Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (6)

5

Роберт Айснер беше в сестринската стая с две от по-младите психиатрични сестри. Веднага щом видя Кирш в края по коридора, той изтича към него. От тревожно свитите му вежди беше ясно, че новините за инцидента със сестра Ритер са се разчули.

— Добре, че дойде. Уплаших се, че няма да се появиш.

Кирш възнамеряваше да дойде рано, но неспокойно прекараната нощ беше осуетила този план.

— Защо да не дойда? Не съм болен.

Той осъзна, че се държи за лявата си ръка. Инжекцията със салварзан беше предизвикала сериозна болка, която даже алкохолът не можа да потисне. Той продължи към кабинета си.

— Говоря за вчера — каза Айснер. Той беше пет години по-млад от Кирш, но с гладката си кожа и ясните си сини очи би могъл да мине за двайсетгодишен. — В какво, за бога, си се забъркал?

Кирш не беше сигурен дали трябва да се възмути от неговото любопитство или да го приеме добре.

— В нищо не съм се забъркал. Просто наминах в манипулационната…

— В сутерена?

— Пациентът имаше пристъп, а Мееринг го нямаше там.

Айснер не промълви нищо, докато се качваха по стълбите, само по челото му се появиха необичайни за него дълбоки бръчки.

— Слушай, аз знам, че ти не харесваш тези инсулинови процедури, но…

— Десет процента от пациентите изпадат в необратима кома. При останалите ефектът е почти същият както при удар по главата с остър предмет.

— Да, да. Но това, което не разбирам, е защо вие и сестра Хониг… — Айснер сви рамене безпомощно. — Защо трябваше да я нападаш.

Кирш спря.

— Това ли е казала тя? Аз съм я нападнал!

— Това е, което чух.

Кирш си представи очна ставка, при която подпухналото червено лице на сестра Хониг е съвсем близо до неговото, а очите й са зачервени и подути. Всъщност, в най-лошия случай, той я беше избутал с лакът настрани.

— Мееринг. Той я е подучил да казва така.

— Мееринг? — Айснер пъхна ръцете си дълбоко в джобовете на престилката.

— Значи ти не си…?

— Тя си е измислила това.

Айснер малко поизостана, когато стигнаха до коридора.

— Боже мой, разбира се, тя и Мееринг, те са дупе и гащи.

— Точно така. Тя дължи на него работата си тук.

Айснер кимна решително.

— Тогава сестра Ритер, тя не беше ли…

— Предполагам, че аз съм я ухапал. Такъв ли е слухът?

— Не. Сержант Щьор го е направил според теб… — Айснер се приближи до него и сложи ръка на рамото му. — Важното е: може ли някой да потвърди твоята версия на случката?

 

 

Той бързаше по пътя към главната сграда на клиниката, влачейки със себе си Айснер. До следобеда нямаше часове за визитация, така че решиха да избегнат формалностите, минавайки през триажа.

— Този д-р Бренер е педант по отношение на процедурите — каза Айснер, когато пресичаха шосето. — И мисли, че психиатрите са шарлатани. Той сигурно ще ни изпъди.

Една санитарна кола беше паркирана до входа. Вкарваха вътре ранен мъж. Ризата му беше разкъсана и на едното му рамо се виждаше силно подута моравочерна плът. Те последваха носилката с ранения мъж, който се беше втренчил в тях със замръзнало изражение на човек в шок.

В спешното отделение бяха заети всички легла. Екипи от лекари и сестри работеха в двете части на помещението, като всички говореха едновременно, опитвайки се да стабилизират своите пациенти: включваха кислородни апарати, нагласяваха системи за вливане на медикаменти, предписваха морфин. Навсякъде сивият линолеум беше зацапан с кръв. През нощта уличните битки бяха пламнали отново във Фридрихсхайн и Нойкьолн. Една бирария в Панко беше обстрелвана. Айснер каза, че някои екипи на санитарните коли отказали да приберат ранените, преди да се съмне.

Някой започна да вика в края на помещението. Сестра изтича иззад един параван и се сблъска с Кирш. Един стерилизационен барабан се сгромоляса на пода и някои от инструментите в него се изпотрошиха.

— Ух! Ти… ссвиня! — крещеше гласът с демонична ярост.

Сестрата се наведе да събере нещата си. Един кичур от косата й се изплъзна изпод шапчицата й и увисна отпуснато пред челото й. През един процеп на паравана Кирш мерна чифт крака в размъкнати кафяви панталони да ритат необуздано.

Двама санитари се мъчеха да удържат пациента. Той беше млад, най-много на двайсет и пет, накичен от глава до пети със знаците на щурмови кавалерист. Беше се втренчил като зашеметен от оскърбление в разпокъсаните остатъци от горната и долната му риза, както и в напоените с кръв превързочни бинтове, опасали корема му.

Кирш наблюдаваше работата на лекарите и сестрите. Може би това се дължеше на сериозната рана и на загубата на кръв, но те изглеждаха изнервени до крайност и объркани. Преди две седмици един щурмови кавалерист беше нахълтал в болницата в Лихтерфелде с рани по главата. Той бил ударен с железен кол и умрял няколко часа по-късно. На следващия ден шайка негови другари се беше появила в болницата, обвинявайки дежурния хирург, че е оставил преднамерено техния човек да умре. Те го бяха проснали и били на пода, а после го хвърлили през прозорец от втория етаж. Лекарят щял да умре, ако под прозореца не бил паркиран автомобил с брезентов покрив. Най-малко дузина души бяха свидетелствали за нападението, но не беше арестуван никой.

Всеки в „Шарите“ знаеше за тази случка, въпреки че тя не беше често обсъждана. Политиката дори политическото насилие се смятаха за неподходящи като сюжет за разговор, като че ли дискусията би могла да доведе само до несъгласия и разделение би направила нещата още по-лоши. Ако имаше нещо приемливо в това да се издигне глас в подкрепа на някой политически възглед, то беше само по отношение на някакво общо съгласие на професионалната класа: че републиката се разпада, че политическото насилие е симптом на нейния провал и че рано или късно нещо трябва да се направи.

Кавалерийският щурмовак пребледняваше. Той премигваше бавно, после главата му се отпусна назад върху възглавницата. Около него темпът на активността се повиши до безумие, докато го приготвяха за хирургическа намеса.

Кирш почувства ръката на Айснер върху своята ръка.

— Ей, това не е наш проблем, нали?

Като излязоха от триажа, те завиха в грешната посока и се намериха в складовите помещения. Три от количките бяха пълни с трупове, покрити с чаршафи. От най-горния чаршаф се подаваше глава с мрачно чело и рошава коса.

На следващия етаж беше по-спокойно. Таваните бяха високи, стените — бели, навсякъде като фон се чуваше ехото от премерени стъпки и приглушени гласове. Кирш започна да се съмнява в шансовете да привлече сестра Ритер на своя страна.

Той не се беше подчинил на инструкциите, а тя беше ранена заради него. Може би най-добре беше да отиде направо при директора и сам да му обясни случая, но Айснер не беше на същото мнение.

— Нападението е най-добрата форма на защита. Уличи стария мръсник в лъжа и работата ти ще е чиста.

Един носач буташе по коридора кош с пране. Те го попитаха за женските отделения. Носачът посочи разсеяно назад, откъдето идваше.

— Трябва да има една сестра, която са довели вчера — каза Кирш. — Името й е Ритер. Имаше рана. — Той посочи мястото на раната — два-три сантиметра под ухото. — Млада жена, с тъмна коса.

Носачът вонеше на тютюн. Имаше сипаничава кожа и боядисана коса.

— Знам кого търсите — каза той.

 

 

Те се бяха навели над нея като патолози над интересен труп. Д-р Бренер светна с фенерче в очите й, докато старшата сестра пишеше някакви бележки върху планшета. Нещо се беше объркало. Сестра Ритер лежеше неподвижна, очевидно в безсъзнание. Някакво лекарство капеше през поставената в китката й система.

Бренер беше петдесетгодишен, неспретнат и късоглед, пълничкото му лице се беше сбръчкало от постоянното свиване на очите. Той беше достатъчно добре познат в психиатричната клиника. През годините беше обсъждал много пациенти с д-р Бонхьофер, главно неврологични случаи, докарани вследствие на увреждания в главата. Този случай обаче не беше нито неврологичен, нито психиатричен. Това беше случай на рутинно увреждане, една повърхностна рана.

Кръвта се отдръпна от лицето на Кирш. Когато говориха предишния път, д-р Бренер се опасяваше от инфекция. Раните от ухапване обикновено бяха замърсени. Но трябваше да минат дни, за да започне инфекцията. Даже симптомите на коматоза^[1] при ухапване от бясно куче не можеха да се проявят толкова бързо.

Бренер въздъхна и се наведе още по-близо до ранената. Бледите ръце на сестра Ритер лежаха отпуснато до тялото й с дланите нагоре.

— Зениците на очите реагират — каза той. — Поне засега е запазена съществена функция на мозъчния ствол.

Мозъчният ствол. Това късче сива материя с големината на орех поддържаше жизненоважните органи: биенето на сърцето, изпомпването на въздуха от белите дробове. Той изпълняваше множество съществени задачи, никоя от които не изискваше съзнание или мислене.

— Ще проверим дълбоките рефлекси на сухожилията. — Бренер се изправи и разбра, че той и сестрата не бяха вече сами. — Мога ли да ви помогна с нещо, господа?

Кирш направи крачка към леглото. В неговото съзнание той виждаше само раната от ухапване. Виждаше я как тя се разтваря като листчетата на цвете, опъва се като мрежа от бримки, морава, подута и гноясала: едно ухапване от Цербер с вкус на вътрешния свят на сержант Щьор.

— Всичко е наред, д-р Бренер — каза Айснер. — Ние се объркахме.

Кирш не помръдна. Сега за първи път той можа да види лицето на пациентката на Бренер. Но това не беше лицето на сестра Ритер.

Айснер се наведе към него.

— Сбъркахме пациента, Мартин. Ще си вървим, нали?

Бренер се намръщи и се върна към работата си, като извади малко дървено чукче от джоба на престилката си. Старшата сестра загъна надолу завивките. Те щяха да тестват рефлексите, търсейки увреждане на нервите.

— Мартин, какво ти става?

Кожата на пациентката беше станала като восъчна, нейните безкръвни устни бяха напукани и подути, клепачите подпухнали. Но беше тя — Кирш не се съмняваше в това: момичето от „Гренадирщрасе“. Бяха я облекли в болнична риза, от тези, които се завързват отзад, на гърба, като усмирителна риза. Зацапани тъмни петна от натъртване правеха врата й да изглежда потъмнял.

Това беше последното място, където беше очаквал да я намери. Той усети надигаща се паника, внезапна липса на въздух. По-хубав район на града? Предполагаше, че тя е отишла в по-хубав район на града!

Бренер обърна дланите на момичето.

— Вие сте хора на д-р Бонхьофер, нали? Той ли ви изпрати?

Айснер хвърли на Кирш лукав поглед.

— Ние търсехме фройлайн Ритер. Бяха ни казали…

— Сестра Ритер беше изписана тази сутрин — каза старшата сестра. — Тя си отиде у дома.

Кирш стоеше до единия крак на леглото. Неподвижността на момичето беше ужасяваща. Това беше неподвижността на мъртвец.

— Какво й се е случило?

Бренер леко шляпна с чукчето китката й. Не последва никаква реакция.

— Не е ясно. Била е намерена в безсъзнание. Временното увреждане не изглежда сериозно; така че подозирам, че това е хипотермия, която я е довела до кома.

— Кома? Колко дълго е била…

— Не сме сигурни. Четирийсет часа или нещо такова. Възможно е и по-дълго. — Бренер отново шляпна с чукчето. Частта на ръката й над лакътя потрепна. — Има брахиорадиален рефлекс, но е слаб.

Сестрата си записа нещо. Бренер се пресегна през леглото и повтори теста върху лявата ръка.

— Но тя ще излезе от комата. Ще излезе от нея, нали?

— Трудно е да се каже. Зависи от степента на увреждане на мозъка. Според моя опит, колкото по-дълга е комата, толкова по-лоша е прогнозата. — Бренер продължи да работи, почуквайки и изследвайки ръката на момичето от лакътя до пръстите, проверявайки увреждането на централната нервна система с прецизността на цигулар, който настройва инструмента си. — По-вероятно е тя да не оцелее.

Кирш се подпря на края на леглото, учуден от силата на своята собствена реакция. Тази реакция беше непропорционална, неестествена. Физическа. Това беше жена, която едва познаваше.

Бренер сгъна единия крак на момичето и го постави върху другия, като люлееше стъпалото й и същевременно удряше ахилесовото сухожилие. Пръстите на краката й бяха натъртени. Изглеждаше, като че ли си беше счупила един пръст. Имаше засъхнала кръв под ноктите й.

— Знаете ли името й?

Бренер издърпа халата на момичето нагоре до коленете й. Тя беше падала, ако се съдеше по охлузванията и натъртванията.

— Още не — каза Бренер. — Полицията се надява, че някой ще дойде и ще даде сведения по случая.

— Чакайте за секунда. — Айснер беше от неговата страна. — Това го пишеше във вестниците. Аз четох за този инцидент. Две малки момчета я намерили в горите близо до Капут. — Сестрата се намръщи, хвърляйки му поглед над своя планшет. — Всичко, което намерили близо до нея, било една програма — покана за лекция по физика.

— Лекция по физика? — обади се Кирш. — Сигурни ли сте?

— Не сте ли чували? Лекция на Алберт Айнщайн. — Айснер скръсти ръцете си, като разглеждаше легналото момиче от горе до долу, както някой мъж гледа нов модел кола в алеята към къщата на съседа. — Ето защо я нарекли Момичето Айнщайн.