Зое Бек
Старото дете (11)

10.

Човек нямаше как да подмине съобщенията: „Лорд Дарни открит мъртъв“, „Изчезналият лорд намерен мъртъв в Швейцария“ и „Лордът гангстер живеел анонимно в швейцарския кантон Цуг“. Така или по подобен начин звучаха заглавията в новините. Притесненията на Бен за Седрик се бяха оправдали. Беше шест сутринта, когато пристигна в Единбург. Наложи се да си пробие път през тълпата от репортери, скупчили се пред портата на къщата на Седрик. Юмрукът на един фотограф го улучи толкова силно по брадичката, та му се стори, че му е избил зъб.

Седрик седеше разтреперан в един фотьойл, а лекарят му биеше успокоителна инжекция. Не беше първата, доколкото Бен разбра. Появата на Бен породи у лекаря облекчение. Той го информира с приглушен глас за страничните ефекти, сякаш бе направил инжекцията на него. След това пъхна в ръката му опаковка валиум, „ако има нужда от още“, и си замина. Лекарите с частна практика очевидно също имаха определен интерес към съня и уикенда.

Със Седрик не можеше да се говори. Погледът му блуждаеше нервно, ръцете му трепереха, не продумваше. Инжекцията очевидно нямаше необходимия ефект. Или все още нямаше.

— Съжалявам, че трябва да ме видите в това състояние — промърмори той.

— Няма проблем — каза Бен. — Няма нужда да говорите. Аз съм тук, ако ви потрябвам. Ще ползвам един от компютрите ви, ако може, и ще се осведомя какво се случва. Окей?

Седрик затвори очи, преглътна и кимна. Бен знаеше, че е по-добре да не казва нищо, докато Седрик не дойде на себе си. Той познаваше джорджианската вила в спокойния Мърчистън толкова добре, сякаш живееше в нея. Отиде в кухнята, където нямаше никой. Очевидно Седрик бе пратил служителите си да си вървят у дома, защото, когато готвачката си тръгваше, в къщата обикновено имаше поне нещо като прислужник. След това се качи в библиотеката, където имаше компютър с интернет. Той изчете всичко, което пишеха най-важните британски вестници и таблоиди за бащата на Седрик и си състави общата картина: след мистериозното си изчезване той очевидно се беше покрил в Швейцария. Имал е достъп до анонимна сметка, за която благодарение на швейцарската банкова тайна не е знаел никой, дори британските тайни служби. С парите си е купил под името Джонатан Харт къща в Цуг — кантон, който заради ниските данъци бе прословут като седалище на много фирми-пощенски кутии. Джонатан Харт: така се казваше един от главните герои в американския криминален сериал от началото на осемдесетте „Семейство Харт“^[1]. Джонатан Харт и неговата жена Дженифър, милионери, които живеят в изключителен лукс и между другото разплитат криминални случаи. Дарни сигурно се смяташе за много оригинален. Като Джонатан Харт той беше живял добре, но много усамотено през последните две години.

Обаче някой го беше открил и убил. Преди седмица бил открит мъртъв в къщата си, въпреки че системите й за сигурност били като на „Банк ъв Ингланд“. Бил застрелян с шест куршума. Оръжието било оставено на местопрестъплението, но независимо от най-модерните методи за анализ по него не били открити следи, които да помогнат на следствието. Смъртта му предизвикваше повече въпроси, отколкото установяването на личността му можеше да просветли. Всичко това ставало известно едва сега, защото тялото било открито дни след убийството по случайност — що за случайност е било това не се съобщаваше.

Бен стана и отиде до прозореца, за да види дали ситуацията навън се е променила. Имаше промяна: бяха надошли още повече репортери. Подвижните телевизионни станции на различни канали вече задръстваха улицата.

Свикналите с тишина и спокойствие жители на Мърчистън нямаше да се зарадват особено. Скоро колегите на Бен там долу щяха да започнат да прескачат оградата и да се опитват да снимат Седрик през прозореца. Той излезе от библиотеката, слезе долу в хола и спусна завесите.

— Лешоядите са все по-близо — каза той само и Седрик кимна, без да го погледне, той бе израснал като син на медиен магнат и по-добре от повечето хора наоколо знаеше какво се случва навън.

Към девет се появи един от адвокатите на Седрик. Той също като Бен си бе пробил път през глутницата репортери. На лявата му буза кървеше доста голяма драскотина, десният ръкав на сакото му бе съдран. Адвокатът обаче не придаде особено значение на случилото се.

— Нищо ми няма — каза той, изказа на Седрик съболезнования от името на кантората си и веднага заговори по същество.

— Отварянето на завещанието е предвидено за края на следващата седмица — каза той, като се обърна към Седрик. — Доколкото ми е известно, вашият полубрат има право на равна част от имуществото. Досега временно вие сте се разпореждали със състоянието. Това ще се промени, разбира се. Затова ще бъде много важно, ако можем предварително да уточним дали има части, от които се интересувате повече, отколкото от други. Какво мислите например за пакетите от акции, с недвижимите имоти и така нататък. Уведомете ме, щом се почувствате в състояние да говорите за това.

Седрик мълчаливо кимна.

— Относно подробностите около погребението — продължи адвокатът. — Вашата мащеха очевидно има ясна представа как трябва да протече то.

— С погребението ще се заема аз — каза Седрик.

— Страхувам се, че ще трябва да преговаряте за това с нея.

Да преговаря, не да говори — констатира Бен.

— Заемете се с това — лаконично подхвърли Седрик. — Знаете какво мисля по въпроса.

Бен предположи, че става дума за някакъв семеен погребален ритуал. Не му се искаше да пита, това не го засягаше. Седрик щеше да му разкаже или да го остави без коментар. Веднага щом медиите подхванеха темата за погребението, щеше да разбере.

В момента много повече го интересуваше дали полубратът на Седрик, който още доста време щеше да остане в пелени, при всички случаи има правото на наследство.

— Лилиан Дарни е била оплодена по изкуствен път след изчезването на съпруга й. Не е ли било необходимо неговото съгласие за това? — попита Бен.

— Той е дал съгласието си.

— Ами ако изкуственото оплождане е било незаконно? — попита Седрик.

Адвокатът го погледна с високо вдигнати вежди.

— Незаконно? Смятате, че тя е подправила подписа му? Тогава става дума за един понастоящем неизяснен случай, при който…

— Става дума за следния сценарий — прекъсна го Седрик. — И става дума само за предположения. Лилиан иска на всяка цена да има син, защото според завещанието на баща ми, ако тя има син, той ще дели наследството с мен, а ако роди дъщеря, тогава детето получава само определена сума годишно и допълнителни пари, ако учи в университет. Лилиан иска половината наследство, разбира се. Следователно тя се обръща, да кажем, към някоя лаборатория, която проверява пола на заченатите по изкуствен път ембриони, преди те да бъдат присадени.

— Това би било незаконно.

— Но това има ли значение за правото на наследство?

Адвокатът се замисли за миг.

— Детето не би могло да бъде сметнато за престъпник. Майката не би могла да извлече финансова полза. Ако някой извърши престъпление с цел обогатяване, тогава нещата са ясни. Но тук в крайна сметка става дума за роден син на баща ви, за неговото бъдеще, както баща ви си го е пожелал. Доколко актът на зачеване играе тук някаква роля… ще направя справка. Но съм скептичен. Вероятно би отпаднала само възможността майката да може да се разпорежда с парите, докато детето навърши пълнолетие.

Добрите новини обикновено звучаха другояче. Бен знаеше, че на Седрик не му беше за няколко милиона повече или по-малко. Той просто не искаше да остави Лилиан да се измъкне толкова лесно, ако тя наистина се опитваше — макар и индиректно — да се добере до наследството. А най-вече не желаеше да загуби определени части от бащиното си имущество. Независимо от това, че преди малко Седрик не отговори на въпроса на адвоката, Бен беше наясно: Седрик искаше да запази медийния концерн на Дарни. Той включваше няколко частни телевизии и радиа, както и три големи издателски къщи. Една от тях бе със седалище в Шотландия и издаваше „Скотиш Индипендънт“. През последните две години Седрик бе успял внимателно да накара съответните главни редактори и мениджъри постепенно да вдигнат нивото на медиите, без при това да изгубят по-непретенциозната публика. Една амбициозна цел. А Лилиан със сигурност не споделяше тези идеи.

„Ако от нея зависеше нещо, а това в никакъв случай не бива да се допуска, новините щяха да съдържат само съобщения за най-актуалните слухове от кралския двор, а по всички канали щяха денонощно да се въртят сапунки, телевизионни игри и екранизации по романчета на Барбара Картланд^[2]. За съжаление тази жена е неописуемо тъпа, а най-лошото е, че тя съвсем не мисли така“, беше му казал Седрик веднъж. На Бен му се искаше да вярва, че той действително се вживява в този въпрос. Но едва ли можеше да изключи и вероятността да става дума за лична неприязън.

— Полека напредваме — каза Бен, след като адвокатът на Седрик си тръгна. Бяха седнали в библиотеката и гледаха монитора на компютъра, на който се виждаше сателитната снимка на сградата на „ИмВак“. — Територията е прекалено добре охранявана, за да се разхождам там просто така, без някаква причина. Какво ще кажете да опитаме чрез жена му? Ще пратим някого, който уж има неосъществимо желание относно бъдещото си дете и…

Седрик вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Ако беше толкова лесно, смятате ли, че нямаше вече да съм го направил? Всички, които ви назовах, всички, които изведнъж са се сдобили с детето, което са желали, са били дългогодишни приятели на семейство Чандлър-Литън или приятели на техни приятели. Аз бих могъл да ви осигуря фалшива биография, но не мога да променя анатомията на една жена или спермата на някой мъж така, че госпожа Чандлър-Литън да има пред себе си семейна двойка, за която да вярва, че не може да има деца.

— Но нали не става дума просто да имаш дете, а да имаш точно определено дете. Значи дори двама напълно здрави…

— Какви биха били подбудите им? Наследствени болести в семейството? Това може да се провери. Само желанието да имат точно момче или момиче? Тя веднага ще надуши, че нещо не е наред. А пък дори да не го стори, не вярвам, че ще е толкова глупава да се подложи на подобен риск. Не и с напълно непознати хора. Тук нещо не е наред — той посочи сателитната снимка.

Бен се обърка от неочакваната смяна на темата.

— Какво не е наред?

— Допълнителните постройки не съвпадат със схемата.

— Откъде можете да знаете това? Та вие нямате схемата пред себе си.

Въпросът беше тъп, Бен знаеше това. Седрик имаше око за геометрични форми. Сигурно му беше достатъчно да ги види един път. В един случай го беше попитал дали има фотографска памет, а отговорът бе следният: „Не, аз просто наизустявам по-бързо и по-добре запомням нещата. Не е задължително фотографската памет да върви в комплект с интелигентността. Мнозина често ги бъркат.“

Ако човек не познаваше Седрик, щеше да го смята за арогантен. Какъвто той не бе в никакъв случай. Не парадираше, просто констатираше факти.

— Нали ми показахте схемата на вашия айфон — каза Седрик, без да погледне Бен. Продължаваше да изучава сателитната снимка. — Виждате ли, тези постройки имат съвсем други очертания.

Бен задържа снимката на схемата до монитора. „Съвсем други“ беше доста преувеличено. Човек трябваше да се вгледа много внимателно и точно да премери дължината и ширината, за да види разликата.

— Вътрешната стена е с няколко фута по-къса.

— Това значи, че там има… какво? Тайни стаи във всяка сграда?

Седрик поклати глава.

— Разликата със схемата е прекалено малка за това. Предполагам, че става дума за стълбище. Вероятно има подземен етаж, който не е отбелязан на схемата.

Бен поклати глава.

— Да, но е почти невъзможно там да са строени подземия, без някой да забележи!

— Напротив. Ако работите със строителна фирма от чужбина — работниците отдавна са изчезнали, ако в един момент някой започне да задава въпроси. Докато вървят строителните работи, територията е оградена и охранявана. О, има си средства и начини за това. Въпросът, който ни интересува сега, е защо ги има тези помещения, които не са отбелязани на плана. Отговорът е: Защото никой не бива да влиза там. Следва въпросът: Какво се случва там? Знаете отговора, който ще дам. И последен въпрос: Как да проникнем там, за да разберем какво се разиграва вътре? Имате ли отговор?

Бен вдигна ръце, сякаш се защитаваше.

— Това е невъзможно. Аз вече ви казах.

— Невъзможно? Това би било много зле. Трябва да влезем там. Вие трябва да влезете там. Намерете начин — Седрик се надигна, пъхна ръце в джобовете на панталона си и излезе от библиотеката.

Бен въздъхна. Как би могъл да стигне до една зорко охранявана сграда на гъмжаща от камери територия, да открие там тайно стълбище, чието съществуване съвсем не е сигурно, стълбище, което може да води към стриктно охранявана подземна лаборатория? Всичко това бе невъзможно и съвсем не звучеше забавно. Той отново се вторачи в сателитната снимка и си представи как хората от службата за сигурност денонощно гледаха многобройните екрани. Нямаше и секунда, в която цялата територия да не е под пълно наблюдение. И пиле не можеше да прехвръкне, без да бъде заснето от поне пет различни ъгъла от камерите. Не, нямаше начин.

Освен ако Бен не измислеше как да срине системата за сигурност за няколко часа.

 

 

— Звучи добре — каза Седрик и погледна през прозореца на библиотеката. Репортерите вече не се тълпяха пред портата. Сега стояха чинно един до друг, пиеха чай от термосите си и си приказваха. — Но това ще отнеме известно време.

Бен кимна.

— За нас времето не е проблем, нали? Така или иначе, докато се изпълни завещанието, ще мине известен период. Всички преговори за това какво кому ще се падне могат да бъдат и изкуствено протакани. А през това време може да се свърши нещо.

Седрик не откъсваше поглед от репортерите.

— Да, вероятно имате право, боя се, че просто се страхувам.

— От какво? Най-лошото, което може да ви се случи, е да си останете с половината от парите на баща ви и никога да не ви се налага да работите.

Бен се надяваше, че ще предизвика усмивка, но Седрик остана на мястото си, вперил поглед през прозореца.

— Ами ако е променил завещанието си още веднъж и аз не получа нищо? От него може да се очаква подобно нещо.

Тук Бен нямаше какво да каже. Защото в това отношение бе напълно съгласен със Седрик.

— Така или иначе ни трябва време. Ако Чандлър-Литън забележи нещо, ще изхвърча и всичко ще отиде по дяволите. Тогава нищо няма да можете да докажете, ако изобщо има нещо за доказване.

— Знам, че съм прав — сега той се обърна към Бен и го погледна. — Прав съм, разбирате ли?

Цуг, Швейцария, 17.04.1980 година

Уважаема госпожо Грабовски,

Отдавна не съм Ви се обаждала, но последната ни среща не бе от най-приятните и искрено съжалявам за това. Тогава съвсем не бях в добра кондиция. Аз, разбира се, съм наясно, че сте ми се сърдили заради уволнението, но се надявам, че след толкова време нещата са се поизгладили и ще можем да забравим за всички онези остри реплики, които вероятно сме си разменили.

При последния ни разговор Ви попитах дали разпознавате Фелицитас в детето, което бе при мен. Сега отново Ви задавам този въпрос и настоятелно Ви моля да бъдете съвсем, съвсем честна. Моля Ви при това да загърбите чувствата, които вероятно изпитвате към мен. Става дума най-вече за живота и доброто на едно много болно дете. Днес съм по-сигурна от тогава, че детето, което бях принудена да взема от болницата, не е моето собствено. Както сигурно сте научили от вестниците, това дете е тежко болно и много бих искала за това малко момиченце да може да се грижи истинската му майка. И търся собствената си дъщеря, разбира се.

Моля Ви, внимателно помислете още веднъж. Изпращам Ви актуална снимка на детето. Опитайте се да се абстрахирате от промените, причинени от болестта и да ми съобщите дали разпознавате в това лице Фелицитас.

Най-сърдечно Ви благодаря.

С най-искрени чувства, ваша:

Карла Арним

PS: Моля Ви, не смятайте, че тези 100 марки, които прилагам, са подкуп. Приемете ги по-скоро като извинение, че тогава Ви нарекох лъжкиня, когато казахте, че това дете е Фелицитас.

PPS: Моля Ви, изпратете отговора си на следния адрес: До госпожа Ела Мартинек, за Карла Арним, Акациенщрасе №25, 1000 Берлин 62.

Цуг. Швейцария. 17.04.1980 година

Уважаема госпожо Чандлър-Литън,

Надявам се все още да ме помните, запознахме се преди близо три години на филмова вечер в Британския съвет в Берлин. И двете искахме да седнем в края на реда, за да можем да идем до тоалетната, ако се наложи. Аз, защото бях бременна, а Вие, защото, както казахте, бяхте „изпили доста чай, този лош английски навик“. Както виждате, много добре помня първата ни среща и се надявам, че и Вие не сте ме забравили. След това сме се засичали два-три пъти.

В случай че не помните — родих чудесно, здраво малко момиченце, което кръстихме Фелицитас. Когато детето бе на близо шест месеца, ми се наложи да бъда приета за една седмица в болница заради херпес зостер. За това сигурно си спомняте, защото неотдавна се сетих, че именно Вие по време на посещение в моята галерия ми препоръчахте веднага да ида в болницата.

През това време Фелицитас бе отделена от мен, за да не се зарази. Щом отново се почувствах добре, ми донесоха — няма да повярвате — друго дете и заявиха, че това е моята дъщеря.

Направих всичко възможно да убедя хората около мен, че това не е моята дъщеря. Но никой не ми повярва, дори собственият ми мъж. Бракът ми междувременно отиде на кино, ако мога така да се изразя. Знам как Ви звучи всичко това, но аз казвам истината.

От година и половина безуспешно търся дъщеря си. Сега чуждото дете отгоре на всичкото се и разболя, става дума за синдрома на Хътчинсън-Гилфорд, на Вас, като на лекар, това трябва да ви говори нещо. Аз, разбира се, търся с всички достъпни ми средства истинската майка на детето, но отново безуспешно. Все пак аз съм абсолютно сигурна, че някъде една жена се разхожда с Фелицитас на ръце.

Вие тогава видяхте малката в моята галерия. Сега бих искала да Ви помоля, като лекар, да погледнете снимките на чуждото дете, които прилагам към писмото, и да ги сравните със снимките на съпруга ми и на нашия син. Ще забележите, че няма никаква семейна прилика между тях. Дали не бихте могли писмено да потвърдите това? Това няма да Ви задължи по никакъв начин за каквото и да било, моля Ви само за Вашето мнение и се надявам, че разбирате в каква сложна ситуация се намирам.

Ако решите да се свържете с мен, използвайте следния адрес: До госпожа Ела Мартинек, за Карла Арним, Акациенщрасе №25, 1000 Берлин 62.

Предварително Ви благодаря за разбирането и подкрепата.

С най-сърдечни поздрави и пожелания, ваша:

Карла Арним

Цуг, Швейцария, 17.04.1980 година

Уважаема госпожо Келър,

Със сигурност знаете коя съм. Със съпруга ми живеем през няколко къщи от Вас, но отдавна не сме се виждали. Преди около две години често се срещахме, докато се разхождах с Фелицитас в бебешката количка. Доколкото си спомням, дъщеря Ви се казва Луси и е на възрастта на Фелицитас.

Не знам доколко следите немската преса, но сигурно знаете, че Фелицитас изчезна безследно. Вместо това ми пробутаха друго дете. Тъй като никой не ми вярва, от година и половина (преди толкова време изчезна Фелицитас) съм принудена да отглеждам това чуждо дете. Достатъчно трудно е, защото междувременно се оказа, че детето е неизлечимо болно. Няма да доживее възрастта на зрял човек.

Ето защо смятам, че съм длъжна да потърся истинската майка на детето — която, както се надявам, ще ме отведе и до Фелицитас.

Госпожо Келър, добре си спомням, че винаги, когато се срещахме на улицата, много обстойно оглеждахте моята Фелицитас. Веднъж дори казахте: „Ама Вашата дъщеря расте доста по-бързо от моята!“. Изпращам Ви снимка на чуждото дете. Разгледайте я много внимателно и ми кажете, че това не е моята дъщеря. А може пък да видите нещо повече на тази снимка.

Уповавам се на Вашата съвест като майка. Не мислите ли, че това болно дете заслужава да познава истинската си, физиологична майка? Само една истинска майка може да обича детето си така, както то заслужава да бъде обичано. Моля Ви, госпожо Келър, помислете за това.

Ще Ви дам адрес, на който можете да се свържете с мен. Изпращайте писмата си до госпожа Ела Мартинек, за Карла Арним, Акациенщрасе №25, 1000 Берлин 62.

С най-добри чувства и пожелания, ваша:

Карла Арним