Зое Бек
Старото дете (12)

11.

Мораг неспокойно обикаляше напред-назад из стаята си. Тази жена явно щеше да остане тук цяла вечер. Досега нито веднъж не бяха излезли от стаята на Фиона. Само висяха вътре и музиката свиреше точно толкова силно, че Мораг да не може да чуе нищо. Ами ако Фиона бе разбрала онова, което Мораг отдавна знаеше?

Към седем часа Мораг направи кана чай. Почука на вратата на Фиона, попита дали и тя иска чай, но не получи отговор. Сигурно музиката беше много силна и тя не я чуваше. Може би пък просто не искаше да отговаря. Мораг направо изгаряше от яд, за пореден път.

След половин час стана толкова неспокойна, че повече не можа да се сдържи. Просто трябваше да се обади на този номер. Със сигурност никой нямаше да вдигне, не и в неделя вечер. Но сигурно щеше да има телефонен секретар, от който щеше да научи за какво Фиона трябваше да си запише час.

Та набра номера. Звъня много кратко, след това се обади монотонен, съчувствен женски глас.

— Кабинетът на доктор Лойд, какво мога да направя за вас?

Мораг първо трябваше да овладее.

— О, нима има с кого да говоря?

— Ние сме денонощно на ваше разположение — каза жената с тон на възпитателка в детска градина. А Мораг така и не напредна с информацията.

— Аз… исках да си запиша час.

— Препоръча ли ни някой?

Тя просто би казала „да“. Но как се казваше тази жена? Патриша? Ами фамилията? Едва ли е Хейуърд. Може пък първото име да е достатъчно.

— Моята леля Патриша… — закашля се, за да спечели време. — Тя ми даде вашия номер, за да си запиша час при вас — за всеки случай предизвика нов пристъп на кашлица.

— Как се казвате, моля?

— Името ми е Фиона Хейуърд.

— Ах, доктор Гарнър е ваша леля? Да, тя вече е говорила с доктор Лойд дали би могъл да ви отдели време.

Тя обеща да се обади веднага, щом уточнят възможни часове за прием с доктор Лойд. Да уточнят възможни часове! Главата й не го побираше. Само че нямаше как да пита тази изпълнена с разбиране гъска какъв точно доктор е шефът й. Така че й даде номера на мобилния си телефон, за да не вдигне Фиона домашния, когато върнат обаждането — и веднага щом затвори, започна да търси в „Гугъл“.

Нищо не намери. Имаше няколко лекари на име Лойд в Единбург, но телефонът не съвпадаше. Сигурно беше някаква директна линия или нещо като таен номер. Това само правеше нещата по-интересни.

Не след дълго телефонът на Мораг зазвъня. Тя позна номера и вдигна с думите: „Фиона Хейуърд, здравейте!“

— Обажда се доктор Лойд. Добър вечер, Фиона. Как сте?

Чуваше изискан английски от човек от доброто общество. Нещо в този глас й направи впечатление. Тя достатъчно дълго работеше с актьори, за да може да разпознае кога един акцент е вторично усвоен, независимо от това колко бе ошлайфан. Поредният издигнал се бързо тип, който иска да избяга от произхода си, помисли си тя. Някакъв тип от дребната буржоазия, който е спечелил стипендия за частно училище и педантично е възприел говора на съучениците си, след това — отново със стипендия — е следвал в Оксфорд или Кеймбридж… О, да, тя познаваше подобни типове.

Мораг каза, че се чувства добре и попита за кога би могла да си запише час. Той й назова някакъв адрес недалеч от Моравите^[1] и я попита кога би искала час.

— Може ли да е още утре сутринта?

В никакъв случай не й се искаше да губи време, защото се страхуваше, че лелята на Фиона може да се обади на доктор Лойд. А още по-зле щеше да стане, ако самата Фиона го стореше. Той явно прецени по гласа й, че е спешно.

— Ако наистина имате нужда, можете да дойдете и веднага. Няма проблем. Мога да го уредя. След час и половина добре ли е?

Мораг се съгласи. Перфектно. Тя щеше да иде. Като Фиона. А за Фиона и тази леля щеше да се погрижи по-късно.

Благодарение на това че имаше адреса, сега откри в интернет: доктор Джак Лойд ръководеше частна клиника по психиатрия и психотерапия. Значи Фиона искаше — или трябваше? — отново да се подложи на терапия. Откакто живееха заедно, не беше ходила на терапевт. Но Мораг знаеше, че преди това бе посещавала няколко терапевтични курса. Без видим резултат.

Сърцето на Мораг биеше неистово. Не че за първи път се представяше за Фиона, но това беше доста по-рисковано от всичко досега. Този път лесно можеха да я хванат — и тогава какво? Достави й удоволствие да си представи лицата на Фиона и жената. Щеше да им каже: оставихте ме навън и какво от това? Нищо. Бях там преди вас. Като със заека и костенурката! Мораг се чудеше докога ще продължава цялата тази игра.

Час и половина. Ако вървеше пеша, щеше да стигне за половин час. Отдавна се беше стъмнило, но дъждът бе спрял. Не й харесваше да се вози на автобус, защото според нея само някакви странни хора се возеха на автобус, а в този момент не можеше да си позволи такси. Много й беше висок наемът — никога не би си признала пред Фиона, но наистина имаше големи проблеми да плаща своята част месечно, а спестяванията й отдавна бяха изчерпани. Доста й се наложи да инвестира, за да издържа на стила на живот на Фиона до най-малкия детайл: гримове, облекло, книги, музика, ресторанти, просто всичко. А тя нямаше достатъчно поръчки от телевизионните канали, за сметка на това имаше прекалено много хора, които се занимаваха с филми, прекалено много хора, които искаха да бъдат в играта. Като нея. Значи щеше да отиде пеш. Как само й се искаше отново да може да носи обувки без ток, но не можеше. Фиона посмъртно не би се появила където и да било с обувки с равна подметка. Дори сега, когато се обличаше като бъдеща монахиня, пак носеше боти с около десетсантиметрови токчета. Мораг сложи къса черна рокля с дълги ръкави, към нея плътен черен чорапогащник. Тоалет, типичен за Фиона. Избра едни обувки, които не бяха чак толкова опасни за живота, сложи ги, но веднага ги свали, защото се страхуваше, че ще завали отново. Затова натъпка прасците си във високи до коляното ботуши с възтънък ток. Каквото и да правеше, краката й не ставаха по-слаби. Гладуваше, гладуваше и отслабваше навсякъде, но не и в краката. Просто не ставаше.

Избра манто от златистозелен брокат. То всъщност беше на Фиона, но вече от доста време висеше в гардероба на Мораг. Бяха се разбрали, че всяка може да ползва гардероба на другата, но ако нещо се повреди, ще го плати. Мантото беше толкова екстравагантно, че хората веднага я мислеха за Фиона. Колко пъти я бяха потупвали отзад по рамото с думите: „Фиона, дай да те прегърна!“. Тогава тя се обръщаше със смях, а той или тя също се смееше и все пак я прегръщаше, независимо че не бе Фиона. Затова много обичаше това манто. Щеше да го облече и сега.

Оставаше още цял час, но нямаше да е зле да иде там по-рано и внимателно да се огледа. Освен това можеше и да не успее веднага да открие този доктор Лойд, а в никакъв случай не искаше да закъснява.

Тя пресече на светофара, за да излезе на Норт Бридж, когато изведнъж усети, че някой я следи. Спря се притеснена, огледа се, но видя само неколцина туристи, групичка младежи, влюбена двойка. Дали гузната й съвест не започваше да й върти номера? Скрупули ли имаше изведнъж, защото този път бе отишла прекалено далеч и затова имаше чувството, че Фиона и леля й я преследват? Мораг отхвърли косата си назад, изпъна гръб и продължи напред.

Тези проклети ботуши. Не ги бе носила отдавна, защото веднага й излизаха пришки. Погледна мобилния си телефон: още цял час. Значи можеше да се върне, да сложи други обувки и пак щеше да стигне навреме. Но искаше ли да рискува да я чуе Фиона? Не, нямаше никакво желание сега да съчинява поредната тъпа лъжа. Просто щеше да продължи по пътя си.

На Норт Бридж попадна на групичка подпийнали мъже, които чакаха автобуса. Тя се приготви за пиперливите коментари, които щяха да последват, опита се да не позволи на никой от тях да я докосне и най-накрая се притисна плътно до стената, за да ги избегне. Винаги едно и също, помисли си тя, но все пак й достави удоволствие за миг да е в центъра на вниманието. Кой знае, може би щяха да се приберат и още дълго да мислят за нея, да я сънуват, защото я намираха за мистериозна и същевременно привлекателна.

Толкова много мъже мечтаеха за Фиона.

Вече бе стигнала почти до сградата на „Скотсман“, когато някой сложи ръка на рамото й.

— Фиона? — попита мъжки глас.

Мораг се усмихна. Мантото, нейната прическа, нейният стил, донякъде нейната походка, нейната стойка. Заблудата бе пълна. Какво всъщност значи заблуда? Тя се обърна и видя лице, което й бе напълно непознато.

— Здрасти — каза тя, като продължаваше да се усмихва.

Мъжът не забеляза грешката, тя също не понечи да му каже. Очевидно не бе отхвърлен любовник. По-скоро кандидат.

— Мога ли да говоря с теб за малко? Да идем натам, че е по-спокойно.

Той я прегърна през раменете и внимателно я побутна към стълбището до сградата на „Скотсман“, което водеше надолу под моста към Маркет Стрийт. То не се виждаше от улицата, може би мъжът замисляше романтично приключение. Мораг не се противопостави. Продължаваше да се усмихва.

В същия миг се търкулна надолу по първите стълби. Просна се на следващата площадка. Простена от болка, без да проумява какво точно се бе случило. Краката ли й се бяха подкосили? Тези ботуши, проклетите ботуши. Опита да се изправи. Мъжът щеше да й помогне. Тя го видя как стои до нея, протегна ръка към него, видя лицето му и тъкмо понечи да каже нещо, когато той я зарита по гърба. Рита я, докато тя не се търкулна по следващите стълби, отново се просна, този път на долната площадка. Миришеше на урина и бира.

— Ей! — кресна тя, щом видя мъжа над себе си. — Какво правиш?

Опита се да познае по лицето му какво точно се случваше. Но лицето му беше в сянка. За първи път изпита страх за живота си.

Той слизаше бавно по стъпалата, наведе се над нея, хвана я за ръката и я дръпна, така че да се изправи. Мораг извика. Рамото й изпука, сякаш беше изкълчено.

— Значи така, Фиона — каза й мъжът. Тя обърна глава, за да види лицето му, но в този момент той я блъсна по следващото стълбище. За щастие стълбите не бяха много, не достатъчно, за да може човек да си счупи врата, но със сигурност някое и друго ребро. Мораг усещаше остра болка в гърба и едва можеше да си поеме дъх.

— Не съм Фиона — едва продума тя.

— Разбира се, че не.

Отново я изпрати с ритници да се търкулне по следващите стълби. Защо не минаваше някой, за да й помогне? Мораг опита да извика, но когато понечи да поеме дъх, отново усети острата болка в гърба.

Ритна я още веднъж надолу. Стъпи първо на дясната, след това върху лявата ръка. Тя чу как се чупят костите. Тя вече само скимтеше, шепнеше:

— Спрете, моля ви!

Но той не спираше.

Грабна я за двете китки, дръпна я нагоре, докато се изправи, хвана я за раменете и я завъртя с гръб към себе си. Тя се опита да си спомни лицето му, опита да се сети дали пък вече не го беше виждала веднъж. Беше малко по-възрастен от нея, но не много. Изглеждаше добре, поддържан, образован. Но никога не го беше виждала. Освен това ударите бяха за Фиона, не за нея. И за първи път от много години насам тя вече не искаше да бъде Фиона, а само Мораг.

Усети как той пуска раменете й. Но не й остана време да избяга. Той хвана тялото й с лявата ръка, с дясната извади нещо от джоба на панталона си. Няколко секунди по-късно разбра, какво беше то — когато въжето се уви около врата й и започна да се затяга. „Вече не знам коя е Мораг“, бе последното, което тя си помисли, преди да загуби съзнание.