Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (15)

14

Фрау Ширман заключваше външната врата, когато той пристигна у дома онази вечер. Вратата към нейното собствено жилище стоеше отворена зад нея, а някаква миризма като от котки и рибен туткал се носеше оттам и нахлуваше в хола.

— Бях се уплашила за вас, д-р Кирш. Ходих до телефона да уведомя полицията.

Тя се показа навън и се взря в тъмната улица, като с едната ръка се опря в страничната рамка на вратата, разкривайки тежка сребърна гривна около мършавата си китка. Кирш не беше сигурен за нейната възраст — около седемдесет и пет, предполагаше той. Някога имало хер Ширман, но той беше умрял преди доста години.

— Знаете, че аз често работя до късно. Не бива да се тревожите.

Той й помогна да затвори вратата с блъскане.

— Хер Бронщайн бил откаран в болница. Няколко мъже влезли с взлом в магазина му.

Кирш не познаваше никакъв хер Бронщайн, но това не го изненада. Фрау Ширман често го угощаваше с новини за хора, за които той никога не беше чувал, хора, които, предполагаше той, живееха наблизо и с които тя поддържаше контакти. Почти всички тези новини винаги бяха лоши, в основата им най-вече бяха смърт и болести. Веднъж един от синовете на фрау Хамерщайн спечелил прилична сума пари с лотариен билет, но това също беше лоша новина, защото тя разкриваше трагична склонност към хазарт.

— Съжалявам да го чуя — каза той, качвайки се по стълбите към своите стаи на втория етаж. — Да се надяваме, че много бързо ще се възстанови.

— Казаха, че може никога да не се възстанови — отвърна фрау Ширман. — А неговата жена не може да поддържа магазина. Тя не знае изобщо нищо за музика.

Кирш спря.

— Музика?

— Осем счупени ребра, а лицето му се е издуло като балон. Те са пробили единия му дроб.

— Той е продавал музика?

Фрау Ширман вдигна нагоре очи и го погледна с млечните си зеници.

— Малкото площадче на края на „Гренадирщрасе“. С червеното кадифе на витрината.

Той познаваше магазинчето. То беше там, където беше купил една грамофонна плоча вечерта, когато за първи път беше видял Мария. Опита се да си представи мъжа, който го беше обслужил, но всичко, което можа да си спомни, бяха неговите правоъгълни очила.

— Разбира се. Изпратете на хер Бронщайн моите най-добри пожелания.

Кирш продължи по стъпалата нагоре, но фрау Ширман не помръдна.

— О, д-р Кирш? Преди малко имахте посетител. Видяхте ли го?

— Посетител?

— Един мъж на име Бухер. Каза, че ще ви чака в автомобила си.

Кирш не беше забелязал никаква кола отвън. Името Бухер не му говореше нищо.

— Какво искаше той?

— Имал нещо да ви предаде, каза, но не искаше да го остави. Едър мъж. Не исках да го пусна вътре. Трябваше ли да го пусна?

Дойде му наум, че в клиниката веднъж беше имал пациент на име Бухер, параноичен шизофреник с история с насилие. Или пък беше Бухнер?

— Не, фрау Ширман — каза той. — Имали сте право да бъдете предпазлива.

Кирш имаше тясно писалищно бюро със сгъващ се капак, което беше купил от един търговец на стоки втора ръка на „Курфюрстендам“. Това беше единственото нещо в стаята му, което можеше да се заключва, освен гардероба, но той беше сигурен, че фрау Ширман имаше ключ за него. Именно в бюрото той пазеше писмата на Алма, един албум с изрезки, спомени и фотографии от миналото, които не искаше да бъдат разглеждани от други, нито изхвърляни. Там криеше салварзана и иглите за инжекции, както и книгата на Макс, който му я бе дал последната сутрин в Мекленбург: Специална и обща теория на относителността. Популярно изложение.

Той взе книгата — Библията на Макс и внимателно я разгърна. Беше започнал да я чете, когато Макс замина за фронта, но скоро я остави. Може и да е общодостъпна, но изискваше повече съсредоточаване, отколкото той беше склонен да й отдаде. Освен това той не беше склонен да отдаде вниманието си на книга на пацифист, човек, чиято лоялност към Отечеството беше в най-добрия случай невидима, и който гледаше на жертвите на своите съотечественици с безразличие.

Една случка особено силно беше настроила Кирш срещу него. Два месеца след началото на войната 93-ма от най-именитите учени на Германия бяха поставили имената си под отворено писмо, озаглавено Апел към културния свят. То беше публикувано във всички водещи ежедневници и преведено на десет чужди езика. Неговата цел беше да защити каузата на Германия в чужбина и да оправдае накърняването на неутралитета на Белгия. Войната, обясняваше се в писмото, била война на самозащита, която била натрапена на Германия от нейните врагове. Повечето от колегите на Айнщайн бяха подписали апела, включително неговият наставник Макс Планк.

Работата на Планк върху енергийните кванти беше съществена за делото на Айнщайн. Планк беше човекът, който беше подмамил Айнщайн да се върне в Германия, като се измъкне от неизвестността си в Швейцария, Планк, който беше пропагандирал Специалната теория на относителността, помагайки тя да бъде приета от научния свят. Но Айнщайн все пак не беше подписал апела. Неговото име, доколкото то изобщо се появяваше, се четеше върху левичарските апели за създаване на обединена Европа и върху памфлети, в които вина за войната се откриваше в извратената мъжка психология. Изглежда, за Айнщайн във войната нямаше справедливост, нямаше правилно и погрешно. Имаше само лудост, вродено, колективно умопомрачение, замъгляващо свободната воля и личния интерес на индивида. Когато войната се проточи, година след година, даже тези повърхностни прояви изчезнаха, като че ли самият Айнщайн повече не виждаше никакъв смисъл в тях. Германия — всъщност цяла Европа — беше една лудница. А лудостта не беше вече някакво състояние, което науката можеше да излекува.

Обаче Айнщайн не напусна страната. Той не се върна в Швейцария, нито прие някакъв пост в неутрална Холандия, където животът му можеше да бъде по-лесен. Очевидно лудницата имаше своите привлекателни страни. Това беше времето, когато той завърши Общата теория на относителността, неговото най-важно дело дотогава. Бидейки скаран с хората около себе си, откъснат от всякакви разговори извън научните, нищо не замъгляваше визията му, нито притъпяваше интелигентността му: ако такова нещо се случеше, то само ги изостряше.

Войната отиваше към края си. Кирш се чувстваше объркан, загубен. Никой не можеше да обясни внезапната парализа на западния фронт, както и никой не можеше да обясни самата война. Разбира се, генералите също не биха могли да ги обяснят. Думата поражение никога не мина през устните им. В разговорите всичко опираше до предателство: на армията, на работническата класа; преди всичко на двата милиона мъртви.

Войната не можеше да свърши, защото те още не бяха победили. И винаги вървяха към победа.

Хората искаха отговори. Кирш искаше отговори. Той искаше да знае за какво е било всичко това. Всяко действие имаше причина — така му казваше разумът — но какво беше причинило тази война? Той винаги беше приемал за даденост, че европейската цивилизация води света в областта на промишлеността, изкуството и науката. Но към каква цел беше водила сега тя света? В този момент Алберт Айнщайн излезе на сцената; един човек, който винаги беше прав, докато останалата част от човешката раса грешеше. Пророк, който установяваше истината.

За Кирш всичко започна с Berliner Illustrierte Zeitung на 14 декември 1919 г. Първата страница на вестника още беше в неговия албум с изрезки. Там беше показана фотография на Айнщайн, с очи, гледащи надолу, а пръстите на едната му ръка бяха свити замислено под челюстта му. Отдолу беше написано:

Нов гигант в световната история: Алберт Айнщайн, чиито проучвания напълно разбиват нашите представи за природата и се нареждат наравно с откритията на Коперник, Кеплер и Нютон.

Теориите на Айнщайн за светлината бяха най-сетне потвърдени чрез наблюдения. Британски астрономи бяха регистрирали отклоняването на звезден лъч от гравитационното поле на Слънцето точно в същата степен, каквато беше предсказал Айнщайн. Всяко периодично издание в Берлин оповестяваше новините в тази област. Лицето на Айнщайн беше навсякъде. Оказа се обаче, че германската преса не е на първата линия в обхващането и отразяването на събитието. Вестниците в Америка и Великобритания пишеха за него дни наред. Нямаше значение, че физикът е германец или че неговите открития нямат очевидни практически последици. Нямаше значение, че теорията е математическа и трудна за възприемане — американската преса съобщаваше, че само 12 души в целия свят я разбирали. Това, което имаше значение, беше, че тя преобърна всичко, което се смяташе за установено във физиката дотогава. Старите „сигурни“ знания за механичната вселена, върховните постижения на европейската мисъл, бяха разобличени като фикция, недоказан плод на фантазии, в крайна сметка като научна фантастика. На тяхно място дойде една вселена, чиято природа може да бъде възприета от човешкия разум по начина, по който се възприема едно математическо доказателство, но което, като безкрайността или Божественото намерение, не може никога да бъде истински схванато дори само почувствано — освен може би от самия Айнщайн и дванайсетте неназовани Светли умове, описани в New York Times.

Кирш беше сред тълпите, които се катереха по дърветата, за да го зърнат. Той беше измежду онези, които се тълпяха на неговите лекции в Берлинския университет. Хиляди правеха същото. Разговори за Айнщайн имаше навсякъде. В баровете и опашките в магазините, хора, в чиито глави никога не беше хрумвала мисъл за същността на светлината или гравитацията, споряха върху значението на неговото дело. Седнал в задимената тъмнина на киносалона, Кирш гледаше кинопрегледите: навсякъде вървеше Айнщайн, тълпите се събираха заради него. Държавни мъже, монарси и филмови звезди се натискаха да бъдат видени до него. Кирш гледаше триумфалните му посещения в Лондон, Париж и Ню Йорк, след това в Скандинавия, Южна Америка и Япония: Айнщайн на подиуми, Айнщайн слиза от океански лайнери или открити лимузини, Айнщайн чертае диаграми на черни дъски, говори, усмихва се или се ръкува, винаги в море от лица, обърнати към него, като морски летовници на плажа, които се наслаждават на блясъка на лъчите на изгряващо ново слънце. Враговете на Айнщайн, националистите и антисемитите започнаха да го наричат „еврейския светец“. Към края на годината той стана най-известното лице в света.

Кирш не се радваше на Айнщайновата слава. За него това беше натрапване. Макс би застанал там, начело на милионите. Макс чувстваше инстинктивно истината на Айнщайновата визия, беше я погълнал и разбрал много преди тя да беше достигнала до вестниците. Той беше прозрял какво щеше да дойде. Последните дни и седмици на своя живот беше живял във вселената на Айнщайн.

Тогава Кирш най-сетне отново обърна внимание на книгата. Беше очевидно, че Макс няма да се върне никога. Кирш нямаше да има пътеводен съветник при навлизането си в странната вселена на Айнщайн, освен самия учен. Ако искаше да научи неговите тайни, ако искаше да види, каквото беше видял Макс, трябваше да пътува сам из тази вселена.

 

 

Когато бил дете, казвал Айнщайн, се смятало, че пространството и времето съставят една универсална координатна система, една невидима кутия, във вътрешността на която обикаляли галактиките, а планетите се въртели около осите си. Един километър винаги бил един километър, независимо къде се измервал; а времето тиктакало с еднаква скорост в цялата вселена. Всеки обект, всяка позиция и траектория можели да бъдат измерени спрямо тази абсолютна скала. Движението на обектите или на наблюдателите, независимо колко бързо било то, не променяло нищо. Това беше представа, основана на всекидневните преживявания и опит на хората, чийто живот е бил управляван с точността и последователността на часовников механизъм — със смяната на дните и нощите, на приливите и отливите, на сезоните и на фиксираната география на планетата Земя. Това беше вселена, управлявана от законите на Нютон за движението и гравитацията; един небесен механизъм, балансиран, точен и предсказуем. Това беше една вселена, в която нищо не се случваше без причина, в която всяко случващо се нещо си имаше причина, т.е. беше последствие на друго нещо. Това беше вселена, в която, за да узнаеш нещо за бъдещето, трябваше да узнаеш всичко за миналото.

Но по времето, когато Айнщайн бил студент, започнали да се появяват пукнатини в свещената идея за абсолютната ска̀ла. Наблюдения в областта на електромагнетизма, науката за светлинните вълни и електричеството се оказваха много трудни за обяснение. Най-напред в Берлин, а после и в Америка физици проведоха експерименти за измерване на влиянието на движението на Земята върху скоростта на светлината. Тези учени знаеха, че Земята обикаля около Слънцето, като всяка секунда изминава по 30 километра, като в същото време се върти около оста си. Прилагайки метода на триангулацията, те сравниха скоростта на светлината, която напуска Земята по посока на движението по орбитата й с тази на светлинни лъчи, отправяни в обратната посока. Те очакваха, че скоростта на планетата ще се прибавя към скоростта на светлинните лъчи в едната посока и ще се изважда от тяхната скорост в другата посока. В механичната вселена^[1], където времето и пространството се смятаха за фиксирани, скоростите трябваше да се събират^[2]. Скоростта на човек, намиращ се в движещ се влак и ходещ в коридора на влака напред, т.е. по посока на движението, за наблюдател от външния спрямо влака свят, е просто равна на сумата от скоростта на крачещия спрямо влака човек и скоростта на препускащия влак. По отношение на светлината обаче експериментите дадоха друг резултат: независимо от това с каква скорост се движеше източникът на светлина, или в каква посока, светлината от този източник достигаше до наблюдателя винаги точно с една и съща скорост. Светлината — всъщност не само видимата, а целият спектър на електромагнитните лъчения от радиовълните до рентгеновите лъчи — не се подчиняваше на Законите за движението на Нютон. Към, съответно от, нейната скорост не можеше нищо да бъде прибавяно, съответно изваждано.

Работейки сам в Швейцария, Алберт Айнщайн се осмели да попита дали проблемът не беше в самата абсолютна координатна система. В края на краищата се оказа, че, както етерът, тя е една абстрактна конструкция на човешкия разум и няма доказуемо осезателно съществуване. Никаква невидима кутия не заобикаля вселената, никакъв часовник не тиктака в нейното сърце. Тези концепции принадлежаха на царството на метафизиката. Светлината обаче беше измерваема, наблюдаема. И нейната скорост във вакуум беше винаги постоянна. Как ще изглежда тогава един модел на вселената, ако нейните закони се основават на това?

Разстоянието, което е изминал един обект, се намира, като се умножи неговата скорост по времето, което се е движил. Влак, пътуващ със скорост 80 километра в час, за половин час ще измине 40 километра. Светлината обаче не обръща внимание на разстоянието или времето. Нейната скорост остава същата дори когато тялото, което я излъчва, фучи през пространството с огромна скорост. На какво тогава въздейства това добавъчно движение, движението на излъчващото тяло? Ако то не влияе на скоростта на светлината, тогава остават единствено другите два елемента в уравнението — пространството, от една страна и времето, от друга. Тях би трябвало да променя, защото са местни, гъвкави, податливи на промяна, относителни. Айнщайн разбрал, че движението не се случва, независимо от пространството и времето, както диктувал общоприетият смисъл. То ги променяло.

Математиката на Айнщайн разтърсила самите принципи на научното наблюдение, възприети от времето на Галилей. Ето защо я обичаше Макс.

Стотици години наред астрономите си бяха блъскали главите да подобрят точността на техните измервателни уреди, на техните телескопи, астролаби и секстанти, само за да установят в края на краищата, че разстоянието между две точки не може да бъде измерено по никакъв обективен начин. Това разстояние не беше просто отношение между двете точки. То включваше също наблюдателя, чието отношение към двете точки директно влияеше на резултата от измерването. Що се отнася до интервалите от време, те също нямаха абсолютна стойност, защото протичането на времето зависеше директно от отношението между обекта и наблюдателя. Това, което Човекът беше приел да бъде вселената, беше всъщност само субективното му възприятие за вселената, видяно в една специфична координатна система.

Макс беше говорил за това откритие в монолози около масата на вечеря, без да си поема дъх, при което единствено техният баща претендираше, че разбира нещо. За останалите от семейството това беше продукт на суперактивно въображение, стоене до късно през нощта или начален пристъп на треска. Защото в тази странна нова вселена работещите часовници се движеха по-бавно от спрелите. Времето на екватора течеше по-бавно от това на полюсите. Различни наблюдатели можеха да възприемат две събития като случващи се в различна последователност, докато други можеха да ги виждат като едновременни. Техните възприятия можеха да бъдат различни, но никое от тях нямаше да бъде грешно. Ако дименсиите на пространството и времето бяха относителни, можеше да има толкова верни отговори, колкото бяха наблюдателите.

Специалната теория на относителността беше публикувана, когато Кирш е бил още момче. Но тогава е нямало нито големи заглавия във вестниците, нито тълпи от зрители, жадни да зърнат ясновидеца, поднасящ тази теория. Скептицизмът на неговото семейство беше универсален. Даже мнозина физици смятаха, че Айнщайн се занимава само с теоретични проблеми на астрономическите наблюдения, а не със същността на самата реалност. Едва когато разпростря относителността върху законите на гравитацията, доминантна сила във вселената, на повечето от тях им стана ясно, че той изгражда съвършено нов модел на миросъзданието, в който скоростта на светлината е негов основополагащ принцип. Защото докато движението влияеше на времето и пространството, можеше да се наблюдава фактът, че гравитацията влияе върху движението. За да се убедите в това, трябваше само да излезете и да отидете до някое ябълково дърво.

Единадесет години Айнщайн работи, за да получи уравненията, фокусничейки и жонглирайки, за да съвмести Нютоновите закони за движението с новата геометрия на гъвкавото пространство. Той завърши Общата теория на относителността през 1916 г., годината на големите офанзиви на Западния фронт. Докато армиите се сблъскваха при Вердюн и при реката Сома в отчаян опит да преначертаят европейските граници според техните желания и представи, Айнщайн продължаваше да работи мирно и спокойно, лишавайки пространството и времето от всякаква обективна реалност. В този нов модел на света материята и пространството бяха част от един-единствен континуум^[3], една постройка, структура на съществуванието, непрекъснато движеща се цяла, неразчленена из вселената, съчетавайки се в различни форми, но никога неизчезваща и неразпадаща се. Геометрията се обуславяше от гравитацията, а гравитацията от масата. Всички фиксирани координатни точки бяха изгонени: те трябваше да бъдат изгонени, защото времето и пространството не бяха нищо друго, освен артефакти^[4] на гравитационното поле. Ако Земята пътешестваше, кръжейки около Слънцето, това не беше благодарение на някаква мистериозна и невидима сила на притеглянето. Това ставаше, защото пространството и времето бяха разтеглени и деформирани поради присъствието на звездата Слънце. Земята пътуваше през изкривено пространство и изкривено време, като трамвай, пътуващ по извити релси около завоя на „Шьонхаузер Алее“.

Това беше работата, която Айнщайн беше завършил в Берлин след години труд на границите на научното познание. Той беше изградил нов свят, точно когато старият свят маршируваше, отивайки на война; той избиваше излишните метафизични вярвания, точно както младежта на Европа беше жертвана, за да ги защитава. Разбираше ли Макс иронията? Това ли беше причината той да даде на брат си книгата на Айнщайн? Или в нея имаше нещо повече от това? Бяха ли откритията, изложени на нейните страници, с мащабите и изумлението от тях, беше ли всичко това предназначено да направи човешките загуби по-незабележими и несъществени, и следователно по-поносими?

Кирш все още разлистваше книгата, когато чу почукване на външната врата долу. Часът беше малко след девет и половина. Той почака да долови шума от отварянето на вратата на фрау Ширман и от суетенето на възрастната жена във вестибюла, но нямаше нищо такова. Почука се отново, този път по-силно. Той можа да чуе потракването на вратата, но фрау Ширман все още не се беше размърдала.

Кирш отиде до прозореца. Неговият изглед към пространството пред сградата беше закрит от малкия каменен балкон и от клоните на едно дърво. До бордюра беше паркиран автомобил, чийто лъскави черни ламарини бяха напръскани с капки дъжд. Той остави книгата и тръгна към площадката на стълбището.

— Фрау Ширман? Ще отворите ли?

Почука се за трети път. Кирш забърза надолу по стълбите, чудейки се защо се мотае неговата хазяйка. Дали се беше уплашила, след като беше научила какво се е случило на хер Бронщайн? Или пък си беше махнала грима и не можеше да допусне да я видят в естествен вид?

Ръката му беше вече върху мандалото, когато нещо го накара да се поколебае. Беше късно, твърде късно за социални посещения.

— Кой е?

Той чу скърцането на пясък по каменната настилка.

— Доктор Кирш? — чу се мъжки глас.

— Какво искате?

— Извинете за безпокойството. Името ми е Бухер. Аз ви търсех преди.

Бухер. Кирш все още не беше сигурен дали това е неговият параноичен шизофреник или не. Включи осветлението.

— Познавам ли ви?

Вратата помръдна леко.

— Нося покана от доктор Фишер. Той ме накара да почакам за отговор.

— Доктор Фишер? Не познавам никакъв доктор Фишер.

— Доктор Ойген Фишер, директор на Института по антропология „Кайзер Вилхелм“.

Кирш беше чувал името на Фишер, знаеше, че го смятат за изтъкнат учен, но помнеше малко от неговите трудове, само онези, които се занимаваха с последствията от смесените бракове между различни раси в южна Африка.

— Той със сигурност знае за вас, доктор Кирш.

Непознатият звучеше обидено, но обидата беше престорена, от театрален тип.

Кирш се поколеба, след това отвори широко вратата. Непознатият отстъпи крачка назад, сваляйки шапката си. Беше по-млад от онзи Бухер, когото Кирш си спомняше, и изглеждаше доста по-умен.

— Доктор Фишер заминава за Мюнхен утре следобед и иска да знае дали можете да се срещнете с него преди това. — Непознатият се усмихна, разкривайки голямото припокриване на горните си предни зъби. — Той се извинява за кратката бележка, която ви праща.

Бухер му подаде един плик и се отдръпна малко, изчаквайки Кирш да прочете съдържанието му. Това беше покана за обяд в хотел „Адлон“. Бях много впечатлен от вашата статия и горещо желая да я дискутирам с вас преди моето заминаване. Кирш беше изненадан. Винаги беше смятал, че неговата статия е прекалено кратка и несъществена, за да впечатли някого. Но тогава си спомни, че Алма му беше казала как баща й я беше показал на някои хора и на всички научни институции, които той поддържаше със своите пари.

— Свободен ли сте утре, доктор Кирш?

Кирш сгъна писмото. Хотел „Адлон“ имаше репутацията да помещава най-добрия ресторант в Берлин.

— Кажете на доктор Фишер, че съм поласкан от оказаната ми чест и приемем поканата му — каза той.