Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (11)

10

Стаята на Макс беше на най-горния етаж на къщата в Райнсдорф. Всичко беше точно така, както го беше оставил, с изключение на това, че някои от неговите вещи бяха върнати в тази негова стая от други помещения на къщата: гребен от черупката на костенурка, на чиято страна беше гравирано името му, перлено бяла черупка от наутилус, китайска статуетка на носещ очила териер, която му беше дадена като подарък, но той никога не я хареса. Върху скрина, под ъгъл спрямо огледалото, така че отражението в него да се вижда от вратата, беше поставена в рамка снимка на Макс, направена месец преди да замине за фронта. На снимката Макс позираше в кадетската си униформа — скован, но с ясно открояващ се намек за самопародия. Снимката беше избеляла с времето, така че неговата кожа сега беше бяла като на униформата, а чертите му — като гравирани с бледи линии в цвят сепия. Огледалото също беше помътняло с годините, така че в отражението Макс вече се губеше зад воал от мъгла.

Никой не беше планирал да се направи почетна гробница. До такава идея се дойде постепенно. Тъй като тялото на Макс не беше намерено, нито дори една-единствена от неговите вещи, той беше обявен за „изчезнал в акция“. Беше останала обаче надеждата, че един ден може да се върне у дома, че е бил взет от врага в плен, или, като момичето в „Шарите“ лежи някъде в болница, поразен от амнезия и неспособен да си спомни името. От време на време някой безследно изчезнал наистина се завръщаше у дома. Вестниците разказваха разни истории за такива случаи, поместваха дописки за войници, скитащи се от Изтока, където са се били с казаците, или са били пленени от червените. За семейството никога не настъпи такъв момент, когато надеждата да угасне окончателно, то беше изпаднало в някаква лека криза, от която да може да оздравее и да се възстанови. Състоянието на висяща неизвестност, нещо между траур и нормален живот, продължи с години.

През цялото време стаята на Макс си остана стая на Макс. Чаршафите бяха сменяни от време на време, въпреки че никой не спеше в тях, а газените лампи бяха сменени с електрически, както беше направено в цялата къща. Но това беше всичко. Накрая стана немислимо да се разбърква и размества каквото и да било друго. Емили още живееше в мъничката като кутийка стая, в която спеше винаги от малка, въпреки че тази стаичка беше прекалено миниатюрна за възрастна жена. Веднъж Кирш предложи тя пробно да се премести в стаята на горния етаж, но Емили решително поклати глава: била достатъчно щастлива там, където е сега. Освен това майка им все още често прекарвала известно време в стаята на Макс, каза тя, в следобедите, особено когато валяло.

Емили, руса и грациозна, доста срамежлива и почти непохватна, никога не беше напускала Райнсдорф. Тя работеше като учителка във Витенберг, каквато беше някога майка й за известно време, като отиваше там и се връщаше всеки ден на велосипед, за да не харчи пари по влаковете. Вместо френски като майка си, преподаваше география и елементарна математика.

За няколко години преди войната Кирш беше много близък с Емили, по-близък, отколкото с Фрида, която беше най-възрастната, или даже с Макс, чиято глава беше винаги забучена в някоя книга. Като дете тя била решителна, жизнерадостна и силно любопитна към всичко в света. Когато възрастните се събирали за вечеря, седяла в ъгъла на салона с ръце, пъхнати под бедрата и слушала внимателно разговора. По някакъв начин обаче това любопитство се беше изхабило. На негово място сега у нея се бе настанила някаква сериозност и сдържаност, както и една почти преднамерена простота в облеклото и външния й вид, като че ли тя се страхуваше, че всякаква изява на суета би предизвикала презрение. С нейната безцветна бледа кожа и закрепена с фуркети коса беше трудно да се повярва, че някога са я смятали за красавица.

Близостта на Емили с брат й Мартин беше намаляла с промяната на нейната външност. В известен момент, може би по време на тези дълги следвоенни години, когато той беше по-често далеч от дома си, тя може би беше решила, че той не е вече онзи подходящ довереник. Той се чудеше дали тя му се е обидила: ако дълбоко в себе си е почувствала, че я е напуснал, оставяйки я да расте в един дом, изпълнен с печал.

 

 

Общо четиринайсет млади мъже от Райнсдорф и околните селца бяха загинали в Голямата война. Семейство Кайл беше загубило двамата си сина — Ерих през 1917, Фриц в 1918 г. — по съвпадение и двамата на една и съща възраст — двайсет и една години и три месеца. На една желязна плоча в църквата бяха гравирани техните имена. Десет години по-късно обаче започнаха да се правят планове за отделен самостоятелен мемориал в центъра на селото. Това беше сложен проект. Трябваше да бъдат събрани пари, да бъде купено място, да се одобри план. Майката на Макс беше в управителния комитет, занимаваше се с организирането на мероприятия за събиране на парични средства и за наемане на артисти. През тези дни това поглъщаше по-голямата част от енергията й. Когато Кирш се върна у дома, последният развой на проекта вече беше обсъден надълго и нашироко. Този уикенд беше важен за каузата на мемориала: в неделя следобед в старата училищна сграда трябваше да бъде изнесен камерен концерт с участието на един ансамбъл, който щеше да дойде специално за случая от консерваторията в Лайпциг.

— Бах, Бетовен и една транскрипция от Вагнер — каза баща му, когато отиваха на църква онази сутрин. — Зигфрид, доколкото си спомням.

— Достоен избор — каза Кирш. Той беше решил да разкаже на семейството за събитията в „Шарите“ и за твърде възможната перспектива да го уволнят. Обаче явно удобният случай да повдигне темата все още предстоеше да се появи.

— О, да, много достоен — каза баща му. — Те предложиха Росини като начало на концерта — искам да кажа тези от ансамбъла. Някоя увертюра. Но комитетът… — Той унило поклати глава.

— Много леко ли им се е сторило?

— Много италианско. Не се е сражавал срещу когото трябва. Даже на Моцарт се намръщили, явно защото не е изцяло германец.

Едно време той би се подиграл на такова примитивно мислене, но вече не. Сред продължаващите последици от войната гръмкото изразяване на патриотизъм беше безукорна проява, независимо колко идиотска беше тя. Само на онези, които бяха направили върховна жертва, им беше дадено право да критикуват. Странното беше, че те никога не го правеха.

— Аз не съм сигурен, че Бетовен е бил изцяло германец — се осмели да каже Кирш. — Неговото семейство не е ли от Фландрия?

— Възможно е.

Баща му спря и погледна тревожно назад към пътеката. Жените крачеха зад тях, ползвайки един чадър. Майката на Кирш вървеше сковано, като че ли тежестта на зимните й дрехи беше твърде голяма за нея. Баща му продължи по пътеката, с което се разбра, че за него темата е приключена.

— Жалко е, че Фрида не можа да бъде тук. Ние не я виждаме достатъчно често. Нито Юлиус, разбира се.

Кирш се съгласи, че е жалко, въпреки че в действителност едва ли някой беше виждал Юлиус тези дни. Същата година, когато Макс загина, неговият кораб беше ударен с директно попадение от британски крайцер и въпреки че зет му беше оживял, оттогава късметът го изостави. Взривът беше отнесъл лявата му ръка и го беше обезобразил така жестоко, че той отказваше да се показва на публични места. Във Франция, така беше чул Кирш, държавата била създала специални домове за стари войници с quele-cassées — размазани лица — така че никой да не бъде принуждаван да ги гледа. Но, доколкото му беше известно, нищо подобно не съществуваше в Германия. Обезобразените търсеха своя късмет по улиците или, както Юлиус, обитаваха като призраци потайни места, предпочитайки хората да мислят за тях само в минало време, да ги помнят, но не да ги виждат на какво са заприличали.

 

 

Одобреният проект на паметника беше изложен пред църквата, нарисуван с акварелни бои и закачен на един статив. Обелиски и блокове от гравиран варовик бяха избягнати в полза на масивна плоча от гранит. Един малтийски кръст — опростената военна версия — беше издълбан в тъмната скала над думите ЗА БОГА И ОТЕЧЕСТВОТО.

Новият пастор беше нисък и доста пълен, с румен цвят на кожата. Като имаше предвид паметника, темите на неговата проповед онази сутрин бяха саможертвата на Христос, пожертването от Авраам на собствения му син и като кулминация — жертвата на онези, които са паднали в битка. Жертвоприношението е старо като Сътворението на света и носи със себе си обновление, каза пасторът, точно както падналите есенни листа обогатяват почвата и правят възможно идването на пролетта — аналогия, която много му харесваше, съдейки по начина, но който се усмихваше, когато я произнасяше, като подскачаше надолу-нагоре на меките си стъпала. Кирш гледаше проекта, чувайки само водата, която капеше от покрива и скърцането на обувките на пастора. Той си представи името на Макс, изсечено с длето в гранита, при което неговите клетви за вярност и готовност да умре за Отечеството недвусмислено се провалиха завинаги, най-малкото в него се промъкна силно съмнение за смисъла на такива клетви. Макс и другите, прославени чрез паметника, бяха умрели за земята под краката на Германия. Те бяха налели кръвта си в нейните основи като тонове човешки цимент, а земята на свой ред им предоставяше това гранитно доказателство за техния героизъм.

За Бога и Отечеството. Кирш се чудеше, че майка му се присъединява към това твърдение. Героят на Макс в края на краищата беше Алберт Айнщайн, непоправим пацифист, който презираше и осмиваше всичко военно. Във всеки случай беше трудно да си представиш как Бог е бенефициентът на саможертвата или как една общоевропейска война би могла да подпомогне неговите интереси по един или друг начин. Някои военни паметници тактично не споменаваха Бог. В тях падналите бяха умрели просто за Отечеството, една по-защитима претенция, въпреки че въпросът за избор оставаше все още отворен. Ако се приеме, че повечето мъже на фронта са били записани като наборници новобранци, не би ли било по-точно да се каже, че те са паднали в служба на Отечеството? Или даже по заповед на Отечеството, тъй като точно Отечеството ги беше поставило преднамерено на опасния път, без да им каже нито дума по въпроса?

Кирш гледаше редиците с измъчени от грижи лица, гледаше фрау Кайл и фермера хер Келиц, чийто син беше загинал при Монс през първия месец от войната, и му дойде наум, че възпоминанието не е в действителност същността, не е поантата на мероприятието. Паметникът нямаше да им помогне да си спомнят за загиналите. Това, което те искаха най-вече, е да бъдат горди и за целта техните синове трябваше да бъдат причислени към героите, които са принесли своя живот в един съзнателен и необходим акт на саможертва. Те не можеха да бъдат горди от обикновени жертви, колкото и невинни да са те. Една смърт на обикновена жертва нямаше смисъл или цел. А това по някаква причина я правеше невъзможна за понасяне.

Една вечер, когато проектът току-що беше пристигнал, но все още очакваше одобрение, Кирш сподели тези си резерви с Емили. Каза, че не може да говори за другите загинали мъже, но паметникът е напълно неподходящ за Макс. Той, Макс, никога не би искал каквото и да било толкова грубо и бомбастично в центъра на селото. Емили му каза настойчиво да не говори високо заради майка им:

— Тя иска това. Не се намесвай.

Окуражен с две чаши коняк, Кирш повдигнал вкъщи въпроса по следния начин:

— Мога да ви кажа, че аз не бих искал моето име да се перчи върху онази проклета скала.

Емили беше влязла в този момент и издърпала чашата от ръката му, разливайки половината от съдържанието й върху роклята си.

— Жалко е, че не е твоето име върху паметника — каза тя, — вместо това на Макс. Тогава на никого нямаше да му пука по никакъв начин.

След ужасно мълчание Емили се беше извинила, уверявайки го, че не искала да каже това, че позволила на своето настроение да вземе връх над разума й. Той прие нейното извинение, отклонявайки с усмивка думите й, че съжалява за поведението си.

И никога повече не спомена паметника.

 

 

След службата всички бързаха да се приберат вкъщи и да се приготвят за обяда. Кирш грабна един чадър и излезе бързо, за да посрещне таксито на Алма, и тогава установи, че е спряло да вали и че слънцето е пробило през облаците. Той трябваше да заслони с ръка очите си, когато тя изскочи от колата.

Алма носеше модно спортно костюмче от туид под мушамата си и накривена шапка с перо, като ловджийка в пасторална оперета. Русата й коса беше прясно накъдрена. Тя постави ръка на рамото му и му предложи бузата си. Кожата й миришеше на рози.

— Защо не си ми казал за списанието? — попита тя, като стисна ръката му.

— За какво говориш?

— Не си ли видял снимката? — Тя пъхна ръка в чантата си и извади екземпляр на Die Berliner Woche. — Излязло е вчера. Ханс-Петер го открил.

Това беше от онези списания, които Алма не купуваше за себе си — илюстровано седмично издание, пълно с криминални истории и скандали. Тя обърна две страници и му го подаде. Заглавието гласеше: Момичето Айнщайн — мистерията се задълбочава — полицията объркана. Отдолу имаше снимка. Момичето седеше в легло, хванато в ослепителната светлина от фотосветкавица, като придърпваше с една ръка одеялото към гърдите си. Снимката беше най-малко отпреди няколко дена, защото косата й още не беше отрязана късо. Драскотините и местата с обелена кожа върху лицето й изглеждаха тъмни и грозни, но нищо не можеше да скрие хубавичката й нацупена уста или тъмния блясък на очите й.

— Не там, ето там.

Скритият в ръкавицата показалец на Алма посочи две снимки в долната част на страницата. И двете бяха направени извън болницата: инспектор Хаген провеждаше импровизирана пресконференция със зяпнала отворена уста и ръце, вдигнати нагоре, като предаващ се човек, изглеждащ доста жалко; след това Хаген на задната седалка на неговата полицейска кола говореше през прозорчето за пасажери на мъж в бяла престилка. Лицето на този мъж беше отчасти затъмнено от блясъка на фотосветкавица и отражението на очилата му. Подзаглавието гласеше: Инспектор Хаген се консултира с д-р Мартин Кирш, видния психиатър, натоварен със случая.

— Не е ли чудесно? — каза Алма. — Моят годеник е виден. И целият свят вече го познава.

Кирш поклати глава с недоверие.

— Откъде са научили името ми?

Заради начина, по който той се беше навел и почти беше пъхнал глава в прозорчето на колата, приличаше на ловец на автографи.

— Не трябва да бъдеш толкова скромен — каза Алма. Той усети как тя го наблюдава зорко отблизо, докато четеше статията. — Тя е доста хубава, нали?

— Кой?

— За кого мислиш, че става дума?

Той сви рамене.

— Ако харесваш насинени от бой жени. — Той сгъна вестника. — Имаш ли нещо против да взема за малко това нещо?

— Задръж го. — Тя взе ръката му и те тръгнаха към къщи. — Все пак, мислех, че ще бъдеш по-доволен.

Той мислеше за предстоящия си разговор с Бонхьофер и поклати глава.

— Извинявай.

— Какво има?

— Това изобщо не помага, този вид глупости.

— На пациента ли имаш предвид, или…? Защото, ако е истина това, което пишат, че горкото момиче е изгубило паметта си и не знае коя е, на това може да се помогне.

Преди той да успее да каже какво има предвид, на входа към кухнята се появи майка му и протегна ръце за поздрав.

 

 

За обяд масата беше покрита с тяхната най-хубава дантелена покривка. Сребърните прибори, които не бяха използвали от години, блестяха на бледата зимна слънчева светлина. Обедът беше всъщност един любезен разпит. Майката на Кирш искаше да узнае всичко за приготовленията за сватбата и почти не оставяше време на Алма да хапне нещо.

— Мислили ли сте вече по въпроса къде ще живеете? — попита тя.

— Мартин не ви ли е казал?

— Мартин не ми казва нищо. А аз съм негова майка.

— Е, намерих едно малко, приятно жилище в Целендорф, недалече от Ванзее. — Алма се усмихна, както си режеше един картоф. — То не е обявено за продажба, но съм говорила със собствениците. Между впрочем, предполагам, че ще имаме и един апартамент в града.

— Мартин винаги е работил в Берлин — каза майка му. — Аз не виждам какво привлекателно има там. От това, което чета, изглежда, че в града е много мръсно и опасно. Какво мисли вашият баща?

Алма отправи към Кирш поглед за извинение.

— Боя се, че той ще се съгласи с вас, госпожо Кирш. Той винаги казва, че градът се нуждае от основно прочистване.

— Един лекар трябва да отиде да живее там, където го търсят, Клара — каза баща му. — А не където му харесва обстановката и природата.

Майка му сви рамене.

— Наистина ли няма луди хора във Витенберг? Или в Лайпциг? Или пък не ти харесва техният тип лудост, защото е много скучен и провинциален?

Кирш посегна към чашата си с вино, докато всички се смееха. Баща му беше изровил бутилка с ризлинг в избата, бутилка от каса, купена за някой предполагаем тържествен случай много отдавна, на която сега й беше дошло времето.

— Там няма вакантни места — каза Кирш.

— А какво ще кажеш за университета? Не можеш ли да преподаваш там?

Алма сложи ръка върху китката му.

— Аз винаги съм мислила, че Мартин е роден преподавател.

Майка му кимна.

— Той е бил прекрасен хирург, когато беше в армията. Аз още пазя едно писмо от неговия командир, полковник Шад. Той казваше, че Мартин е най-добрият в неговата част. — Тя се обърна към сина си. — Никога не разбрах защо изостави тази професия, Мартин. Добри хирурзи винаги се търсят.

Кирш никога не беше обяснил на семейството си истинските причини да напусне конвенционалната медицина. Доколкото те се бяха поинтересували, той просто беше последвал един свой нов интерес, по начина, по който хора като Кирш винаги действаха, без да обръщат внимание на финансовите последици.

— Той сам си е най-суровият критик — каза Алма.

Той поклати глава.

— Съвсем не.

— Но аз съм сигурна, че няма да остане в клиниката много дълго, освен ако сам не го иска, разбира се. — Алма го каза така, че оставането в клиниката прозвуча като затворническа присъда. — Станал е широко известен. Статията, която написа, например…

— Това не е нищо — каза Кирш, защото то беше нищо или поне не беше голямо нещо. Неговият единствен принос към психиатричната литература беше публикуван в Годишник по психиатрична медицина, ново издание със смешен тираж, отпечатан в Мюнхен.

— Добре, моят баща каза…

— Твоят баща е прочел моята статия?

Алма стисна ръката му.

— Разбира се, че я е прочел. Беше много впечатлен. Всъщност каза, че ще я покаже на някои хора.

Майка му и баща му си размениха доволни погледи; изглеждаха поласкани.

— На какви хора? — попита Кирш.

Алма се усмихна и сви рамене.

— Предполагам на хора, свързани с медицината. Ти знаеш, че неговата компания произвежда и медикаменти, нали, скъпи? — Тя погледна чинията си и започна да човърка деликатно месото си. — Освен това той поддържа всички видове институции в сферата на медицината.

Кирш искаше да им каже, че няма намерение да напуска „Шарите“, че д-р Карл Бонхьофер беше, макар и малко спорно, най-изтъкнатият психиатър в Германия и че едва ли може да се намерят други наставници като него. Но тогава се сети за призовката, която беше получил, и идеята му изгуби привлекателността си.

— Добре е, че Мартин има теб, за да се грижиш за него, Алма — каза майка му. — Той се интересува прекалено много от своите книги. Но напредването в живота…

Баща му посегна да напълни отново чашата на Алма, но, усмихвайки се, тя я покри с ръка.

— Странното е, че когато бяха момчета, мислителят беше Макс — каза той. — Мартин беше по-практичният. Ние смятахме, че той ще стане инженер или търговец. Винаги разглобяваше разни неща, за да види как работят. — Той тихичко се засмя, като си наля още една чаша вино. — В тази къща все още има часовници, които показват времето, както си искат, благодарение на човъркането в тях на Мартин през детските му години. Не беше ли така, Клара?

По всичко изглеждаше обаче, че майка му не го слушаше вече. Тя гледаше втренчено надолу към дантелената покривка за маса, като я гладеше разсеяно с пръстите си. Баща му за момент направи някаква гримаса, като че ли изведнъж разбра, че е казал нещо грешно. За момент всички се умълчаха. След това майка му въздъхна тежко и погледна към тавана по посока на стаята на Макс.

 

 

Комитетът беше направил всичко по възможностите си, за да направи сградата на старото училище гостоприемна. Парафинени лампи горяха в ъглите. Зимни букети от върба и жасмин бяха поставени от двете страни на вратата и в ъглите на помещението. По цялата дължина на сцената трепкаха светлинки, така че сенките на музикантите се движеха на стената зад тях, където беше изложено старото имперско знаме. Но когато ансамбълът започна да настройва инструментите си, повечето от местата бяха все още празни.

Майката на Кирш беше смутена.

— Може би времето е попречило на хората да дойдат — каза тя. — Кажете им още да не започват.

Тя стоеше пред вратата, държейки в ръце програмите, и отказваше да влезе вътре. Награда за нейното упорство беше един самотен закъснял посетител, който пристигна на велосипед и си тръгна преди края, без да плати. Когато най-сетне беше убедена да влезе вътре и да седне, тя не се успокои и в края на всяка пиеса ставаше от мястото си и пак излизаше, само за да види дали не са дошли още хора, които чакат навън.

Самата музика изглеждаше странно не на място. Повечето от изпълнителите бяха слаби очилати млади мъже, от онези, които обикновено са отпаднали на прегледите за набиране на новобранци за военна служба поради обща физическа немощ или поради много лошо зрение, а тяхното свирене се отличаваше със сериозност и изтънченост, които изобщо не създаваха представа за фон на някакъв парад, камо ли пък за бойно поле. Публиката, смесица от ветерани, селяни и местни сановници, седеше без да мърда на своите сгъващи се столове, зяпаше безучастно ставащото, усещаше с уважение, че такива примери на висока култура са основното доказателство за върховенството на германската цивилизация, но в същото време желаеше да й се предложи нещо по-леко и мелодично. Като обмисляше всичко това, Кирш реши, че един духов оркестър би подхождал по-добре на случая, като се изключи може би това, че Макс винаги беше мразил духовите оркестри и неизменно си запушваше ушите, когато някой такъв маршируваше покрай него.

След като ансамбълът свърши със своите поклони, всички станаха и запяха националния химн. След това най-сетне публиката се изниза навън, видимо облекчена, че е напуснала своите не дотам удобни седалки. Една кутия за събиране на пари беше поставена до вратата за допълнителни средства за фонда на паметника, но след като бяха платили за своите билети, повечето посетители изглежда мислеха, че вече са направили достатъчни подаяния.

Пасторът, който се беше втурнал като хала в залата, без да направи и опит да си плати билета, беше единственото лице, което не се поддаде на разочарованието.

— Прекрасно събитие, фрау Кирш — каза той на тръгване. — То трябва да се провежда ежегодно.

— Ние се надявахме, че едно такова събитие ще бъде достатъчно — каза баща му. — Ще трябва да помислим пак.

— Но то беше прекрасно — каза Алма. — Аз никога няма да го забравя.

Майката на Кирш я изгледа с изненада, след това се усмихна признателно.

— Тогава самото събитие си струваше. Няма значение, че не постигнахме друго.

Те напуснаха един по един сградата на училището и тръгнаха през селото в спускащия се здрач. Минаха покрай мястото, където се надяваха да се издигне паметникът, един затревен триъгълник, който, като деца, Кирш и неговият брат бяха използвали за финиш линия във велосипедните надбягвания.

Алма отново го хвана за ръка.

— Още колко пари са им необходими? — попита тя нежно.

— За паметника ли? Няколкостотин райхсмарки. Проблемът е, че колкото по-дълго се събират тези пари, толкова повече нараства нужната сума.

Алма се притисна до него малко по-силно.

— Кажи на майка си да не се безпокои. Това е добра кауза. Тя ще получи парите, сигурна съм.