Зое Бек
Старото дете (16)

15.

Ако Фиона мразеше нещо, то бе чакането. Седмица, беше казал Бен, трябваше да мине една седмица, докато получат резултатите от лабораторните тестове. И това беше бързият вариант, защото Патриша познаваше някаква лаборантка там. Той беше пратил там коса на Чандлър-Литън и проба от слюнката на Фиона. Освен това и проба от слюнката на Патриша, тя не можа да разбере точно защо, но Бен й каза: за всеки случай. За да се съпостави генетично майчината линия. Окей.

— Да не мислиш, че са ме разменили с някого? — тази мисъл се стори на Фиона невероятно забавна. Разсмя се неудържимо. Разменена в болницата, ама че абсурдна идея. И какво следваше от това? Може би беше дъщеря на някоя важна персона? На някой актьор може би, от калибъра на Майкъл Кейн. Поне. Или на някой политик. Не, не искаше политик за баща. Пфу — политик. Тогава по-добре да е рок звезда. Кой беше на правилната възраст? Някой от Стоунс. Някой от Бийтълс. Ставаше. Можеше да си го представи. Тя се смееше, не спираше да се смее.

Бен я прегърна, докато смехът премина в плач. Притиска я до себе си, докато не се успокои отново, след това си тръгна. Пак нямаше да може да спи, каза той, поредната нощ, която трябваше да прекара зад волана.

За да му угоди, Фиона се правеше, че има угризения, но всъщност се ядосваше, че няма да остане да спи при нея и просто да зареже работата си. Та нали сега имаха от Чандлър-Литън всичко, което им трябваше. И Бен можеше да си потърси работа в Единбург. Разбира се, че той не й казваше истинската причина, беше й ясно, но тя не можеше да твърди, че това я интересува. Искаше той да стои при нея и да се грижи за нея, всичко останало й беше безразлично.

Причината да се вкопчи така в Бен вероятно се криеше в съпротивата, която той оказваше, може би заради това, че само веднъж бе спал с нея и повече не я беше потърсил, за да получи още, а при всяка следваща случайна (или провокирана от Фиона) среща се бе държал с нея просто като с човек, от когото той искрено се интересува. Нямаше такива неща като: „Фиона, хайде да го направим направо тук“ или „Фиона, много си яка, жестоко е направо“, а вместо това: „Как си?“, „Видя ли се пак с баща ти?“, „Да ти извикам ли такси, изглеждаш уморена?“.

Тогава я беше целунал, просто така, и после се извини за това. Веднага й беше казал за приятелката си (и защо нещата не вървяха, както би трябвало да вървят), беше й казал, че много я цени и че не искал да я мами. Беше я измамил, независимо от това и после дори й се извини. Бе казал: „Вече не бива да се приближавам толкова до теб“ и удържа на думата си, независимо, че Фиона му даде доста възможности да наруши решението си. Каквато и да бе причината за чувствата й, това не променяше абсолютно нищо във факта, че тя за първи път от много време (и по-точно откакто беше ученичка) бе наистина сериозно влюбена.

Очевидно в грешния човек.

Видя го за последно във вторник. Не й беше казал нищо, но тя очакваше той да дойде да я види през уикенда. Обаждаше се за кратко всеки ден, за да попита дали всичко е наред. Понякога се обаждаше дори два пъти, на обяд и вечер. Обажданията му не променяха нищо в страха, който я преследваше навсякъде денем и нощем, но й даваха хубавото чувство, че все ще липсва на някого, ако нещо й се случи.

Дните прекарваше в галерията. Спеше в къщата на Роджър, защото не би поверила живота си на никого другиго.

Изобел Хепбърн й бе споменала между другото, че той има алиби за вечерта, когато беше убита Мораг: обсъждал бъдещето на някакво проблемно момче с двама учители от частното училище, което ръководеше. Скучно алиби, също като живота на Роджър. Тя и без това не би си помислила, че той може да има нещо общо с това. Най-малкото Роджър не би я объркал с Мораг.

През уикенда се обади Бен. Каза, че е в Единбург, но нямал никакво време. Трябвало да обсъжда нещо със Седрик Дарни, освен това обещал на Нина да се срещне с нея. Щял да се обади веднага, щом излязат резултатите. Не знаел кога ще стане това.

Фиона страдаше ужасно. От неизвестността, от страх и от самота. Тя чак се радваше на посещенията на Изобел Хепбърн, която от време на време минаваше през галерията и й разказваше как върви разследването: бяха открили свидетели, които си спомняли за Мораг и нейното биещо на очи манто. Но те не можели да си спомнят за жена, която да я е следвала или да прилича на нея. (По този начин нямаше никакво потвърждение на фактите, даващи основание да подозират Фиона, както малко високопарно й бе обяснила Хепбърн.) Нямаше нито един свидетел, който да бе видял, как Мораг тръгва към стълбището на „Скотсман“. Или някой да я следва. Същата работа бе и със следите на местопрестъплението — няколко влакънца тук, няколко нишки там — разследването бе зациклило. Вестниците съобщиха за случая, но не споменаваха, че убиецът може да се е объркал. Изобел Хепбърн изучаваше не само миналото на Мораг, но и това на Фиона, питаше за още и още имена — от бивши любовници до мимолетни запознанства на партита, от бивши колеги в университета до клиенти, които случайно бяха се озовавали в галерията и по някаква причина си бяха оставяли координатите. Полицайката се хващаше за всяка сламка, а Фиона се радваше на това, защото то й осигуряваше някакво разнообразие. Имаше нещо успокояващо в това, че говорят за случващото се. Започваше да се страхува по-малко, докато обсъждаше с тази жена кой би могъл да има мотив да я убие.

Когато Хепбърн един ден не дойде в галерията, вечерта Фиона отиде в полицейския участък. Попита за нея, помолиха я да почака и докато чакаше, се наслаждаваше на говорещите един през друг гласове, на пронизителното звънене на телефоните. Някаква жена на възрастта на Фиона искаше да подаде оплакване срещу съседа си, който бил повредил с колата си оградата на градината й. Жената бе скъпо и елегантно облечена, носеше блестяща венчална халка на грижливо поддържаните си ръце с маникюр и изглеждаше толкова възрастна, толкова улегнала, толкова независима, че на Фиона не й се вярваше, че й е връстница. Край нея мина детектив Блек. Тя го поздрави, той разсеяно й кимна, след това се спря учуден и се върна.

— Какво правите тук? Да не би да сме ви извикали?

— Не — каза Фиона, като попипваше яката на палтото си. — Не, само исках да разбера…

— … дали има нещо ново? Щяхме да ви уведомим, ако беше така.

Франк Блек, привлекателен млад мъж, ни най-малко не се впечатляваше от Фиона, тя бе наясно с това. Затова високо оцени факта, че той си направи труда да се усмихне ободряващо.

— Страх ви е да си седите сама у дома, а?

Тя кимна.

— Не бива да оставате сама в жилището си.

— Спя при… — за малко да каже, „при баща ми“. — … при Роджър. Хейуърд. Нали знаете.

Той мълчаливо кимна.

Тя кимна заедно с него.

— Та така… — каза той и погледна към изхода, сякаш чакаше някого.

— Моля ви, вършете си работата, аз чакам сержант Хепбърн.

— А, така ли? Тя тъкмо говори с един от вашите, хмм, бивши приятели. Ще ида да видя как върви и ще й кажа, че сте тук — той тръгна към офисите.

Не мина много време и Блек се върна, съпроводен от онзи студент от художествената академия в Берлин. Щом я видя, Ян се нацупи.

— Ян — извика Фиона и скочи. — Трябва да говоря с теб! Трябва да ми кажеш какво се случи на изложбата…

— С теб съм приключил! — излая той срещу нея, блъсна я настрана и понечи да си тръгне, когато Блек с елегантно движение му изви ръката и натисна главата му надолу.

— Така, приятелче, сега с теб бързичко се връщаме там, където бяхме преди малко — каза той със спокоен глас и побутна нареждащия на немски Ян обратно към офисите. Фиона ги изпрати със зяпнала уста.

— Какво ще стане с него? — попита тя Изобел Хепбърн, която най-накрая се появи.

— О, ще го задържим за през нощта, за да размисли спокойно над това, че не може просто така да блъска хората, както му дойде.

— А той какво каза за изложбата? Дали пък не е видял как Мораг ми слага нещо в питието…

Хепбърн въздъхна.

— Не, нямаме никакви доказателства за това, че вашата приятелка се е опитала да ви убие. Той все пак каза, че Мораг не е седяла през цялото време в задната стая с художничката, а не повече от пет минути, което Астрид Рьокен вече потвърди по телефона. А за вечерта на убийството на Мораг той също има доста твърдо алиби.

— И то е?

Тя забеляза как по лицето на Хепбърн премина едва доловима усмивка.

— Човекът явно има нова тръпка. В онази вечер много натрапчиво се е опитвал да я сваля. Неговата избраничка, както и пет нейни приятелки потвърдиха, че през цялото време е седял на съседната до тях маса в Обществото на любителите на шотландско малцово уиски, където е имало дегустация. Бил е в лошо настроение и не спрял да ги зяпа. През това време дори не отишъл до тоалетната, да не би да изпусне нещо.

Фиона поклати глава.

— Боже господи, ама че тип!

Беше щастлива, че Франк Блек не бе в стаята и не чуваше разговора. „Вашият бивш приятел“, беше казал той и тя се засрами, че бе спала с него.

На следващия ден Хепбърн пак се появи в галерията, за да провери как е Фиона.

— Пуснахме вашия познат да си върви и след като детектив Блек още веднъж подробно си поговори с него по мъжки, останахме с впечатлението, че няма никакво желание отново да има вземане-даване с вас в бъдеще — каза тя с усмивка.

Може би пък Блек си беше съвсем окей.

Сержант Хепбърн беше доста висока, хубава жена, която обаче имаше същия проблем, както и Патриша — почти никакви женствени форми. Независимо от това въздействаше на мъжете и го съзнаваше. Правеше впечатление на компетентна и уверена в себе си, сякаш винаги знаеше съвсем точно какво прави и как го прави. И тя със сигурност можеше вечер да си легне в леглото и да заспи, без да си блъска главата за нещо, без кошмари, без още веднъж мислено да анализира деня и непрестанно да си задава въпроси дали е направила всичко както трябва, дали е била достатъчно красива, дали останалите все още я харесваха. Изобел Хепбърн определено беше изтеглила по-добрия жребий. Беше за завиждане.

В края на седмицата Фиона имаше чувството, че на сержант Хепбърн й е приятно да се среща с нея. Надяваше се тя да не се превърне в някое от онези групита^[1], които намираха Фиона за толкова прекрасно ексцентрична, че искаха да знаят всичко за нея. Като Мораг. Макар че тя имаше друго мнение за полицайката. Все пак обаче имаше известна доза възхищение, защото разговорите им все по-често засягаха личния живот. Не че Изобел беше споделила много за собствения си любовен живот. Но от време на време изскачаше по нещичко, тогава тя казваше: „Това ми е добре познато“ или „С тези мъже е винаги все същата история“. Но въпросите, които задаваше на Фиона бяха (вероятно) от съвсем нормален професионален интерес.

— Ама вие наистина ли се притеснявате за мен? — попита Фиона, когато тя отново се появи в понеделник по обяд.

— За съжаление вие все още сте моята единствена заподозряна. С мотив и без сигурно алиби. Вашата леля също няма истинско алиби, но за нея не ми хрумва никакъв мотив. А дори ако приема, че вие е трябвало да бъдете жертвата, всеки от кръга на познатите ви може достатъчно точно да ми каже, какво е правил в онази неделна вечер. Какво друго да правя? — усмивката й я издаде.

Фиона събра длани.

— Да продължите да търсите?

— Криминалният инспектор, който също работи по случая, между другото е на мнение, че убиецът не е познавал жертвата, а става дума за случайно престъпление. Той смята, че е бил насилник, който е бил изненадан или на когото Мораг е оказала прекалено голяма съпротива. Убил я е, за да я неутрализира като свидетел.

Фиона кимна замислено.

— Това възможно ли е?

— Да, напълно възможно — отвърна Изобел. Тя посочи вратата с палец. — Да пием по кафе?

— Не съм ли вече заподозряна?

— Не мога да разбера какво общо има едното с другото, просто искам да пия кафе — вдигна рамене Изобел. — Възможно е вие да сте убили приятелката си. Може някой да иска да убие вас. Всичко върви добре. Ще се оправим.

Фиона се усмихна.

— Вие черпите.

Телефонът звънна, тъкмо когато двете жени бяха седнали.

— Фиона, днес късно вечерта ще дойда в Единбург. Имаш ли време? — попита Бен.

— Имаш резултатите?!

— Не по телефона. Ще взема и Патриша.

— Какво се оказа?

— На китайски ли говоря? Не по телефона! — след това чу само неразбираемо мърморене и всичко утихна. Той беше затворил.

Тя веднага набра номера му. Включи се гласовата поща.

— Много ти благодаря… — изруга тя.

— Да дойда ли и аз? — попита Изобел.

Фиона поклати глава.

— Няма нужда — тя беше на път да ревне и трепереше толкова силно, че нямаше как да го скрие.

— Мисля, че спешно имате нужда от човек, за когото знаете на чия страна е.

— А вие на чия страна сте?

Изобел само се усмихна. След това стана и си тръгна.