Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (40)

39

Никой не му каза нищо, докато минаваше през сградата, така че Кирш не беше подготвен какво го очаква, когато отвори вратата на кабинета си. Стаята беше празна. Шкафът за папките с досиета на пациентите беше изчезнал. Бюрото му беше опразнено: нямаше я пишещата машина, нямаше документи, нямаше папки. На рафтовете, които обикновено се огъваха под тежестта на книги и списания, нямаше нищо. Той издърпа чекмеджетата на бюрото: останали бяха само една стара квитанция за абонамент в книжарницата Speyer & Peters и парченца от счупени моливи. Даже бялата му престилка, която той винаги държеше закачена на една кука зад вратата, беше изчезнала. Той вдигна телефона да се обади на госпожа Розенберг, но нямаше никакъв сигнал. Веднага проследи шнура от слушалката, който държеше в ръце, и откри, че вижда две жила от прекъсната жица.

Кожената чанта на Кирш сега беше единственото доказателство, че някога изобщо е бил психиатър. Дали Бонхьофер си беше променил отново мнението? Дали е имало друго оплакване? Да бъде уволнен in absentia^[1] беше нещо нечуто, но Кирш неотдавна все пак беше почти уволнен. Той наистина щеше да си е отишъл досега — бюрото му щеше да бъде прочистено, а рафтовете изпразнени (но какво ли бяха направили с книгите му?) — ако не беше неочакваната промяна у д-р Мееринг.

Навън дъждът валеше тихо и напоително. Той сграбчи чантата си и я притисна до гърдите. Чувстваше ръцете си студени и влажни. Възможно ли беше да си е въобразил, че Мееринг се оттегля? Или го е сънувал? Сънищата му бяха толкова живи, толкова свързани с неговите тревоги, когато е буден, че беше трудно, вече като спомен, да каже уверено, че това изобщо са били сънища. Почна да тършува навсякъде, за да намери телеграмата, която беше получил в Цюрих. Може би и това е било само в съня му. Претърси чантата си, след това изпразни джобовете си един след друг. Швейцарските франкове бяха още в портфейла му, но там нямаше и помен от телеграмата.

ВАКАНТНО МЯСТО ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОР ТОЧКА

ВРЪЩАНЕ БЕРЛИН ВЕДНАГА ТОЧКА

Той беше искал отчаяно да види гърба на Хайнрих Мееринг и неговите шарлатански експерименти; да си гледа работата по своя начин, без външна намеса. И според телеграмата се беше случило точно това. Той никога не беше преставал да се пита дали всичко това може да бъде истина. Вода от дъжда капеше от брадичката му и мокреше яката му. Бариерата между възприятие и въображение беше много крехка, но критично важна. Знаеше много добре какво се случва, когато започваше нервното разстройство.

Гласът на Макс шепнеше в ухото му: Нямаш много време.

Той тръгна към кабинета на Бонхьофер. Долу, в началото на стълбището, разговаряха две сестри. Преди да успее да каже добро утро, те се разделиха и тръгнаха в различни посоки. Минавайки през отделенията, той усещаше насочени към него погледи, но не с приветливи усмивки, камо ли пък с поздрави. Лекарят, който беше на визитация, преглеждаше гърдите на един пациент. Лекарят беше зает със стетоскопа си, но пациентът се вторачи в него, като че ли видя призрак, и ремъкът, с който беше вързан, видимо се опъна в края на желязното му легло.

Колко време го беше нямало тук? Беше планирал да отсъства около седмица, но дали не беше по-дълго? Имаше чувство, че някакъв интервал от време му се губи. Това ли обясняваше защо вещите му бяха преместени: защото той много дълго беше отсъствал? Или може би в действителност никога не беше казал никому, че ще отсъства. Може би това също беше част от съня. Що се отнасяше до Бонхьофер и неговия персонал, за тях той просто беше изчезнал. Спря пред вратата на кабинета на заместник-директора. Ако Хайнрих Мееринг беше там, Кирш щеше да узнае това по един или друг начин.

Кирш почука тихо, след това по-силно, но отговор не последва. По неговия часовник беше девет часа. Мееринг би могъл да е на обиколка в болницата или да е слязъл долу в сутерена, за да провежда инсулиновите си експерименти, правейки пациентите си по-малко „объркани“ — но кои пациенти?

Кирш побутна вратата и я отвори. От много месеци не беше влизал в тази стая. Спомняше си за миризма на турски тютюн, един шезлонг с жълти възглавници с пискюли, оцветени гравюри на Виена и Будапеща, окачени на стената, свенлива еротична сцена от пазар на роби в ъгъла, отчасти закрита от каучуково растение. На сърцето му прималя: всичко беше все още на мястото си, с изключение на възглавниците.

Той остави вратата открехната и пристъпи навътре. Беше студено. Вместо тютюнев дим имаше миризма на дезинфектант. Хвърли поглед на остъклените лавици за книги и се изненада, когато видя, че Мееринг е притежавал много от същите книги, които притежаваше и той. Дори ги беше подредил по същия начин. Тук беше книгата на Ойген Блойлер за шизофренията; тук беше философската автобиография на Карл Яспер, тук беше едно копие от Диалози с Айнщайн от Александър Мошковски. Кирш взе Мошковски от лавицата и я прелисти, при което намери няколко коментара с молив. Повече коментари намери в книгата на Емил Крепелин Маниакалнодепресивна психоза & параноя: същите коментари, които той беше направил.

Така узна какво се беше случило, поне с книгите му: Мееринг ги беше взел. Сигурно си е помислил, че неговият недисциплиниран подчинен няма нужда повече от тях. Но какво е станало с неговите книжа, неговите бележници? Кирш отиде до шкафа за папки и отвори чекмеджетата му. Наистина, книжата вътре бяха неговите книжа. Той се приближи до бюрото. Неговите писма — писма, адресирани просто до Д-р М. Кирш — бяха там, в подноса за писма на Мееринг.

Той вдигна телефона. Операторът го свърза с фрау Розенберг.

— Тук е д-р Кирш.

— Добро утро, докторе.

— Моят кабинет, той е…

Но какво беше това?

— Задоволява ли ви той сега?

Той седна зад бюрото.

— Моите неща. Всички те са занесени в кабинета на заместник-директора.

— Да.

Изглежда и тя не мислеше, че е нужно каквото и да било обяснение.

— Добре, аз… — По линията последва пауза. — Моят шкаф за документи и папки е бил отворен. Аз го оставих заключен.

— Сигурен ли сте?

Той не беше сигурен в нищо. Очакваше всеки момент да се събуди. Но къде и кога?

Може би това беше квантова история.

— Да, сигурен съм.

— Липсва ли нещо?

— Не че мога да кажа, че знам точно, но… — Той забеляза, че една бяла престилка висеше зад вратата. — Къде е д-р Мееринг?

Фрау Розенберг се поколеба.

— Доктор Мееринг не е вече при нас.

— Къде е?

— Той напусна.

Кирш погледна картините и шезлонга и се запита защо д-р Мееринг не ги е взел със себе си.

— Аз не знаех.

Последва друга пауза.

— Има ли нещо друго, от което се нуждаете?

— Защо напусна?

— Трябва да попитате директора. Той не е тук в момента.

Имаше някаква непозната досега колебливост в гласа на фрау Розенберг, някаква сдържаност. В миналото тя винаги беше любезна и мила, като снизходителна леля.

— Има ли нещо друго? — попита отново тя.

Погледът на Кирш падна върху един голям плик най-отгоре на неговия поднос за писма. Думите Берлински университет бяха отпечатени на предната му страна.

— Не, благодаря ви — каза той и постави слушалката върху апарата.

Кирш отвори плика. Той съдържаше кратка статия, публикувана от Института по психиатрия заедно с отпечатено на пишеща машина писмо. Но писмото не беше от професор фон Лауе, както той беше очаквал.

Драги д-р Кирш,

Надявам се, че вашите проучвания протичат добре и че скоро ще бъдете в положение да започнете да събирате данни. Последните събития на политическия фронт в голяма степен подобриха перспективите за реформиране на психиатричната професия както в Германия, така и навсякъде другаде. Вашата работа сега е по-ценна от когато и да било, за да се помогне да се променят старомодните и самообслужващи се становища.

Прилагам една статия — човек може да я нарече манифест — току-що публикувана от моя приятел и колега д-р Ернст Рудин. Копия от нея вече са изпратени на висшия персонал във всички психиатрични институции и заведения с одобрението на властите. Както д-р Рудин изтъква, интервенцията като подход в психиатричната медицина се провали. Това е наука, изградена главно върху непроверени предположения и съмнителна класификация. Като такава тя предлага само измамна надежда (лекарства и т.н.). В дългосрочна перспектива единственият изход, при който можем да се надяваме да се намалят решително душевните болести и израждането на населението, е въвеждането на душевни и социални хигиенни програми. Само те ще изпразнят нашите приюти за душевно болни и ще предпазят бъдещите поколения. Аз вярвам, че Германия сега има правителство, което е подготвено да поеме тази отговорност, подпомогнато, разбира се, от съответни центрове за обучение.

Вие ще бъдете доволен да видите, че д-р Рудин е цитирал широко вашето предварително изследване, публикувано в Годишник по психиатрична медицина, давайки по този начин доказателства за ненаучното естество на настоящите подходи към шизофренията. Надявам се, че това ще ви убеди в неговата значимост.

Сърдечно Ваш,

Д-р Ойген Фишер

Престилката беше негова, но имаше нещо необичайно в нея. Тя беше по-тясна отпреди и с по-блестящ нюанс на бялото. От нея се излъчваше миризма на перилен препарат. Кирш разбра, че в негово отсъствие е била изпрана и колосана.

Той облече престилката и тръгна към женското крило. В стаята за забавления се провеждаше час по шиене, като пациентките в техните сиви дълги ризи бяха седнали в кръг, с глави, забучени в своята работа. Мария Драганович не беше между тях. Той се качи в нейната стая. Една нова пациентка, жена с разрошена коса, лежеше на резервното легло, а на това, което беше леглото на Мария, нямаше нито чаршафи, нито одеяла. Дюшекът беше навит. Той отвори гардероба: нейните дрехи липсваха.

— Къде е тя?

Жената се поизправи, подпирайки се на лакти. Косата й беше дълга и сива като на вещица от приказките.

Кирш посочи голото легло.

— Мария. Знаете ли къде е тя?

— О, не — каза жената, провесвайки краката си от едната страна на леглото, за да седне. — Сега е мой ред, докторе. Аз чакам.

* * *

Той намери сестра Ауербах да пуши цигара пред пералното помещение, издухвайки дима през едно малко прозорче, което гледаше към кухните. Когато го видя, тя хвърли цигарата и взе един куп чаршафи.

— Търся фройлайн Драганович — каза той. Сестрата гледаше смутено. — Пациентката А.?

— Знам кого имате предвид, докторе. Тя не е тук.

— Не е тук?

— Взеха я. Преди няколко дена. — Сестра Ауербах наклони глава на една страна, придавайки на лицето си загриженост, която не беше нито убедителна, нито искрена. — Не знаехте ли?