Зое Бек
Старото дете (14)

13.

— Не съм адвокат — каза Бен на Фиона за пореден път тази нощ. Прокле се, че не я бе излъгал по телефона. Беше при Седрик, времето неумолимо напредваше и изобщо не го радваше мисълта, че сега посред нощ трябва да кара до Изингтън, а после, без да може да се наспи, да отиде да вземе Чандлър-Литън. Но сега излизаше, че изобщо няма да мигне. Защо не можа да каже „не“, когато се обади Фиона? Тя отново имаше проблеми и отново не се беше сетила да се обади на някой друг, а точно на него. Аз съм герой, горчиво си мислеше Бен. Не казвам на приятелката си, че през уикенда съм в Единбург, защото не искам да я виждам, но щом жената, с която изневерих на приятелката си, се обажда и казва, че е арестувана, зарязвам всичко, както е, и тичам при нея. Като влюбен глупак.

— Те казват, че сама съм им съобщила мотива си — глухо каза Фиона.

Седяха в една от стаите за разпит, но както сега ставаше ясно, Фиона изобщо не бе арестувана, както му бе казала по телефона. Просто я бяха разпитвали като свидетел. Изобел Хепбърн седеше на масата и подбели очи.

— Госпожица Хейуърд ми се обади, за да ми каже, че според нея историята с ваната от миналия уикенд е работа на нейната приятелка. Твърдеше, че през следващите дни Мораг Фрискин я е упоявала със силни успокоителни, които е слагала в храната или напитките й. След това Мораг си е записала час при психиатъра доктор Джак Лойд, като се е представила за Фиона и е излязла от вкъщи. Лелята на госпожица Хейуърд, доктор Патриша Гарнър, потвърди, че са били заедно докъм двадесет часа. Нейната леля също така потвърди, че бележката с телефона на доктор Лойд е изчезнала, след като Мораг е взела палтото й — в което е била бележката — за да го закачи. На свой ред доктор Лойд потвърди, че жената, която се е представила по телефона като Фиона Хейуърд, е имала различен глас от този на самата госпожица Хейуърд. Освен това Мораг е носела манто на госпожица Хейуърд, оттук идва предположението, че може да са я взели за госпожица Хейуърд — Изобел Хепбърн плъзна стола си малко по-назад и се облегна.

— Сега следва едно „но“, нали така? — каза Бен.

Хепбърн кимна.

— Но. Ако Мораг Фрискин наистина се е опитала да убие госпожица Хейуърд, това означава, че лицата, които желаят смъртта й, са две — тя погледна Фиона. — Госпожице Хейуърд, значи вие твърдите, че за няколко дни сте станали жертва на два различни опита за убийство, така ли?

Фиона кимна енергично.

— Точно това твърдя.

— Фиона — намеси се Бен. — Може би Мораг изобщо не е…

— А кой друг? — изсъска тя.

Сержант Хепбърн изсумтя.

— Тук по принцип може да има поне още две възможности. Първо, вие самата сте го извършили, и второ, било е лицето, което днес е убило приятелката ви.

— Не съм аз! — кресна Фиона.

Бен я хвана за ръката и я стисна. Рефлекс.

— Има още една възможност, госпожице Хейуърд. Вие да стоите зад цялата тази работа. Тоест и зад убийството на Мораг.

Фиона скочи. Столът й се катурна.

— Но нали вие самата казахте, че имам алиби! Първо леля ми, а след това и обаждането на този доктор Лойд!

— И един час време по средата — сухо отбеляза Хепбърн.

— Аз не съм адвокат, но… — започна Бен, но не стигна далеч.

— Няма нужда от адвокат. Само говорим и проиграваме всички възможности. Госпожице Хейуърд, моля ви отново да седнете.

За изненада на Бен Фиона се подчини.

— Съжалявам, но изобщо не звучите особено убедително — продължи Хепбърн.

— Защо? Да не би да съм ви излъгала или нещо такова? — сопна се Фиона.

— Да, точно така. Казахте например че нямате никакви роднини. След това за алиби вадите от задния си джоб някаква леля. А днес отново казахте на един полицейски служител, че този младеж тук е ваш годеник. Но това, което мога да кажа за госпожица Хейуърд е, че когато някой е правил толкова много мними опити за самоубийство, когато толкова пъти е търсил и е имал нужда да му обърнат внимание, на него ще му е много трудно да представи пред останалите случай, който стопроцентово намирисва на опит за самоубийство, като нещо различно. Съжалявам, госпожице Хейуърд, но е така.

Много мними опити за самоубийство. Бен през цялото време се питаше кога ще стане дума за това. Той не бе преживял лично нито една от тези драми, но беше чувал за тях. Кой не беше… Всеки, който имаше поне някакъв допир до шотландската арт сцена, знаеше историята за Фиона, която часове наред стояла и се поклащала на парапета на Норт Бридж. Движението в центъра на града било почти спряло, защото полицията отдалеч отклонявала всички превозни средства, идващи от Принцес Стрийт и Роял майл^[1]. Линейките и пожарните стояли в пълна готовност, а щом се свечерило, тя просто слязла от парапета и позволила да я отведат. След това твърдяла, че всичко било само пърформанс в рамките на някакъв арт проект, но независимо от това за всеки случай я оставили за няколко седмици в психиатрията.

Сега вече бе трудно да се прецени дали Фиона казваше истината. Бен не знаеше дали наистина го е планирала, но едно беше ясно — с тази акция тя си беше спечелила култов статус сред немалко хора. Имаше видеоклип и безброй много снимки в мрежата, толкова, че на Бен понякога му се струваше, че наистина го е видял на живо: Фиона с тесни джинси, ефирна бутилковозелена блуза и разпусната, разчорлена коса, стоеше с разперени ръце на парапета, а слънцето светеше в лицето й. Сякаш на този свят нямаше нищо друго освен нея и слънцето. Сянката й — наподобяваща до съвършенство кръст — падаше върху тротоара и улицата, където униформените полицаи и медицинският персонал чакаха на безопасно разстояние да видят какво ще се случи. Веднъж в някаква галерия Бен бе видял една от снимките, увеличена до размерите на постер, на нея се виждаха няколко полицаи, които си говореха и пушеха, мирна картинка, докато Фиона все така стоеше на парапета, нещо средно между слънцепоклонничка и разпната.

Друга, не толкова известна история обезпокоително приличаше на случилото се миналия уикенд. Фиона нагълтала прекомерно голяма доза приспивателни, но след това размислила, обадила се и извикала линейка. Изтърпяла със стоическо спокойствие промивката на стомаха, а след това разтръбила на всички, че се подлага на терапия. Една освен всичко останало наложителна терапия, защото все още не била успяла да преодолее загубата на майка си и се чувствала отчуждена от баща си. И в случай че все още имало хора, които не са го разбрали, тя надълго и нашироко обяснявала, че един опит за самоубийство в повечето случаи е душевен вик за помощ.

След това броят на любовниците й рязко се беше покачил. Бен винаги си беше мислил, че мъжете отбягват проблемните жени. Смяташе така, поне докато не срещна Фиона.

И как сега, на този фон, детектив Хепбърн трябваше да повярва на всички тези приключенски истории на Фиона? Ако някой се готви да убие някого, защо би рискувал толкова, за да нагласи нещата така, че да изглеждат като самоубийство? В теорията на Фиона наистина нямаше много смисъл. Но ето че той беше тук, до нея, държеше ръката й и се притесняваше, ако трябваше да бъде честен. В крайна сметка Мораг беше мъртва, убита, докато е била с мантото на Фиона, вероятно на път за среща, на която е трябвало да се представи за Фиона. Случайност ли беше, че загина под Норт Бридж?

— А кой е този психиатър, този доктор Лойд? — попита Бен.

— Той ръководи една частна клиника недалеч от Моравите. Доктор Гарнър й го е препоръчала. Не искате ли сама да разкажете за това, госпожице Хейуърд?

Фиона вдигна рамене.

— До вчера не познавах леля си. Тя ми разказа много неща за майка ми, които не знаех, защото — тя се запъна — баща ми ги е премълчавал. Това и някои други неща ме изкараха извън равновесие.

— Разкажете за това, Фиона — каза Хепбърн.

— С удоволствие, Изобел.

Тя разказа за баща си, който не бил неин баща. За това, че майка й е била изчезнала за известно време. Че в живота й имало нещо като бяло петно. Не познавала корените си, сигурно никога нямало да узнае кой е баща й, защото майка й е отнесла тази тайна в гроба. Предизвикателно описа как е научила от леля си, че майка й се е самоубила. Не е загинала в катастрофа, а се е самоубила.

Беше два и половина сутринта, Фиона седеше в празната стая за разпит, качила крака на стола си, беше обхванала коленете си с ръце и гледаше в една точка, докато Бен от време на време й тикаше под носа една кутийка кола, която й бе купил, а тя отказваше да пие. Тя не изглеждаше като човек, който би искал да го прегърнат, затова и той през няколко минути нежно я потупваше по раменете и промърморваше „смислени“ фрази от рода на „всичко ще се оправи“ и „няма страшно“.

Изобел Хепбърн беше излязла от стаята, за да придаде реалност на нещата, както се бе изразила, а когато се върна, каза:

— Обадих се в съответния участък. За щастие по онова време вече е имало компютри, в които са въвеждани данните за подобни случаи, затова сега стана много бързо. Казаното от леля ви е вярно: смъртта на Виктория Хейуърд е заведена като самоубийство.

Фиона кимна благодарно.

— Госпожице Хейуърд — Хепбърн се наведе към нея. — Всичко наред ли е?

Бен внимателно разтърси раменете й. Най-накрая тя каза:

— Щом с компютъра става толкова бързо… Не можете ли да разберете с кого е живяла майка ми тогава?

Хепбърн бавно заобиколи масата и седна на стола си.

— Какво имате предвид?

— Проблемът в брака й с Роджър Хейуърд е бил в това, че той не е можел да има деца. Освен това — тук става дума за по-малкия от проблемите — Роджър не е искал или дори не е можел да напусне Великобритания, защото трудно е щял да си намери работа в чужбина. Така е твърдял той. Научих всичко това от Патриша. Знам, че тя му е пилила на главата да се кандидатира за учител в някое от военните училища в чужбина, в които британските войници са наваксвали пропуските в образованието си. Или в училище за деца на военнослужещи. Но той не е искал. Тя толкова често е говорела за това и е имала толкова ясна представа как би се осъществило подобно начинание, информирала се е и за себе си, разбира се — какво би могла да прави като лекар. Затова Патриша смята, че през изгубените години — както Роджър нарича времето, когато съм се родила, изгубените години, това е направо супер! — че през това време е била в чужбина. При военните. Това може ли да се провери?

Хепбърн се засмя.

— Не в полицията трябва да зададете този въпрос.

Фиона не обърна внимание на това.

— Патриша ми каза, че тя много е говорила за Берлин. А аз съм родена в Берлин, така пише в акта ми за раждане.

— Това същият акт за раждане ли е, в който Роджър Хейуърд е вписан като ваш баща? — попита полицайката.

Тя може би не искаше да каже нищо лошо, но Фиона сви юмруци. Беше само за няколко секунди, но Бен усети, колко безкрайно напрегната бе тя. Той понечи да я докосне, за да я успокои. Инстинктът обаче му подсказа, че е по-добре да не го прави.

Щом отново се успокои, Фиона каза с твърд глас:

— Патриша си спомняше и едно име, всъщност само фамилия. Чандлър-Литън, така ми каза тя. Запомнила е името, защото по-късно човек със същото име е поел ръководството на една голяма фармацевтична фирма…

— Андрю Чандлър-Литън? — прекъсна я Бен.

Тя го погледна внимателно.

— Аха?

— Аз работя за него — изпусна се неволно Бен.

— Стига бе — Фиона облещи очи. — Защо?

— Ами, хм, като шофьор, временно, докато не си намеря друг вестник, нали знаеш — започна да заеква той.

Тя го хвана за ръката.

— Можеш ли да го попиташ? Можеш ли да го питаш за майка ми? Гарнър, моминското й име е Гарнър. А може пък да се е представяла като Хейуърд. Мога да ти дам нейни снимки, става ли? Ела у нас, имам цял албум със стари снимки. Патриша ми го даде.

Докато се опитваше да измисли как да се измъкне от тази ситуация, той усети впития в него поглед на Хепбърн.

— Какво има? — попита я той.

— Като шофьор — каза тя.

— Да, и какво от това?

— С препоръки от кого?

— Седрик Дарни.

Тя повдигна вежди.

— Поздравете Седрик от мен — каза тя, този път съвсем загадъчно.

— Вие познавате… — той млъкна.

Това беше най-невероятната нощ от дълго време насам. Откъде тази полицайка познаваше Седрик? Приятели ли са? Бен се изкашля.

— Разбира се. Той е много мил човек. Значи… да го поздравя — каза той и се прокле за неумелия начин, по който подбираше думите.

— Окей — намеси се Фиона. — Ако двамата сте готови с вашите поздрави, бихме могли отново да се съсредоточим върху този Чандлър-Литън, а?

Хепбърн се изправи.

— Прибирайте се вкъщи. Всички имаме нужда да поспим. А това нещо не ме засяга — тя тръгна към вратата. — И да се пазите — с тези думи тя излезе от стаята, като остави вратата отворена.

— Кого имаше предвид, теб или мен? — попита Фиона заядливо.

— И двама ни — каза Бен и внимателно махна един кичур от лицето й.