Зое Бек
Старото дете (22)

21.

Лорънс Галахър бе състудент на Бен от времето, когато учеше в Нюкасъл. След като завърши история, Лорънс стана магистър по история на изкуството. След като защити дипломната си работа, той замина за Берлин и повече не се върна. От любов — Тобиас, студент по германистика, родом от Щутгарт, беше завладял сърцето му. Тобиас беше започнал да работи за един голям немски вестник като кореспондент в Берлин и беше дръпнал Лорънс при себе си да пише за култура. Двамата печелеха добре и за няколко години си бяха създали добра репутация. Живееха в огромен апартамент в Шьонеберг, щастливи, сякаш се бяха обикнали вчера, както го увери Лорънс, когато посрещна Бен на летище Шьонефелд.

— Адресът, който ми даде, е съвсем близо до нас. На две минути пеша. Познавам къщата. Наши приятели живеят там.

— И познаваш жената?

Лорънс кимна.

— Не лично, но хората знаят за нея. Кофти история. След като ми писа по мейла, че искаш да се срещнеш с Карла Арним, аз се разтърсих и изрових, каквото можах. Знам много неща, но има и много слухове, а си помислих, че искаш факти, разбира се. Какво знаеш вече за нея?

— Започни, все едно не знам нищо.

— По едно време Карла Арним е била истински фактор на международната арт сцена. Онези, които са излагали в нейните галерии, са били на върха. Правила е невероятни търгове на много места. Родителите й са направили доста повече от това просто да положат основите, разбира се. Още по тяхно време семейството е имало много добра репутация по цял свят. Карла е направила — как да се изразя — последния щрих. Докато не се случило това с детето.

Пътуваха по огряната от яркото слънце автострада край невзрачни, сиви сгради.

— Това с детето — каза Бен. — Преди цели тридесет години. Какво е станало с Карла?

Лорънс се престрои в другото платно, за да изпревари някакъв камион, но след това натисна рязко спирачката, защото пред него изведнъж възникна задръстване.

— Не е могла да преодолее това, че дъщеря й е била болна и навсякъде разказвала историята, че някой е откраднал детето й и го е заменил с друго. Предполага се, че съпругът й е държал положението под контрол, докато един ден тя не разказала всичко в ефир в някакво телевизионно предаване. От този момент нататък за всички е станало ясно, че най-доброто място за нея е психиатричната клиника. Разбира се, не са можели да я държат там вечно. Тя през цялото време се опитвала да спечели медиите на своя страна, но никой не й вярвал, никой не искал да поеме риска да се компрометира с историята й. В един момент съпругът й се развел с нея, отнели й родителските права върху сина им. Говорят, че съпругът й се постарал съдът да постанови тя да няма право да контактува повече с децата и него. Той също така е заплашил със съд всеки, който заяви публично, че дъщеря му не е негова дъщеря. Карла се преместила да живее при своя приятелка, фотографка, много известна по онова време. Казвала се Ела Мартинек.

— А защо „казвала“?

— Още една трагична история. Откакто Карла се пренесла да живее при нея, Ела престанала да снима. Никой не знае защо. Ако беше продължила, щеше да стане истински — ама истински — богата и прочута. Истинска трагедия. Приема лудата при себе си и оттогава нищо не й върви като хората. И всичко това само защото онази жена не е могла да приеме, че е родила болно дете. Ела умира през 1993-та. Някакъв нещастен случай.

Лорънс поклати глава и натисна клаксона. Ухили се, когато шофьорът в съседната кола го погледна възмутено.

— Немците определено прекалено рядко използват клаксона.

— Значи пак сте били на почивка в Италия?

— Прекрасно беше. Рим, три седмици.

— С колата ли?

— Иначе половината удоволствие отива на кино — Лорънс отново натисна клаксона и помаха на шофьора до тях.

— А Карла Арним, от какво живее тя сега?

Лорънс вдигна рамене.

— Сигурно бившият й съпруг дискретно праща по нещичко, нямам представа. Тя всъщност е напълно разорена. След като е била принудена да се оттегли, целият бизнес бил поверен на най-близкия й сътрудник, англичанин на име Джеръми Бартръм. Той бил добър, имал е истински усет за нови таланти, освен това е имал и търговски нюх. Точно правилният човек. Само че за съжаление всичко това се е случвало през осемдесетте. Влюбил се нещастно в някакъв млад художник от Ню Йорк — забравих му името, който се движел с разни музиканти. Пати Смит Груп и всякакви такива. Бил силно пристрастен към хероина. А след известно време се пристрастил и Бартръм. И понеже не искал да се забърква с градските мъжки проститутки, започнал да си взема необходимите пари от фирмената сметка. Както вече казах, имал е търговски нюх. Фалшифицирал счетоводните документи. В един момент всичко излязло наяве, разбира се, банките си поискали парите, Бартръм не можел да плати, последвала съдебна проверка. Това бил краят на аукционна къща „Манхаймер“. Независимо, че Бартръм бил осъден и пратен в затвора за злоупотреби и така нататък, това не помогнало кой знае колко на Карла.

— А какво е станало с дъщерята?

— Със старото дете ли?

Бен погледна приятеля си с учудване.

— Старото дете?

Лорънс бавно потегли, задръстването явно свърши също толкова бързо, колкото се бе образувало.

— Така са го наричали всички. Старото дете. Защото е имало тази болест. Бащата го взел със себе си, първо в Залцбург, след това в Лондон и навсякъде, където се е местил след това. В началото детето присъствало на всеки концерт, а когато здравословното му състояние се влошило, той я вземал само на избрани изпълнения. Детето се появявало също толкова често по вестниците, колкото и бащата. Той винаги твърдял, че дъщеря му е невероятно музикална и той не искал да я лишава от нищо. Или нещо от този род. Починала на тринадесет години. Погребението било в Лондон и се вдигнал голям шум в медиите. Във вашите архиви би трябвало да има нещо по темата.

— В момента нямам достъп — каза Бен и накратко въведе приятеля си в актуалното положение на нещата: че всъщност от година не работи като журналист. Че не е много наясно какво да прави със себе си. Което важеше както за професионалния, така и за личния му живот.

Лорънс се засмя.

— Значи така, не знаеш накъде те духа вятърът! Остани известно време при нас в Берлин и помисли на спокойствие. Имаме достатъчно място. Говоря сериозно.

Бен не каза нищо, но ако трябваше да бъде честен, предложението му се стори много съблазнително.

— Къде отиваме всъщност? — попита той.

Бяха се отклонили от автострадата, преминаха по някаква алея и в момента се намираха в жилищен район с импозантни бели вили от края на деветнадесети век, заобиколени от големи, обрасли със стари дървета градини.

— Това е Далем, един от най-престижните райони на Берлин — Лорънс му намигна. — Ние не живеем тук, разбира се. Но ще ти покажа някогашната вила на семейство Манхаймер. Родителите на Карла я купили през петдесетте години, когато се върнали от САЩ. Евреи — обясни той. — Навреме са избягали. А след това са били достатъчно смели, за да се върнат — Лорънс спря. — Пристигнахме.

Това беше единствената необитаема къща на улицата. Градината очевидно не се поддържаше от десетилетия и изглеждаше подивяла, бръшлянът бе покрил почти изцяло една малка беседка и многобройните статуи. Във високата трева Бен видя три врани. Вилата определено беше най-впечатляващата постройка на тази улица: огромна класицистична сграда с шест колони, които украсяваха фасадата. На покрива — някога бакърен, сега зеленясал купол, заобиколен от тераса. Прозорците си бяха още здрави.

— Брокерът — каза Лорънс, който отгатна за какво мисли Бен — е защитил целия имот с аларма, за да не се шляят всякакви и да не счупят нещо. Но не може да го продаде. Вече многократно смъква цената. Наш познат е — обясни той. — Гейовете в Берлин се познават малко или много.

Бен тръгна покрай оградата към съседната къща. Перфектно окосена ливада, подрязани дървета и храсти, в далечината се чуваше детски смях. Люлка, пясъчник и играчки.

— Фредерик Арним все пак можеше да се грижи за вилата — каза той.

Лорънс поклати глава.

— Принадлежала е на семейство Манхаймер. Преди сватбата той настоял имуществото да бъде разделено. От чиста гордост. Тогава е бил просто един голтак, бих казал, и не е искал всеки да си мисли, че е с Карла само заради парите. Но след това нещата са се обърнали. Сега той е човекът с парите. А вилата е собственост на банката. Сградите, в които е била аукционната къща и галериите, са се продали добре, много добре дори. На най-хубавото място са били — Ку’дам, веднага след падането на стената, когато всички се турнали към Берлин, са ги лапнали бързо. Но къщата… — той хвърли кратък поглед към вилата на Манхаймер, след това се обърна. — Хайде, да тръгваме, обиколката из Берлин тъкмо започва.

Четвърт час по-късно бяха на прочутия Курфюрстендам, най-луксозната търговска улица на стария Западен Берлин.

— В момента баровско е по-скоро в източната част, на Фридрихщрасе. Това, което виждаш тук, е fin de siede^[1], на XX век. Мръсотията по олющените фасади също е от тогава. Но на мен ми харесва — той сви в една пряка, на която бяха подредени паркирани коли на милиметър една от друга.

— Някога тук е била аукционната къща.

Той посочи голяма бяла градска къща, строена в духа на югендщил^[2], с красиви балкони. Приземният етаж бе зает от елитен на вид ресторант.

— На горните етажи са луксозно ремонтирани частни жилища.

Те се качиха на колата и минаха няколко преки, Лорънс зави няколко пъти. Бен отдавна беше загубил ориентация. Щом стигнаха едно по-голямо кръстовище, Лорънс каза:

— Отново сме на Ку’дам. Виждаш ли ей онзи шоурум там?

Беше шоурум на луксозна автомобилна марка.

— Сега не ми казвай, че преди това е била една от галериите на Манхаймер.

— Преди това е била една от галериите на Манхаймер.

— Значи банката все пак е получила доста голяма част от парите си.

— Остава само да се продаде вилата.

Продължиха с колата по Ку’дам. Обиколката стана малко по-туристическа. Бен видя прочутото кафене „Кранцлер“, разрушената камбанария на Гедехтнискирхе^[3], КаДеВе^[4]. След това стигнаха в Шьонеберг.

Както Бен забеляза още на Ку’дам, тук хората излъчваха някакво спокойствие, граничещо с ленивост, но все пак в погледите се четеше будност, бдителност. Лъвове, полегнали на сянка: само дремят, готови всеки миг за скок.

Лорънс намери едно невероятно тясно място за паркиране, напъха колата си в него и посочи една шестетажна жилищна сграда, чиято фасада беше почти черна от вековната мръсотия.

— Тук живее Карла Арним — каза той.

— Така си представях Берлин.

— Имат течаща вода и от преди близо пет години централно отопление, а, да, и тоалетните вече не са на полуетажа.

Бен искаше да разпита още, но само се ухили.

— Веднага ли искаш да идеш при нея?

Бен кимна.

— Ако си съгласен?

— Целият ми ден е посветен само за теб. Освен това умирам от любопитство. Още не съм я виждал на живо. Само на снимки. Снимки, правени от Ела Мартинек. Тоест много стари и много хубави снимки. Но също така и снимки на колегите от булевардната преса. Те не я представяха в толкова добра светлина. Сега вече никой не се интересува от нея. Ела Мартинек е загинала две години след смъртта на старото дете, тогава вестниците отново са проявили интерес към Карла. Здравата са я наругали след погребението на дъщеря й, обявили са я за лоша майка и така нататък. А малко след смъртта на Ела се е появила още една снимка. Случайно направен кадър, с който някакъв съсед е искал да си докара някоя друга марка отгоре и го е продал на пресата. На снимката е съвсем изпаднала и рови в една кофа за боклук. Както ти казах, след твоя мейл още веднъж проучих всичко за Карла и обкръжението й. Тази снимка беше шокираща.

Той отвори жабката на колата и подаде на Бен една папка.

Бен я отвори. Снимката, за която Лорънс говореше, беше най-отгоре: Карла с рошава, немита коса, с тъмни сенки под очите, с изострени от мъка черти. Беше облечена с овехтяло палто, под него — прекалено широка, светла дреха. Бен се взря по-внимателно и разбра, че това е старомодна нощница. Карла се беше навела над отворената кофа за боклук и ровеше в нея с двете си ръце. Може би само търсеше нещо. Може би пък преживяваше по този начин. Снимката беше от 1993-а, но на нея не се виждаше жена на около четиридесет и пет години. Тази жена изглеждаше на седемдесет. Сякаш се бе състарила преждевременно. Като старото дете.

— Мнозина казват за Берлин, че се страхуват от този град, бил прекалено голям и анонимен, никой не познавал съседите си — каза Лорънс, когато слязоха от колата и тръгнаха към сградата. — Това са глупости. Тук се сплетничи и одумва като в някое село. Хората говорят за Карла, че си го е заслужила. Който се отнася към дъщеря си така, както тя го е направила, не може да бъде добър човек. Мисля, че я съдят прекалено сурово. Жената има някакво психическо отклонение, което не може да бъде излекувано по терапевтичен път. Такива неща се случват. Целият град е пълен с хора с психически смущения.

Бен се спря и хвана приятеля си за ръката.

— Чакай. Преди да говорим с нея, трябва да знаеш нещо.

Лорънс нерешително се засмя.

— Ей, мили мой, не съм те виждал с такъв израз на лицето. Какво има? Да не ни чака с брадва зад вратата?

Бен извади от вътрешния джоб на якето си снимка на Фиона, която бе взел, за да я покаже на Карла. Лорънс я взе от ръката му.

— О, Карла в по-добрите си времена. Откъде я имаш? Изглежда някак си прекалено съвременна.

— Това не е Карла.

— Хей, съкровище. Благодарение на теб съм експерт по Карла Арним. Виждам я, щом си затворя очите! Кой трябва да бъде това, моля?

Бен вдигна рамене.

— Изгубената й дъщеря.

Лондон, 15 септември 1991 година

Беше голямо погребение. Всъщност беше огромно. Фредерик бе поканил всички, които познаваше. И повечето се бяха отзовали на поканата. Освен това имаше безброй много зяпачи, които специално ангажираната за този ден охрана държеше далеч от мястото на събитието, но не прекалено далеч. Хората от пресата трябваше да имат какво да снимат. Беше голямо погребение.

Държаха се много речи, той самият също каза няколко думи, агентът му беше помогнал за написването. Времето беше чудесно, а мястото, което бяха предвидили за Флис, бе живописно — под плачещи върби. Околните гробове бяха много красиви, точно както Фредерик ги харесваше: овехтели мраморни ангели, накъдето и да погледне човек. Гробището Кенсъл Грийн беше едно от най-прекрасните места в града. Фредерик с удоволствие се разходи наоколо. Тук бяха погребани безбройно много известни личности, а сега тук лежеше и Флис. Не можеше да измисли по-добро място за нея. В крайна сметка и тя самата бе избрала Кенсъл Грийн за себе си. Колко често се бяха разхождали тук, докато тя все още можеше да ходи сама. По-късно той я буташе по алеите в инвалидната количка, а тя бе казала: Да, татко, това е много хубаво гробище, та тук лежи Уилки Колинс, когото толкова харесвам, и Тролъп, и Текери. Тя толкова обичаше да чете, милото дете, да чете и да слуша музика. Тя беше за него истинска радост, истинско богатство в живота. И разбираше, че ще умре скоро. Това я натъжаваше, но тя винаги казваше: Татко, тогава ще ми е по-добре и трябва да ми обещаеш, че винаги ще си мислиш, че ми е по-добре.

Той избърса сълзите си и смело се усмихна, докато хората се тълпяха край него, за да му изкажат съболезнованията си. Напоследък синът му, Фредерик младши, който вече бе на двадесет и продължаваше да следва медицина в Оксфорд, се беше отчуждил съвсем от баща си, но той можеше да се гордее с него, защото момчето си вършеше работата добре. А и защо трябваше да се дразни в сянката на баща си? Особено сега, когато Фредерик бе стигнал абсолютния връх на световната слава. Как можеше синът му да издържи в същия бранш? Всички щяха да казват: той е тук само заради баща си. Тогава по-добре да е медицина, добре си беше. Та значи Фредерик Джуниър, той сложи роза на ковчега, Хариет я натика насила в ръцете му малко преди това. Дано никой не е забелязал. После една лопатка пръст и сега се упъти към него, стисна ръката му и каза: трябваше да поръчам тест за бащинство.

Фредерик не пускаше ръката на сина си. Дори я стисна по-здраво и го дръпна зад съседния гроб, за да не ги слушат другите. Момчето очевидно бе полудяло.

— Какъв тест? — попита Фредерик. — Кръвен тест?

Синът му вдигна рамене.

— ДНК — каза той. — Един нов метод. Не си ли чувал за него? С него може със сигурност да се установи дали човек е роднина с някого. А Флис определено не беше нито твоя дъщеря, нито моя сестра. Дори и половин сестра не ми беше. Не ми беше никаква. Беше чуждо дете.

— За мен тя беше всичко — вбеси се Фредерик и бързо се огледа дали наистина не ги чува никой. Хариет ги гледаше въпросително. Фредерик поклати успокоително глава. — Какво целиш с това? — попита той сина си.

— Искам да знам дали мама беше права — отвърна синът му.

— Откога започна да се интересуваш от майка ти? — гневно попита той. — Никога не си искал да имаш нищо общо с нея!

— А какво общо има това с въпроса дали е била права или не? — погледна го предизвикателно синът му.

— Ще ти кажа нещо за майка ти, слушай ме внимателно. Никога не я е било грижа нито за теб, нито за Флис, нито за когото и да било. Тогава я интересуваше само това да бъде права. Беше чиста проба инат, затова направи всичко това. Проклетият инат! Зор да е права! Иначе щеше да се грижи за теб и Флис.

— Наистина ли го вярваш? — попита Джуниър.

— А сега отгоре на всичкото ти подкрепяш това безумие! — изръмжа Фредерик. — Каква полза имаш от това? Защо го правиш?

— Ще търся сестра си — каза младежът.

— Току-що погребахме сестра ти — с тези думи Фредерик си тръгна.

Какво си въобразяваше това момче? Не можеше да проумее. Просто не го разбираше. Беше му чужд още като дете. Да прави, каквото ще, стига да го остави на мира.

Хариет го прегърна и го целуна по бузата.

— Да вървим — каза тя. — Имаме толкова неща, които трябва да свършим, чакаме много гости. А и доктор Инграм иска да подпишеш още някакви документи, подготвил е всичко за фондацията ти, с това ще станеш доктор хонорис кауза в Харвард.

Фредерик кимна.

Те бавно тръгнаха към изхода. Там, пред портата, стояха фотографите, зад тях — зяпачите. Мрачна, спокойна тълпа. Всички носеха венци с траурни ленти и цветя. Щяха да ги оставят на гроба на Флис, а ако управата на гробището не ги пуснеше, щяха да оставят всичко пред портата. Флис беше станала знаменитост. Беше добро дете. Фредерик се спря и извади кърпичка, за да попие сълзите в ъгълчетата на очите си. Буря от фотографски светкавици съпроводи този жест. Той кимна наляво, после надясно и последва жена си към черната лимузина.