Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (20)

19

Първото нещо, което той видя, когато отвори вратата, бяха клончета лавандула в стъклена ваза и натрупани на плетения стол спретнато сгънати долни фусти. Върху скрина имаше малка купчинка пощенски картички — неизползвани, както се оказа; изгледи от Берлин, точно като тези, които беше купил за Мария. До тях имаше еднакви по цвят ръчно огледало и четка за коса, с няколко кичурчета черна коса, все още прилепнали към четината. На леглото седеше старинна кукла с порцеланово лице и ориенталски очи, облечена в китайски костюм в червено и зелено. Чифт черни обувки с връзки, обувките, които Мария носеше, когато той я видя на тротоара пред музикалния магазин на хер Бронщайн, стояха акуратно подредени зад вратата, с върхове, сочещи навън.

Всичко на мястото си. Всичко нормално. Нищо разкъсано на парцали. Никакви драскулки по стените. Никаква кръв. Купчината фусти още излъчваше миризма на чисто пране.

Нейните вещи бяха така подредени, че да се използва най-добре наличното пространство, както и да се изложат малкото предмети, които си струваше да се виждат — куклата, дантелената покривка за маса, ръчното огледало с вградени перли. Квартирата не беше напусната набързо. Нейната спретнатост и чистота предполагаха завръщане в нея. Подредбата й сякаш трябваше да направи впечатление. Но кому?

Като се изключи старинната кукла, Кирш не видя нищо, което да говори за присъствието на дете. Той отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, представяйки си себе си там, с шапка в ръка, чужденец, който търси някой да го упъти. Сняг трупаше върху стълбовете на уличните фенери и стената на гробището. Той вече покриваше паважа на улицата. Двойка сгушили се фигури прекосиха бързешком портите, а от стъпките им не се чу никакъв звук.

Кирш затвори вратата и се приближи до скрина с чекмеджета, отваряйки ги едно след друго. В тях имаше главно дрехи, всичките чисти и сгънати, но малко на брой; имаше и принадлежности за шиене, с макари с конци в различни цветове. Някои части от облеклото бяха кърпени. Тя имаше няколко чифта памучни чорапи, всичките черни, по-груби и по-тежки на вид, неподходящи за момичетата в „Тангуеро“. Той провери за бележки от пералня, но не намери никаква следа, доказваща, че дрехите са прани някъде навън.

Три рокли бяха закачени в гардероба, с прости шарки върху тъмни тъкани, както и една плисирана пола. Никоя от тези дрехи нямаше етикети. В едната страна беше кафявата кадифена шапка, която той я видя да носи на улицата. На нейния етикет пишеше Herrmann Gerson, Werderscher Markt, BERLIN, но шапката не беше последна мода. Тя или я беше купила в града преди няколко години, или я беше взела от някоя от сергиите за дрехи втора ръка на „Гренадирщрасе“. Палтото също беше там; както и дрехите, които тя носеше в „Тангуеро“.

Той затвори вратата на гардероба и видя своя отразен начумерен образ в опушеното стъкло. С какво тогава е била облечена при пътуването си до Потсдам? Друга шапка, друго палто, друга рокля, други обувки — нали Алма все му разправяше, че тези неща са най-важни, за да се отличава една жена? Той обиколи с поглед стаята и сега забеляза пустотата й. В нея нямаше очевидна история, нямаше различаемо минало. Предметите бяха малко, разумно подредени, като от човек, който е очаквал да започне нов живот. Празното пространство очакваше пристигането на действащите лица.

Той седна на леглото. Дали можеше да се довери на своите впечатления? Бяха възможни и други интерпретации на това, което видя тук. Може би Мария беше дошла с малко лични вещи, защото е имала малко лични вещи. Или защото никога не е планирала да остане дълго. Калъфката на възглавницата и чаршафите бяха старомодни и груби. Той обърна наопаки възглавницата и откри няколко леки гънки в памучната тъкан. Отпусна главата си назад и улови слабо ухание на мускус.

Петата му се удари в нещо твърдо. То беше под леглото: пътнически сандък, с опънат над дървото лакиран жълт брезент и с инициалите Z M D, нанесени с шаблон в червено отпред. Той придърпа сандъка на светло. На поизбелял етикет върху капака се четеше: Hotel Sacher, Wien. От долната площадка на стълбището се чу тъп звук от затваряща се врата. Той се ослуша за малко, след това разхлаби заключалките на сандъка и вдигна капака.

При повдигането му капакът изпука остро и Кирш усети миризма на мухъл, която познаваше добре. Коленичейки на пода, извади книгите, по две наведнъж, обръщайки техните гръбчета към светлината. Това бяха учебници: математика, физика, химия — все немски издания, нито едно съвременно. Един превод на Елементарна астрономия от Джон Ф. Хершел беше изпълнен с написани с молив обяснителни бележки и коментари. Едно копие от оригиналното издание от 1913 година на Принципи на относителността от Лоренц, Айнщайн, Минковски и Зомерфелд беше със скъсано гръбче, така че при отваряне книгата се разпадаше на отделни коли и листове. Какво беше правила Мария с книги като тези?

Между книгите имаше бележник с твърда подвързия. Той беше изпълнен с математически изчисления — ред след ред, страница след страница от уравнения и символи, с много поправки и задрасквания. Кирш разпозна символите, използвани в диференциалното смятане, същите математически загадки, с които веднъж Макс беше баламосвал гостите в Райнсдорф. Изведнъж си спомни за нещо, което беше прочел във вестниците: как полицията намерила покана или рекламна листовка в горите около Потсдам, близо до мястото, където била открила Мария. Поканата била за публична лекция на професор Алберт Айнщайн в Залата на Филхармонията, озаглавена Сегашното състояние на Квантовата теория.

— Какво ти казах? — каза Макс, толкова ясно, като че ли стоеше на рамената на Кирш.

— Ти нищо не си ми казвал — отговори Кирш.

От хола долу се чу кашлица, после други гласове: хазяинът и неговата майка в стихващо несъгласие. Кирш пъхна бележника в палтото си и се върна при сандъка. На самото дъно, под учебниците, имаше нещо обемисто, увито в бяло платно.

Хер Метлер извика от стълбите:

— Доктор Кирш? — Изглежда, че с пет райхсмарки се купуваха ограничени привилегии. — Свършихте ли?

Кирш набързо разви платното. Вътре имаше стар фотоалбум в украсена с релефни фигури кожена подвързия. Имаше един точно като този в къщата на неговия дядо, голям солиден том, пазен като семейната Библия, в специално място, където нито слънчевата светлина, нито молещи ръце да я повредят.

Той откри отстрани на албума месингова стягаща скоба. Тя обаче очевидно беше повредена. Наложи му се да приложи сила, за да я отвори.

Долу хер Метлер въздъхна ясно доловимо и започна да се качва по стълбите, като на всеки две-три стъпала издаваше нетърпеливо сумтене. Кирш отвори албума.

Снимките бяха закрепени с ъгълчета, направени от посребрена хартия. Те бяха на всяка страница, рамкирани в големи и малки правоъгълни пространства. Самите снимки обаче липсваха. Това, което напомняше за тях, бяха само леки сенки и нещо, което приличаше на белези от нож по повърхността на картонените страници.

Някъде към средата на албума семейството се беше сдобило със свой собствен фотоапарат. Малки снимки, по няколко квадратни сантиметра, бяха разполагани равномерно по страниците, закрепвани със същите монтажни ъгълчета, въпреки че няколко вече липсваха.

Близо до долния край на последната страница Кирш откри една снимка, която си беше на мястото. Две момичета с шарфове на главите си, на възраст десет или единайсет години, хранеха стадо гъски. Едното от тях стоеше малко по-назад, държейки парче хляб в ръцете си. Другото беше клекнало и с едната си ръка галеше една от птиците, а с другата я хранеше. И двете гледаха към фотоапарата, усмихвайки се. Всяко от момичетата би могло да бъде Мария или пък никое от тях не беше.

Хер Метлер прекосяваше площадката на стълбището, кашляйки, за да съобщи за присъствието си.

— Значи това е, което търсите?

Той огледа стаята през дебелите си лещи, явно колебаейки се дали да възрази срещу нахлуването в частното му пространство.

Кирш затвори албума.

— Извинете ме, хер Метлер — каза той, — но нещо ми подсказва, че вие не четете вестниците.

Хер Метлер нагласи очилата си.

— Вестниците?

— Защото мисля, че имате доста известна наемателка.

Нейното име всъщност беше Мария, точно както беше съобщила: Мария Драганович. Поне това беше името, което беше дала при пристигането си. Хер Метлер призна, че никога не е искал да види нейния паспорт. Тя била пристигнала в началото на октомври от Цюрих, където според думите й била студентка. Някой там й бил препоръчал неговите стаи. Тя не разкрила причините за пътуването си до Берлин. Платила наема за шест седмици в аванс, живеела тихо и приемала малко гости, ако въобще идвали гости. Това било всичко, което той знаел.

Мария: тя си го беше спомнила правилно. Това трябваше да бъде добър знак, обнадеждаващ признак — освен ако не беше грешка, нещо, изплъзнало се от устата й в иначе безгрешното изпълнение.

Ако държим да бъдем непредубедени, д-р Кирш.

Вървейки обратно към трамвайната спирка по заснежените улици, Кирш обмисли установените факти. Неговата пациентка беше студентка по математика в Цюрих, въпреки че, както изглеждаше, не беше родом от този град, ако се съдеше по акцента й. Мария Драганович. Фамилното име прибавяше доказателство към това предположение. Това име я поставяше отново в реалния свят, света извън „Шарите“ — това беше добро нещо, защото, той припомни на самия себе си, целта на психиатричното лечение е връщането на пациента в обществото. От друга страна, според литературата, това беше типично в случаите на психогенна фуга — болният да приеме нова самоличност. Ханс Й., банковият служител от Нюрнберг, се кълнеше, че името му било Ото Клайст, детектив от Берлин. Докато Кирш не видеше името Мария Драганович в някой официален документ, не можеше да бъде сигурен, че това е истинското й име.

Мария Драганович. Защо не му каза истинското си име в „Тангуеро“? Защо беше излъгала? Може би, за да скрие славянския си произход, както правеха работещите момичета тук? Или си е мислела, че скриването на самоличността й ще я пази по-сигурно?

Разбира се, тя не беше му се доверила. Това беше най-простият извод.

Изведнъж си помисли да се върне в клиниката и да сподели с нея всичко, което беше научил. Но как щеше да й въздейства цялата тази информация? Когато ставаше дума за психогенна фуга, историите на тези случаи не бяха окуражаващи. След като самоличността на Ханс Й. била възстановена, той се прибрал у дома си в Нюрнберг и си поел работата в банката. Но след това животът и разсъдъкът му бавно започнали да се разпадат. Същото беше станало при един от случаите в Англия с 28-годишна жена на име Етел. Етел също възстановила загубената си памет и се върнала в дома си в Манчестър. Но при следваща среща членове на нейното семейство твърдели, че тя не била същата жена, че била станала потайна и склонна да изчезва с часове без всякакво обяснение. Една нейна леля дори казала, че новата Етел била самозванка и направила донос по случая в полицията.

Корените на тези нещастия не беше във факта, че е изгубена информация. Те трябваше да бъдат открити в решението на разума да забрави, да изличи спомените, с които за личността беше опасно или невъзможно да съществува. В случая с Мария беше възможно същото решение да бъде взето отново. И този път Кирш щеше също да бъде забравен.

Завърнал се в стаята си, той свали тежкия си балтон. Бележникът се изтърси на пода с тъп звук, а няколко неприкрепени листчета хартия се разпръснаха наоколо. Той коленичи, за да ги събере и сложи отново в бележника. Едно от тях беше старо писмо. С годините хартията беше пожълтяла, а адресът беше написан от старателна женска ръка. Той гласеше: госпожа Милева Айнщайн-Марич, Тилирщрасе 18, Берн, Швейцария.

Белград, 21 април 1903 г.

Драга Милева,

Използвам възможността да ти пиша набързо, докато децата спят, Миливой е навън и в къщата цари известно спокойствие. Би трябвало да отговоря на твоето писмо по-рано, с всички топли пожелания, но бебето отнемаше голяма част от вниманието ми, така че ми беше трудно да бъда изрядна във всичките си други задължения — като в същото време продължавам да отдавам на малката Юлка вниманието, което тя също заслужава.

Прочетох с известна изненада твоето запитване за намиране на работа тук, в Белград. Дали това наистина е нещо, което си обсъждала с твоя съпруг? Жалко е, разбира се, ако неговата настояща работа не е по негов вкус, но видът академични постове, каквито е търсил в миналото, едва ли могат да се намерят тук, даже в университета, който, както знаеш, не е от най-висок ранг, що се отнася до науката. Колкото до твоето преподаване на немски език тук, аз не мога да мисля другояче, освен че това би било пропиляване на твоите таланти в областта на математиката и тем подобни съображения, които на първо място те заведоха да учиш в Швейцария.

Знам, че имаш предвид Лизерл, когато питаш такива неща. Но аз настоявам да бъдеш предпазлива по този въпрос и да следиш, доколкото ти е възможно, спогодбите, които са влезли в сила. Ние бяхме щастливи, че можахме да намерим хора, които бяха подготвени да ни помогнат, и би било много жалко, както за детето, така и за всеки друг, ако нещата трябва да се разнищват сега. Аз се надявам, че ще мога поне да те успокоя засега с новините от Орловат, получени от моята приятелка Ирена, която беше там преди седмица. Тя каза, че детето изглежда напълно здраво, има добър апетит и е добре гледано. При това се оказва, че тя скоро ще има братче или сестриче, защото госпожа Д. отново очаква дете, и това ще стане след около шест седмици. Тя обаче е била зле напоследък и те са имали известни страхове за здравето на това дете, както и на предишното.

Сега, когато вече сте женени и Алберт е намерил работа, за да ви издържа и двамата, аз се надявам с цялото си сърце, че вие ще бъдете благословени с ваше собствено семейство и ще можете да оставите тези грижи зад гърба си. Разбира се, Миливой и аз сме във възторг от плановете ти да ни посетиш по-късно тази година, но се надявам, че ти не мислиш да използваш твоето време тук, за да объркаш това, което е било уредено според вашите желания и за доброто на всички.

Ще ти пиша по-дълго писмо след няколко дена. Междувременно ти изпращам най-искрени поздрави на двама ви.

Твоя скъпа приятелка,

Хелене Савич

Кирш седна на леглото си. Имената в писмото не означаваха нищо за него. Те бяха във всеки случай най-малко трийсетгодишни; да се занимаваш с непознати, отдавна вече отнесени в хода на историята — в най-добрия случай сега само спомени, на които им липсва всякаква вещественост — изглеждаше безнадеждна работа.

Какво беше правила Мария с това старо писмо? Беше ли й го дал някой? Или беше като едно от онези късчета от лична кореспонденция, каквито той понякога намираше скрити между страниците на книга втора употреба: нещо, което нямаше вече никакво значение, освен като листче за отбелязване в книга?

Той легна и се отпусна. Почувства се изтощен и обезпокоен, без да знае защо. Би трябвало да бъде по-успокоен и по-уверен от това, което беше намерил в стаята на Мария — чистота, порядък, но не усещаше, че те не са му вдъхнали увереност. Хрумна му, че стаята беше призрачна, мъртвешка, като гроб, очакващ своя наемател.

Той отново погледна писмото. Пролетта на 1903 година. Свят преди войната, свят, който той едва си спомняше. Свят, който без съмнение беше мъртъв.