Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (8)

7

Бяха я преместили от женското отделение в една стая на последния етаж на сградата, с решетка на прозореца и врата, която можеше да се заключва. Това беше място, пазено за силно инфекциозни пациенти или такива, които се третираха като заплаха от какъвто и да е вид за спокойното функциониране на болницата.

— Д-р Бренер мисли, че така е по-добре — обясни сестрата, докато показваше на Кирш стаята — след всичко, което се случи. А и тя във всеки случай ще излезе скоро.

— Ще излезе къде?

Сестрата сви рамене.

— Д-р Бренер казва, че ние не бихме могли да направим нищо повече.

Лющеща се сива боя и избелели анатомични рисунки покриваха стените. Над леглото висеше малко дървено разпятие със стара гирлянда от цветя около него, съсухрена и избеляла до цвета на слама. Самотна електрическа крушка беше завита в тавана. Стъпките на сестрата се отдалечиха по коридора.

Момичето спеше на леглото, извърнала глава от вратата. Бяха остригали косата й. Това й придаваше младежки, момчешки вид, както и някаква различна, хермафродитна красота. Разцепената устна беше в голяма степен зараснала, а контузиите върху лицето й бяха поизчезнали, оставяйки все пак като сенки около скулите и под очите й. Тя изглеждаше по-крехка от всякога.

Нейните наранявания се малки и отговарят на едно падане. Това беше точно изреченото от инспектор Хаген по случая.

Кирш направи една крачка, за да се приближи към момичето. Внезапно то издаде ужасяващ звук, като че ли последно издихание. Цялото й тяло се изпъна, после се изкриви, сякаш беше окована и отчаяно се стремеше да се освободи. Едно ридание се изтръгна от гърлото й, след това, също така внезапно, тя се успокои.

Нощни кошмари, той знаеше всичко за тези неща. Неотдавна, повече или по-малко съвпадащи по време със случая Щьор, те се бяха върнали при него: страшни вадения, които той трудно можеше да си спомни през деня, но които усещаше, че го очакват през нощта. За да се избави от тези кошмари, той започна да си ляга все по-късно и по-късно — четеше, пиеше, разхождаше се по улиците от бар на бар — само за да отложи момента, когато те могат да се върнат. Най-добрата стъпка, най-доброто средство за забравяне беше заспиването при пълно изтощение.

Той седна до леглото и се протегна да докосне ръката на момичето: тя беше гладка и мека, това не беше ръка на домашна прислужница или фабрична работничка. Нито пък имаше някакви драскотини, само едно обелено място и някаква подутина на китката. Той потърси пулса й и се изненада колко хладна е плътта й. Стаята беше много студена. Облечен в престилката си, той не беше забелязал това. Придърпа одеялото й по-високо и го пъхна под брадичката й. После хвана отново ръката й, погледна часовника си и започна да брои, чудейки се, защото усещаше едно нестабилно, развълнувано биене, как д-р Бренер е могъл да разреши пациентката му да бъде инжектирана с барбитурати, каквито и да са били обстоятелствата. Те можеха лесно да я върнат в кома. Можеше никога повече да не се събуди, можеше да умре, без никой да е научил коя е тя.

Имаше натъртвания по ръцете й. Катетрите бяха раздразнили вените й: те бяха изпъкнали и потъмнели като мустаци на разрастващ се тумор.

Седемдесет и два удара в минута: малко ускорен пулс, но това не беше причина за тревога. По-голямо безпокойство предизвикваше неустойчивостта на пулса. Той погледна лицето й и забеляза, че клепачите й не бяха вече напълно затворени. Зад тъмните й мигли се забелязваше движение сред ситни точици отразена светлина.

Клепачите й потрепнаха и се отвориха.

— Добър вечер — каза той.

Тя седна рязко в леглото, вдигна ръце до устата си, трескаво опипа устните си, отвън и отвътре, пъхайки пръсти между зъбите си. Беше ужасена.

— Било е само лош сън — каза Кирш. — Сега сте в безопасност.

Тя издърпа ръцете си, погледна ги, след това погледна него. Той търсеше в очите й някакъв намек, че го разпознава, но не видя такъв.

— Знаете ли къде сте?

Тя се отдръпна от него, придърпвайки чаршафите до брадичката си.

— Ако искате книгата, много сте закъснели.

— Закъснял съм?

— Тя не е вече у мен. Аз я върнах.

— За каква книга говорите?

Тя отвори устата си, но никаква дума не излезе. Бавно поклати глава.

— Това беше само един сън.

— Сигурна ли сте?

Тя не отговори. Нейният поглед се отклони към прозореца, сега в лицето й се изписа кратко смущение, после я обхвана някаква пустота, някаква неподвижност, каквито Кирш беше наблюдавал често у пациенти с деменция, както и при други, обхванати от психоза. Гравитационното придърпване на вътрешния свят; при някои състояния то ставаше непреодолимо, изкривявайки геометрията на съзнателната мисъл, нейните прави линии и перпендикулярни ъгли. Спомените се израждаха в кръгове, неспособни да достигнат до някаква цел. Без дисциплината на хронологията те се пресичаха, прегъваха се назад, обърквайки необходимата логика на причинно-следствените връзки. От присъствие, през полуприсъствие до пълно отсъствие, това беше неговото възприятие за нещата в тази насока — насоката към пълно умопомрачение: вид умствена смърт. По същия начин възприемаха нещата и други хора, изпитали този преход към липсата на всякакво съзнание у любими техни познати. Пациентът присъстваше като жив човек физически, но нейният или неговият разум пътешестваше по някакъв друг, различен път, по който този човек не можеше да бъде следван от нито едно друго човешко същество, макар и най-близко нему.

Той трябваше да я свърже отново с външния свят, да я върне в живото настояще.

— Нека най-напред да се представя — каза той. — Името ми е д-р Кирш. Мартин Кирш. Работя в психиатричната клиника „Шарите“. — Той кимна по посока на прозореца. — Оттатък булеварда.

— Кирш. — С втренчения си поглед тя продължи да гледа небето, което беше синьо в полумрака. Една линейка за бърза помощ потегли от болницата с включена аларма. — Вие не сте това, което очаквах.

— Вие сте ме очаквали?

— Вас ви има в книгата. Мислех, че сте по-възрастен.

Ясно беше, че тя е объркана.

— Ние се срещнахме веднъж, за кратко — каза той. — Не ме ли разпознавате?

Тя се намръщи, преглъщайки.

— Губила ли съм съзнание?

Кирш отново долови акцента: славянски? Или отнякъде още по̀ на юг: Гърция може би, или Италия?

— Разбира се, не. При някои обстоятелства е естествено да изпитвате известна… — Той търсеше пипнешком някакъв успокоителен термин, — … дезориентация. Имате ли някаква представа как сте попаднали тук?

— В линейка за бърза помощ. Спомням си сирените.

— А преди това?

— Те ми к-казаха, че съм била намерена. В гората.

— Но вие не помните това?

Тя поклати глава.

— Амнезия. Това ли е наименованието на състоянието ми?

— Загуба на памет, това е по-правилно.

Тя кимна.

— Аз имам амнезия. — Когато изричаше тези думи, брадичката й се надигна, като че ли това й положение беше някакъв източник на успокоение. — Можете ли да ми помогнете?

Тя го погледна със строга яснота в очите си.

— Това нещо е… — Прямотата на нейния втренчен поглед действаше разконцентриращо. — Аз не съм вашият лекар. Вие не сте моя пациентка. Д-р Бренер е натоварен с вашия случай. Аз съм само…

Момичето се намръщи.

— Само какво?

— Любопитен.

Кирш помисли за репортерите отвън и му се прииска да беше казал нещо друго. Момичето погледна надолу към одеялата си. Пръстите й разсеяно проследяваха линията на нейното гърло.

— Вие сигурно сте жадна — каза той. — Искате ли малко вода?

Без да дочака отговор, той тръгна да донесе чаша вода от долния етаж. Но когато се върна, очите й бяха затворени. Единият от краката й беше отвит, стърчейки изпод одеялото на хладния въздух. Глезенът беше все още подут и имаше засъхнала кръв около ноктите на пръстите на краката. Той си спомни първия път, когато я видя, как кракът й се беше протегнал над широката черна локва на „Гренадирщрасе“, и как после тя се засмя, когато цопна във водата. Тогава тя отиваше да пусне в пощата писмо. Кой обаче беше получателят, за когото то беше предназначено? Може би любовник? В такъв случай къде беше този любовник сега? А къде беше семейството й? Защо те не идваха да я потърсят и да си я вземат? Защо тя беше винаги сама?

Внимателно той издърпа одеялото надолу и го подпъхна под матрака.

— Сега спете — каза той, но тя вече беше заспала.

 

 

Той намери д-р Бренер в Отделението по анатомия.

— Нейната амнезия е ретроградна. Тя помни всичко, което й се е случило, след като излезе от комата, включително какво й е казал медицинският персонал тази сутрин. Това, до което няма надежден достъп, са спомените й отпреди комата. Когато я попитах за миналото й, изглежда, не беше способна да отговаря.

— Или не иска — каза д-р Бренер под носа си, — ако бъдем обективни по въпроса. — Той се поколеба, после се отправи към склада.

— Не иска?

Бренер поклати глава.

— Няма значение. Предполагам, че трябва да ви благодаря за проявения интерес. Мислех да поискам от д-р Бонхьофер психологическа оценка. Безспорно, аз не виждам травми по главата или някаква друга форма на увреждане, освен амнезията. Аз я накарах да направи няколко теста за проверка на умствените й способности и резултатите, когато имаше такива, бяха доста по-добри от средните.

— Има ли някакво доказателство за алкохолизъм?

— Не. Взехме й кръв за алкохолна проба, когато пристигна, но, разбира се, от инцидента беше изминало доста време. Не може да се прецени категорично.

— Аз забелязах леко заекване, въпреки че е възможно да е заеквала и преди.

— Така е. Във всеки случай след кома това може да се очаква. Способността за говорене е първото нещо, което се уврежда.

Нещо накара Кирш да спре да говори при гледката на цял човешки мозък, консервиран във формалдехид и поставен в широка стъкленица на една пейка. В цялата слабо осветена стая имаше рафтове, пълни с подобни стъкленици, всяка от които съдържаше мозъци, зародиши, дробове или други вътрешни органи. Именно от мозъците се интересуваше д-р Бренер. Той беше написал няколко статии върху травмите на главата и видовете ефекти, причинени от тях.

— Тя също така е имала ясни сънища — каза той. — Кошмари. Възможно е и включващи наранявания в областта на устата, които може да говорят за нещо съществено.

— Наистина ли? Как така?

— Аз установих, че те са свързани с последствия от принудено мълчание, с невъзможността да изкаже мнението си. Или понякога със силни чувства на вина.

— Добре. — Бренер се намръщи. — Нейните сънища не са моя грижа. — Той включи една лампа над масата. — Но съм съгласен с вашите реални наблюдения. Както знаете, аз смятам, че увреждането е причинено, когато тя е изпаднала в нейната кома. В такива случаи неврологичните симптоми могат да приемат почти всякаква форма. — Той се спря, за да се възхити на по-големия от двата мозъка пред него, гледайки косо през силните си очила. Последните следи от цвят бяха избелели от тъканта и тя беше останала гладка като крем, с бели нишки. — Във всеки случай пациентката не изглежда да е застрашена от непосредствена опасност. В действителност тя е почти оздравяла физически.

— Разбирам, че имате намерение да я изпишете.

— Освен ако не се появи някакво влошаване на състоянието й. Ще я наблюдаваме още няколко дена. Но няма основание за нейния престой тук, ако не можем да постигнем подобрение.

— Обаче тя няма къде да отиде.

— Възможно е някой да се появи най-сетне в скоро време. Някой, който търси изгубили се хора или нещо подобно. Сигурен съм, че вестниците ще бъдат много щастливи, ако трябва да пратят фотограф. Между впрочем, има и сиропиталища, нали така, за жени в бедствено положение.

Имаше такива, малко на брой, управлявани от църковни организации, други от общинските власти. Повечето функционираха като затвори или военни институции, където обитаващите ги трябваше да работят за сметка на храната и подслона, които получаваха. Самоубийствата бяха често явление в такива заведения. Повечето от настаняваните там жени, с които Кирш беше разговарял, предпочитаха живота по улиците.

Имаше само едно нещо, което той би могъл да направи.

— Аз бих проучил възможността причината за тази амнезия да бъде по-скоро психиатрична — каза той, — отколкото просто неврологична.

Бренер изглеждаше умерено обиден.

— Аз никога не съм чул за психиатрично разстройство, довело страдащи от такова разстройство до кома. Може би съм пропуснал нещо в литературата по въпроса.

Той се насочи към втори, забележимо по-малък екземпляр мозък. Вдигна стъкленицата, взирайки се в това, което изглеждаше като област на туморна тъкан над десния слепоочен лоб.

— Бихме могли да проучим ефектите от шока.

Бренер завъртя в ръцете си стъкленицата на обратната й страна. Мозъкът се разклати.

— Тя не е била изнасилена, знаете ли това? Всъщност, аз не видях никакво доказателство за неотдавнашна сексуална активност.

Кирш не можа да се въздържи да не си представи това изследване: как пациентката А е довлечена в безсъзнание и качена върху масата, как Бренер е разглеждал нейните разкрачени и вдигнати нагоре крака, при което неговите къси набити пръсти са ровели и проучвали.

— Прегледът показа — прибави Бренер, — че тя със сигурност не е изчервяваща се девственица. Почти сигурно е родила някога. А нямаше брачен пръстен.

— Евентуалният нападател може да го е откраднал.

— Щеше да е останал белег. Аз не открих никакъв.

Изведнъж стана по-разбираемо безразличието, проявявано от Бренер по случая. Момичето Айнщайн не беше, в неговите очи, почтено. Тя принадлежеше към една категория жени, които бяха изложени на злополучия, обикновено в ръцете на мъже, но които неизменно са били предизвиквани от самите жени.

— Във всеки случай — каза Кирш, — ясно е, че е била подложена на травматично преживяване.

— Аз не съм сигурен, че каквото и да е от миналото й е съвсем ясно, д-р Кирш. Полицията не е намерила никакво доказателство за непочтена, мръсна игра с нея.

— Тогава как обясняват…

— Те имат теория, която си струва да се вземе предвид, че жената е просто умопобъркана и е била такава през цялото време, което ни интересува. Те казват, че са виждали подобни случаи. Една побъркана жена може да реши да се изкъпе в някое езеро в края на октомври. Може да си мисли, че това се случва в средата на юли. — Бренер се усмихна глупаво. — Разбира се, тази теория им е много удобна, тъй като това означава, че няма какво да разследват.

Бренер извади писалка от джоба си и започна да пише в изходящия дневник. Нищо не можеше да бъде изнесено от отделението, без това да се нанесе в дневника. Най-сетне той вдигна поглед.

— Има ли нещо друго?

— Ако не възразявате, аз бих желал да помоля пациентката да бъде преместена в клиниката за наблюдение.

Писалката на Бренер спря да се движи по хартията за секунда.

— Аз мога да разбера вашия интерес, д-р Кирш. Не се среща често такива необременени със строг контрол пациенти — от болницата, от близки и роднини и т.н. Така лекуващият има пълна свобода на действие, повече или по-малко.

— Мога да ви уверя, че това не е моето намерение…

— Разбира се, тя няма средства, както ние я подозираме. Няма начин да плати.

— Нейната такса ще бъде опростена евентуално.

— С разрешението на директора, предполагам аз.

— Това потенциално е много интересен случай. Сигурен съм, че той ще се съгласи.

Бренер погледна Кирш над очилата си, след това продължи работата си.

— Много добре, аз ще изискам тя да бъде преместена. Веднага щом видя резолюция с подписа на директора върху писмената молба.

 

 

След посещението си в главната болница Кирш се върна в клиниката на бюрото си, където намери един подпечатан плик, оставен до преспапието. В него имаше писмо от д-р Бонхьофер, което го информираше, че директорът ще се върне на работа следващия понеделник, и го канеше да се срещнат сутринта преди работа.