Зое Бек
Старото дете (6)

5.

Баща й, който вече не беше неин баща, я закара до вкъщи. Въпреки съветите на специалистите, както подчертаха сестрите и лекарите в клиниката. Трябвало да се щади и да остане в леглото няколко дни. Роджър Хейуърд получи списък с нещата, за които Фиона трябваше да внимава занапред. В него дори имаше препоръки за хранене за възстановяване на кръвта. На Фиона й беше все едно, щом най-накрая можеше да си иде у дома.

Тя веднага си легна отново. Роджър проведе няколко телефонни разговора, докато намери някой, който още днес да поправи разбитата врата на жилището. След това изчезна, отиде да напазарува. Първо в „Теско“, след това в „Риъл Фуудс“, биомагазина на Броутън Стрийт, защото Фиона отказваше да яде плодове от „Теско“.

— Нищо чудно, че не ти стигат парите, които ти давам — ругаеше той, когато се върна с две хартиени торби в ръце. — Не знаеш ли, че в „Теско“ всичко е два пъти по-евтино?

Фиона дълго го гледа.

— Първо, преувеличаваш. Второ, какво ще ям, си е моя работа. И трето, това едва ли е най-подходящата тема за разговор в момента. Или може би е? За парите ли става дума? Никой не те е карал в продължение на десетилетия да инвестираш в дете, което изобщо не е твое. Ти си знаел, че не съм твоя дъщеря. Едва ли си го научил тази сутрин от мен.

Роджър се зае да вади продукти от едната торба и сложи плодовете на бюрото.

— Какво има? Не ми ли говориш вече?

Той с въздишка бутна старото червено плюшено кресло до леглото й, взе си една мандарина и седна. Продължаваше да мълчи.

— Тя изневери ли ти? Или съм осиновена?

— Майка ти и аз… ние се оженихме, когато и двамата тъкмо бяхме навършили двадесет и една. Три години по-късно майка ти поиска развод, защото не можехме да имаме деца — той започна да си бели мандарината.

— Чакай малко, та тя е била на двадесет и седем, когато ме е… — започна да пресмята Фиона.

— Да. Разведохме се, тя тъкмо беше завършила университета, след това изчезна от хоризонта и се появи отново чак след няколко години, през август седемдесет и девета. С теб на ръце — той лапна резен от мандарината и учудено повдигна вежди. — Те са…

— Знам. Кой е баща ми? — още докато задаваше въпроса, тя забеляза как пръстите й конвулсивно мачкат одеялото. Принуди ръцете си да се отпуснат.

— И аз зададох същия въпрос на майка ти. Не пожела да ми каже.

Фиона се ококори насреща му.

— Все нещо е казала. Къде е била през цялото това време?

— В чужбина. В Берлин. Не знам повече, наистина.

— Ама че глупост! — възмути се Фиона. — Някой, когото си обичал, идва при теб след години, а ти…

— Остави ме да обясня — прекъсна я той. — Майка ти, Виктория, тя беше голямата ми любов. Разби сърцето ми, като ме напусна. И след това изведнъж се появи на прага ми, започнахме да се виждаме по-често, а когато й казах, че все още я обичам и всеки момент съм готов отново да се оженя за нея, тя ми каза: „Ако обещаеш да не задаваш въпроси и да приемеш Фиона като собствена дъщеря, тогава ще остана.“ И аз й го обещах и винаги съм държал на думата си.

— Та това е лудост — тихо каза Фиона и сърдито поклати глава.

— Тогава тъкмо беше ваканция — продължи той. — Обадих се на директора на училището, в което работех тогава и казах, че напускам. След това писах до много училища, за да си намеря нова работа. Писах на стари приятели, питах дали не могат да ми помогнат. Не навлизах в подробности за причините да си търся нещо ново. Правех си сметка, че ще мине поне година, докато си намеря нова работа. Имах спестени пари, но не знаех за колко време ще стигнат, ако трябва да издържам цяло семейство. Виктория тогава още не искаше да работи, искаше само да се грижи за теб и аз исках да й дам тази възможност. И просто имах късмет: мой бивш състудент от Дърам преподаваше в едно частно училище в Единбург. Щом чул, че си търся нова работа, веднага говорил с директора за мен. По време на ваканцията изненадващо била починала една от учителките и спешно търсели заместник. Веднага приех предложението. Така се преместихме в Единбург — той я изгледа продължително и замислено. — Бях обещал на майка ти да не задавам въпроси — повтори той.

— А за мен никой не помисли, нали? — Фиона седна, от което й се зави свят.

— Ние мислехме само за теб — отвърна Роджър Хейуърд. — За мен ти беше най-големият подарък в този живот, майка ти беше голямата ми любов, животът ми изведнъж стана перфектен. Поне за следващите единадесет години.

— Докато мама почина.

— Докато не стана онази катастрофа, да.

Бяха минали години, преди той да се съвземе след смъртта на майка й, и след това, дори и да се срещаше от време на време с други жени, никога не се впусна в сериозна връзка. Фиона веднъж го беше попитала защо не се ожени отново. Тогава вече бяха минали почти десет години от смъртта на майка й. Той й беше отговорил: „Защото бих разочаровал всяка жена. Никога не бих могъл да я обичам колкото майка ти.“ За него Виктория продължаваше да живее във Фиона и винаги, когато тя го питаше дали прилича на майка си, той кимваше и казваше с усмивка: „У теб има много от нейния маниер.“ Доколкото Фиона можеше да прецени по старите снимки на майка си, на външен вид изобщо не приличаше на нея. Значи нямаше нищо чудно в това, че като дете си беше мислила, че е осиновена или че случайно са я разменили с друго дете. Изобщо не приличаше нито на майка си, нито на баща си.

„Приличаш като две капки вода на една моя леля“, беше казвала винаги майка й. Фиона така и никога не видя нито една снимка на тази леля. След смъртта на майка си, за да преживее по-лесно загубата, тя за известно време си бе внушила, че е осиновено дете и във фантазията си рисуваше биографиите на истинските си родители. Беше си представяла как един ден ще се изправи пред тези перфектни родители. Те щяха да я прегърнат и Фиона най-накрая щеше да се почувства истински добре. Когато сега се сещаше за това, тя се питаше защо никога не си бе измислила отговор на въпроса как така истинските й родители я бяха дали на други хора.

Детински врели-некипели, каза си тя по едно време, когато този етап бе отминал. И сега прозрението, че тогава съвсем не е била далеч от истината, й подейства като удар по главата. Когато преди няколко години бе разказала това на терапевта си, той бе казал: „Много деца имат такива периоди, в които искат да имат други родители и си представят какво би било човек да е израснал при такива хора, за каквито винаги си е мечтал. Децата се чувстват неразбрани, понякога самотни и изолирани, защото не са наясно, че трябва да говорят за проблемите и чувствата си. Особено зле е в пубертета. Хормоните играят като бесни, понякога се появяват депресивни нагласи, родителите изнервят със забрани и наставления, човек иска по-добър живот. При вас смъртта на майка ви е допринесла още повече за това: щом онази, която е умряла, изобщо не е била моята майка, тогава значи и не боли чак толкова.“

Как би могъл да знае? Как Фиона би могла да знае? Роджър бе толкова любвеобилен и всеотдаен. Беше я научил на толкова много неща и бе прекарвал толкова време с нея…

Къде беше майка й в цялата работа, питаше се тя. Споменът за нея бе избледнял през годините, както бе отшумяла и болката. И днес от нея почти не беше останала и следа. Едно краткотрайно чувство. А иначе?

— Все трябва да има някакви документи — каза Фиона. — Ами актът ми за раждане?

На вратата се почука. Мораг внесе поднос с кана чай и три чаши. Сложи го при плодовете на бюрото на Фиона.

— По-добре ли си? — попита тя тихо.

Фиона забеляза как Роджър ядосано погледна приятелката й.

— Да, благодаря — каза Фиона.

— Ще ни оставиш ли за малко насаме? — гласът на Роджър не звучеше враждебно, но твърдо и изразът на лицето на Мораг се смени от умерено съчувствен на явно разочарован.

— Разбира се. Извинете — тя грабна третата чаша и бързо напусна стаята.

— Всеки път се питам какво ли е да живееш под един покрив със собствения си клонинг — промърмори Роджър, като хвърли изкосо поглед към вратата, докато сипваше чая.

— Тя е окей — каза Фиона и това не беше за първи път.

— Но защо го прави? — попита Роджър, като поклати глава.

— Та относно акта ми за раждане — смени темата Фиона. — В него ти фигурираш като мой баща. Място на раждане: Берлин. Впрочем, мама ми е разказвала, че съм се родила малко по-рано от очакваното и в този момент сте били на гости в Берлин. Сега се питам, разбира се, как съм могла да вярвам на подобна глупост.

— Задаваш си този въпрос точно сега, защото знаеш, че не е вярно.

Тя не гледаше Роджър, предпочиташе да зяпа в чашата, сякаш там бяха всички отговори.

— Е?

— Тя ми каза, че всичките й документи били загубени по време на пренасянето от Берлин в Англия. Подаде молби за нови и сред тях беше твоят акт за раждане. Тогава тя ми каза: „Защо да не те запишем веднага като неин баща, тогава ще си спестим главоболията с осиновяването“. И аз се съгласих.

— Човек може да си помисли, че си бил зависим от нея — заядливо каза Фиона. Губеше търпение с Роджър. — Тя те е напуснала, години наред си бил сам, докато накрая се е върнала и ти си се оставил да те прави на маймуна. Тя ти пробутва някакво чуждо дете и ти дори не настояваш да узнаеш чие е то! Що за загубеняк си!

— Обичах я, страхувах се, че ще си тръгне, ако…

— Имам право да знам кой е баща ми. И ти трябваше да настояваш за това — скастри го тя.

Роджър стана и започна да обикаля из стаята.

— Аз просто исках…

— Да, точно така. Ти просто си искал. Мама просто е искала. Но аз съм била малко дете, по дяволите! А какво ще кажеш, дали пък нямаше да е зле да се бяхте позамислили какво бих искала аз, а? И защо, ако мога да запитам, мама толкова малко се занимаваше с мен, щом уж през цялото време си е била вкъщи, само за да може да ме гледа? Къде беше тя, когато ти ме научи да карам колело? А докато ходехме да плуваме? Къде беше мама?

Роджър отчаяно вдигна ръце, отпусна ги отново, поклати глава и се обърна с гръб към нея.

Фиона се опита да диша по-спокойно.

— Има и друго, нали?

— Не, казах ти всичко. Но за някои неща просто нямам никакъв отговор. Не знам. Повярвай ми.

Гласът му звучеше отчаяно. И чистосърдечно. Тя реши да го остави на мира за днес.

— Прекрасно. Направо страхотно. Само защото преди тридесет години си избягвал всякакви конфликти, също както и сега, затова животът ми е съсипан.

— Фиона, това, което казваш, не е вярно — извика той.

— Нали? Точно така. Върви си. Не мога да те гледам повече — тя се обърна с лице към стената и затвори очи.

Роджър не издаваше нито звук. Минаха няколко минути, преди да го чуе да излиза от стаята. Той внимателно затвори вратата след себе си.

Сигурно, мислеше си тя, когато най-накрая настъпи спокойствие и навън падна мрак, сигурно бе чувствала през всичките тези години, че в живота й нещо не е наред. Може би в подсъзнанието й имаше толкова неща, с които не можеше да се примири, че в момент на слабост я беше обзело желанието да напусне този живот. Нима беше възможно? При всички случаи не по-невъзможно от представата, че някой се бе опитал да я убие. Толкова много хора им идваха на гости, всеки би могъл да смени станцията на радиото в кухнята. А Фиона бе правила и по-шантави неща от това да запали свещите на съквартирантката си. Или да разпръсне наоколо листа от рози. Сигурно, мислеше си тя, сигурно нещо не е наред с мен, сигурно мозъкът ми замъглява спомена ми за това, как съм се готвела да умра. Сигурно ще трябва да се задоволя с това обяснение.