Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (51)

50

Хелене Савич, на петдесет и три години, дребна и със сива коса, седеше до прозореца на кафене „Кралица Елизабет“ с чаша студен чай пред себе си и чакаше.

Когато била дете в Австрия, туберкулозни микроби нападнали ставите на Хелене, и по-специално лявото й коляно, увреждайки растежа на крака й. Подобно на нейната приятелка Милева Марич, която страдала от вродена дислокация на тазобедрената става, тя ходеше с ортопедична обувка през целия си живот. Това беше грозно нещо, тежко и черно, което нямаше как да се прикрие. Най-доброто, което можеше да направи, беше да я скрие под дълги до пода поли, което беше причината да продължава да носи такива поли след като те бяха излезли от мода. Знаеше, че тези поли я правеха по-стара, отколкото беше всъщност, даже и малко смешна през летните месеци, но Белград не беше Виена, а още по-малко Париж. А откакто Миливой беше изгубил работата си в министерството, модните дрехи бяха станали недостъпни за нея. Едва сега когато беше прекалено късно, ако поискаше, би могла да носи нещо по-хубаво, може би дрехи по поръчка, с подходящ жакет и пола с дължина до прасците, каквито случайно зърна в модни списания. Точно в този ден й се искаше да изглежда отново млада.

Тя се взираше навън към площада до театъра, примижавайки от светлината. Тънък облак се придвижи полека и закри лицето на слънцето. Тя стисна по-здраво протритата кожена чанта, която лежеше в скута й.

Чантата беше на най-голямата й дъщеря, Юлка. Срещата с Алберт беше уговорена преди две седмици — тогава тя беше получила телеграмата — но едва тази сутрин се беше замислила по въпроса в какво да сложи писмата, които до този момент беше пазила заключени в своето бюро. Юлка беше пораснала и сега беше омъжена, с две деца и работа като доброволка в Централната държавна болница. Дъщеря й не използваше чантата, но все пак Хелене се безпокоеше, че тя може да си я поиска, че чантата може да има за нея някаква сантиментална стойност. Изчерви се при мисълта, че може да се наложи да обяснява, че я е подарила на някого.

Една каруца мина отвън, подковите на конете изтрополиха по стария турски калдъръм. Часовникът зад бара отброи дванайсет часа и половина.

Беше грешка да избере маса до прозореца. Алберт нямаше да иска да седне там, където можеше да бъде видян от улицата. Но вече беше много късно. Хелене не би могла да се премести, без да привлече още повече внимание към себе си, а следователно и към Алберт. Келнерите бяха вече достатъчно внимателни, суетейки се наоколо с менюта в ръка, масички със сладкиши и специалитетите на деня. Тя се зачуди дали щяха да го разпознаят. Бяха изминали двайсет и пет години, откакто той беше постоянен посетител тук. Но все пак се сети, че, разбира се, щяха да го познаят: лицето на Алберт беше познато на целия свят. По-малко сигурно беше дали той щеше да разпознае нея.

На масата имаше един нож. Тя се загледа в него, опитвайки се да улови отражението си върху острието. Колко променена можеше да му се стори сега, колко стара и изхабена — от времето, от отглеждането на децата и, повече от всичко, от неумолимата ерозия на надеждата. Понякога й се искаше никога да не беше напускала Австрия или, като Милева, да си беше намерила съпруг в Швейцария, където животът е по-лесен.

Алберт никога не беше одобрявал Миливой Савич. Смяташе, че е прекалено глупав за нея, прекалено ограничен. Никога обаче не й каза това право в лицето. Тя не се чувстваше неловко. Ако не друго, беше поласкана, че Алберт е имал такова високо мнение за нейната интелигентност. Що се отнася до неговата връзка с Милева Марич, тя караше Хелене да се чувства неловко, макар и по доста различни причини. Алберт никога не беше разбрал Милева. Той никога не беше разбрал нито колко дълбоко нещастна можеше да бъде тя, нито нейната нужда от любов.

Милева се беше примирила със съдбата си на стара мома, преди да се появи Алберт. Тя беше достатъчно хубава по свой начин, но съдбата й беше отредила да накуцва и да бъде по природа плаха и меланхолична. Тя не можеше да танцува или с ласкателства да спечели чувствата на някой мъж. Единственият мъж, на когото се беше опитвала да се хареса, беше нейният баща, Милош Марич, и там поне беше успяла. Милева беше неговата любимка, неговата най-голяма гордост — докато, разбира се, тя не беше го опозорила.

Какво беше видял Алберт у Милева? Сигурно познанията й по диференциално смятане, способността й да разбира неговите експерименти и теории — въпреки че това без съмнение беше голяма новост, що се касае до жените. Вероятно това беше просто начинът, по който тя се грижеше за него, уютът, компанията и другарството, които създаваше, винаги съпроводени от неоспоримата й преданост. Тогава още беше жива майката на Алберт. Тя ненавиждаше малката сръбска куца кучка, както веднъж я беше нарекла. Тя я клеветеше и осмиваше толкова злобно, че дори само една нейна дума редовно докарваше Милева до сълзи. Но това само я правеше по-привлекателна в очите на Алберт. Връщайки се мислено назад, Хелене го разбра ясно, разбра как се е научил да се оттегля. Дори предизвикан от своите собствени инстинкти и желания, той си налагаше да се оттегли. Да не се подчини на своята майка, най-важната жена в живота му, без съмнение беше трудно. Но именно поради това той се чувстваше принуден да го прави. Това беше тест, в който не можеше да си позволи да се провали.

Но той не беше видял — или не се беше постарал да види — как любовта е променила живота на Милева, как всичко е съсредоточено върху него и зависи от него. Нямаше по-значително доказателство за това от зачеването на Лизерл. Във Войводина такива прегрешения към семейната чест се заплащаха с кръв. Дори някой годеник, който беше избързал да изконсумира предварително сватбената си нощ, можеше лесно да свърши с прерязано гърло. А най-малкото, което можеше да очаква неговата забременяла любовница, беше изгнание или немилост. Може би Милева не се притесняваше от това, защото вече е била в изгнание. Големият Айнщайнов космос беше станал нейна родина, неин свят.

Телеграмата на Алберт беше по-скоро призовка, отколкото покана. Никога не бе правен и намек, че той би могъл да дойде в Белград. Навярно не искаше да се срещне с Миливой или се страхуваше, че той може да го пренебрегне. Безработицата беше засегнала тежко съпруга на Хелене. Може би Милева беше казала на Алберт за неговото пиянство и празнодумство; също и за навика му да не излиза от дома си по цели дни, след като беше останал без работа. Ако беше така, Хелене съжаляваше, че й е споделила това. Такива неща трябваше да си останат само между тях. Миливой, при всичките му грешки, винаги е бил честен човек.

Келнерът дойде и отнесе чашата на Хелене. Тя беше прекалено погълната от мислите си, за да го спре. Той се върна със сметката. Тя изваждаше пари от портмонето си, когато един непознат влезе в кафенето. Имаше сбръчкана, луничава кожа като на селянин, но ризата му беше чиста, а костюмът му моден, двуреден. Той свали шапката си и огледа помещението, местейки погледа си методично от маса на маса. След това се втренчи в нея с чифт белезникави, проницателни очи.

Портмонето се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Тя се наведе, за да го вдигне, почти изпускайки чантата от скута си. Когато се изправи и погледна отново наоколо, непознатият си беше отишъл.

Един прашен син автомобил беше спрял отвън. Група млади жени минаха покрай него, говорейки шепнешком. Те спряха точно отвън до прозореца и се загледаха в автомобила. След това се обърнаха и се отправиха нататък, смеейки се, хванали се една друга за ръка. Алберт беше пристигнал. Момичетата сигурно го бяха видели, когато колата спираше: стар мъж, който има изключителна прилика с професор Айнщайн. Не им беше хрумнало, че това наистина е професор Айнщайн — не и тук, в този малък сръбски град, където няма нито телескопи, нито университет, които да предизвикат вниманието му. Освен това беше прекалено прочут, прекалено голяма легенда, за да се появява наистина на всяко едно място и по всяко време. Хелене си помисли, че той е станал универсален като светците от монотеистичните религии. Навсякъде и никъде. Тя се чудеше дали това винаги е била неговата цел, тайният копнеж, който захранваше с гориво ненаситното му любопитство.

Той носеше необичайна за него черна шапка с широка периферия и високо дъно, препъната отгоре като на каубой. Между зъбите си стискаше лула. Раираната му вратовръзка беше вързана на малък, небрежен възел. Той се приближи към нея, показвайки, че я е познал с едно махане с лулата. Свали шапката си и седна. Косата му беше по-дълга и рошава, отколкото обикновено, прошарена със сиво и бяло, като първоначалният й цвят се виждаше само над ушите му. Очевидно втората фрау Айнщайн не полагаше толкова грижи за него, колкото първата.

— Е — каза той. — Ето ме.

Незабавно келнерът се появи отново и му подаде менюто.

— Кафе, черно — каза той, подавайки листа обратно. — Две чаши.

Той се държеше така, сякаш беше отсъствал час или два, а не двайсет години. Бръкна в джоба си за кутия кибрит. Миризмата на тютюн се беше пропила дълбоко в дрехите му. Като млад мъж й беше правил впечатление на доста спретнат човек въпреки скромните му средства, но сега у него имаше нещо немарливо. Външният вид, предположи тя, вече няма никакво значение за него.

Хелене се усети, че го е зяпнала.

— Алберт — каза тя. — Скъпи Алберт.

Скъпи Алберт? Какво беше изрекла? Тя се изчерви — изчерви се като ученичка при първия си танц.

— Радвам се да те видя.

Алберт й отправи снизходителна усмивка, при което тъмните му очи заблестяха. Щракна клечка кибрит и я поднесе до лулата си. Димът издаде изненадващо сладникава миризма. На Хелене й се стори много по-приятна от сухата, химическа воня от цигарите на нейния съпруг.

Изглежда, че Айнщайн четеше мислите й.

— Американска смес тютюн — каза той, хвърляйки клечката кибрит в пепелника. — Наричат я Откровение. При такова име… — Той пъхна палци в джоба на жилетката си и се огледа наоколо. — Това заведение изглежда различно.

— Същото е. Малко поовехтяло. — Хелене хвърли поглед на протритите мебели, белите памучни завеси, сега пожълтели с годините, олющените и омазнени ламперии, които бяха лошо повторно лакирани, така че дефектите им биеха на очи повече от всякога. — То не е ремонтирано от години. Няма никакви пари.

— Това е единственото заведение, което си спомням — каза Алберт бодро. — Кафето им винаги е превъзходно.

Хелене чувстваше, че кафето ще бъде разочароващо, както и самото кафене. Снабдяването с хранителни стоки се беше влошило заедно с жизнения стандарт на местната буржоазия. Преди войната Нови Сад се беше радвал на известно стратегическо значение като граничен град. Неговият мост над Дунав беше важен пункт за влизане в Австро-Унгарската империя. В митническата служба и при военните имаше много държавни служители; възможностите за търговия също бяха големи. Сега Нови Сад се оказа изолиран в средата на Югославия, пазарен град с повече големи сгради, отколкото му се полагат; последната спирка преди Белград.

— Това ще ми липсва — добави Алберт. — Американците разбират от тютюн. Но изкуството да правят кафе им е напълно непонятно.

Хелене беше чула, че той се връща обратно в Америка. Щеше ли наистина да остане там завинаги?

— Къде си се настанил? — попита тя. — На улица „Кисака“? — Алберт погледна озадачен, като че ли това име не му говореше нищо. — Къщата на Марич.

— О-о. — Алберт се намръщи. — Не. Сега там живее Зорка.

Той почука с лулата по зъбите си, като че ли изчукваше буква по буква създадената ситуация по морзовата азбука. Алберт никога не беше проявявал внимание към по-малката сестра на Милева; а тя, от своя страна, винаги се е плашела от него. Тя имаше психична травма от случилото й се през войната (Хелене все още я побиваха тръпки, когато си спомнеше за това). Сигурно нито един мъж, още повече сърбин, никога не би искал да се ожени за жена, изнасилена от група войници. Но това не беше никаква причина тя да бъде избягвана. През целия си живот тя никога не беше обидила нито едно същество.

— Ако е сама, сигурно има място и за един гост — каза Хелене.

Алберт смучеше замислено лулата си.

— Къщата е пълна с котки, както се разбира. Тя събира бездомни котки от улицата. Това подлудява прислугата, а майка й е твърде стара, за да я спре.

— Сигурна съм, че ти все още си добре дошъл там.

— Хотелът е напълно достатъчен. Във всеки случай, ние тръгваме утре.

— Ние? Ти не си ли сам тук?

Алберт погледна през прозореца. Таксито още беше там, чакайки.

— Аз съм задължен да пътувам с придружител. Елза настоява, както впрочем и моите американски работодатели. Засега не мога дори да се поразходя по брега, без да ме следват детективи.

— Той е детектив? — попита Хелене, проточвайки врат към улицата.

— Ако му се плаща да разкрива нещо, да. В този случай обаче има други задължения. Елза си въобразява, че зад всеки ъгъл дебнат нацистки агенти.

— Телохранител. — Тази представа се стори на Хелене ексцентрична и извратена. Как би могъл някой да си помисли да убие Алберт Айнщайн? — Има ли оръжие?

— Не мисля. — Алберт набързо провери огнището на лулата си. — Той изобщо не разговаря за каквото и да било, но поне носи багажа ми. Моят гръб му е благодарен, че не се налага да полага усилия, но езикът ми е съвсем слисан, защото той почти не говори.

Кафето пристигна, заедно с малка каничка мляко. В Цюрих, когато всички бяха заедно там като студенти, на Хелене й се струваше, че Алберт живее от кафе — кафе, тютюн и наденички, и то невинаги с добро качество. Милева се страхуваше, че той ще се разболее от рахит и започна да му готви като единствен начин да осигури оцеляването му. Избухна ужасна караница, когато Алберт каза на майка си да изпраща своите колети с храна на адреса на Милева. Предположението, че те вече споделят едно жилище, силно оскърби чувството за приличие на фрау Айнщайн. От този момент двете жени бяха в лоши отношения.

— Донесе ли писмата? — попита Алберт, наливайки кафето.

Хелене се изчерви. Значи това дотук беше салонният разговор. Беше кратък; вежлив, но без топлота. Тя и Алберт не бяха във връзка от неговия развод, но тя беше очаквала той да намери някакво удоволствие в припламването на старите спомени.

— Тук са. Разбира се, някои са загубени. — Алберт я наблюдаваше, без да каже дума. — Аз все още не съм наясно защо ги искаш. В крайна сметка това са писма на Милева.

— Милева също ги иска.

— Ти ще й ги върнеш ли?

Алберт плъзна една от чашите с кафе към нея. Това беше глупав въпрос. Писмата щяха да бъдат унищожени: съдържаха прекалено много сведения за един нещастен брак; прекалено много сведения за едно незаконно дете, което Алберт не беше виждал никога. Със славата и парите беше дошла и параноята. Нямаше друго обяснение.

Хелене вдигна чашата си и веднага я остави отново на масата.

— Ти наистина няма за какво да се страхуваш, знаеш го. На мен можеш да се довериш.

Алберт изпи голяма глътка и се намръщи — дали защото беше обезпокоен от думите й, или защото кафето беше толкова разочароващо, колкото тя беше очаквала.

— Сигурен съм, че мога. Но какво ще стане, ако нещо се случи с теб? У кого ще отидат тогава писмата? Ами ако бъдеш ограбена?

— Мога да ги унищожа много лесно, както и ти можеш, ако и двамата искате това.

Алберт бръкна в джоба на сакото си и извади оттам бял плик.

— Не мога да те моля да направиш това. Те може да станат ценни един ден. Не би било честно.

Той подпря плика на солницата, като че ли това беше поздравителна картичка за рожден ден. Хелене погледна плика и се усети, че сякаш проверява мислено дебелината му.

— Защо сега?

— Трябва ли да питаш? — каза той. — Историята с Мария Драганович. Онази малка пакост.

Вълна на раздразнение премина през лицето на Алберт. Хелене си спомни колко бързо се променяше неговото настроение, спомни си внезапните изблици на ярост, които така ужасяваха Милева — въпреки че тя говореше за тях само шепнешком. Той не беше силен мъж, но от ранна възраст знаеше как да използва силата на гравитацията. Всеки, който го дразнеше, рискуваше да бъде хвърлен по стълбите: деца, прислужници, дори съпруга. Милева казваше, че сякаш някакъв друг Алберт надделявал у него, човек, който не можел да контролира емоциите си, човек, жертва на всички страсти и насилие, които във всяко друго време толкова много го плашеха и отвращаваха.

— Не съм правила пакости, Алберт. Давах разумни съвети на едно много умно момиче. Тя търсеше учител, а Милева очевидно беше такъв човек. Това е всичко, което има там по този въпрос.

Алберт поклати бавно глава.

— Можеш да спреш да се преструваш. Знам коя е Мария Драганович.

Хелене почувства, че кръвта се дръпна от лицето й. Идеята да излъже не беше нейна. Тази, която настояваше за това, беше Милева. Аз ще му кажа, че Лизерл е умряла, писа тя на Хелене в едно писмо. Това беше през годината, когато Алберт отиде в Палестина, годината, в която той изнесе своята Нобелова лекция в Швеция. Преди десет години. Най-добре е той никога да не помисли за дъщеря си отново: най-добре за него и най-добре за нея. Тя поиска Хелене да опази тайната.

— Съжалявам, Алберт. Аз просто постъпих така, както помоли Милева. Тя поиска от мен да си мълча, и аз го изпълних. — Алберт дръпна дълбоко дим от лулата си. — Освен това ти никога не си ме питал каквото и да било за Лизерл. Ти никога не си показвал и най-малкия интерес.

Тя установи, че й е трудно да нарани Алберт дори когато той заслужаваше да бъде наранен. В това отношение той винаги е бил като дете. Вината винаги рикошираше в тези, които се опитваха да го смъмрят.

— Тя дойде в Берлин — каза той. — С намерението да намери баща си.

— Милева трябва да й е казала. Аз не съм казала нищо, Алберт. Честна дума.

Алберт поклати главата си.

— Знам, знам. Бил е Едуард. Той беше попаднал на няколко стари писма в апартамента на Милева. За Лизерл. Не знам кога точно. Може би преди години. — Той изсумтя. — Така значи. Сега разбираш защо съм тук.

Хелене придърпа чантата към себе си.

— Какво се случи?

— Какво се случи?

— В Берлин.

— Нищо.

— Нищо?

Алберт вдигна рамене.

— Тя се появи в лятната къща. — Той бутна чашата с кафе, отдалечавайки я от себе си, а езикът му млясна с отвращение по твърдото небце. — Няма да дойда тук повече. Не е това, което беше едно време. Жалко.

— Тогава какво стана? В Берлин?

Алберт пак взе лулата си, но тя беше угаснала. Той я погледна с израз на безразличие, като че ли вече въобще не го интересуваше дали тя ще произвежда дим или не.

— Имаше някакво недоразумение. Тя се приближи до мен на една публична лекция. Жени често правят това. Нямах представа коя беше. Каза, че името й било Елизабет. Преподавала математика. Поканих я на гости. Имах много посетители онези дни. Повече, отколкото ми харесва.

Разни истории бяха стигнали до Милева за живота на Алберт в Берлин и някои от тези истории бяха стигнали и до Хелене. Вторият му брак — за негова братовчедка, Елза — беше толкова бурен като първия, очевидно, и далеч по-малко интимен. Алберт никога нямаше да позволи да бъде управляван от съпругата си в нищо. На нея не й беше разрешено да се бърка в неговия живот. Той идваше и си отиваше, когато му харесва, ядеше, когато и където му харесва, забавляваше се с когото му харесва. В Капут дори се говореше, че от Елза често било искано да освобождава изцяло къщата, така че Алберт да може да продължи да се забавлява с почитателките си без страх да бъде смущаван или прекъсван. Тези слухове бяха нашепвани в ушите на Милева от добронамерени приятели. Тя била направила много добре, че се разделила с него, искаха да намекнат те. Но слуховете само ядосваха Милева. Те бяха нелоялни, мислеше си тя. Алберт заслужаваше по-добри приятели. През всичките години след техния развод Хелене не чу нито веднъж Милева да каже нещо лошо за него.

— Значи тя се появи там. Предполагам, че си бил сам.

— Аз работех. Исках да се захвана отново за работа. Нямаш представа колко много се изисква от мен сега, Хелене. Положението ми изобщо не е каквото обикновено беше в Цюрих. Тогава бях свободен човек.

Хелене започна да се чувства неудобно. Винаги у хората е битувало предположението, че в поведението на Алберт има нещо своенравно, непостоянно дори вятърничаво, даже когато го виждаха за първи път; много виждаха у него някакво сходство с Лотарио^[1]. В онези дни тя беше виждала у него това повече като поза, отколкото като реалност. Обаче сега, въоръжен с афродизиака на славата, по-свободен от всякога по отношение на ограниченията, прилагани към обикновените смъртни, той щеше да има предостатъчно възможности да живее донякъде истински.

Мария трябваше да бъде още едно завоевание, едно кратко забавление. Толкова повърхностен ли беше станал със своите „посетителки“? Имаше ли тук установена практика? Любимо място в къщата — може би гостната на втория етаж, с голямо удобно канапе?

— Тя представи ли се? Ти установи ли коя беше тя, преди да…?

— Тя каза, че била Лизерл. Можеш ли да си представиш? Гръм от ясно небе. Аз помислих, че ме изнудва. Какво друго можех да мисля? Благодарение на теб.

Хелене можеше да си представи: Мария обнадеждена, с повдигнат дух, толкова смутена, че езикът й е вързан, а сърцето й се е качило в гърлото; той тълкува всичко това като заслепена преданост на една хубава, млада почитателка. Колко ласкателно. Колко възбуждащо. И точно тогава да бъдеш спрян внезапно, нападнат от засада с ужасно твърдение, което може въобще да не е истина.

— Ти си се ядосал много.

— Аз я изхвърлих навън.

— По стълбите?

— Какво?

— Тя сама се е наранила. Точно така каза Милева.

— Тя падна. Валеше дъжд. Стъпалата бяха мокри.

— Стъпалата…

— Аз тръгнах след нея, но тя избяга. Вероятно мислеше…

Мислила е, че баща й ще я изнасили. Хелене почувства, че й прималява. Не искаше да чуе нищо повече, но Алберт продължаваше да разказва, горящ от желание да се оправдае.

— Тя ми открадна лодката. Скочи в нея и отпраши. Аз знаех, че лодката пропуска вода, но тя не ме слушаше. — Той изтръска лулата си в пепелника. Заедно с пепелта се разпиля неизгорял тютюн. — Беше луда. Помислих, че ще припадне, като чух как диша. Сигурно затова я оставих да продължи.

— Ти все още не знаеше коя е тя, нали?

— Откъде можех да зная? Нищо от това, което тя каза, не беше смислено. Видях известен смисъл едва когато научих, че нейният психиатър се е появил в Цюрих.

Местно величие и неговата съпруга ги наблюдаваха от една маса в помещението. Мъжът имаше възмутено изражение на лицето си, като че ли присъствието на един гений в кафенето беше незаслужена обида на неговото собствено значение.

— Всичко беше много объркано — каза Алберт. — Нямах настроение дни наред. Няма да позволя никога повече да се случи подобно нещо.

Хелене се стегна.

— Съжалявам, че те е обезпокоила. Надявам се да не ти е навредила.

Алберт въздъхна. Дъхът му миришеше на нещо развалено и болнаво.

— Засега не. — Той извади кесия с тютюн и започна да пълни лулата си отново. — Но ти виждаш защо съм принуден да бъда много предпазлив, Хелене, като толкова много хора горят от желание да ме клеветят и да хвърлят камък по Айнщайн. — Той се изсмя тържествуващо върху получилата се игра на думи с името му.^[2] — Сега аз съм голям идол. Като идол някои хора се чувстват принудени да ме боготворят; други искат де ме съборят или поне да хвърлят по мен някой и друг камък.

Щом келнерът си отиде, тя върна плика.

— Тук обикновено имаше музика — каза Алберт. — Какво се е случило с музикантите?

— Виенските валсове не са вече на мода. Нещата тук са се променили, Алберт.

— Беше хубаво само да седиш тук и да слушаш — каза той. — Без да е необходимо непрекъснато да бърбориш. — Той си погледна часовника. — Трябва да вървя.

Хелене постави чантата с писмата пред него. — Всичките са тук.

— А-а, да — каза Алберт, сякаш писмата се бяха изплъзнали от ума му. — Благодаря ти.

Той сложи чантата през рамо и стана да си върви. Тя изглеждаше малко смешно върху него, тъй като ремъкът й беше прекалено къс за възрастен човек, но той не изглеждаше ни най-малко обезпокоен поради това.

— Алберт. — Хелене се пресегна през масата и сложи ръка върху китката му. — Не ми се сърди заради Мария. Не смятах, че имам право да заставам на пътя й. Никога не съм имала намерение да създавам проблеми.

Той погали ръката й със своята ръка.

— Проблемите са за да бъдат разрешавани. Колко еднообразен щеше да бъде животът без тях.

Хелене се усмихна, въпреки че никак не й беше до усмивки. Тя усещаше, че губеше нещо ценно, този път завинаги.

— Не ставай — каза Алберт. — Най-добре да се измъкна незабелязано. Срам ме е, че не мога да остана, но имам още една среща тук, преди да замина.

Той нахлупи отново странната си шапка и стисна лулата между зъбите си.

— Може ли да попитам с кого?

— Просто с един човек. — Алберт измъкна от панталона си някакви дребни пари и ги изсипа на масата, усмихвайки се. — Някой, който ще остане без име.