Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (4)

3

Кирш беше проявил специален интерес към Андреас Щьор. Случаят беше труден — затова несъмнено никой от колегите му не се беше натискал да работи по него, — но Кирш разбра в момента, в който прочете медицинското му досие, че това е случаят, с който трябва да се заеме.

Щьор беше на 34 години, бивш сержант в 140-и пехотен полк. Бил арестуван близо до сградата на операта, като в себе си носел две пластични гранати и тенекиена кутия с парафин, с които, казал той, имал намерение да разруши зданието. При разпита настоявал, че сградата на операта скривала входа към таен тунел, свързващ повърхността на Земята с деветия кръг на Ада, където били хвърлени в затвора предателите и онези, които заговорничели да унищожат истинския Бог. Тези отмъстителни души, казал той, били вербувани от Сатаната и били връщани през сградата на операта да колонизират Земята. Щьор бил изпратен за психиатрична експертиза в психиатричната клиника „Шарите“, където бил диагностициран като страдащ от dementia praecox от параноичен тип.

Щьор имал често сънища, в които се давел. Заплахата от задушаване във вода го преследвала ден и нощ. Той не се качвал на метрото при дъждовно време от страх да не бъде хванат като в капан в тунелите при наводнение. Ходейки по някой мост, той треперел от ужас при мисълта за тъмните води, влачещи се под краката му. Посред нощ се събуждал, пищейки за въздух.

Кирш се беше срещал и преди това с фобии от подобен вид сред ветераните от Световната война. Такива фобии сполитаха хора, които бяха претърпели атаки с отровни газове или са били свидетели отблизо на въздействието от такива атаки върху други хора и на начина, по който хлорните газове унищожават вътрешната обвивка на белите дробове, оставяйки жертвите да се давят в собствените си течности.

Щьор постъпил във войската като доброволец на 15-годишна възраст. Излъгал за възрастта си вербуващия го офицер и бил изпратен веднага на запад да вземе участие в битката при Вердюн. Кирш беше събрал известните факти и ги беше проверил отново, възможно най-старателно, въпреки че спомените на Щьор често бяха объркващи. Във Франция той се заразил от дизентерия вследствие на пиенето на вода, събрала се в яма от снаряд, пълна с трупове. По някое време бил окичен с орден за храброст и произведен в сержант. После бил ранен в бедрото при щурма на крепостта Сувил и лежал, без да му окажат помощ и в състояние на бълнуване, половин ден или повече, слушайки виковете за помощ и писъците на други ранени мъже наоколо.

След войната той се върнал в родния си град Бремен, където работил една година като носач на жп гарата, преди да последва сестра си в Берлин. Там се местел от една на друга временна работа, докато най-сетне се установил на постоянно работно място в склада за дрехи на братя Скларек. Изглеждало, че тази работа му подхожда и харесва. Тук, поне в началото, не се оплаквали от него за отсъствие от работа или неподчинение. Но после, след няколко години, Скларекови напуснали бизнеса си заради финансов скандал, като ликвидирали стоковите си запаси и затворили склада. Това според сестра му било около времето, когато поведението на Щьор станало ексцентрично и все по-тревожно. В частност, тя подозирала, че той бил убил кучето на съседа. След серия от несъгласия и скарвания със зет си Щьор се изнесъл и се заселил в някаква квартира в Панко. Следващото нещо, което семейството чуло за него, било, че той бил арестуван около сградата на операта.

Ако някой се заинтересувал от случая, щял да открие някакъв модел в лудостта на Щьор. В неговото съзнание епицентърът на всякаква заплаха, на всякакъв ужас, се намирал в бучащата земя и зловонните води под краката му. В издълбаните от снаряди ями имаше трупове, казвал той, но в това му твърдение нямало нищо фантасмагорично и измислено. При Вердюн, след десет месеца артилерийски битки, върху почвата се били наслоили и пропили в нея няколко хиляди тона човешка плът. Сержант Щьор дишал зловонията от мъртвите, влачел се, пълзял и се сражавал върху техните останки, пълнел стомаха си с тяхната гниеща кръв. Тяхната плът се беше превърнала в негова плът.

Колегите на Кирш бяха объркани от неговия интерес към бръщолевенията на сержанта. Те вярваха, че различните типове неврологични заболявалия са причина за различни типове симптоми. Характерът на лудостта на пациента беше средство за идентифициране на болестта на съответния пациент, съгласно една система за класификация. В какво обаче тази лудост намираше израз, какви конкретни заблуди, самоизмами и фантазии обземаха съзнанието на пациента, беше почти непонятно, без всякаква връзка с някаква действителност. Според повечето от тези лекари работата на психиатъра беше да намери лечение, даже по метода на опитите и грешките, ако е необходимо, така че пациентът да може да се върне на своето място в обществото. Как можеше психиатрията да се нарече медицина, ако нейната основна работа не беше да намира лечебни средства?

Какво обаче би означавало лечебно средство в случая на Андреас Щьор? Какъв аспект на неговото съзнание, на неговото мислене или на неговото поведение би трябвало да се промени към по-добро? Къде се проявяваше в частност неговата болест, ако той наистина беше болен? Коренът на неговите смущаващи действия, на неговата така наречена болест бяха неговите преживелици през войната. Така поне изглеждаше. Но миналото не може да се поправи, то би могло само да се забрави. А доколкото Кирш знаеше, предизвикването на амнезия не беше призната форма на лечение в която и да е школа по психиатрия.

Сестра Ритер беше закарана на количка в главната сграда на болницата. Тя се тресеше твърде силно, за да може да върви пеша дотам. Щом нивата на кръвната захар на Щьор станаха нормални, той беше поставен в усмирителна риза и заключен в южното крило, в една от килиите, предназначени за особено опасни пациенти. Кирш го посещаваше на всеки час, но изглеждаше, че Щьор вече не го разпознава. Той седеше върху своя дюшек с колена, придърпани към брадичката си, и гледаше втренчено към стената.

Кирш прекара остатъка от сутринта в своя кабинет, чакайки д-р Мееринг да се появи отново. В суматохата, която последва нараняването на сестра Ритер, нямаше възможност да обясни своите действия — защо беше махнал ограничителните ремъци, с които беше вързана ръката на Щьор, защо е бил принуден да прекрати лечебната процедура. Той не очакваше Мееринг да приеме обяснението му, но очакваше от него да поиска такова.

В случая обаче не само неговото собствено поведение заслужаваше подробно обяснение. В края на краищата, Мееринг беше отсъствал по време на опасна процедура, предписана от самия него. Сестрите, които беше оставил при пациента, може да са били компетентни, но не можеше да се очаква от тях да вземат критични решения. Мееринг беше увеличавал дозите инсулин, давани на пациентите му, ден след ден, предизвиквайки коми с нарастващи продължителност и дълбочина. На всеки етап от процедурата пациентът би трябвало да бъде надзираван отблизо лично от лекуващия го лекар. Би ли могло да се допусне, че по време на процедурата той ще си позволи да изчезне в клозета (още повече с вестник) не в друг ден от седмицата, в неделя, когато в болницата имаше по-малко медицински персонал, за да забележи неговата немарливост?

Часовете минаваха, а Мееринг не се появяваше. Навън започна да притъмнява. Капчици дъжд потрепваха по тесния мръсен прозорец. Кирш включи лампите, но му беше трудно да се съсредоточи върху работата си. Той реши да излезе от кабинета си и да потърси Мееринг. Може би неговият по-нисък ранг в служебната йерархия изискваше точно това, но когато Кирш отиде до кабинета на заместник-директора, установи, че той е заключен. Нямаше повече късмет нито в болничните отделения, нито в местата за отмора. Когато попита тук-там за сестра Хониг, му отговаряха, че тя си е отишла вкъщи.

Явно Мееринг не бързаше да разисква инцидента — поне не с него.

Кирш бързо се върна в кабинета си. Сега той се нуждаеше от някого, който да подкрепи неговата версия за събитията, който да потвърди, че връзването на Щьор е истинската причина за инцидента, на която трябва да се обърне внимание. И той трябваше да говори с тези, които биха го подкрепили, преди това да направи Мееринг.

Той вдигна телефона в кабинета си. Операторът го свърза със спешното отделение.

— Бих искал да се осведомя за сестра Ритер.

— Тя спи сега. Дадохме й луминал. Имаше силни болки. — На другия край на линията беше д-р Освалд Бренер, който звучеше малко раздразнително. — Има само пет убождания, но те са дълбоки и има сериозно натъртване. Доколкото мястото е инфектирано, е много рано да се каже дали има проблем.

Кирш си спомни скърцането на хрущяла и пръските кръв — кръв, изненадващо ярка за жена, която изглеждаше силно анемична.

— Нуждае ли се тя от нещо? Нещо, което аз бих могъл…

— Покой. Това е, което й трябва. Ще я прегледаме утре сутринта.

Кирш си спомни лицето на сестра Ритер, когато устата на Щьор започна да се пълни с пяна: тя беше паникьосана. За Кирш това беше единственият проблясък на надежда, че ранената сестра може би е виждала нещата, както той ги виждаше.

— Не предполагам, че е казала нещо за инцидента?

— Ние я попитахме за обстоятелствата. Това е стандартна процедура.

— И?

— Тя е била ухапана, разбрах аз. От някакъв маниак.

— Да, един пациент. Въпреки че той не беше… Не мисля, че знаеше какво прави.

Д-р Бренер изсумтя.

— Ще научим подробностите по-късно. Посъветвах я да остане тук за една нощ.

— Наистина ли е необходимо?

— Само като предпазна мярка. Раните от ухапване често са замърсени и следователно податливи на инфекция. Особено в този случай. — По телефона се чуха гласове и звуци от забързани стъпки. — Сега, ако ме извините…

— Още само едно нещо: идва ли при вас д-р Мееринг? Опитвах се да го намеря.

— Той беше тук преди малко. Аз му казах това, което ви казвам и на вас: ако искате да говорите със сестра Ритер, трябва да почакате до времето за визитация утре.