Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Einstein Girl, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илия Иванов, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978 (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cattiva2511 (2021)
Издание:
Автор: Филип Сингтън
Заглавие: Момичето Айнщайн
Преводач: Илия Иванов
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Сиела Норма“ АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Печатна база „Сиела“
Излязла от печат: 30.03.2015
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Ваня Томова
Художествен редактор: Дамян Дамянов
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-1045-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5698
История
- — Добавяне
13
На следващия ден, две седмици след като беше намерена, д-р Бренер изписа неговата все още безименна пациентка и я предаде на грижите на Психиатричната клиника „Шарите“. По инструкциите на Кирш тя беше настанена сама в стая на втория етаж на женското крило, в тясна стаичка с леген за измиване, две железни легла, малък гардероб и зарешетен прозорец, гледащ към двора. Предишната обитателка на стаята, фрау Васерман, преди да бъде преместена в частен приют извън града, била обхваната от налудничав ужас от микроби. По време на престоя си в клиниката тя беше откраднала от складовете почистващи средства и няколко пъти я намирали как жули пода или мокри стените на стаята с карбол или друг дезинфектант. Въпреки обилното проветряване, силната миризма беше останала. Клиниката имаше други самостоятелни стаи, но нито една не беше свободна. Кирш беше забърсал пода с парцал. Беше донесъл кесии с лавандула и ги беше окачил зад вратата и над железните легла в опит да направи въздуха по-поносим за дишане. Тогава, след като помисли, спря на една сергия на „Гренадирщрасе“ и купи сушени венчелистчета от рози и ги закрепи на полицата над легена за миене, между крановете.
Регистрирането на пациентката беше усложнено поради неустановената й самоличност. Кирш я вписа в регистрационните документи като „Пациент Е“ — Е-то за него беше от Елизабет, името, което тя му беше казала в „Тангуеро“. За жалост — защото той не можеше да обясни своите аргументи за избора си — останалият персонал прие, че Е-то е от Einstein[1], Момичето Айнщайн, тъй като така я наричаха все още някои вестници. Това беше избор, който подчертаваше колко важна е нейната известност, което беше последното нещо в намерението на Кирш, но докато не се появеше по-добро име, нищо не можеше да се направи.
— Как бихте искали да ви наричаме? — попита я той през този първи за нея следобед в клиниката.
В манипулационната имаше няколко кресла покрай стените, но тя беше избрала да седне в един обикновен стол с права облегалка, единия от двата такива стола от едната страна на малка масичка. Кирш беше седнал на другия.
— Някакво име, което смятате за правилно — каза той. — Ние трябва да ви наричаме някак си.
Тя погледна ръцете си. Сестрите я бяха облекли в сива вълнена рокля, която беше поне един номер по-голяма. Нейната слаба фигура се губеше в грубите гънки на роклята. Тя беше по-бледа отпреди: устните с коралов цвят, безкръвните й бузи, лъскави като сватбен атлаз. Едното от очите все още беше подуто, а отстрани на врата й имаше възморави следи от обелване.
Той изчака малко, но тя не казваше нищо.
— Знаете ли, обикновено нямаме шанса сами да си изберем името. Други хора ни избират имената вместо нас. Няма ли някое име, което харесвате?
Тя го погледна в лицето за първи път в този ден.
— Мария — каза тя. Зениците й все още бяха тъмни. — Ще стане ли?
Мария. Светата Майка. Благословената Дева.
— Разбира се.
В съзнанието си Кирш видя д-р Бренер да се взира косо между разтворените й бедра. Видя неговите прилежни пръсти. Не видях никакво доказателство за неотдавнашна сексуална активност.
Той се изкашля, за да прочисти гърлото си, и усети вкуса на дезинфектант в устата си. Извади бележника си и написа Мария най-отгоре на една празна страница. В този момент неговите чувства не бяха важни. Важното беше да установи точно какво си спомня и какво не си спомня пациентката. Според литературата моделът на загубата на памет би бил точен индикатор за това кое е довело до нея: стрес, контузия, алкохолно отравяне, тумор, деменция, психологическа травма или (спорно) хипноза.
— Знам, че полицията вече ви е разпитвала, но е важно да го направим още веднъж.
— Аз ваша ли съм сега? — Момичето гледаше надолу, като люлееше единия си крак. Той видя стройните й бели глезени под масата, наполовина скрити от чифт черни вълнени къси чорапи. — Искам да кажа, дали моят случай е ваш.
— Да.
— Променили сте мнението си.
— Виждам, че помните нашия разговор. Това е добре.
— Защо?
— Антероградната амнезия[2] е показателна за увреждане в мозъка. Тя обикновено не се лекува.
— Аз попитах защо?
— Защо не е лечима?
— Защо вие променихте мнението си?
Кирш остави писалката си на масата.
— Бихте ли предпочели някой друг лекар да се грижи за вас? Мога да опитам да го уредя.
Момичето се намръщи.
— Някой ме ф-фотографира. Когато бях в другата болница, на легло. Аз отворих очи и той с-стоеше там. Светкавицата ме заслепи. Това е невъзпитано, нали? П-прието е да искате разрешение, нали, ако искате да фотографирате някого.
— Така е. Но се страхувам, че вестниците не ги е грижа много за възпитанието.
— Вестниците?
— Те са заинтригувани от вашата история. Мислят, че е възможно да сте принцеса или шпионка. Най-добре е да не им обръщате никакво внимание.
— Каква мислите, че съм аз?
Кирш се усмихна и отвори чантата си.
— Аз съм абсолютно непредубеден по този въпрос — каза той и моментално се усъмни дали това беше наистина вярно. — Сега трябва да проверя някои неща за вас.
Той извади малка купчина пощенски картички и ги постави на масата между тях. Дворци на Хохенцолерите, почернели от сажди, бяха изобразени в цвят сепия, всички, с изключение на летния дворец в Сан-Суси, оцветен с акварелни бои — жълто, зелено и неправдоподобно блестящо синьо. Намирането на тези картички му беше отнело дълго време из уличните пазари, плюс едно специално посещение в географската книжарница на Шроп.
— Всички тези места са близо до мястото, където бяхте намерена — каза той.
Първата пощенска картичка беше на една църква, чийто чудат, цилиндричен заострен връх се издигаше високо във въздуха като претрупано украсен фабричен комин. Втората беше на солидна барокова къща с каменни стъпала отпред, обрасла с гъсто растящ бръшлян. Третата показваше навес за лодки на брега на езеро, с гребна лодка, минаваща покрай него във водата.
— Най-близкото селище се казва Капут. Хората отиват там да карат лодки. Може би за това сте отишли и вие.
Той плъзна картичките през масата към нея. На третата картичка името на града се виждаше на един надпис над вълнолома, където пътнически параходи стояха на пристан през лятото.
Мария хвана картичката и я вдигна, мръщейки се.
— Капут. Това е странно име. Като kaputt[3]. — Но тя не се усмихваше.
— Спомняте ли си нещо? Църквата може би?
Той взе първата картичка. Острият връх на църковната кула беше необикновен; тя би го познала, ако го беше виждала преди, но изглежда, се заинтересува само от навеса за лодки на брега на езерото.
— Аз имах билет.
— Билет за лодка?
— Не знам, аз… аз държах билет.
Навесът за лодки не се отличаваше с нищо. Той можеше да бъде навсякъде. Кирш продължи да разпитва Мария, но тя не помнеше нищо друго. Беше същото, когато я питаше за Берлин, за детството й, за родното й място, за образованието и ученическите й години, за нейното семейство, за нейните възлюбени. Понякога тя отваряше уста да говори, като че ли малко остава да си спомни нещо, като че ли се намираше на самия финал да направи пробив в паметта си. Но тогава някаква сянка падаше върху лицето й и колкото и да е била близо до оформянето на някакъв спомен, той се разсейваше, без да остави нищо.
Нейното заекване стана по-малко подчертано. Това беше единственото ясно подобрение. От друга страна, тя изглеждаше дори по-малко свързана отпреди със сегашния момент и сегашното място, даже беше по-склонна да изпада в мълчаливо самовглъбяване. Тази промяна разтревожи Кирш.
— Достатъчно за днес — каза той накрая. — Ще поговорим пак утре. Междувременно бих искал да направите нещо. — Той затършува в чантата си и извади един скицник и няколко молива. — Искам да порисувате: каквото пожелаете, няма значение какво. Колкото повече рисунки направите, толкова по-добре. Като ви свърши хартията, ще ви донеса още. Ще направите ли това за мен?
Тя кимна, наблюдавайки мълчаливо Кирш, когато той стана. Той събра пощенските картички от Потсдам, след това си промени намерението и ги постави обратно на масата. В същия момент тя посегна към скицника. За миг неговите пръсти се докоснаха леко до китката й, преди тя да отдръпне бързо ръка.
Вървейки по коридора, той още чувстваше допира на нейната кожа до неговата като статично електричество.
Той работеше вечерите, като пътуваше до и от справочната библиотека и вземаше в читалнята толкова томове, колкото можеше да занесе там. Измежду описаните истории имаше един случай, който привлече специално вниманието му. Пациентът, който беше наречен Ханс Й., бил намерен да се шляе безцелно из пазарния площад в Нюрнберг. Отначало го взели за скитник, но при разпитите било установено, че той няма понятие за своята самоличност, нито какъвто и да било спомен как се е озовал там. Бил изпратен в болница и прегледан за белези от увреждания. Бил също разпитван усилено от полицейски служители и медицинския персонал, при което твърдял, че името му било Петер Клайст и че самият той бил полицейски детектив. Пътувал от Берлин, казал той, в преследване на престъпник, когото наричал Шварц. Въпреки че имало очевидни противоречия в неговата история — както и липсата на какъвто и да било детектив Клайст в списъците на берлинските полицейски сили — той настоявал, ден след ден и все по-силно, че това било истина. Даже занимавал сестрите и пациентите в болницата със сложни истории на престъпления, които бил разкрил.
Седмица по-късно неговата самоличност била разкрита. Оказало се, че Ханс Й. бил неженен банков чиновник от малък град в Швабия, на около 250 километра от Нюрнберг. Очевидно бил напуснал банката за обяд, както обикновено правел в ранния следобед, и тогава изчезнал. Известно време се страхували, че се е удавил в близката река — очевидно е бил видян на моста — и местната полиция била готова да организира претърсване надолу по течението на реката. Въпреки че бил в състояние да се върне към предишния си живот, Ханс Й. продължил да изпитва периодични пристъпи на амнезия и в края на краищата бил уволнен от банката. Спомените му от епизода в Нюрнберг също изчезнали необикновено бързо и когато бил прегледан от психиатър една година след случката, очевидно нямал никакъв спомен за каквото и да било.
Според една статия подобни случаи били документирани и другаде: два във Франция, друг в Швейцария, няколко в Англия. Авторът говореше за състоянието на тези хора като за психогенна фуга, рядък вид амнезия, характеризираща се с внезапни, неочаквани пътувания, често продължаващи дни наред. Освен това страдащите губели всякаква представа за своята самоличност и понякога приемали нови, въображаеми самоличности. Във всеки случай проучванията на обстоятелствата около състоянието на болните разкривали някакъв епизод на психологична травма, непосредствено предшестваща началото на пристъпа, т.е. настъпването на амнезията. Ханс Й. например всяка такава сутрин получавал писмо от дълго продължаващо запознанство с жена, която в писмото отхвърляла предложението за женитба. По-късно той бил обвинен, въпреки че не бил признат за виновен, за незаконно присвояване на пари от неговите служители в месеците, предхождащи неговото изчезване. Въпреки че описаните случаи бяха малко, имаше указания да се предположи, че бягството на тези хора не е само средство да избягнат болезнени или объркващи обстоятелства, но и защитна реакция, предназначена да предпази индивида от самоубийствени или гибелни за други хора импулси. В няколко случая извършен опит за самоубийство бил последван от връщане към нормалните рамки на живот. В един друг, по общо признание спорен случай (спорен, защото специалистите не вярваха, че претенциите на пациента за наличие на амнезия са истински) мъж, чиято жена му изневерила, продължил с опитите за убийство.
Имаше дълго допълнение към историята на случая на Ханс Й., което Кирш все още четеше, когато телефонът иззвъня. Беше инспектор Хаген. Той беше нетърпелив да узнае дали има някакво подобрение в състоянието на пациентката.
— По принцип, не, няма такова.
— По принцип?
— Тя все още не си спомня нищо, или почти нищо. Помни, че е имала билет за кораб или влак.
— Това е близо до Потсдам, нали?
— Така мисля.
— Тогава това ще да е бил влакът. Параходите не пътуват по това време на годината. Къде си е купила този билет?
— Не помни.
Линията прекъсна, чуха се заглушаващи гласове. Кирш се досети, че има хора на другия край на телефона.
— По ваше мнение, докторе, тя умопобъркана ли е?
— Това може би е юридически термин, инспекторе. Това не е медицински термин.
Хаген въздъхна.
— Вие знаете какво искам да кажа. Тя нормална ли е? Може ли един неуравновесен разсъдък да бъде отговорен за целия този инцидент?
Кирш си спомни какво беше казал д-р Бренер за полицията и тяхната теория за избора: че неговата пациентка е била с нездрав разсъдък през цялото време. Никой не я беше отвличал или нападал; така че те нямаше какво друго да правят повече по случая и нямало защо посещаващите болницата хора да се страхуват. Кирш беше доволен, че те мислят така, защото това означаваше, че няма да го закачат.
— Някои форми на психологични травми не бива да се изключват от внимание. Мисля, че това е твърде възможно.
— Травма? — Хаген беше разочарован. Той би желал да чуе, че момичето чисто и просто е било душевно болно. Но това беше опасен път, в края на който без съмнение го чакаше затваряне в приют за душевно болни. — И кой би могъл да бъде виновен за тази травма? Ако въобще има някой.
— Когато получим някакви отговори, бъдете сигурен, че ще ви уведомим.
Хаген не беше свършил.
— А за самоубийство? Разгледахте ли тази възможност? Може би се е хвърлила сама от моста.
— И защо би направила това?
— Тя има дете и няма пръстен на ръката си. За повечето от хората това е достатъчна причина.
— Тя е родила поне преди една година, инспекторе. Може би даже преди няколко години.
— Вината винаги намира път да се промъкне в човека.
— Ние не знаем дори дали детето е живо.
Кирш почувства остра пронизваща болка в ръката. После усети студенина и тежест в цялата лява част на тялото си, като че ли тя се превръщаше бавно в камък.
— Намирам за много похвално, че защитавате вашата пациентка, докторе — каза Хаген. — Всичко, което бих ви посъветвал, е да избягвате прибързаните заключения. Ако това момиче наистина е жертва на престъпление, това е най-странното престъпление, с каквото съм се сблъсквал.