Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (33)

32

На Кирш му се струваше, че семейството и приятелите на Айнщайн са дали обет. Запитвания за частния живот на физика, както и за неговите местонахождения, бяха посрещани с мълчание или избягване на отговор. Онези, които знаеха най-много, казваха най-малко. Онези, които не знаеха почти нищо — вестникари, политици, духовни лица — се чувстваха свободни да се произнасят върху съкровеното действие на неговия разум и състоянието на неговата душа. Едуард Айнщайн все още въплъщаваше най-добрата надежда за установяване на фактите. Болестта и изолацията може би бяха отслабили неговата решителност и неговата лоялност. Той би могъл да разкрие каквото е знаел и каквото не би трябвало да разкрива. Но може ли да се довери на неговата версия? Неговото схващане за света беше неконвенционално и обезпокоително, оцветено с мисли за преследване и параноя, скрити под лустрото на учена обективност. Той можеше да казва всичко, което го устройваше.

Кирш тръгна по съответните официални канали, скривайки истинската същност на своя интерес. Написа писма до директора на „Бургхьолцли“, Ханс-Волфганг Майер, и до д-р Якоб Шулер, молейки за тяхната помощ при диагностициране на един негов случай. Не спомена името Едуард Айнщайн. Боеше се, че те може да не се съгласят да обсъждат неговия случай, при положение че той е пациент от първа класа и син на толкова прочут човек.

След два дни той смени наетата квартира с друга, гледаща към улицата. Четеше вестник и наблюдаваше потоците от пешеходци и автомобили, редовните обиколки на трамваите, точното отваряне и затваряне на магазините, отбелязвано по хоровото биене на камбаните на всеки час и на всеки половин час. Представяше си младия Айнщайн, който гледа от Политехниката, наблюдава тези общоприети конвенции за времето и си представя други: може би една вселена, в която времето не се развива строго линейно, а се движи като махало, ускоряващо се, забавящо се, след това обръщайки се изцяло, втурвайки се назад към точката, от която е започнало, и заедно с него тръгват назад законите на физиката. Или една вселена, в която ходът на времето съответства на биенето на човешкото сърце, като секундите се свиват по време на възбуда или на напрягане и се разтягат по време на почивка — докато най-накрая се разтегнат до безкрайност с последния удар на сърцето.

Или една вселена, в която въртенето и орбитите на отделните планети е нередовно, както движението на съставящите атома частици. В такава вселена продължителността на всеки ден и всяка нощ бе трябвало да бъде непредсказуема; същото би било и с последователността на приливите и отливите, както и на сезоните. Слънчевите часовници биха били напълно безполезни. Часовниците никога нямаше да бъдат изобретени, защото щеше да бъде невъзможно да бъдат синхронизирани. Вместо часовници хората щяха да носят астролаби или секстанти, за да могат да измерват във всеки момент височината на слънцето и звездите над морското равнище. Ритъмът и структурата на живота щяха да бъдат свързани не към нещо абстрактно и умозрително, а към осезаеми и реални неща.

И когато ще бъдем отново тук, ще можем да поспорим за несъществуването на времето.

Това беше казал Макс онзи последен ден на езерото, предвиждайки спор със своя непросветен брат. Това беше едва ли не последното нещо, което Кирш си спомняше, че Макс е казал. Години наред то го беше вълнувало: защо именно този фрагмент от непринуден разговор — тривиален и безличен — му се беше запечатал в мозъка. Какво ако беше истина, че времето не съществува реално? Какво ако това беше само една полезна конвенция, една общоприета условност, погрешно въздигната до статуса на нещо абсолютно? Светът беше пълен с малки абстракции, преоблечени като абсолютни неща. Цивилизацията не беше изградена върху относителност, да оставим настрана квантовата механика. Тя беше изградена върху вяра. Човек трябваше да вярва в нещо, нали всички непрекъснато това проповядваха? Човек трябваше да издигне знамето си, заковано на една или друга мачта. Ако не, какво ставаше с лоялността, дълга, жертвеността? Какво ставаше с морала? Какво ставаше с любовта?

Гледайки Цюрих през своя хотелски прозорец, Кирш преповтаряше този идеен аргумент за стотен път. Наред с книгата на Айнщайн, това беше прощалният дар на Макс. И, както с книгата, когато той се потапяше в този дар, Макс сякаш се връщаше: с оживяло, одушевено присъствие, само дето не беше видим.

* * *

Нощем неговите сънища бяха силни и ясни. Сънуваше, че е отново на фронта, в далечината се чуваше оръдеен тътен, пристигаха ранени на носилки. Сънуваше, че няма инструменти, за да ги оперира. Беше ги забутал някъде, простъпка, за която заслужаваше военен съд, като редник, загубил пушката си. Сънуваше, че Карл Бонхьофер е умрял, оставяйки д-р Мееринг за завеждащ на „Шарите“; и че Мееринг иска негови пациенти за ново експериментално лечение, включващо подаване на електричество към мозъка. По-често сънуваше Мария. Виждаше я в „Тангуеро“, танцуваше с висок, красив мъж, за когото разбра чак като се събуди, че бил Едуард Айнщайн. Тя носеше синята рокля и чорапите от Карщат. Всичко ставаше както наистина се беше случило. Но когато я попита какво се беше случило, не можа да чуе отговора й заради шума от оркестъра. Тогава отидоха да вземат влака за Потсдам, където тя го накара да ревнува, като се качи на лодка само с Макс, отпътувайки в мъглата, така че единственото, което Кирш можа да чуе, беше слабото ехо от техния смях. И той се чудеше на самия себе си, че е направил такава наивна грешка, защото беше очевидно, че Макс е далеч по-добър партньор за Мария, отколкото е той. Но когато лодката се върна обратно на брега, той видя, че Мария не е вече на борда, а вместо Макс там има само един стар мъж с лице толкова обезобразено, че той едва може да го погледне.

Възможно беше подобни видения скоро да нахлуят в часовете преди събуждане, както беше през войната. Важното беше да бъде подготвен. Той все още можеше да действа при свръхактивно въображение. Поне засега нямаше причина някой друг да знае за това.

Една сутрин, слизайки за закуска, пиколото на хотела му връчи телеграма. Тя беше от секретарката на д-р Бонхьофер, фрау Розенберг.

ВАКАНТНО МЯСТО ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОР СТОП

ВРЪЩАНЕ БЕРЛИН НАЙ-СКОРО СТОП

Кирш седна на една маса до прозореца и преброи думите. Може би телеграфната служба сега таксуваше на блокове от по десет или пет думи. И в двата случая броят на думите беше неадекватен: ако се съпоставят двете изречения, връзката между тях даваше възможност за различни интерпретации. Очевидно мястото на д-р Мееринг беше овакантено; а от него се искаше да прекъсне престоя си в Швейцария и да се върне в Берлин. Дали за да стане заместник-директор, докато се намери нов директор? Дали мястото беше овакантено за постоянно или д-р Мееринг само си беше взел отпуск и щеше да отсъства известно време? Ако беше така, за телеграмата бяха достатъчни само шест думи:

МЕЕРИНГ БОЛЕН СТОП ВРЪЩАНЕ БЕРЛИН СТОП

Навън отново валеше сняг, танцуващи снежинки се сипеха от прихлупеното небе. Той поднесе чашата с кафе към устата си, при което устните и зъбите му леко потрепериха. Може би фрау Розенберг смяташе за неправилно да разпространи нашироко състоянието на д-р Мееринг по телеграфната мрежа. Може би не намираше това информационно средство подходящо за предаване на частни сведения, независимо дали са лични или служебни.

МЕЕРИНГ ХЕМОРОИДИ СТОП ВРЪЩАНЕ БЕРЛИН СТОП

Той се засмя нервно. Май така беше най-добре: вместо с болест, едно оттегляне, макар и временно, щеше да уталожи нещата около внезапната промяна в отношението на д-р Мееринг към инцидента със сестра Ритер. Ако си е намерил ново място в друга клиника, може би е предпочел да приключи с недовършените неща в „Шарите“, вместо да се махне завинаги и да изостави целия този мръсен случай неразгадан. За едно нещо Кирш беше сигурен: той нямаше да бъде допуснат да седне за постоянно в заместникдиректорското кресло. Между персонала на клиниката имаше други лекари с по-голям опит и старшинство.

Той не искаше все още да напусне Цюрих. Трябваше да узнае още толкова много, да получи информация, която можеше да осигури бъдещето на Мария. Но какъв избор имаше? Както стояха нещата, беше единственият, който вземаше решения за Мария и нейното лечение. Но ако персоналът се промени, това можеше също да се промени. Хайнрих Мееринг не беше единственият психиатър, който нямаше търпение да опита нови методи на лечение, чиято цел беше да се укротят душевно болните.

* * *

Незабавно след закуска той телефонира в „Бургхьолцли“ и помоли да го свържат с д-р Шулер.

— Надявах се да ми се обадите, преди да се върна в Берлин.

Шулер започна да се извинява. И да бил получил писмото, съдържанието му просто се било изплъзнало от главата му. Той беше смутен, че може да е показал професионална неучтивост и покани Кирш да отиде в болницата същия следобед.

— Сигурен съм, че ще мога да ви съдействам — каза той. — Аз съм голям почитател на вашия д-р Бонхьофер. Той е направил толкова много за нашата професия през годините.

Кирш тръгна пеш. Взе малко плоско шише с коняк срещу студа и се насочи към източния бряг на Цюрихското езеро. Пътят му отне повече от очакваното и когато стигна до края на предградието, беше започнало да се смрачава, като последните слънчеви лъчи осветяваха само покритите със сняг планински върхове далеч на юг. Той спря на един пуст горски път, за да си поеме дъх. Долу под него езерото беше станало минерално синьо.

Кирш отпи голяма глътка коняк и се заслуша в тишината, нарушавана само от неговото собствено дишане. Вслушваше се внимателно, за да открие някакъв друг признак на живот, но не може да чуе нищо. Изведнъж почувства горещина. Косата на врата му се беше овлажнила.

Той посегна да извади носна кърпа. Усилието да претършува джобовете си го остави без дъх. Погледът му се замъгли, червено-черни кълба от мъгла се завихриха около него, скривайки пътя и небето. За да се задържи прав, трябваше да се опре на един телеграфен стълб. Мина му през ума, че отново сънува, все още лежейки на леглото си в хотела. Градът под него беше град от сънищата, населен само от призраци и спомени. Беше сънувал, че навлиза в живота на професор Айнщайн, върви към едно място, където неговото присъствие отеква между тесните калдъръмени улички, където онези, до които той се е докоснал, сега живееха като хванати в кехлибара на онези скъпоценни дни.

Той пое дълбоко въздух. Искрици светлина плуваха в река от кръв. Не сънуваше. Усилието и алкохолът бяха виновни за състоянието му. А може би беше треска. Той се изправи, постегна се, погледът му се проясни. Потта на врата му се вледени.

Локомотивна свирка проехтя през долината. Имаше опасност да закъснее. Продължи нагоре по пътя, ускорявайки крачка. Точно беше взел един завой, когато усети някакво движение от дясната си страна: един мъж, който също вървеше, стараейки се да го следва, на разстояние от може би петдесет метра. Кирш успя да забележи доста ясно стройната му фигура с крайчеца на окото си: млад мъж, чийто силует се очертаваше на фона на далечните петна от светлина. Но когато се обърна, за да го разгледа ясно, не видя нищо освен дървета.

Ято птици се спуснаха ниско отнякъде, разсичайки въздуха с крилата си. Той приведе рамене и продължи да върви. Мъжът все още беше там. Преминаваше безшумно от сянка на сянка, без да обезпокоява нищо, като ловец, дебнещ плячка. Искаше Кирш да усети, че го следва отблизо.