Зое Бек
Старото дете (7)

6.

Когато Мораг почука, беше вече нощ. Тя се промъкна тихо в стаята на Фиона. Отново носеше поднос, този път с храна. Постави го на бюрото.

— Ти не спиш — прошепна тя и се усмихна. — Направих супа. Е, добре де, честно казано, стоплих една от консервите, които донесе баща ти.

Това беше по-добрата алтернатива. Мораг не можеше да готви. Но Фиона бе гладна, сега можеше да изяде какво ли не. Замисли се за миг дали да не каже на Мораг вече да не нарича Роджър неин баща, но тогава щеше да й се наложи да разкаже всичко, а не й се искаше да го прави. Още не.

— Заключена ли е външната врата? — попита тя.

— Разбира се. Сигурно си спала, докато майсторът бе тук? Оправи всичко и сложи още една секретна ключалка. Предполагам, баща ти ще поеме сметката?

Трябваше по-скоро да поговори с нея за това, защото всеки път й ставаше неприятно, когато тя казваше „баща ти“.

— Да, той спомена нещо такова…

— Ще му се обадя да му благодаря. Бихме могли да му…

— Кога ще ходиш на работа? — прекъсна я Фиона.

— О, вкъщи съм си цяла седмица. Успях да отложа всички ангажименти, аз тъй или иначе върша повечето неща онлайн. Паричните преводи, покупките и всичко останало. Така че няма нужда да се страхуваш.

— Благодаря — каза Фиона и опита да седне. Причерня й пред очите и тя падна обратно на възглавницата.

— Ще ти помогна — рече Мораг и седна на ръба на леглото, за да я крепи. — Искаш ли да ми разкажеш какво се случи снощи? — тя я погледна с топла усмивка.

— Ако знаех само…

Фиона си спомняше, че с Мораг бяха отишли на откриването на изложба на една немска артистка. Една галерия в Стокбридж почти цяла вечност бе преговаряла с живеещата в Берлин Астрид Рьокен да дойде с картините си в Шотландия. Тя дълго се бе колебала, защото през последните години се бе концентрирала върху работата с триизмерни обекти, вместо да рисува. В крайна сметка се бе стигнало до компромис и картините й бяха изложени заедно с избрани обекти. Мораг бе възхитена от картините: глави, лица, гримаси. Създадени по време и след престоя на Рьокен в Ню Йорк. Фиона се интересуваше най-вече от обектите: „I adore ту unknown father“^[1] — полемизиране с „Отче наш“, или „Was wiegt der Schnee von gestern“^[2], любимата й работа. Тъкмо бяха застанали пред „Primal Shadows“^[3] и отдаваха дължимото на прецизно изчислените места по купчините пясък, върху които падаха сенките на африканските дървени фигури. Изложбеното пространство се пръскаше по шевовете, лееха се реки от шампанско. Художничката изглеждаше крехка, направо чуплива до галериста, който имаше фигура на професионален боксьор. Имаше жизнерадостно излъчване, шегуваше се с журналистите, привличаше вниманието на по принцип скучаещото арт общество. Само за няколко минути Мораг бе толкова впечатлена от нея, че й се прииска на всяка цена да я снима в документален филм. Тя започна да си пробива път към художничката, а погледът на Фиона срещна напрегнатата физиономия на едно момче, с когото веднъж беше преспала.

— Здрасти — поздрави тя, като опита да съхрани безразличен тон, докато се сети за името му. И за какво си бяха говорили.

— Преди да ме попиташ какво правя тук, аз познавам Астрид — каза той.

Звучеше превзето. Сега вече си спомни. Ян. От Берлин, на двадесет и осем години. Студент в художествената академия или може би вече беше завършил, при немските студенти никога не ставаше съвсем ясно. Правеше нещо в университета; тя, разбира се, бе забравила какво. Беше хубав; вероятно това е била причината да тръгне с него. Нямаше как да е заради прекомерния му чар, освен ако сега не се държеше доста по-различно, отколкото при предишната им среща.

— Да, да, от Берлин, нали? — попита Фиона, само и само да каже нещо.

— Организирах там една нейна изложба. Още преди три години.

— Поздравихте ли се вече?

— Още преди няколко часа. Посрещнах я на летището.

— Колко хубаво.

— Да.

Настъпи напрегнато мълчание, докато най-накрая мина сервитьор с шампанско. Фиона изгълта чашата си и побърза да вземе нова, пълна.

— Ти така и не ми се обади.

Поредният от онази порода, значи. Тя трескаво се опитваше да си спомни как бе минала онази вечер с него. Къде се бяха запознали? Може би на някоя изложба? Не, в галерията. Дълго си бяха говорили за Нео Раух и Даниел Рихтер^[4]. Той смяташе, че Нео Раух не е лош, но пламенно и искрено обичаше Даниел Рихтер, заради което и задълбаха в спор. И затова я покани на вечеря. Малко непохватно и срамежливо, и именно това я бе привлякло. Висок, слаб, с къса тъмна коса, малко блед, с големи рогови очила, като на Джарвис Кокър^[5] — почти никой не носеше такива, освен, както бе видно, студентите от художествената академия в Берлин.

Бяха отишли във „Валвона и Крола“^[6] и Ян бе истински възхитен от това, че е родена в Берлин. Разбира се, обеща да й покаже този град, нали тя всъщност почти не беше живяла там. След няколко бутилки вино, които той, горкичкият, мъжки плати, те се бяха озовали в неговото жилище и в леглото му, беше й дал своя телефон, защото Фиона не даваше своя на никого, и тя вероятно му бе казала, че ще му се обади, защото винаги казваше така.

— Ами загубих си телефона и се наложи да взема нова карта — стандартното й оправдание. В списъка с оправдания то бе далеч пред „Бях много заета“.

— Хм. И какъв имаш сега?

Тя го погледна учудено.

— Какво имаш предвид?

— Мобилния ти телефон. Нали имаш нов, какъв е? На коя фирма?

Странен тип. Добре беше направила, като не го потърси отново.

— Ами не знам, не обръщам внимание на подобни неща. Можеше да ме намериш в галерията — смени темата тя.

Той дълго я гледа. Тя започна да губи търпение, изпи си чашата, огледа се да види къде може да получи още.

— Бях там.

— Моля?

— В галерията. Бях там.

Тя поклати глава.

— Никой не ми е предавал нищо. С кого говори?

— Не съм влизал вътре. Седях в кафето отсреща и те наблюдавах.

Или този Ян бе напълно превъртял, или й се подиграваше. Тя се засмя, макар и малко несигурно.

— Не, наистина. Не всеки ден и не от сутрин до вечер, но ходих там. Един-два пъти седмично. Но ти никога не погледна към мен.

— Та аз не съм знаела, че си там.

Той отново се взря в нея, без да продума. Фиона се страхуваше, че сега ще роди някоя фраза от рода „Надявах се да усетиш, че съм там“. Затова каза:

— Трябва да потърся моята приятелка. Загубих я някъде.

Той я хвана за ръката.

— С Астрид отидоха някъде отзад. Сигурно си говорят и не искат да ги безпокоят.

Тя се опита да се освободи от ръката му, но той не я пусна.

— Искам още нещо за пиене.

Ян взе чашата от ръката й.

— Ще ти донеса нещо.

Той изчезна в тълпата, а тя започна да се оглежда за познати. Обикновено познаваше повечето хора, това общество в Единбург бе обозримо. Само по волята на случая точно в този момент бе заобиколена от непознати лица. Все пак познаваше един мъж, застанал близо до входа. Той се обърна с гръб, щом я забеляза. Беше с жена си. След това се върна Ян и пъхна чаша в ръката й.

— Cheers^[7] — каза той и отпи от шампанското си.

Фиона гаврътна своята чаша, без да отговори. Не беше ги броила. Може би беше петата, а може би осмата. Просто искаше да се напие.

И от този момент спомените й избледняваха. Дали Ян й беше сложил нещо в чашата? Или някой друг? Най-вероятно беше така. През цялото време наоколо се блъскаха. През цялото време се настъпваха. Струваше й се, че по-късно бе говорила с Мораг. Мислеше, че си спомня как говори с някакви други хора. Но къде бе изчезнал Ян?

— Трябва да ми помогнеш — каза Фиона, без да обръща внимание на супата. — Кога ме видя за последно?

— Преди да говоря с Астрид. Отидохме в офиса в дъното, исках да я убедя да направим документален филм — каза Мораг.

— Не, не, говорихме още веднъж! — Фиона разтърка лицето си с ръце. Те бяха леденостудени. — Сигурна ли си? Моля те, помисли!

Мораг я погледна учудено.

— Как ти хрумна това? — тя седна до Фиона и я прегърна през рамото. — Когато се върнах в изложбената зала, теб вече те нямаше. Мислех, че си тръгнала с някой тип.

Фиона поклати глава.

— Не, не, говорихме, сигурна съм. А онзи Ян видя ли го?

— Ян ли?

— Разказвала съм ти за него, онзи студент от Берлин… Не съм ли ти разказвала?

— Онзи, с когото беше ходила във „Валвона и Крола“ ли?

— Същият.

— Ах! Чакай, той не е ли познат на Астрид?

— Да! Спомняш ли си за него?

— След това той седя с нас в офиса… Но само за кратко. Не мога да ти кажа точно кога е било това — тя се усмихна на Фиона. — Всичко ще се оправи, сигурна съм. А сега хапни нещо, преди отново да е изстинало. Все още си съвсем бледа — с тези думи тя стана и излезе от стаята.

Фиона се домъкна до бюрото и започна да яде. Супата от консерва не само че миришеше неясно на какво, но и вкусът й също беше такъв. След като изяде половината от супата, силите й се изчерпаха и тя остави лъжицата да потъне в нея. Чувстваше се още по-изтощена от преди яденето, на челото й беше избила пот. Тя скръсти ръце върху бюрото, положи главата си на тях. Мораг, най-вярната й приятелка… Ако вчера не й беше хрумнала онази идея за документалния филм, щеше да остане при Фиона и всичко щеше да е наред. Фиона и Мораг от две години бяха заедно почти всеки ден. По онова време някой ги беше запознал, защото и двете си търсеха жилище и нито едната от тях не можеше да си позволи да наеме апартамент сама. Млада жена на същата възраст и също с креативна професия — това много допадна на Фиона. Двете веднага почувстваха взаимна симпатия, Мораг очевидно се възхищаваше от нея и това ласкаеше Фиона. Не след дълго бяха открили това чудесно жилище на Форт Стрийт в Броутън и дори го получиха. Полека-лека Мораг все повече възприемаше стила на Фиона. Що се отнася до дрехите и грима, двете си приличаха от самото начало. Мораг всъщност промени само прическата си и веднага станаха известни като лудите близначки. Понякога, когато я заговаряха за Мораг, тя се правеше на малко изнервена от нея, подбелваше очи или въздишаше. Само за да покаже на всички кой задава тона. Всъщност достатъчно често се случваше така, че Мораг решаваше да пробва някой нов стил или й хрумваше някоя шантава идея за следващото парти.

Главата на Фиона започна да натежава, мислите й се преплитаха. „Ако само Мораг беше останала при мен…“, това беше последното, което си помисли, преди да заспи.

Залцбург, януари 1980 година

Фредерик се криеше зад новия брой на „Щандарт“. Независимо от това поне половината от посетителите на кафе „Базар“^[8] го бяха познали. Преди няколко дни снимката му беше във всички булевардни вестници, редом с дописките за Фолкер Шльондорф, Гюнтер Грас и „Тенекиеният барабан“, защото филмът беше спечелил поредна награда. Снимки на Фредерик се бяха появили и в някои от сериозните издания, в крайна сметка той не бе кой да е и това особено важеше за малък град като Залцбург. Ако зависеше от него, щеше да се срещне с Петер в хотелската стая, но приятелят му бе настоял да се видят в кафенето. Гласът му звучеше странно, различно от обикновено, а сега отгоре на всичкото закъсняваше, Фредерик чакаше вече от половин час. Със сигурност искаше да му каже, че приятелството им е приключило. Или поне определено да се дистанцира от него. Такова нещо не се казва по телефона, особено на стар приятел. И Петер вероятно искаше разговорът да се проведе на неутрална територия. Само че не беше съобразил, че сега ще го видят с Фредерик на публично място. Може би пък бе избрал кафе „Базар“ именно по тази причина, за да покаже открито, че не е приятел на Фредерик. Значи щеше да е доста неприятно. Сякаш неприятностите заради жена му му бяха малко.

От появата й в предаването „Дреешайбе“ по телевизия ZDF бяха минали пет дни. Фредерик не знаеше нищо за това, дори не подозираше нищо, докато агентът му не се бе обадил в хотела, за да му каже да си пусне телевизора, в Залцбург ZDF се хващаше без проблеми. В първия момент Фредерик си бе помислил, че става дума за предстоящата седмица на Моцарт, за концертите му. Но после видя на екрана Карла, водещият я представи като най-влиятелния куратор и организатор на търгове в Германия. Водещият говореше за следващия аукцион на Карла, една ретроспектива на Лий Милър, зададе някакъв въпрос и с професионална усмивка зачака отговора на Карла. Той обаче не последва. Вместо това Карла погледна право в камерата, кръстоса крака и с ясен и силен глас заяви, че това не е причината да участва в предаването. Всъщност била дошла заради дъщеря си, заради изчезналата си дъщеря, която била подменена от някого с болно дете и сега искала да отправи апел към родителите на това болно дете най-накрая да се свържат с нея. Нямало да подава иск срещу тях. Единственото, което искала, било да получи обратно дъщеря си Фелицитас. След това показа пред камерата големи снимки на Флис с думите: „Това не е моята дъщеря. Подхвърлиха ми я.“ Камерата показа снимките на детето му в едър план, деформациите вследствие на болестта си личаха много добре. Карла показа друга снимка, на Фелицитас на два месеца: „Това е моята дъщеря. Искам си я обратно.“

Той продължаваше да държи телефонната слушалка долепена до ухото си, беше забравил за нея, когато чу как агентът му шумно си поема дъх: Какво прави тя там, какво я е прихванало?

Публиката неспокойно зашумя. Водещият едва успя да прикрие изненадата си, трябваше му известно време да се овладее, за да бъде в състояние да започне да я пита какво, къде и кога, така тя получи още четири минути ефирно време, преди режисьорът да пусне следващия репортаж. Четири минути, през които тя се опитваше да убеди целия свят, че нейната дъщеря изобщо не е нейна дъщеря. Четири минути, през които всеки седнал пред телевизора разбра, че Карла Арним напълно е загубила разсъдъка си. И че Фредерик Арним има луда жена и болна дъщеря. Четири минути, които разбиха напълно кариерата му.

На другия ден вестниците се нахвърлиха върху Карла и публичната й изява, заглавията бяха унищожителни. Докато някои спекулираха с това, че в историята на Карла може да има нещо вярно, един булеварден вестник пишеше за една побъркана, която с всякакви средства се опитва да се отърве от болното си дете. Репортерите бяха научили, че Карла няколко месеца е прекарала в психиатрията и още на следващия ден вече нямаше вестник, в който историята с размяната на детето да се взема на сериозно. Карла беше лошата майка на нацията, може и да имаше някои, които се отнасяха със съчувствие заради тежкото заболяване на Флис, но Фредерик се съмняваше в това. Във всяко издание имаше изчерпателни текстове за синдрома на Хътчинсън-Гилфорд, един експерт от Мюнхен беше дал пространно интервю на някакъв таблоид. От него Фредерик обаче не научи нищо повече от онази основна информация за болестта, която даваха медицинските справочници. Заглавието гласеше: „Истината за старите деца.“

Статията бе илюстрирана с малък портрет на експерта, а до него голяма снимка на силно засегнато от синдрома на Даун дете, придружена от текст: „Родителите на тези деца също страдат.“

Австрийските издания също бяха подхванали цялата история и първата им работа бе да се захванат с Фредерик, защото той тъкмо беше в Австрия, за да открие Моцартовия фестивал, защото в момента много се обсъждаше една професура в „Моцартеум“^[9] (за това Фредерик, разбира се, не знаеше нищо). Името му само се споменаваше, без по-нататъшни коментари — той се притесняваше да не го обвинят, че прекарва прекалено малко време със съпругата си и децата, но го смущаваше и фактът, че сега снимката му се появяваше в пресата ежедневно, не малка, в рубриките за култура, които така и така се четат от малцина, а по първите страници, в голям формат. Беше съсипан, дамгосан, жена му бе разбила живота му, а със сигурност биха могли да се оправят, ако тя си бе седяла мирно, ако в един момент се бе примирила с положението.

Агентът му се обаждаше веднъж дневно, за да каже: „Ще изчакаме да отшуми, просто ще го изчакаме, не вдигам телефона и ако искат да откажат ангажиментите ти, вече трябва да го правят писмено, но ние ще изчакаме всичко да отмине.“

Фредерик беше уверен, че агентът няма още дълго да работи за него.

Както бе сигурен, че Петер скоро няма да му бъде приятел.

Петер дойде най-накрая, с палто, шапка и свободно омотан около врата шал. Той си спести дългите приветствия, поръча на келнера кафе с мляко, дръпна вестника от ръката на Фредерик.

Фредерик нервно се озърна. Никой не му обръщаше внимание. Сигурно хората не го гледаха само сега, докато се озърташе. След това щяха пак да го зяпнат.

— Знаеше ли за това? — поинтересува се Петер.

Фредерик енергично поклати глава. Разбира се, че ако знаеше, щеше да я спре.

— Как можа да се стигне дотам?

В момента той наистина нямаше отговор на този въпрос на приятеля си.

— Колко болна е Карла всъщност?

— За бога — възмути се Фредерик. — Да не би да вярваш на драскачите по вестниците? Това интервю ли е?

— Жена ти… — замислено каза Петер. — Какво ще стане сега с нея?

Фредерик не знаеше. Беше се опитал да се свърже с нея, но тя упорито не вдигаше телефона. Сали му беше казала, че Карла все така не се грижела за Флис, че само си седяла в библиотеката. Почти не се хранела, твърдеше Сали.

— Ще се развеждате ли? — попита тогава Петер без заобикалки.

— Така би било най-добре, нали? — отвърна Фредерик и закри лицето си с ръце, без да е в състояние да роди и една ясна мисъл.

Разбира се, че ще се наложи да се разведе. Ако останеше женен за нея, това би го превърнало в нищожество в очите на обществото. Само ако успееше сега да тегли чертата, ако заемеше позиция, тогава щеше да бъде спасен. Развод, след това да се оттегли за две-три години, докато всичко се уталожи, докато всички забравят. Имаше достатъчно пари, щеше да се справи.

Обаче се страхуваше от това, което щяха да пишат илюстрованите издания. Ще има да бълват страници за него, Карла и Флис. Цели страници!

Ще имат нужда от текст. А кой може да предвиди с какво ще пълнят страниците си? Да, сега определено трябваше да стои настрана от Карла.

— Би било най-добре — повтори той и не посмя да погледне приятеля си.

— Сега в никакъв случай не бива да се развеждаш. Трябва да бъдеш до нея — каза Петер. — Тя си е за болница, но само не се развеждай. Ще те обявят за страхливец.

Фредерик не разбираше. Целият свят говореше, че жена му е луда, но ако той се разведе, нямало да гледат с добро око на него, така ли? Не беше ли по-добре да покаже ясно позицията си?

Едва сега погледна приятеля си в очите, видя, че той го гледа така сериозно, както не го бе гледал никога досега.

— Трябва да останеш с нея, независимо от всичко. Само да бях знаел преди това, какво се случва при вас — каза Петер. — Щях да се опитам да помогна. Все щях да измисля нещо. В никакъв случай не биваше да се оправяш сам.

Фредерик вдигна рамене. Опита се да му покаже колко го бе притеснило всичко това, доколко налудничаво би звучала за всеки фикс идеята на Карла за разменените деца. Такива неща не се афишират, не се споделят дори с най-добрия приятел.

— Трябваше да говориш само с мен — каза Петер и тъжно поклати глава. — Не ти ли бях добър приятел?

Сега, мислеше си Фредерик, сега ще му каже, че повече не са никакви приятели. Значи така, с лека ръка, той обвиняваше него, Фредерик, че не му се е доверил. Вместо да каже направо: „Срам ме е от теб, от жена ти и от това безобразно дете, не искам вече да имам нищо общо с вас.“

— Напротив, ти беше най-добрият приятел, когото съм имал — каза Фредерик, — и разбирам защо се отвръщаш от мен.

Какво друго можеше да каже. По-добре бе всичко да приключи час по-скоро.

— Да се отвръщам ли? — гневно възкликна Петер.

И сега хората вече не си правеха труда да ги гледат само тайно. Бяха ги зяпнали с любопитство. Петер тържествено сложи ръка на рамото на Фредерик и му каза:

— Искрено ти се възхищавам, приятелю. И аз не съм единствен. Целият свят ти се възхищава за това как понасяш съдбата си. Не ти е лесно, за бога. И никога не си се оплаквал.

Петер сведе глава.

— Целият свят ли? — изломоти Фредерик, без да разбира нищо.

— Целият свят — повтори Петер. — Искат те в „Моцартеум“ и между нас да си остане, готови са да бъдат много щедри.

Фредерик продължаваше да не разбира.

— Ти си герой. Изключителен, блестящ пианист и освен това герой. Тежката съдба, това е твоят ключ към успеха. През цялото време имах чувството, че свириш с много по-голяма дълбочина, отколкото преди две години и сега вече знам защо.

— По-голяма дълбочина — повтори Фредерик; нямаше никаква представа как да разбира всичко това. Подигравка, сарказъм, ирония — думите на приятеля му не биха могли да бъдат нещо друго.

Той проумя какво се случваше, едва когато ръководителят на Моцартовия фестивал се втурна в заведението и гръмогласно го поздрави.

— Драги ми Арним — извика той и разпери ръце, като едва не помете таблата на претичващия край него келнер. — Драги ми Арним, колко се радвам да ви видя, хайде да вечеряме заедно днес.

Само след няколко секунди един господин, който седеше две маси по-нататък и не спираше да пуши, се изправи, прекъсна поканата за вечеря и се представи на Фредерик като радио редактор в ORF. Надявал се да го срещне в Залцбург, щял още днес да го потърси в хотела, за да уговори интервю с него, сега бил най-подходящият момент за това. Най-подходящият момент, за да покаже що за човек е Фредерик. Какво му се налагаше да понася така геройски. Какво го вълнуваше и придаваше дълбочина на свиренето му.

Фредерик нямаше никаква представа дали е започнал да свири с повече чувство или не. По-скоро смяташе, че претупва разсеяно последните концерти. Добре, че можеше да черпи от репертоара си, не се искаше нищо ново. Но повече дълбочина? Дали ще кажат същото за начина, по който свиреше Моцарт?

— И за това трябва да говорим — как стана така, че най-сетне свирите Моцарт? — възкликна редакторът. — Дали причината е, че Моцарт, както твърдят, е особено подходящ за малки деца?

Фредерик кимна смутено, благодари, разбра се за срещи с хората, остави се да го потупват по рамото.

Когато отново останаха сами с Петер, приятелят му каза:

— Каквото и да се случва, само не се развеждай.

О, не, не би го сторил. И защо да го прави? Трябваше да е направо благодарен на Карла, че се беше представила като побърканата на десетилетието в „Дреешайбе“.