Зое Бек
Старото дете (1)

Пролог

Берлин, септември 1978 г.

Карла се усмихна.

— Това не е моето дете — каза тя.

Сестрата я погледна уплашено.

— Ах, боже, май се изложих — тя взе бебето от ръцете на Карла и побърза да излезе от стаята.

— На някои всички им изглеждат еднакви — каза жената от съседното легло. Тежък невродермит.

Херпес зостерът на Карла бе излекуван, тя можеше отново да види детето си и от една седмица очакваше този ден.

— Имате ли деца? — попита тя невродермита, чието име още не знаеше, защото едва днес беше настанена в стаята.

Жената бе горе-долу на възрастта на Карла, на около тридесет и пет. Както и предполагаше, жената поклати глава.

— Нямам, не искам да имам, и за мен също изглеждат всичките по един и същи начин — тя се ухили. — Ела Мартинек.

— Ела Мартинек ли? — Карла седна на леглото. — Фотографката?

Ела кимна и я погледна с любопитство.

— Карла Арним — представи се Карла и Ела ококори очи.

— Това не може да бъде — тя закри лицето си с ръце. — Точно тук ли трябваше да се срещнем, когато изглеждам най-зле.

Карла се засмя.

— Аз също не съм с прическа и костюм на Шанел. Свалете си ръцете! Не е чак толкова зле.

Беше зле. Особено за една млада жена, Карла беше наясно с това. Невродермитът бе засегнал част от лявата страна на лицето й и почти цялата шия. Не можеше да види ръцете, Ела носеше горнище на пижама с дълги ръкави, но лявата ръка бе най-силно засегната. Вероятно затова не искаше да има деца. Защото се страхуваше, че те ще наследят болестта. Или защото не искаше да се впусне в сериозна връзка с мъж от притеснение заради постоянно повтарящото се обезобразяване, от страх, че безкрайното ходене по лекари и болници ще е голяма тежест за партньора.

Заприказваха се. За проекта, над който Ела работеше в момента; беше прекарала известно време в Лондон и там бе пътувала с пънк групи, за да ги снима. За следващите търгове, които Карла планираше. Обсъдиха починалата миналата година Лий Милър^[1], покрай нея бързо стигнаха до темата за живота на домакинята и депресиите, откриха общи познати, взеха да клюкарят за този и онзи, забавляваха се много и Карла изобщо не усети как минава времето. Колко дълго време й трябваше на сестрата, за да донесе Фелицитас от стационара за кърмачета! Чак когато в стаята влезе лекарят, а след него сестрата с големите очи и бебе в ръце, тя си помисли: доста се забави.

— Госпожо Арним — усмихна й се лекарят. — Донесохме дъщеря ви.

Сестрата пристъпи напред и сложи Фелицитас в ръцете й. Само че това не беше Фелицитас. Отново.

— Това същото дете отпреди малко ли е? — попита смутено Карла.

— Това е вашата Фелицитас — каза лекарят и кимна на неуверено примигващата сестра.

— Познавам собствената си дъщеря и това тук не е тя. Разменили сте децата — Карла се учуди на спокойствието, с което изрече това.

Лекарят седна на леглото в краката й, без да я попита.

— В момента имаме само едно кърмаче от женски пол на шест месеца в отделението. Всяко дете има малка гривна, погледнете тук — той се наведе напред и внимателно взе лявата ръчичка на бебето, за да й покаже гривничката. Карла държеше чуждото дете доста далеч от себе си, надяваше се, че той ще го поеме, но това не се случи.

— Тук е написано името на дъщеря ви — каза той спокойно и отново се усмихна. — Всичко е наред. Със сигурност не сме объркали Фелицитас, тя е добре и беше много послушна. Много й липсвахте, разбира се.

Детето се разрева. Карла спонтанно започна да я полюшва, но продължаваше да я държи далеч от себе си.

— Моля ви, вземете я, това не е моята дъщеря — тя опита да потисне паниката у себе си. Щом видя как погледът на доктора стана по-сериозен и как сестрата нервно се обърна и отиде до прозореца, не издържа. — Вземете това дете най-сетне! — кресна тя, като държеше плачещото бебе възможно най-далеч от себе си.

Сестрата се втурна към нея и грабна детето от ръцете й. Тя внимателно прегърна пищящото бебе и започна да го успокоява.

— Това не е моето дете — каза Карла. Гласът й трепереше и тя повече не можеше да сдържа сълзите си. — Къде е дъщеря ми? Искате да ми кажете, че не знаете къде е, така ли? Не може просто така да ми вземете детето!

Трябваше на всяка цена да излезе оттук. Трябваше сама да провери. Да отметне завивката, да изтича до стаята с кърмачета и да види. Тя толкова бързо скочи от леглото, че лекарят едва успя да я спре.

— Госпожо Арним, ще идем заедно, разбрахме ли се? Ще видите, че не сме объркали дъщеря ви. Обещавате ли ми, че ще се овладеете? Да ви дам ли нещо?

Карла сякаш проумя, че тук се случваше нещо, което тя вече не можеше да спре. Дръпна вратата и хукна по коридора, обърка посоката, затича се обратно и най-накрая се озова пред големия прозорец, зад който държаха новородените.

Докторът я беше настигнал.

— Госпожо Арним. Сега спокойно ще огледаме всички деца в отделението, съгласна ли сте? — той внимателно я хвана за лакътя и я поведе през вратата.

Нито едно дете не беше на възрастта на Фелицитас.

— Не може да бъде — каза Карла и обиколи всички креватчета едно по едно. — Къде е дъщеря ми?

Към тях се бе присъединила сестрата с бебето на ръце. Детето беше спокойно, сестрата го галеше по гръбчето и отново погледна Карла с големите си уплашени очи.

— Направили сте някакъв гаф тук и сега се опитвате да ми пробутате друго дете, права ли съм?

— Елате — каза лекарят и този път сложи ръка на рамото й. — Ще ви направя една малка инжекция и после ще си поговорим в манипулационната, съгласна ли сте?

Карла го погледна. Хвърли поглед към чуждото дете, което сестрата връщаше в креватчето му, отново се обърна към доктора.

— Искате да ме упоите? — попита тя вече съвсем тихо. — Инжекциите от последните дни — с тях също ме упоявахте, нали?

Той вдигна ръце и поклати глава.

— Очевидно ме разбирате погрешно. Ние…

— Вие сте отвлекли детето ми! — кресна тя. — Или се е случило нещо? Да не би Фелицитас да е умряла и не искате да ми кажете? Какво сте сторили? — лицето й бе мокро от сълзи.

— Елате, да идем в манипулационната — сега вече той я хвана по-здраво, избута я от помещението, затвори вратата зад гърба си. — И моля ви, недейте да крещите така. Помислете за децата!

Тя се освободи от хватката му.

— Мисля за моето дете! Отнехте ми детето!

Без да се усеща, започна да налага мъжа. Риташе го и го биеше, без да гледа къде удря. Видя го как вдига ръце, за да се защити, не можеше да избяга, беше го приклещила в ъгъла между гардеробчето и стола за прегледи. Уцели носа му, фрасна го по устата, той кървеше, накрая някой я хвана отзад и я дръпна от него. Като че ли бяха двама, нямаше никакъв шанс да се защити, дори не ги видя. Карла викаше дъщеря си, виждаше проснатия на пода доктор, лицето му кървеше, виждаше сестрата, която се наведе над него, а след това се обърна към нея, в очите й се четеше ужас. Тогава Карла усети как иглата пробожда плътта й, почувства как крайниците й натежават, как всичко наоколо се размива, как гласът й отказва, защото повече нямаше сили дори да шепне. И после всичко стана меко, тъмно и безшумно.