Зое Бек
Старото дете (23)

22.

— И вие смятате, че тази жена, при която сега отива вашият познат, е ваша майка? — попита доктор Лойд.

Фиона кимна и му подаде разпечатка, която бе направила на снимката на Карла Арним. Той дълго гледа снимката и след това каза:

— Наистина има прилика.

Фиона плъзна поглед из стаята. Дебел килим, стените — боядисани в тъмночервено. Високи библиотеки, писалище, два стола за посетители. Беше казала, че не иска събеседване с терапевт, искаше просто разговор. Затова сега седяха в кабинета му. Тя констатира, че тук нямаше никакви семейни снимки. Отбеляза и това, че той не носеше венчална халка. Беше привлекателен, нямаше никаква причина да не е женен. Не беше и гей. Фиона веднага разпознаваше гейовете, независимо от това, колко отдавна бяха женени и колко деца бяха направили. Може би просто не иска да се обвързва?

— Човек може да ни обърка, толкова си приличаме — каза тя и се усмихна.

— В зависимост от ъгъла, под който са снимани, хората могат да си приличат, а в реалния живот да нямат нищо общо помежду си — отбеляза доктор Лойд. — Това единствената нейна снимка ли е, която сте виждали? Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Просто не искам да си създавате прекалено големи надежди.

— Не си ги създавам.

Доктор Лойд за момент я погледна мълчаливо. След това каза:

— Колко важно е за вас да определите произхода си?

Тя обърна очи към тавана.

— Не съм тук, за да водя терапевтични беседи. Казахте, че ще си говорим за каквото поискам. Има две неща: първо, все още не се чувствам достатъчно добре в клиниката ви. И второ, развълнувана съм, защото открих истинските си родители. Във всеки случай мисля, че е така и, честно казано, бих ви била признателна, ако за известно време ме оставите да продължа да вярвам в това — тя отново се усмихна. — Достатъчно рядко ми се случва да се радвам на нещо.

— И също толкова тежка би била депресията, в която ще изпаднете, ако…

— За тази работа имаме хапчета, нали така? — тя се засмя. — Знам какво правя, не се притеснявайте. Просто искам малко да си помечтая и да се порадвам.

Той наведе глава встрани.

— За какво мечтаете?

Тя вдигна рамене.

— Може би най-накрая да стигна донякъде?

— Ами ако биологичните ви родители не могат да ви дадат точно това?

— Защо да не могат? Не смятам да се нанеса при тях или да им искам джобни пари. Само искам да знам коя съм. И с вас се бяхме разбрали да не провеждаме терапевтична беседа — тя шеговито вдигна ръка. — Сега аз съм наред да питам. Защо не сте женен?

— Кой казва, че не съм?

— Съдя по всичко в този кабинет и по вас включително.

Лойд се засмя.

— Добре. Печелите. Не съм женен. Не смятам, че бракът е нещо необходимо. Вие да не би да сте на друго мнение?

Фиона изду устни.

— Всъщност, защо не? Ако двама души наистина се обичат?

— Тогава трябва да ви попитам защо вие не сте омъжена. Но не мога, защото тогава отново ще кажете, че ви подлагам на терапия — ухили се той.

— Не съм, защото, аз… — тя се запъна. Затърси подходящите думи. След това каза замислено: — Защото на тридесет и една все още продължавам да търся себе си, не искам да поема отговорност и чакам изведнъж да се появи някой и всичко да си застане по местата. Може би смятате, че съм достойна за съжаление? Питам ви като човек, не като терапевт.

Той дълго я гледа.

— Но какво ще стане, ако намерите майка си и се окаже, че тя никога не ви е обичала и сега също не може да ви обича?

Тя учудено поклати глава.

— Тя ме е търсила в продължение на повече от тридесет години. Защо да не ме обича?

— Може би целта й е съвсем друга?

— Но каква? Публичност? Тя отдавна я е загубила. Простила се е с целия си живот, защото ме е търсила.

— Да, точно така. Заради вас е загубила живота си. Какво е струвало това на хората около нея? — меко попита доктор Лойд.

Фиона го погледна уплашено.

— Можете ли да поемете тази отговорност? — продължи той. — Преди малко ми казахте, че не се чувствате в състояние да поемете отговорност. Фиона, искам наистина да проумеете какво може да се стовари върху вас. Ако тази жена е вашата майка, което още не е сигурно, значи за последен път ви е виждала като кърмаче. Двете не се познавате. Какво имате да си кажете? И какво смятате да правите в бъдеще?

Фиона го зяпаше с широко отворени очи. Вслушваше се в думите му и се опитваше да задържи радостта у себе си и да не я остави да умре. Най-накрая поклати глава.

— Смятам да мисля за тези неща, чак когато стане окончателно ясно дали това е тя или не — тя вдигна едната си вежда.

— Никаква терапия, значи, а? И какво направихте от цялата работа? Терапевтичен сеанс. Не можете по друг начин, нали? Затова ли не сте женен? — намигна му, за да притъпи остротата на думите си. — Знаете ли какво, уморена съм. От тези, новите хапчета, се чувствам също толкова уморена, колкото от валиума. Прибирам се в стаята си.

Той се надигна.

— Ще ви изпратя. Умората вероятно се дължи на промяната. След няколко дни ще се почувствате много по-добре, обещавам.

Стаята й беше на третия етаж. Тя вяло се изкачи по стълбите, докато психиатърът я придържаше с ръка на гърба. Когато стигнаха до стаята, тя веднага се хвърли на леглото.

— Това е от новите хапчета — сънено промърмори тя. — Не може ли да ми дадете други? Толкова съм скапана…

— Нали вече ви казах…

— Не, от хапчетата е, просто ми повярвайте. Ако има нещо, с което съм запозната, то е с подобни неща — тя вече не можеше да държи очите си отворени.

— Единственото, което искате, е да сте права — каза Лойд.

Фиона не можа да разбере какво имаше предвид. Вече почти се беше унесла.

— Какво става — измънка тя и се опита да стане. Тя примижа насреща му, но виждаше като през матирано стъкло.

— Спете, Фиона, спете — той изгаси лампата, излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си.

Фиона отново се отпусна на леглото и затвори очи. Не след дълго започна да сънува и в съня й се стори, че чува как в ключалката на вратата на стаята се завърта ключ. Веднъж, и още веднъж.