Зое Бек
Старото дете (2)

1.

Всичко, което хората приказваха за кръвта, бяха глупости. За това как нямало значение колко често си припадал, когато някой е кървял пред теб, своята собствена кръв можеш да я гледаш винаги без проблем.

За тази цел човек първо трябваше да знае, че става дума за собствената му кръв.

Фиона изобщо не знаеше, че това е кръв. Реши, че е мастило, защото тъмната течност съвсем не се смесваше с водата и изглеждаше като гъст цигарен дим, който се разпространява в малко помещение. Точно като мастило във вода. За малко да заспи отново. Тогава все пак осъзна, че всъщност не спи в собствената си вана, когато е пълна с вода, а още по-малко по бельо и изобщо, каква беше тази работа с мастилото, явно някой бе решил, че това е много забавно и бе забравил да й го каже.

Тя мига известно време, докато започна да вижда по-ясно: листенца от рози по повърхността на водата, свещи по края на ваната. От радиото в кухнята се носеше кичозен романтичен поп. Не беше нейната честота, но ваната бе нейната. Усещаше как по мокрите й ръце се стича нещо, което бе по-топло от водата. Китките я сърбяха. Понечи да се почеше, но видя, че мастилото течеше от предмишниците й. Не усещаше никаква болка, никаква паника, мислеше си: Окей, малко съм позамаяна, но една линейка няма да е лоша идея. Тогава нещо прещрака в главата й и тя повърна през ръба на ваната.

Всъщност не можеше да гледа кръв. Още по-малко собствената си.

Стигна до телефона, макар че два пъти падна, изпоцапа целия коридор до кухнята с кръв, а там все пак проумя, че е по-добре да превърже китките си. Фиона взе двете кухненски кърпи, които от дни се търкаляха на пода, беше ги използвала да попие един литър кола. Това с превързването сигурно нямаше да стане, защото не бе съвсем в състояние да направи здрав възел. Свита на пода, тя набра номера за спешни случаи. Не можеше да обясни добре на милата дама на другия край какво точно се е случило, защото езикът почти не й се подчиняваше, освен това имаше странен вкус в устата, затова се отказа. За щастие чак след като бе назовала името и адреса си. Или може би не беше казала нищо и онези от централата бяха проверили откъде се обажда.

Използва времето, за да намери друга станция на радиото в кухнята. Тогава очите й се затвориха от само себе си, но тя пееше заедно с песента, която вървеше в момента, за да не заспи.

(Falling about… You took a left off Last Laugh Lane…)^[1].

Десетина минути по-късно някой разби вратата на жилището и нахълта в кухнята. И тогава тя реши, че няма да е зле да подремне малко.

Ню Йорк, Берлин, септември 1978 г.

Казаха му го едва когато каденцата към третата част започна да го удовлетворява. Може пък да е било случайно и новината да бе дошла точно в този момент. Така или иначе, той се радваше, че не го е разбрал преди това. Достатъчно дълго бе работил над каденцата, така че да не звучи като при Вилхелм Кемпф^[2], но пък и да не напомня прекалено Брендел^[3]. И по никакъв начин на Бухбиндер^[4]. Прилика с Бухбиндер — това бе изключено. Където и да идеше Фредерик, Бухбиндер вече беше минал оттам. При това той беше само няколко години по-възрастен от Фредерик. Беше го изпреварил например, записвайки целия Хайдн. Този Бухбиндер… Всъщност той свиреше толкова банално, че на човек да му се повдигне. Но всички си падаха по това.

Фредерик не за първи път се запита дали да не зареже класиката. Или да спре с големите зали, да се покрие някъде, да композира… Камерна музика, може би… Да не е в центъра на вниманието известно време…

Той прогони тази мисъл, както винаги. Искаше да е в центъра на вниманието. Имаше нужда от това. Искаше да продължава да пълни концертните зали. Плочите му да се продават. Искаше да не спират да въртят изпълненията му по радиото. Но той не знаеше как веднъж завинаги да постигне абсолютния връх и това полека го изяждаше. Ексцентричност може би? Като Глен Гулд^[5] — лудият перфекционист, който излизаше на сцена бос, тананикаше си по време на записите и открито изразяваше презрението към късния Моцарт? Моцарт и Бетовен. Точно в кръга на интересите на Бухбиндер, нали? На Бухбиндер, но и на него самия. При все че Фредерик се стараеше да стои настрана от Моцарт. Всички обичаха Моцарт и за него нямаше нищо по-лесно от това да свири Моцарт. Но неговият професор, най-големият авторитет за него, казваше: „Моцарт — това е нещо за деца и начинаещи. Моцарт няма да свирим“. Веднъж изречено, то важеше вечно. Фредерик винаги бе искал да притежава повече от гениалността на този мъж, който свиреше Рахманинов и Равел с нечувана брилянтност, само след като хвърлеше един поглед на нотите. Ексцентричността, отново тя: той живееше само на кафета и цигари, носеха се слухове, че не свири пред публика, защото има проблем с алкохола, разказваха, че по време на последния си концерт в началото на шейсетте се развикал и припаднал, защото някой в публиката изшумолил, докато си свалял сакото. Ексцентричност. Фредерик я жадуваше. Беше се заиграл с приятните композитори, свиреше ги перфектно, чисто и точно — така, както всички искаха да ги слушат. Всъщност не беше много по-различно, отколкото при Бухбиндер. Само дето онзи наистина беше минал навсякъде, където и да отидеше Фредерик. И затова сега Фредерик отделяше толкова внимание на Хайдн и неговите каденци, сякаш от това зависеше благоденствието на планетата.

Доволен, че записът е готов, той помоли тонрежисьора да му пусне още веднъж онзи пасаж, чак след това му казаха новината и потърси телефон. Колко добре, че всичко вече беше зад гърба му. Сега беше подходящ момент да се върне в Германия. Вчера щеше да е катастрофално.

Не че Фредерик Арним не обичаше жена си и не че не го беше грижа за нея. Той по-скоро не беше свикнал да се притеснява за нея. Открай време тя беше здрава, силна и самостоятелна, оставяше му онова свободно пространство, от което се нуждаеше за работата си, именно по тази причина той изобщо можеше да си позволи от близо половин година да е в Канада и САЩ. И затова не разбра много добре какво искаше да му каже онзи лекар по телефона. Карла била получила нервен срив? Имала нужда от психиатрично лечение?

Дори вече на път, в самолета, той продължаваше да не вярва. Зад това сигурно се криеше нещо друго. Някаква изненада? Не, Карла не беше толкова зла, че да го връща вкъщи под предлог, че има някаква болест. От друга страна — нервен срив? Карла не можеше да има нервен срив. Със сигурност ставаше дума за някаква изненада. Всичко си беше наред и тя много добре знаеше, че той няма да се уплаши, защото Фредерик на свой ред много добре знаеше, че Карла не може да има нервен срив.

Карла тъкмо завършваше гимназията, а той беше студент, когато се запознаха. Родителите й бяха приятели на неговия професор и го бяха попитали дали не познава някой, който да посвири на пиано по време на едно градинско празненство. Професорът бе препоръчал него. На собствениците на известната аукционна къща „Манхаймер“! Всеки от състудентите му би се радвал на подобно предложение! А той напротив — прие, само защото спешно му трябваха пари. Не защото умираше от желание цял следобед да седи в зимната градина на вилата в Далем^[6] и да дрънка Гершуин и Портър. Тогава имаше доста по-претенциозна нагласа. Тогава искаше да стане известен с изключителния си стил (какъвто така и не откри у себе си), с нечуван репертоар (какъвто така и не си създаде). Със собствени произведения (каквито никога не написа). Той стана един от най-търсените и добре платени пианисти в света, името му бе познато на всеки, който малко или много се интересуваше от класическа музика, хората ценяха неговото прецизно, чисто, запомнящо се свирене.

Можеше ли да бъде по-скучно?

Той се надяваше да е така. Твърдо вярваше в това. Беше се вкопчил в тази мисъл. Не бе възможно да е най-скучният пианист в света.

Тогава, когато още имаше мечти, той се запозна с Карла Манхаймер, влюби се в нея, както в никоя друга преди това, тичаше след нея така, че сам не можеше да се познае. Разбира се, родителите й не проявяваха само дискретен скептицизъм, а открито си бяха против него. Малко или много талантлив, той произхождаше от добро семейство, с добро име, но без състояние. На Карла не й пукаше за това. Тя беше единствено дете и щеше да наследи всичко. И Фредерик, разбира се, реши да им покаже какво може. Заряза всичките си мечти и се захвана с онова, което умееше най-добре: Бетовен, Хайдн, Шопен, Лист. Ах, да, и Брамс, с него също имаше успехи. От време на време прехвърляше вината за това, че не е станал втори Глен Гулд, на Карла и родителите й. Понякога беше честен със себе си и си признаваше, че не става за тая работа, защото не беше гениален. Само надарен, но не и гениален. Беше малко повечко еснаф. Недостатъчно ексцентричен. Скоро Карла забременя, но продължаваше да му пази гърба. Оправи се с детето и със следването и тъй като родителите й починаха за кратко време един след друг, продължи да се занимава с аукционната къща. С дете, работа по магистратурата и съпруг, който по цял ден седеше пред пианото, при това често доста далеч от Берлин. Нещо повече: според Фредерик тя не само му пазеше гърба, но и го подкрепяше. Никога не му се налагаше да мисли откъде да намери време и пари. Благодарение на нея имаше всички възможности. И благодарение на нея получи достъп до най-висшите кръгове на обществото и стигна дотам, където бе днес. Винаги се беше гордяла с него. Никога не бе хленчила, че той може да прекарва повече време със семейството си. По време на най-голямата криза в живота му тя го напътстваше. Когато нервите му всеки момент можеше да сдадат багажа. Когато ръцете отказваха да му се подчиняват. Жена му открай време беше негова опора.

И сега тази жена имала нервен срив? Това беше смешно.

Тъкмо бе родила второто си дете. Та тя имаше здрави нерви. Не бе страхлива като другите майки, за които Фредерик чуваше от време на време. Не само защото детето беше второ. Още при раждането на Фредерик Джуниър^[7] тя беше спокойна, без никакви притеснения. Карла не получаваше нервни сривове. Той беше човекът, който се сгромолясваше. Не Карла.

Когато на летище Берлин — Тегел не го посрещна никой, се появи първото съмнение. Ако това трябваше да бъде изненада, някой трябваше да го посрещне. Лекарят му беше дал адреса на психиатричното отделение на болница „Бенджамин Франклин“. Не изглеждаше Карла да го чака вкъщи с изненада. Значи все пак се беше случило нещо. Може би с децата? Но за сина му не бе ставало дума. Нито пък за дъщеря му. За Фредерик всичко това бе пълна безсмислица.

Взе такси и помоли да го откара до Хинденбургдам^[8]. Разпита къде да открие доктора, който му се беше обадил. Озова се пред психиатър, който му обясни, че съпругата му е нападнала негов колега. Че във връзка с това прокуратурата е започнала разследване срещу нея за нанасяне на телесна повреда.

И че отказвала да приеме шестмесечната си дъщеря.

Лекарят го заведе при жена му. Бяха я настанили в самостоятелна стая, тя седеше на леглото и прелистваше каталог от някаква изложба. Работеше. Как така е имала нервен срив, след като вече отново работеше?

Щом го видя, тя остави каталога настрана, скочи от леглото и се затича към него да го прегърне. Той също я прегърна — миришеше по-различно от обикновено. Сигурно бе сменила шампоана. Психиатърът остана с тях в стаята и с неподвижно лице и скръстени ръце слушаше, докато тя му обясняваше, че Фелицитас не била Фелицитас. Че очевидно ставало дума за някаква грешка. Тя говореше със спокоен, твърд глас, който звучеше разумно и трезво, както винаги. Или почти.

Той дочуваше потиснат страх. Това бе един нюанс, който никога досега не беше долавял у нея.

Друга жена взела Фелицитас, каза тя. Другата жена щяла да забележи това и да я върне, нали?

Фредерик погледна психиатъра. Лицето му остана неподвижно.

След това лекарят му показа Фелицитас. Беше обещал на Карла да я огледа внимателно, което и направи. Носеше си снимка на Фелицитас, точно на две седмици. Тогава беше видял дъщеря си за последен път. Фредерик показа снимката на доктора и той също я погледна внимателно. Подаде я на една медицинска сестра, която още по-внимателно се вторачи в нея, докато всички единодушно не се съгласиха, че шестмесечното дете, което лежеше пред тях в креватчето си, не може да бъде друго освен Фелицитас. Точно както гласеше и надписът върху гривничката на китката му. Потърси някаква фамилна прилика по лицето й, откри, че чертите му напомнят за майка му, а и установи, че освен това става дума за едно прелестно, мило дете и точно това каза на Карла. Тогава тя избухна и му се развика. Викаше му за първи път, откакто бяха заедно. Дори се нахвърли върху него, свила ръце в юмруци, и той не можа да направи нищо друго освен да се обърне рязко и да напусне стаята от страх, че тя ще му стори нещо.

В коридора той си разтърка китките. В началото несъзнателно, след това забеляза какво прави, може би защото психиатърът, който след няколко минути дойде при него го наблюдаваше. Нямам обсесивно-компулсивно разстройство, каза Фредерик полу на шега, но психиатърът знаеше кой е той и попита дали с китките му всичко е наред. Той очевидно знаеше и повече, знаеше за болките, които бе имал преди шест години. До ден-днешен нито един лекар не можеше да ги обясни, защото бяха установили, че не е нито ревматизъм, нито артрит. Независимо от това, тогава изминаха дванадесет дълги седмици, преди болките да отшумят напълно и сега той опипваше китките и се опитваше да усети дали са се появили отново, но сякаш всичко беше наред. Във всеки случай с него. Поиска да узнае какво става със съпругата му и психиатърът спомена нещо за следродилна депресия. Срещала се често, той имал много такива пациентки и знаел какво се прави в подобни случаи.

Все пак трябвало да зададе още няколко въпроса. Отидоха в кабинета му в дъното на коридора, беше голяма, светла стая, имаше и приемна със секретарка, облечена и фризирана по последна мода. Психиатърът задаваше лесни въпроси — дали Фелицитас е била желано дете и дали не са предпочитали да имат момче. Попита и дали има признаци Карла да е сексуално травматизирана. Фредерик нямаше никаква представа защо му задават тези въпроси. В момента повече го интересуваше кога ще си получи жената обратно и какво да прави с децата, докато тя е в болницата. Каза на психиатъра, че не може да се оправи без Карла, че спешно има нужда от нея и че тя също го знае. Обясни, че не би могъл да си представи как е получила срив, ей така, от нищото, при положение че е била наясно, че е обичана и необходима, че никога досега не е оставяла някого на произвола на съдбата.

Тогава психиатърът каза, че сигурно това е причината тя да е тук.

В един момент чашата преляла. Сигурно просто е видяла как е без деца, на свобода и без задължения. Цялото време само за нея самата. В крайна сметка тя била повече от седмица под карантина, защото развила херпес зостер, за да не зарази Фелицитас. Синът й бил при родителите на Фредерик в Западна Германия, съпругът й в Ню Йорк, дъщеря й — в отделението за кърмачета и Карла най-накрая можела да остане съвсем сама.

Жената, която лежала в една стая с нея, преди да се случи всичко това, казала, че Карла искала да си говорят за работа. Дали й е липсвала работата?

Фредерик поклати глава. Карла отдавна се беше върнала на работа. След раждането на Фредерик Джуниър беше имала детегледачка, щяха и сега да наемат някоя. Знаеше, че другите майки я гледат накриво, че мърморят зад гърба й, че не се грижи за детето си, но тя винаги казваше: „Ако бабата живееше при нас вкъщи, всичко щеше да е наред, но щом плащам на жена, която много по-добре се грижи за детето от която и да било баба, защото е по-млада, преминала е съответното обучение и просто обича децата, тогава е лошо, така ли?“

Той разказа на психиатъра за своята чудесна Карла, която винаги владееше ситуацията, винаги успяваше да се справи с всичко, която във всеки миг от живота си знаеше кое е правилно и знаеше това не само за себе си, а и за другите, които бяха близки на сърцето й. Тази жена нямаше никакви сривове и депресии.

Но психиатърът само тъжно поклати глава. Човек не може просто ей така да повлияе на хормоните, съпругата ви има нужда от помощ и ние ще й помогнем. Тук при нас се използват много модерни методи, каза той. И какво можеше да направи Фредерик — той кимна и се запита къде ли Карла може да е записала телефона на детегледачката, защото след няколко дни синът им щеше да се върне от Франкфурт на Майн, където беше при баба и дядо, а Фелицитас нямаше вечно да остане в болницата.

Преди да тръгне, помоли да му покажат Фелицитас още веднъж. Отново задържа снимката, която бе направил преди повече от пет месеца, край личицето й, вслушвайки се в себе си. Не чуваше нищо. Никакви дисонанси, реши той. Добър знак, със сигурност. Тогава се наведе към детето и внимателно го погали по главичката. Моята дъщеря, каза той тихо. Моята дъщеря. Следващия път просто ще те взема със себе си на голямото пътуване.