степен извън контрол.

— За какво по-точно?

Беше й напълно безразлично. Искаше ми се да не бях идвала.

— Не зная. Какво ли не. Дали си била добра на разни игри в училище, как сме празнували рождените ти дни…

— Оливър ти е задавал такива въпроси? Сигурно е по-откачен, отколкото си мислех — заключи весело Попи и пак погледна през прозореца, сякаш умира да е навън и да копае дупки.

— Не смятам, че не е с всичкия си. Напълно нормален е. Сигурно тогава, навремето, е искал бракът ви да потръгне.

— Да, разбира се, затова вкара бившата си приятелка в леглото ми — напомни ми Попи.

— Е, леглото на двамата все пак — изтърсих аз като кретен.

— А, да, това обяснява нещата.

Възцари се мълчание. Опитах се да го наруша. Исках да демонстрирам интерес към откачената й работа.

— За какво копаеш онази дупка?

— За масов гроб. Спестяваме от погребения.

За миг й повярвах. В библиотеката не си разменяме такива тъпи шегички.

— Извинявай. За една голяма палма. Пристига днес следобед. Искахме да й подготвим мястото.

— Тогава да не те задържам — припряно избъбрих аз.

— Първо си допий шерито.

Стоеше срещу мен разчорлена и мръсна. Отпивах мълчаливо от чашата.

На два пъти ме погледна и сякаш понечи да ми довери нещо, но се въздържа.

— Казвай — окуражих я аз.

— Добре. Първо — нямам никакви намерения относно Оливър, така че пътят ти е свободен. Не ме изместваш. И второ — той наистина е много скучен, прилепчив и досаден. Сама ще го усетиш. Богат е, вярно, и е красив, но в дългосрочен план това е маловажно. Богаташите често са стиснати, а красавците — празноглави. Накрая си тръгваш с чувство за вина, задето си го окуражавала. Освен това си няма и идея какво е да бъдеш верен на някого. Ти ме предупреди преди много години, ала не ти повярвах. Сега поне ти ме послушай.

Попи си седеше — самоуверена и изплескана с кал, с чаша шери в ръката и цяла тълпа луди старци, които я чакаха да се появи, за да продължат да копаят дупката.

— И това тук е за предпочитане? — кимнах с глава към градината, старците и целия мизансцен.

— Без никакво съмнение.

Тогава осъзнах, че не я разбирам и никога няма да я разбера. Тя се гавреше с усилията ми, макар и позакъснели, да се сближим, да станем приятелки.

Докато се качвах в колата, до ушите ми стигнаха радостните им възгласи при нейната поява. Получи, каквото поиска. И ми заяви, че пътят е чист.

Направих си прическа и купих пушена сьомга. За всеки случай — ако Оливър се отбие.

Така и стана. Но на следната вечер.

Никога не носи подаръци, твърде често се заглежда в огледалото. Заседява се до късно, поне по мое мнение, защото ставам много рано за работа. Понякога остава през цялата нощ, но и така е доста изморително.

Никога не предлага да излезем. И наистина има нещо прилепчиво в него. Но понеже не сме сключили брак, няма как да поискам развод или съдебно запрещение срещу него, макар понякога да ми се приисква да ме остави на мира.

В библиотеката, както и у дома, не е никак весело. Дните изглеждат безкрайно дълги. В онази лудница „Пирен и папрат“ часовете отлитат неусетно, а обитателите й непрекъснато се заливат от смях.

Възможно ли е сестра ми да е права? Попи, която не полага никакви грижи за кожата си, и никога не си прави прически, а гардеробът й е лоша шега. Едва ли точно тя е успяла да открие тайната на битието. Просто не би било справедливо.