Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (52)

51

Кирш премигва вече буден. Някаква стара жена го разклаща леко, хванала го за коляното, говорейки му, въпреки че той не може да я разбере. Заспал е във влака. Той се поизправя пъргаво и оправя очилата си, усещайки, че другите хора го наблюдават. Задъхва се и се поти, ризата му е мокра.

Старата жена кимва и сяда обратно на мястото си, предлагайки някакво обяснение на другите пътници: младият мъж имал някакви кошмари, вероятно е ял нещо лошо. Другите пътници се смеят.

В купето е горещо и задушно. Той диша трудно. Старата жена отбелязва нещо друго, когато той тръгва неуверено към коридора, дърпайки яката си. Сочи към една от мрежите за багаж над седалките. Казва му да не забрави куфара си. Не знае ли тя, че той вече се е загубил при наводнението? Той е по средата на коридора, когато разбира, че наводнението е само сън.

След посещението си на улица „Катаничева“ той напусна Белград с първия влак. Нямаше смисъл да чака Хелене Савич. Тя можеше да не се върне няколко седмици, ако въобще се върнеше. Дори и да се върнеше, можеше да откаже да говори с него. Пътуването от Берлин го беше изтощило и щеше да бъде най-добре да си почине известно време.

В Нови Сад началник-гарата му обяснява, че има отклонение на железопътната линия, което отива на североизток през Тител. Според една голяма карта на стената това отклонение ще го закара на няколко километра от Орловат. Но последният влак вече е заминал. Ще трябва да пренощува тук.

— Аз ви препоръчвам хотел „Кралица Мария“. — Така казва началник-гарата. Неговият немски език е необичайно добър. — Най-старото заведение в провинцията и все още най-доброто. Преди войната се казваше „Кралица Елизабет“, но тя беше баварка, така че…

Той вдига рамене, сякаш иска да се извини. Очевидно не е ентусиазиран привърженик на Югославската федерация. Кирш се намръщва. Историята е позната. След това си спомня: както хотелът, Мария също някога е била Елизабет. Тя е била дори Лизерл. Дали началник-гарата знае това? Той шегуваше ли се?

— Не разбирам.

Лицето на началник-гарата помръква.

— Не се обиждайте, господине. — Той посочва към улицата. — Таксито ще ви вземе.

Когато прекосяват града, тежки звънтящи камбани удрят два часа.

 

 

Мария Драганович чува камбаните от фоайето на хотел „Кралица Мария“. Техният звук отеква навън около площада, пропъждайки ято гълъби да отлетят. Тя скръства ръце в скута си и чака. Чака вече от половин час, а нервността е разбъркала стомаха й.

Преди десет дни тя получи писмо от Милева Айнщайн-Марич в Цюрих. След въпросите за нейното здраве, в писмото се съобщаваше, че бившият съпруг на Милева възнамерявал да посети Нови Сад и искал да се срещне с нея. Той бил обезпокоен за здравето й и искал да се увери как е тя, както и да изясни всички недоразумения, които може би са възникнали в Берлин. Писмото беше последвано няколко дни по-късно от телеграма. В нея тя беше помолена да отговори с обратна поща. Срещата трябваше да се състои в два часа днес.

На нея й е горещо в простата сива рокля и тежките високи обувки за пътуване. Предната врата на хотела е подпряна, за да стои отворена и да не спира течението. От другата страна на шосето едно малко дете, наведено над калдъръма, си играе с един въртящ се пумпал. Тя го е видяла първо с братята и сестрите му, но скоро след това те си тръгват със своята майка. Като че ли малкото момче е забравено. То обаче не изглежда да е разтревожено от това. Цялото му внимание е насочено към въртящия се пумпал, който то изследва на четири крака, като бузите му почти допират земята: то се е проснало, като че ли пумпалът е някакво мъничко дървено божество, измамно в своята мощ.

Спомените на Мария от Капут са все още непълни, а фрагментите от тях са мъчителни и нараняват като парчета от счупено огледало. Тя се е качила на едно параходче. Вече е в самия край на сезона: редица празни седалки, забулена слънчева светлина, блещукаща върху сивата вода. После тръгва по един път през гората, учудена от спарения, наситен със смолисти изпарения въздух. Спомня си как си вее като с ветрило с картата на района, която си е купила. Рекламното листче за лекцията на Айнщайн на няколко пъти изпада от гънките на сгънатата карта. Накрая тя го вдига и го пъха в долната си риза. Капут се оказва доста по-далеч, отколкото изглежда на картата. Роклята й досажда, защото се заплита и размахва около краката й. Близо до къщата един автомобил излиза на пътя. Една жена с несресани сиви коси й хвърля презрителен поглед от мястото на пътника.

Цялата къща скърца като кораб. До вратата има едно място, където се оставят обувките. Тя чувства, че се задъхва и краката й се люлеят, когато застава в хола, изувайки високите си обувки. Гостната стая е на горния етаж. От подпокривната тераса водят стъпала надолу в градината, чиято бяла ограда светлее на фона на потъмняващото небе. Карирано одеяло е преметнато върху един шезлонг.

— Елза отиде в Берлин за следобеда. По магазини и други подобни.

Били сами. Мария била доволна. Тя и Айнщайн имали много работи да обсъждат, да споделят тайни. Нямало никой да дочуе разговорите им.

Той не бил получил писмото й, въпреки че тя го е пратила преди три дена с бърза поща. На пощенската служба не може да се разчита, казал той. Често имало стачки. Освен това той получавал прекалено много поща от много хора. Четял само това, което частната му секретарка му казвала да прочете. Когато тя настояла да провери пощата си, той станал раздразнителен.

— Какво толкова сте могли да ми кажете в това писмо, че не можете да ми го кажете сега?

Имало обаче много неща, които тя не можела да му каже лице в лице. Ето защо ги била написала: за да изложи цялата история пред него, така че той да може да я разбере, да я опознае така, както тя желае да бъде опозната. Била се сгорещила от дългия път пеша през гората. Стаята била задушна, а тежката миризма на дърво леко противна.

— Може ли да подишам малко въздух?

Тя се изправила и отишла до френските прозорци. Дръжката заяждала и прозорецът не можел да се отвори. Айнщайн я наблюдавал от канапето и като че ли се забавлявал, гледайки как тя се бори с дръжката, стараейки се да я завърти.

— Съблечете си жакета — казал той. — Искам да ви погледам.

Тя си спомня как тогава си е казала, че това изглежда доста естествено. Защо един баща да не може да поиска да погледа отдавна изгубеното си дете?

Тя казала, че е жадна. Трябвало й време да събере мислите си. Айнщайн изчезнал и се върнал след малко с нещо тъмно и сладко в чаша за вода. Той носел размъкнати панталони и фланелка. Кожата му изглеждала почерняла от слънцето на фона на белия плат.

Тя не знаела как да започне. Срамът бил прекалено силен. Почувствала слабост. Свалила си жакета. Дебелата памучна блуза била прилепнала до кожата й. След това двамата се оказали на канапето. Айнщайн я попитал за лекцията. Могла ли е да я проследи и разбере? Дали той бил отделил много време на уравненията на полето? Била ли е диференциалната геометрия разбираема? Изглежда, нямал реална представа коя е тя или защо е дошла. А още в Залата на филхармонията изглеждало, че я е разпознал. Тогава тя трябвало само да каже името си, за да я отведе той настрана.

— Трябва да поговорим — казал тогава той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Надявах се, че ще ме потърсите.

Тя погълнала питието наведнъж. То опарило гърлото й. Айнщайн я потупал по коляното.

— Е, хайде, какво искаше да ми кажеш?

В един момент обаче тя припаднала. Когато дошла на себе си, помислила, че сънува. Била в Орловат. Навсякъде земята била наводнена, реката била придошла, а водата й била потъмняла; сестра й лежала в клоните на една върба, а враните кълвели устните й. После тя се оказала на кухненската маса, с фенера отгоре, който се люлеел напред-назад над нея. Един глас в главата й казвал: Това не съм аз. Аз не съм тук.

— Няма нужда да припадаш заради мен. — Лицето на Айнщайн било близо до нейното. Дъхът му миришел на катран. — Уверявам те, че не си мисля нищо лошо за една дама, ако тя предпочита да бъде в пълно съзнание, когато прави любов.

Чашите се прекатурили и се разбили на пода. В главата й кънтяло: Елизабет Айнщайн. Аз съм Елизабет Айнщайн. Твоята дъщеря. Тя си спомня, че е изкрещяла тези думи в съзнанието си. Дали обаче ги е казала на глас?

След това само тъмнина. Тя търси този момент в паметта си, но нищо не излиза. Спомня си само вкуса на кръв в устата си. Няма представа какво е станало там.

— Хитра малка мръсница.

Той бил изпръскан с кръв по бялата си фланелка, точно над сърцето.

Те били навън на терасата. Тя видяла как лодката се клати, подскачайки нагоре-надолу до брега. Ръката на Айнщайн била сграбчила нейната ръка. Хватката му била силна: хватка на моряк. Като клещи на рак.

— Кой те подучи какво да правиш?

Тя се изтръгнала, стигнала до стълбището, но в този миг почувствала, че той е зад гърба й. Тогава започнала да пада, протягайки ръце към зейналото празно пространство. Сигурно се е преметнала няколко пъти през глава, свличайки се надолу. В обзелата я паника я пробола силна болка. Тя си спомня, че е викала: Счупила ли съм си ръката? Китките и дланите й били ожулени и кървели.

Стълбището се тресяло под нея. Той слизал надолу, като тежките му стъпки трополели по дървените стъпала.

След това в лодката сърцето й биело така бързо, че тя едва можела да си поеме въздух, гледайки назад към къщата: никаква следа от Айнщайн, никаква следа от никого. Къде бил отишъл? Тогава мразовитата вода се надигнала и плиснала краката й. Тя потъвала. Щяла да се удави в онези тежки дрехи. Те щели да я завлекат надолу към дъното като оловна плащаница. Но какво щяло да стане, ако той я види да плува? Ами ако я е проследи от брега? Тя трябвало да избяга по-надалече. Трябвало да се скрие от погледа му.

Слънцето отдавна било залязло. Водата била станала тъмносива, повърхността й се била набраздила от силния вятър. Тя раздрала дрехите си, усещайки как й се гади и как повръща вода, когато лодката потъвала под нея. Последното нещо, което си спомня, бил шокът от студа, когато главата й се гмурнала под повърхността на водата: бързо преминаваща уплаха, когато за малко почувствала как пропада от светлина към мрак.

Иззвънява телефон. Мария се оглежда. Възрастният човек, който работи зад бюрото на рецепцията, идва към нея. Почти всички от персонала на „Кралица Мария“ изглеждат твърде стари за служебното си положение.

— Госпожица Драганович?

Тя кимва.

— Отвън ви чака кола.

Тя се взира към улицата. Момчето с пумпала си е отишло. На мястото, където си е играело, е спрял автомобил, черен и лъскав. Някой чака на задната седалка, пушейки лула.

 

 

Къщите в Нови Сад приличат на къщите в Белград, само че са по-стари. Времето и земното притегляне са ги обезформили, лишавайки ги от перпендикулярността и, постепенно, от тяхното достойнство. Улиците са широки, без дървета и празни. Повечето от жителите на Нови Сад си стоят вкъщи, предполага Кирш, за да избегнат горещината. Возейки се в таксито към центъра на града, той си представя как те го наблюдават иззад капаците с олющена боя.

Една конска каруца, натоварена с бъчви с бира, е блокирала отчасти булеварда. Неговият шофьор завива, за да я изпревари, намалявайки скоростта до пълзене. Идващ от друга улица, друг автомобил прави същото. Двете превозни средства намаляват много скоростта. Когато се приближават едно до друго, Кирш вижда, че в черната кола седи Мария до един по-възрастен господин с черна широкопола шапка.

В началото той не е изненадан. Тези дни, когато мисли за Мария, често се случва тя да се появи пред очите му, поне за няколко секунди. Същото нещо му се случваше през последната година на войната с призраците на умрели мъже. Мария му се беше привиждала как скача в движещ се влак; беше му се привиждала да тича по препълнен с хора перон. Беше виждал отражението й много пъти във витрините на магазини. Тогава, след като се стреснеше, той разбираше какво всъщност вижда. Гледките и звуците от настоящето нахлуваха в главата му. А Мария вече беше изчезнала.

Този път обаче тя не изчезва. Обръща глава и поглежда право в него. Той й се усмихва. Тя не се усмихва в отговор. Лицето й изразява шок, като че ли този път тя е живо същество, същество от плът и кръв, а той е безжизнено видение.

Когато се отдалечават един от друг, възрастният господин се навежда напред, любопитен да разбере какво е това, което е заинтересувало неговата спътничка. Кирш вижда лицето му.

 

 

Той настоява тя да го нарича Алберт. До този момент обаче, тя не го е наричала никак, защото не знае какво да каже. Може би това няма значение. Професор Айнщайн изглежда доволен дори от кимване с глава, едно „да“ или едно „не“. След първите неясни моменти тя дори открива нещо еуфорично в неговото държание: В неговия глас и в начина, по който дърпа одобрително от лулата си, сякаш някакъв товар беше отстранен. Той очевидно е бил несигурен в нейната реакция, когато го вижда отново, и сега чувства облекчение, че тя се държи дружелюбно. Имало недоразумение в Берлин, казва той, заради което възнамерява да я компенсира преди заминаването си за Америка. Той не отваря дума за нейната амнезия, дали защото никой не му е казал за нея, или защото не вярва, че тя е била истинска. Благодари й вежливо за това, че е намерила време да дойде от Орловат. Знае, че това е уморително пътуване, казва той, защото сръбските пътища са лоши. Говори така, сякаш са стари приятели.

Един непознат в двуреден костюм кара колата. Неговите приближени едно до друго очи я наблюдават в огледалото — очи, за които е сигурна, че са я наблюдавали и преди.

— Кой е той? — пита Мария тихо, за да не може шофьорът да дочуе разговора им.

— Това е де Врийс. Не се смущавай от него. Неговата задача е главно контравогравитационна.

— Контравогравитационна?

— Той ми носи багажа.

Точно пред тях една каруца излиза на булеварда. Шофьорът удря спирачки. Те са на ъгъла на улица „Кисацка“, на половината път до железопътната гара. Едно такси идва от другата страна. Едва ли има място и за двете да минат едновременно.

 

 

Кирш казва на шофьора да спре, но шофьорът не го разбира. Той мисли, че Кирш се оплаква от пътя.

— Копаят тук — казва той, показвайки палец през рамото си, след това прави кръгови жестове с китката си. — Ще заобиколим.

От задния прозорец на таксито Кирш вижда, че колата на Мария набира скорост отново, оставяйки зад себе си кълба прах.

— Натам.

Той посочва след отдалечаващата се кола, но шофьорът поклаща глава. Това не е пътят за хотел „Кралица Мария“. Шофьорът посочва с брадичка пътя напред, натискайки клаксона, като че ли това ще ги откара по-бързо до целта им.

Кирш се колебае. Какво ще постигне, ако я последва? Мария не се нуждае повече от неговата помощ. Тя е намерила своя баща; или той е намерил нея. Те няма да бъдат разделени повече. Тя и нейната дъщеря ще отидат с него в Америка, където няма да има нужда от тайни. И това ще бъде една безболезнена емиграция, защото те нямат връзки, които все още не са прекъснати.

Кирш поставя ръка на рамото на шофьора. Шофьорът натиска спирачки.

— Натам — повтаря Кирш. — Следвайте ги.

Шофьорът псува и прави завой на 180 градуса. Колата на Мария завива надясно в една странична улица. Една жена, понесла кошница, наблюдава как я подминава.

— Там. Натам!

Но на шофьора му омръзва. Той се изтегля встрани и заповядва на Кирш да слезе. Според него побърканият чужденец може да повърви и пеш. Кирш грабва куфара си. Не се виждат никакви други таксита, въобще няма никакъв трафик. Той няма друг избор освен да продължи пеш.

На една ръждясала желязна табела на ъгъла пише „Алмаска“. Улицата е тясна, фасадите на къщите разнебитени и покрити със сажди. Не е улица, която води нанякъде. Може би това е улицата, по която завиха. Може би това е крайната дестилация на Мария.

На сто и петдесет метра по-нататък той вижда църква, заобиколена от дървета, висока барокова постройка със стръмен червен покрив и бяла кула с камбанария. Той продължава да върви, оглеждайки се за някакъв знак за хотел или за училище, каквото и да било, което би могъл да свърже с тях, но има само къщи, една фурна със спуснати капаци, ръждясали железни балкони и лющеща се боя — и църквата.

Раждания, сватби и погребения. Какво биха могли да търсят те в една църква? Тогава му идва наум: в църквите има списъци с имена. Църквата е мястото, където кръщават децата. Дали пък това не е мястото, където Мария е получила името си?

Но какво значение има това сега? Някакъв стар ритуал, древен и безполезен. Какво би го интересувало Алберт Айнщайн това? Може би Мария се нуждае от виза, за да отиде в Америка. Може би американците искат доказателство коя в действителност е тя.

Кирш се обляга на входната врата. От бързото ходене се е задъхал и му се завива свят. Отвътре избухва лай. Кучешки лапи тичат по плочите. Вратата се раздрусва, при което железните винтове се разскърцват.

Улица „Алмаска“ излиза на мъничък площад. Църквата е разположена в гробище, заградено с желязна ограда. Лек ветрец разклаща дърветата. В далечния ъгъл на площада един мъж в престилка навива брезентова тента. Винтът издава скърцащ звук. Кирш никога през живота си не е бил тук, но нещо му се струва познато. Само за момент му минава през ум, че отново сънува, че нищо от това не е реално. Точно тогава ги вижда през портите на гробището как вървят между надгробните камъни: Алберт Айнщайн и неговото първородно дете.

Той спира. Този път Мария не вдига очи. Баща й говори, а тя слуша внимателно. Какво казва той? Какво обяснява? Кирш би искал да чуе. Иска тя да узнае, че той е дошъл дори само за да се сбогува за последен път.

Тогава забелязва другата кола. Тя е паркирана от другата страна на шосето, със запален мотор. Нисък, набит мъж стои на няколко метра от нея, палейки цигара. Той гледа нагоре и надолу по улицата. Неговото държание, неговият стоеж, неговото лице — всичко му е странно познато, но в началото Кирш не може да си спомни откъде.

Репортерът. Онзи, когото той видя с Роберт Айснер. Онзи, когото видя да виси около клиниката. Какво прави той тук?

Кирш забавя крачките си. Репортерът трябва да е тук за Айнщайн. Какво друго би могло да го накара да пропътува целия този път, за да дойде тук? Но как беше открил неговия човек? Откъде беше научил къде да го търси?

Тогава аз наистина видях такъв човек, който наблюдаваше къщата, в която живеех… един мъж с грубовата външност, с румен цвят на кожата и тежък, втренчен поглед. Той беше там и когато се върнах, но вече вътре в гробището, движейки се безцелно от един на друг надгробен камък.

Мария е била проследена и следата е довела до Алберт Айнщайн. Що за лош късмет? Или това е било предвидено, очаквано, планирано?

Кой би направил такъв план? Кой е имал търпението, сведенията, средствата? Не и един скромен репортер. Не и човек, който е работил за вестник. Но може би човек, който е работил за държавата. Таен полицай, шпионин.

Можели са да попречат на Мария да напусне Германия, но са й разрешили. Кирш спира. Изведнъж всичко става ясно. На тях Мария не им трябва в Германия. Айнщайн никога нямаше да се върне в Райха. Но във Войводина, място, което някога е познавал, може би си е помислил, че ще бъде в безопасност. Може би е напуснал своя телохранител. Дъщерята на Айнщайн е стръв, примамка и кукичка на въдицата.

И сега той също е тук. Точно навреме, за да стане свидетел на убийството на Алберт Айнщайн.

Погледът на непознатия се съсредоточава върху него. Неговите очи се присвиват в недоумение, или това е отвращение? В този момент последните съмнения се изпаряват. Подтикнат от Съдбата, Кирш се затичва — не за да избяга от убиеца, а право към него.

 

 

Ханс де Врийс разпознава Мартин Кирш няколко секунди след като Кирш разпознава него и след момент на трескаво размишление стига до същото заключение. Кирш е амбициозен и душевно нестабилен — както се казва, човек, който лесно се пали.

Неговото ревниво и натрапливо вторачване в случая Драганович беше направило впечатление и говори за известен опортюнизъм, необичаен в неговата професия. За един опортюнист присъствието на Алберт Айнщайн в Нови Сад можеше да се окаже прекрасен случай, който не е за изпускане: той предполага по-нататъшен напредък в службата, закрила от новия режим, а да не говорим за петдесетте хиляди райхсмарки, ако пронацистките вестници ги платят. Единственото, което трябва да направи, е само да убие Алберт Айнщайн и да избяга през границата.

Всички съмнения, които де Врийс има за това, се изпаряват, когато вижда втурващия се да тича Кирш — към него, със стиснати челюсти, сякаш готвейки се да нанесе удар. Той е на не повече от десет метра, когато де Врийс бърка в дрехата си. Пистолетът Валтер РРК не е там. Той се сеща, че го е оставил в жабката. Трите дни, играейки ролята на камериер и шофьор на професор Айнщайн, са притъпили чувствителността му към опасности. Изглежда обаче, че ученият е забравил за опасността от нападение и показва такава олимпийска увереност, че на детектива му е трудно да остане все така бдителен.

Де Врийс стои до колата от страната на шофьора, което е грешната страна. Може би поради това трябва да се гмурне в колата и да вземе пистолета. Той дърпа вратата, за да я отвори, и изведнъж разбира, че това е грешка. Кирш се хвърля и я затръшва, като го приклещва към каросерията. Де Врийс не може да намери опорна точка. Не може да се измъкне назад. Изведнъж прозвучават камбани — тежки, шумни камбани — не в главата му, а над него. В църквата звънарите се упражняват. Очилата на Кирш са се изплъзнали. Те висят смешно само на едното му ухо. Той тръшва вратата отново, още по-силно. Де Врийс усеща, че някое от ребрата му се пука и изпищява.

Той залитва. Кирш е пуснал вратата. Отстъпва назад и се засилва да я удари, но юмрукът му се стоварва в главата на де Врийс. Тя се удря силно в покрива на колата като стъклена топка.

 

 

Алберт спира на средата към южната врата и се оглежда наоколо, като че ли се опитва да се ориентира.

— Това беше отдавна — казва той. — Милева ми показа веднъж, но аз не съм сигурен…

Той сочи с лулата си първо в една посока, след това в друга, сумти с очевидно задоволство и се отправя да заобиколи кулата с камбанарията, която блести в лъскав нюанс на бялото в леко замъглената от маранята слънчева светлина. Църковният двор е малък, но подреден, с тисови и широколистни дървета, засадени на равни разстояния между надгробните камъни. Цветя, някои повехнали и потъмнели, говорят за скромните връзки между живите и мъртвите.

Продължават да вървят около петдесет метра.

— Его го мястото — казва Алберт. — Това е то.

Той я завежда до група надгробни плочи близо до стената на църквата. Написаните върху плочите имена са все МАРИЧ. Той посочва едно от тях. Пръстена ваза с божури е сложена при главата. Както и самата каменна плоча, те изглеждат прясно откъснати.

— Това е Милош Марич — казва Алберт. — Моят тъст, какъвто беше някога. Тук щеше да бъде положена и Милева, ако не беше…

Той не завършва изречението. И не трябва. Милева беше опетнила честта на семейството със забременяването си. В очите на нейния баща тя се беше оказала не по-добра от една курва. Тогава на Мария й става ясно какво казва Айнщайн: Аз не измислям тези правила. Те нямат нищо общо с мен.

Алберт се обръща и прави няколко крачки, разглеждайки една след друга надгробните плочи. Няколко метра по-нататък, отчасти засенчено от едно разраснало се тисово дърво, е друго семейно гробищно място. Паметниците тук не са добре поддържани: повечето от плочите са износени и избелели, а кръстовете от ковано желязо стърчат наклонени от досадно разпрострелите се корени под тях. Един прост дървен кръст има малка месингова плочка, закована върху напречната дъска на кръста. На нея пише: С. Д. Това е единственият гроб на семейство Драганович с цветя в основата на кръста, въпреки че цветята са увехнали и потъмнели. За Мария семействата Драганович и Марич са били разделени от трийсет години и хиляда и шестстотин километра. Но тук, в гробищния двор, между тях има само няколко метра земя. Тук те са съседи, приятели, прах от същия прах — само на нея не беше разрешено да узнае това.

Алберт се взира в дървения кръст.

— Знаеш ли кой лежи тук?

— А ти?

Алберт пъхна ръце в джобовете си.

— Не си спомням собственото й име. Как беше?

— Сенка.

— А, да. Тя се е удавила. Нали така беше?

— Да.

Най-сетне Алберт си сваля шапката.

— Тя ми каза, че това си била ти. Моята бивша съпруга имам предвид. Тя каза, че Лизерл била мъртва. Удавила се. Така че, когато ти предяви претенция…

— Защо? Защо е направила това?

— Не е ли очевидно?

Семейната чест. Това иска да каже той. Всичко това се е случило, за да се предпази честта на семейство Марич. Обаче лъжата щеше да бъде необходима само ако Алберт е заплашвал да обърка нещата, да издири дъщеря си, да запознае света с нейното съществуване. Но къде е доказателството за това? Може би Милева е казала на своя бивш съпруг, че той повече няма дъщеря, защото това той е искал да чуе. Едно потенциално затруднение по-малко, една земна връзка по-малко.

Алберт бърка в палтото си и изважда един плик. Мария изведнъж разбира, че в него има пари. Подарък на заминаване. В замяна на нейното мълчание.

Мария се навежда да събере умрелите цветя. Тя ги е оставила преди няколко месеца, на път за Швейцария.

— Ти никога не дойде да видиш който и да било от нас, нали, както го направи Милева? Ти никога не ни потърси, не попита за нас. Не беше ли поне малко любопитен?

Алберт поклаща глава, слага си отново шапката и се обръща да си тръгне. За момент Мария помисля, че той си отива и ще я остави тук, но след малко той поглежда назад.

— Мила моя, за какво, по дяволите, да бъда любопитен? — Той показва с ръка небето, слънцето, светлината. — В сравнение с това.

Той беше станал дядо. Мария беше изчаквала правилния момент да му каже. Ето защо дойдох да те намеря. Това е, което исках да узнаеш. Сега тя разбира с кристална яснота, че правилният момент никога няма да дойде.

Алберт говори отново, нещо за обстоятелствата и нейното право на обяснение, но Мария не може да го чуе заради дрънченето от камбаните. Те бият и звънът им се разнася оттатък малкия площад, но това не е мелодичен звън от някакво тържествено честване, а силно, неприятно механично дрънкане, което цепи въздуха. Алберт държи плика с протегната ръка, след това се навежда и го пуска в скута й. Точно тогава тя вижда Мартин Кирш — този път няма никакво съмнение — който се е втурнал към тях през църковния двор.

 

 

На Ханс де Врийс му се привижда, че водосточният улей гъмжи от черни мравки. Те са милиони, кипяща маса, която покрива всичко — но за разлика от мравките, които той е виждал преди това, тези нямат колективна насоченост на движението си, нямат набиващ се в очите маршрут на похода си. Това са хаотични мравки, целеустремени и трудолюбиви, но лишени от ръководна цел, усилията им са обречени да си противоречат и се обезсилват едно друго, така че колонията да умре. Той усеща техните крака върху дланите си. Усеща техните мънички щипци върху ръцете си.

Той се мъчи да се изправи на колене. Колата до него сега е спряла на един стръмен склон. Той се тревожи дали е включил ръчната спирачка и дали колата няма да се плъзне и да му избяга преди да…

Преди какво? Тогава си спомня: преди да е успял да намери пистолета си, пистолета, който му е нужен да застреля Мартин Кирш. Поизправя се на крака, пролазва през седалката на шофьора, отваря с побутване капака на жабката.

Валтерът е солиден и тежък. Самият факт, че е в ръката му, го успокоява и го прави уверен. Когато изскача навън, колата сякаш се изправя сама, като лодка, която бавно се оправя след преобръщане. Той примигва, усещайки нещо лепкаво в окото си, което е залепило клепача му. Изтрива го. Пръстите му се покриват с кръв.

Той оглежда площада. Църковните камбани бият, но наоколо няма никой. Къде е Айнщайн сега? Колко дълго го е нямало? В главата му се върти мисълта, че в църквата бият камбаните, за да известят за смъртта на Айнщайн. Или може би той все пак не е закъснял толкова много. Може би те зоват за помощ?

Той се втурва към гробището. Лявото му око се покрива със съсирваща се кръв. Той чува гласове напред, които викат. Айнщайн стои неподвижен като пън. Кирш тича към него с вдигната ръка. Има ли нещо в ръката му? Нож? Револвер?

Де Врийс вижда, че Айнщайн го гледа. Той изглежда като закован на място. Сочи към Кирш, сякаш иска да каже направи нещо. Де Врийс вдига пистолета, сграбчвайки го с двете си ръце. Той е стрелял с него само веднъж и това е било преди повече от една година, в деня, когато го купи. Тогава отиде в гората и стреля по гнили ябълки, без да улучи нито една от тях. Трябва да се упражнява, но патроните са много скъпи. Ами ако не улучи Кирш, а удари професора? Какво ще прави после?

Кирш сграбчва Айнщайн за ръката. Няма вече никакво време. Той трябва да стреля. Сега.

— Бог да ми е на помощ.

Ръцете на де Врийс треперят, когато той се прицелва.

 

 

Тялото се наклонява по неестествен начин, сякаш някаква ципа от невидими сили го задържа цял и изправен. Координация, форма и направление се разпадат в безформен безпорядък. За момент Кирш си възвръща равновесието, с въпросителен израз на лицето си, преди да се отпусне на коленете си.

Алберт тича към портата. Де Врийс е там с кръв по лицето си, пъхайки нещо в джоба на палтото си. Мария се досеща, че той е произвел изстрела. Всичко е грешка. Всичко е без никаква причина. Всичко е току-така, неизвестно защо.

Тя тича към Кирш. Помага му да легне по гръб. Мария не вижда раната. Трябва да е някъде под палтото му. Мария се опитва да я намери, но той я сграбчва за ръцете, като сляп човек.

— Жив ли е? — Неговото лице е смъртно бледо. — Жив ли е?

Това е всичко, което той иска да узнае. Камбаните са спрели да бият. От площада се чува тръшването на вратите на автомобил, след това тя чува ръмженето на мотора.

Кирш се задъхва, започва да се преобръща. Мария му помага да застане легнал настрани — тя си спомня, че трябва да лежи настрани. Когато човек е легнал настрани, има по-малка вероятност да се удави в собствената си кръв. На нея й трябва кола за бърза помощ, тя трябва да откара Кирш в болница. Църковният двор е празен, но трябва да има хора в църквата. Трябва да има хора, които да бият камбаните.

— Ще се върна — казва тя. — Лежи спокойно. Сега трябва да лежиш спокойно.

Той още държи ръцете й. Тя се освобождава нежно от тях и ги скръства под брадичката му.